Патриша Хайсмит
Каръл (23)

Двадесет и трета глава

Терез влезе в познатата й стая и първото нещо, което забеляза, беше килимът. Ъгълчето му не беше подвито. Колко малка и трагична изглеждаше стаята й. Но все пак си беше нейна, малкото радио на библиотечката, възглавниците на дивана, всичко беше толкова лично като подпис, изписан отдавна и забравен. Като двата или трите комплекта модели, закачени на стената, които нарочно избягваше да погледне.

Отиде до банката и изтегли сто от последните двеста долара, с които си купи черна рокля и обувки.

Утре ще се обади на Аби, помисли си и ще се уговорят за колата на Каръл, но не и днес.

Този следобед тя си уреди среща с Нед Бърнстейн, копродуцентът на английското шоу, върху чиито декори работеше Харкеви. Взе моделите, които беше изработила на запад и някои от снимките от „Малък дъжд“, за да му ги покаже. Асистентската работа при Харкеви нямаше да задоволи паричните й нужди, но имаше и други начини, различни от работа в универсален магазин. Телевизията например.

Господин Бърнстейн с безразличие огледа работите й. Терез му каза, че все още не е говорила с Харкеви и го попита дали той наема асистенти. Отговори й, че това зависи от самия Харкеви, но доколкото той бил запознат, нямал нужда от повече помощници. Нито пък знаеше дали някое друго студио търси такива. Терез се замисли за роклята, струваща й шейсет долара. И за стоте долара, останали в банката. А на всичкото отгоре беше казала на госпожа Озбърн, че може да показва апартамента, когато пожелае, защото щеше да се мести. Не знаеше обаче къде. Стана, благодари на господин Бърнстейн за това, че все пак погледна нещата й, и дори му се усмихна.

— Мислила ли сте за телевизията? — попита Бърнстейн. — Опитвала ли сте нещо в тая насока? Там е по-лесно човек да пробие.

— По-късно днес следобед имам уговорка с един човек от Дюмонт. — Господин Донахю й беше дал две-три имена през миналия януари. И сега господин Бърнстейн й даде няколко.

След това позвъни в студиото на Харкеви. Харкеви й каза, че тъкмо излизал, но можела да остави работите си в студиото, а той щял да ги погледне на сутринта.

— Между другото, утре в пет часа ще има парти в „Свети Реджис“ в чест на Дженевив Кранел. Заповядай, ако искаш — каза господин Донахю насечено, което придаваше на гласа му мекота и го правеше точен като математика. — Така поне със сигурност ще се видим утре. Можеш ли да дойдеш?

— Да. С удоволствие. Къде се намира „Свети Реджис“?

Прочете й местонахождението от поканата. Зала „Д“. От пет до седем часа.

— Ще бъда там към шест.

Излезе от телефонната кабина и се почувства толкова щастлива, сякаш Харкеви току-що й беше предложил партньорство. Извървя разстоянието от дванайсет преки до студиото му и остави моделите си на един млад мъж, който работеше там, не онзи, който беше срещнала през януари. Харкеви често сменяше асистентите си. С почит огледа работната стая, преди да затвори вратата. Може би той скоро щеше да я наеме, но това щеше да разбере утре.

Влезе в една дрогерия на Бродуей и оттам се обади на Аби в Ню Джърси. Гласът на Аби звучеше по-различно от онзи път, когато беше в Чикаго. Каръл сигурно беше значително по-добре, помисли си Терез. Но тя не попита нищо за нея. Обаждаше се само да уредят въпроса около колата.

— Бих дошла да я взема, ако искаш — каза Аби. — Но защо не позвъниш и не говориш с Каръл за това? Сигурна съм, че тя ще се радва да те чуе. — Сега Аби се държеше съвсем различно.

— Ами — Терез не искаше да й се обажда. Но от какво се страхуваше? От гласа на Каръл ли? Или от самата Каръл? — Добре. Ще й закарам колата, освен, разбира се, ако тя има нещо против. В такъв случай ще ти се обадя отново.

— Кога? Днес следобед ли?

— Да. След няколко минути.

Терез отиде до вратата на дрогерията и се загледа навън. Видя рекламата на „Кемъл“ — огромно лице, изпускащо кръгчета дим като гигантски гевреци. Видя намусените таксита, които маневрираха като акули в часовете след обедната почивка, познатата смесица от ресторанти, реклами, тенти, стъпала пред входове, прозорци, тази червеникавокафява смесица по страничната улица, която беше типична за всяка улица в Ню Йорк. Спомни си, когато веднъж беше минала по Осемдесета улица в западна посока, каменните стени, пренаситени от хора, човешки съдби, които започваха докато други пък свършваха, сети се за онова чувство на потиснатост, което усети тогава, и забърза, за да стигне до авенюто. Това беше само преди два-три месеца. Сега същата тази улица я изпълваше с наситено вълнение, прииска й се стремглаво да се влее в нея, надолу по тротоара с всичките му надписи, театрални маркизи, бързащи, бутащи се хора. Обърна се и тръгна отново към телефонната кабина. След секунда чу гласа на Каръл.

— Кога се върна, Терез?

В началото, когато чу гласа й, почувства лека изненада, но после нищо.

— Вчера.

— Как си? Все още ли изглеждаш по същия начин? — Каръл звучеше сдържано, сякаш не беше сама, но Терез беше убедена, че е сама.

— Не съвсем. А ти?

Каръл изчака.

— Звучиш по-различно.

— Така е.

— Ще се видим ли? Или може би не искаш? Само веднъж? — Това вече беше гласът й, но не и думите. Те бяха предпазливи и несигурни. — Какво ще кажеш за днес следобед? Колата при теб ли е?

— Трябва да се видя с някои хора. Няма да успея. — Кога преди й беше отказвала среща? — Искаш ли утре да ти докарам колата?

— Не, аз ще дойда да си я взема. Не съм в инвалидна количка. Имаше ли проблеми с колата?

— Не, в добра форма е — каза Терез. — И никакви драскотини.

— А ти? — попита Каръл, но Терез не отговори. — Е, ще се видим ли утре? Свободна ли си следобед?

Уговориха се да се срещнат в бара на хотел „Риц Тауър“, на Петдесет и седма улица в четири и половина, а след това затвориха.

Каръл закъсня с петнайсет минути. Терез беше седнала на една от масите, които гледаха към стъклените врати, и най-накрая видя Каръл да отваря една от тях. Напрежението я завладя и тя усети болка. Каръл беше облечена със същото кожено палто и същите черни кожени обувки както в деня, в който я видя за първи път, с тази разлика, че сега върху вдигнатата руса коса имаше червен шал. Видя лицето й, беше отслабнала. Лека усмивка се появи на устните й, когато погледите им се засякоха.

— Здравей — каза Терез.

— Не можах да те позная в първия момент — Каръл застана до масата, огледа Терез, а след това седна. — Много мило от твоя страна, че успя да намериш време, за да се видим.

— Не говори така.

Сервитьорът дойде и Каръл си поръча чай. Механично Терез си поръча същото.

— Мразиш ли ме, Терез?

— Не! — Терез долови лекото ухание на парфюма й, онзи познат сладникав аромат, който сега й се стори чужд, защото вече не предизвикваше у нея същото чувство както преди. Сложи на масата кибритената кутийка, която мачкаше в ръката си. — Как мога да те мразя, Каръл?

— Мисля, че би могла. Имаше момент, в който ме мразеше, нали? — отвърна Каръл така категорично, сякаш съобщаваше факт.

— Да мразя теб? Не! — Не съвсем, можеше да й каже. Но знаеше, че Каръл беше прочела мислите й.

— А сега? Вече си пораснала — прическата и дрехите ти са на зрял човек.

Терез се вгледа в сивите й очи. Излъчваха сериозност и едновременно с това тъга, въпреки гордо вдигнатата глава. После погледна надолу, не успяла да проникне в погледа й. Все още беше красива, помисли си Терез и усети внезапна болка от загубата.

— Научих някои неща — каза Терез.

— Какви?

— Ами че аз… — Терез спря, мисълта й изведнъж беше замъглена от спомена за портрета в Сиукс Фолс.

— Знаеш ли, изглеждаш много добре — каза Каръл. — Изведнъж си разцъфнала. Това резултат от моето отсъствие ли е?

— Не — каза бързо Терез. Намръщи се на чая, не искаше да го пие. Изразът „разцъфнала“ я накара да се замисли за раждането си и това я притесни. Да, беше се родила, откакто Каръл я заряза. Беше се родила в момента, в който вида портрета в библиотеката и задавеният й плач тогава приличаше на първия писък на новородено, излязло на белия свят против волята му. Погледна към Каръл.

— В библиотеката в Сиукс Фолс видях една картина — каза тя. После й разказа накратко, простичко и без да влага чувства, като че разказваше за нещо, което се беше случило на друг.

А Каръл я слушаше, като не снемаше очи от нея. Гледаше я сякаш в далечината виждаше някой нуждаещ се от помощ, но тя не можеше да му окаже тази помощ.

— Странно — тихичко каза Каръл. — И ужасяващо.

— Да, така беше. — Терез знаеше, че Каръл е разбрала. Усети съжалението в погледа й и се усмихна, но Каръл не й отговори с усмивка. Тя продължаваше да я гледа втренчено. — За какво мислиш? — попита Терез.

Каръл си взе цигара.

— А ти как мислиш? За онзи ден в магазина. — Терез отново се усмихна.

— Беше прекрасно, че дойде при мен. Защо дойде точно при мен?

Каръл не отговори веднага.

— Тъпа причина. Ти беше единственото момиче, което нямаше много клиенти в този момент. Мисля, че не носеше престилка.

Терез избухна в смях. Каръл само се усмихна и вече приличаше на себе си, такава каквато беше в Колорадо Спрингс, преди още да се бе случило нещо. Изведнъж Терез се сети за свещника в чантата си.

— Донесох ти това — каза тя, като й го подаде. — Намерих го в Сиукс Фолс.

Терез го беше увила в някаква бяла хартия. Каръл го разопакова на масата.

— Чаровен е — каза Каръл. — Прилича на теб.

— Благодаря. Аз пък реших, че прилича на теб — Терез гледаше ръцете на Каръл, палецът и горната част на средния й пръст държаха тънкия ръб на свещника и Терез си спомни как същите тези пръсти бяха държали чашите с кафе в Колорадо, в Чикаго и на много други вече забравени места. Терез затвори очи.

— Обичам те — каза Каръл.

Терез отвори очи, но не я погледна.

— Знам, че ти не изпитваш същите чувства към мен. Нали?

Терез имаше желание да й отговори отрицателно, но можеше ли да го направи? Не, тя не изпитваше същите чувства.

— Не знам, Каръл.

— Това е същото — гласът на Каръл беше нежен, очакващ потвърждение или отрицание.

Терез загледа триъгълните препечени филийки в чинията между тях. Сети се за Ринди. Отлагаше да й зададе този въпрос.

— Виждала ли си Ринди?

Каръл въздъхна. Терез видя как ръката й остави свещника.

— Да, миналата неделя за около час, час и нещо. Предполагам, ще може да идва при мен два-три следобеда в годината. Колкото да не е без хич. Напълно загубих.

— Мисля, че ми беше казала, че ще може да идва за няколко седмици в годината.

— Да, но се случиха още някои неща — лично между мен и Хардж. Отказах да направя обещания, които той искаше. А и семейството се намеси. Отказах да живея според някакъв списък от глупави обещания, които те бяха измислили, дори това да означаваше да заключат Ринди завинаги от мен, сякаш съм някакъв човекоядец. Точно така изглеждам в техните очи. Хардж разказа на адвокатите всичко — това, което още не знаеха.

— Господи! — прошепна Терез. Можеше да си представи какво означава това. Посещението на Ринди в някой и друг следобед, придружена от наблюдателна гувернантка, предварително насъскана срещу Каръл с инструкция да не изпуска детето от погледа си, а и самата Ринди сигурно щеше да разбере всичко. Какво би било удоволствието от едно подобно посещение?

— Хардж! — Терез не искаше да произнася името му. — Дори съдът е бил по-мил — каза тя.

— В интерес на истината, аз не дадох много обещания в съда. И там отказах.

Терез се усмихна неволно, защото се радваше, че Каръл беше отказала, че Каръл продължаваше да бъде горда.

— Но това всъщност не беше и съд, а разговор около кръгла маса. Знаеш ли как са направили записа във Ватерло? Вкарали са шип в стената, може би веднага след като сме пристигнали там.

— Шип ли?

— Спомням си, че чух някой да забива нещо. Мисля, че беше точно когато свършихме в банята. Спомняш ли си?

— Не.

Каръл се усмихна.

— Шип, който записва звуците като диктофон. Той е бил в съседната стая.

Терез не си спомняше чукането, но всичко това се върна, разбиващо и унищожително.

— Всичко свърши — каза Каръл. — Знаеш ли, предпочитам дори да не се виждам повече с Ринди. Няма повече да настоявам да се срещам с нея, ако тя не поиска да се виждаме. Това ще оставя тя да реши.

— Не мога да си представя, че тя няма да иска да те вижда повече.

Каръл повдигна вежди.

— Мога ли изобщо да предположа как ще й въздейства Хардж?

Терез мълчеше. Обърна се и видя часовника на стената. Беше пет и трийсет и пет. Трябваше да бъде на партито преди шест, помисли си, ако, разбира се, изобщо отидеше. Беше се облякла за случая — с новата си черна рокля, бял шал, нови обувки и нови черни ръкавици. А колко маловажно й изглеждаше цялото това обличане сега. Изведнъж се сети за зелените вълнени ръкавици, които й беше подарила сестра Алиша. Дали все още бяха в старата опаковка на дъното на скрина? Прииска й се да ги хвърли.

— Човек преживява всичко — каза Каръл.

— Да.

— Хардж и аз продаваме къщата, а аз наех един апартамент на Медисън авеню. Ако искаш вярвай, но започвам и работа. Ще работя за един мебелен магазин на Четвърто авеню, ще купувам стока. Някои от прадедите ми сигурно са били дърводелци — погледна Терез. — Както и да е, ще преживеем някак с припечелените пари, пък и на мен ми харесва. Апартаментът е голям и хубав — достатъчно голям за двама. Надявах се, че ще дойдеш да живееш с мен, но ти явно няма да искаш.

Сърцето на Терез подскочи по същия начин, както когато Каръл й се обади в магазина. Нещо в нея се противопостави на волята й и тя едновременно се почувства щастлива и горда. Горда, защото Каръл имаше куража да прави подобни неща, да ги казва и най-вече защото Каръл винаги щеше да бъде изпълнена с кураж. Спомни си куража й, когато се изправи пред детектива насред пътя. Терез преглътна, опитвайки се да овладее ударите на сърцето си. Каръл дори не я погледна. Търкаше фаса си в пепелника напред-назад. Да живее с Каръл? Някога това беше невъзможно, а тя го желаеше толкова силно, повече от всичко на света. Да живее с нея, да бъде непрекъснато с нея, лято и зима, да се разхождат заедно, да четат заедно, да пътуват заедно. Спомни си и дните, когато ненавиждаше Каръл, когато си представяше, че Каръл я пита точно това, а тя отговаря с не.

— Би ли?… — Каръл я погледна.

Терез се почувства така, сякаш ходеше по въже и се опитваше да запази баланс. Ненавистта беше изтрита.

Оставаше само решението, тънко въже висящо във въздуха, а в краищата нямаше нищо, което да я побутне или дръпне. От едната страна беше Каръл, а от другата — една празна въпросителна. От едната страна Каръл, но сега щеше да е по-различно, защото те и двете бяха различни. Щеше да бъде непознат свят, толкова непознат, колкото беше онзи, миналият, когато тя навлезе в него за първи път. Сега обаче нямаше бариери. Терез си спомни, че парфюмът на Каръл вече нищо не значеше. Една празнина, която трябваше да се запълни, както би казала Каръл.

— Е? — каза тя, усмихната и нетърпелива.

— Не — отвърна Терез. — Не, не мога. Защото отново ще ме измамиш. — Това си го беше мислила в Сиукс Фолс, това искаше да й напише или каже. Но Каръл не я беше измамила. Тя я обичаше повече, отколкото обичаше детето си. Това беше и част от причината да не прави обещания. Сега тя залагаше на късмет, както и когато искаше да получи всичко от детектива, тогава на пътя, но и тогава беше загубила. А сега видя как лицето й се промени, видя леките белези на изненада и шок, толкова неуловими, че може би никой друг, освен нея нямаше да ги забележи, и мисълта на Терез секна за момент.

— Това е твоето решение, така ли? — каза Каръл.

— Да.

Каръл гледаше към запалката на масата.

— Значи всичко е решено.

Терез я погледна, все още й се искаше да протегне ръце, да докосне косата й, да зарови пръсти в нея. Не можа ли Каръл да долови нерешителността в гласа й? Изведнъж й се прииска да избяга, да се втурне навън през вратата и после надолу по тротоара. Часът беше шест без петнайсет.

— Трябва да отида на едно парти днес следобед. За мен е важно да съм там, защото има перспектива за работа. Харкеви ще бъде там. — Беше сигурна, че Харкеви щеше да й предложи някаква работа. Бе му се обадила днес по обед да пита за моделите, които беше оставила при него в студиото. Беше ги одобрил.

— Вчера получих и ангажимент от телевизията.

Каръл вдигна глава, усмихвайки се.

— Моята малка голяма звезда. Сега вече имаш вид на човек, който може да постигне много. Знаеш ли, дори гласът ти е променен?

— Наистина ли? — Терез се двоумеше. Ставаше й все по-трудно да седи там. — Каръл, можеш и ти да дойдеш на партито, ако искаш. То ще бъде в две от залите на един хотел, голямо парти в чест на една дама, която ще изпълнява главната роля в постановката на Харкеви. Сигурна съм, че няма да имат нищо против, ако не отида сама. — Не беше съвсем сигурна защо я кани, защо изобщо Каръл би искала да отиде на подобно парти.

Каръл поклати глава.

— Не, скъпа, благодаря. По-добре е да отидеш сама. Бездруго имам среща в „Елизе“.

Терез взе ръкавиците и чантата и ги сложи в скута си. Погледна ръцете на Каръл, обсипани с бледи лунички — халката вече я нямаше. После я погледна в очите. Имаше чувството, че повече никога няма да я види. След по-малко от две минути щяха да се разделят.

— Колата е отвън. Ето и ключовете.

— Да, знам. Видях я.

— Ще останеш ли още тук? — попита я Терез. — Аз ще платя сметката.

— Не, аз ще я платя — каза Каръл. — А ти тръгвай, щом трябва.

Терез се изправи. Не можеше да остави Каръл сама на масата с две чаши от кафе и пепелника с фасовете им.

— Недей да оставаш тук. Излез с мен.

Каръл я погледна и в погледа й се четеше изненада.

— Добре — каза тя. — Имам някои твои неща в къщата. Да ти ги…

— Не, не се безпокой — прекъсна я Терез.

— А цветята ти. Растенията — Каръл плащаше сметката. — Какво стана с цветята, които ти бях подарила?

— Цветята, които ми подари? Ами, те умряха…

За секунда погледите им се срещнаха, но Терез бързо погледна встрани.

Разделиха се на тротоара на ъгъла на Парк авеню и Петдесет и седма улица. Терез пресече тичешком улицата малко преди светофара да пропусне наредилите се коли, които й попречиха да види Каръл, когато стигна до отсрещния тротоар. Каръл вървеше бавно, мина покрай входа на „Риц Тауър“ и продължи нататък. Така трябваше да стане, помисли си Терез, без никакви проточени ръкостискания и погледи назад. После я видя да отваря вратата на колата и си спомни бирата в кутийка, която все още беше под предната седалка. Спомни си как почукваше отдолу, докато минаваше пред тунела Линкълн на път за Ню Йорк. Беше решила да я хвърли, преди да върне колата на Каръл, но беше забравила. Терез се забърза към хотела.

Хората напираха през двойната врата вътре в залата и сервитьорът едва успяваше да бута количката с лед. Залите бяха шумни, а Терез никъде не виждаше Харкеви или Бърнстейн. Не познаваше никого. Освен едно лице — мъж, с когото преди месеци бяха разговаряли за работа, която не се осъществи. Терез се обърна. Някакъв мъж й пъхна чаша в ръката.

— Госпожице — въодушевено каза той — да не би да търсите нещо такова?

— Да, благодаря. — Тя не остана при него. Стори й се, че видя господин Бърнстейн в ъгъла. Няколко души с широкополи шапки й пречеха да го види добре.

— Вие актриса ли сте? — попита я същият мъж, като я следваше през тълпата.

— Не. Аз съм сценичен художник.

Това отсреща наистина беше господин Бърнстейн и тя трябваше да се промъкне през няколко групички от хора, докато стигне до него. Господин Бърнстейн протегна пълничката си ръка и стана от мястото си.

— Госпожица Беливет! — извика той. — Госпожа Крауфорд, консултант по грима.

— Хайде да не говорим за работа — каза госпожа Крауфорд с пискливия си глас.

— Това е господин Стивънс, господин Фенелон — господин Бърнстейн й представи толкова много хора, а тя кимна и каза „Приятно ми е“ на поне десетина от тях. — И Ивор-Ивор! — извика господин Бърнстейн.

А ето че и господин Харкеви се появи. Той беше тънък човек със слабо лице. Когато я видя, се усмихна и протегна ръка за поздрав.

— Здравей — каза той. — Радвам се да те видя отново. Да, одобрявам работите ти. Усещам в тях вълнение. — Засмя се леко.

— Значи ли това, че ще мога да се вместя в отбора? — попита тя.

— Вярвам, че изгаряш от желание да разбереш — продължи да се усмихва той. — Да, вътре си. Ела утре в единайсет в студиото ми. Ще успееш ли?

— Да.

— После пак ще поговорим. Сега трябва да изпратя хората, които си тръгват.

Терез постави чашата си на ръба на масата, после извади една цигара от чантата си. Погледна към вратата. Една жена с вдигната нагоре руса коса, със светли, наситеносини очи току-що бе влязла в залата и около нея се струпаха всички. Присъствието й предизвика лек фурор. Бързо и със самочувствие поздрави хората, стисна им ръцете и изведнъж Терез разбра, че това беше самата Дженевив Кранел, английската актриса, която трябваше да се види в действие.

— Здравейте, здравейте! — поздрави всички в залата и се огледа наоколо. Терез видя как погледът й се спря върху нея за минута и усети същия онзи шок, който беше преминал през нея, когато за пръв път видя Каръл. И в сините очи на тази жена видя същата искра. Терез продължи да я гледа, а жената отмести погледа си и се обърна.

Терез погледна надолу към чашата си и усети внезапен пламък обхванал лицето и пръстите й, приливът в тялото й не беше нито собствената й кръв, нито пък самите й мисли. Преди още да се запознаят, тя знаеше, че тази жена е като Каръл. И беше красива. И не приличаше на онази картина в библиотеката. Терез отпи голяма глътка от питието си, за да се успокои.

— Цвете, мадам? — сервитьорът протягаше цял поднос с бели орхидеи.

— Благодаря ви — Терез взе една. Не можа да се справи с карфицата и някой — господин Фенелон или може би пак господин Стивънс, й помогна. — Благодаря — каза тя.

Дженевив Кранел се приближаваше към нея, а господин Бърнстейн я следваше. Актрисата поздрави мъжа до Терез по начин, който предполагаше, че се познават добре.

— Запознахте ли се с госпожица Кранел? — господин Бърнстейн попита Терез.

Терез погледна към жената и се представи.

— Казвам се Терез Беливет — и стисна ръката й.

— Приятно ми е. Значи вие сте отделът за декорите?

— Не. Само част от него. — Все още усещаше ръката й в своята. Почувства се въодушевена, необуздана и глупаво възбудена.

— Няма ли някой да ми донесе нещо за пиене? — каза госпожица Кранел.

Господин Бърнстейн откликна на молбата й. Той свърши с представянето на госпожица Кранел на хората, които още не се бяха запознали с нея. Терез я чу да обяснява на някого, че току-що била кацнала и багажът й все още бил на купчинка във фоайето, и докато говореше, на няколко пъти Терез усети погледа й върху себе си. Почувства възбуждащо привличане в тила и в смешния, повдигнат нагоре нос, единствената небрежна черта на иначе класическото й лице. Устните й бяха съвсем тънки. Изглеждаше невероятно напрегната и невъзмутимо уравновесена. И Терез знаеше, че до края на партито Дженевив Кранел нямаше повече да я заговори, точно защото имаше огромно желание да го направи.

Терез си проби път до огледалото на стената и погледна да види дали косата и червилото й са наред.

— Терез — чу тя някакъв глас до нея. — Искаш ли шампанско?

Терез се обърна и видя до себе си Дженевив Кранел.

— Разбира се.

— Разбира се. Добре тогава, ела в шейсет и девета след петнайсетина минути. Това е апартаментът ми. По-късно партито ще продължи там в по-тесен кръг.

— Голяма чест е за мен — каза Терез.

— Затова недей да утоляваш жаждата си с това уиски със сода. Откъде си взе тази хубава рокля?

— От „Бонуит“ — дива екстравагантност.

Дженевив Кранел се усмихна. Тя беше облечена в син вълнен костюм, който също изглеждаше „дива екстравагантност“.

— Толкова млада изглеждаш. Надявам се, нямаш нищо против да те попитам на колко години си.

— На двайсет и една.

Учудено завъртя очи.

— Невероятно. Как може човек да е само на двайсет и една?

Хората наблюдаваха актрисата. Терез беше поласкана, невероятно поласкана и това усещане се изпречи на пътя й, и тя знаеше какво изпитва към Дженевив Кранел. Госпожица Кранел й предложи цигара.

— За миг си помислих, че си непълнолетна.

— А нима това е престъпление?

Актрисата я погледна, сините й очи се оживиха от искрящия пламък на запалката й. И тогава, когато тя се обърна, за да запали собствената си цигара, Терез разбра, че тази жена няма да означава никога нищо за нея, нищо, освен този половин час прекаран заедно на това тържество; и че възбудата, обладала тялото, й нямаше да продължи дълго, и никога — независимо къде е и по кое време — няма да възникне отново. Какво й беше подсказало всичко това? Терез впери поглед в изпъкналата линия на русите й вежди и димът от цигарата се извиси във въздуха, но отговорът не се криеше там. И тогава внезапен пристъп на трагичност, почит, съжаление я изпълни.

— Нюйоркчанка ли си? — попита я госпожица Кранел.

— Не.

Новодошлите наобиколиха Дженевив Кранел и я отмъкнаха някъде. Терез отново се усмихна, допи питието си и едва сега усети успокоителната топлина на уискито да се разлива през тялото й. Поразговаря с мъжа, с когото се беше запознала вчера в офиса на господин Бърнстейн, а после с някакъв друг мъж, когото не познаваше. Погледна към вратата от другата страна на залата, която в този момент приличаше на празен правоъгълник, и се сети за Каръл. Тя може би все пак щеше да се появи, за да я попита още веднъж. Или по-точно, старата Каръл би го направила. Тя сигурно в този момент е в бара „Елизе“. С Аби може би? Или Стенли Макавей? Терез отклони погледа си от вратата, сякаш я беше страх, да не би да се появи Каръл и да трябва отново да й каже „не“. Прие още едно уиски със сода и усети как празнината в нея бавно я изпълва. Осъзна, че тя би могла да се вижда с Дженевив Кранел много често, ако, разбира се, искаше и можеше да бъде обичана, без да се обвързва.

Един от двамата мъже до нея я попита:

— Кой прави декорите на „Изгубения месия“, Терез? Спомняш ли си?

— Бланчард — отговори тя изневиделица, защото продължаваше да мисли за Дженевив Кранел с чувство на отвращение и срам от това, което току-що й се бе случило, и знаеше, че никога вече няма да се повтори. Чуваше разговора за Бланчард, дори се включи в него, но подсъзнанието й се беше заплело в кълбо от хиляди нишки, които се пресичаха и преплитаха. Едната от тях беше Дани. Друга — Каръл. Трета — Дженевив Кранел. Четвъртата се нижеше и нижеше, и излизаше от кълбото, а съзнанието й беше вързано някъде по средата. Наведе се, за да запали цигарата си, и усети, че навлиза още по-дълбоко в мрежата и се вкопчи в Дани. Но здравата черна нишка не водеше доникъде. Знаеше, че връзката й с Дани няма да продължи, чуваше някакъв вътрешен глас да й подсказва това. Самотата отново я облада като внезапен пристъп на вятър. Всичко беше забулено в мистерия, изведнъж очите й се изпълниха със сълзи, толкова дребни, че едва се забелязваха. Повдигна глава и отново погледна към вратата.

— И да не забравиш — каза й Дженевив Кранел, която стоеше до нея и я потупваше по рамото. — Шейсет и девета. Там ще продължим. — Тръгна да се отдалечава, но отново се върна. — Ще се качиш, нали? Харкеви също ще дойде.

Терез поклати глава.

— Благодаря, мислех, че ще мога да дойда, но се сетих, че трябва да отида на едно друго място.

Жената я погледна въпросително.

— Какво има, Терез? Да не се е случило нещо?

— Не — усмихна се и тръгна към вратата. — Благодаря за поканата. Без съмнение ще се видим отново.

— Да, със сигурност — каза актрисата.

Терез отиде в другата, по-малка стая и си намери палтото сред купа от други палта. Забърза по коридора към стълбите, разминавайки се с хората, които чакаха асансьора, сред тях и Дженевив Кранел. На Терез й беше все едно дали я е видяла, или не, спусна се надолу по широките стълби, като че бягаше от нещо. Терез се усмихна на себе си. Усещаше въздуха по челото си — свеж и хладен — и имаше чувството, че лети по улиците и по бордюрите. Към Каръл. И сигурно Каръл го знаеше в този момент, защото преди Каръл винаги усещаше такива неща. Прекоси още една улица и се озова пред „Елизе“.

Портиерът й каза нещо в преддверието, но тя се обърна към него и каза:

— Търся един човек — и влезе.

Застана на вратата и огледа хората по масите. В залата свиреше пиано. Лампите светеха слабо и в първия момент не я видя, седнала на най-отдалечената маса с лице към нея и полуприкрита в сянката. Каръл също не я видя. Някакъв мъж седеше срещу нея. Терез не го познаваше. Каръл бавно вдигна ръка и отметна косата си назад, и Терез се усмихна, защото това беше жест на Каръл, а тя обичаше Каръл и винаги щеше да я обича. Сега вече по различен начин, защото самата тя беше различна и сякаш я срещаше за първи път, но това беше все още Каръл, а не някой друг. Това щеше да бъде Каръл, в хиляди градове, в хиляди къщи, по непознати места; където те щяха да отидат заедно, в рая и в ада. Терез изчака. След това, тъкмо когато се канеше да отиде при нея, Каръл я видя и впери поглед в нея, невярваща на очите си. Терез видя как устните й се извиха в усмивка, изведнъж вдигна ръка и видя как нейната се размахва бързо и нетърпеливо, поздрав, непознат на Терез до този момент. Терез бавно тръгна към нея.