Патриша Хайсмит
Каръл (7)

Седма глава

Мъжът го погледна, като го държеше небрежно с палец и показалец. Беше плешив, ако не се брояха дългите кичури черна коса, които растяха отпред над челото и се спускаха, сплъстени и лепкави от пот, надолу по голото му теме. Долната му устна стърчеше напред, изразявайки презрение и отрицание, които се появиха на лицето му веднага щом Терез се доближи до щанда и проговори.

— Не — каза най-накрая.

— Нищо ли не можете да ми дадете за него? — попита Терез.

Устната изпъкна напред още повече.

— Може би петдесет цента — захвърли го на щанда. Терез го взе и стисна собственически:

— Ами за това?

От джоба на палтото си измъкна сребърната верижка с медальона с лика на свети Кристофър.

Отново красноречивото презрение на палеца и показалеца, които докосваха медальона, сякаш беше боклук.

— Два долара и петдесет цента.

Но това струва поне двайсет долара, би казала Терез, но не го каза, защото така реагираше всеки.

— Благодаря. — Взе верижката и излезе.

Кои бяха всички ония късметлии, които успяваха да продадат старите си джобни ножчета, счупени верижки за часовници и дърводелски рендета, които висяха окачени на групички по витрината? Не можа да устои да не погледне през прозореца. Видя лицето на мъжа измежду редицата закачени ловджийски ножове… Мъжът също я гледаше. Усмихна й се. Знаеше, че той разбира всяко нейно действие. Терез забърза надолу по тротоара.

След десетина минути се върна. Заложи сребърната верижка с медальона срещу два долара и петдесет цента.

Забърза в посока запад, тичайки прекоси Лексингтън авеню, после Парк авеню и накрая зави по Медисън. Стискаше малката кутия в джоба си, усещайки как ръбовете прорязват пръстите й. Сестра Беатриче й я беше дала. Беше на райета от гравирано кафяво дърво, украсено с перли. Не знаеше за колко може да се оцени, но си мислеше, че е доста ценна. Сега вече знаеше, че не е. Влезе в магазина за кожени изделия.

— Бихте ли ми показали черната от витрината — тази с дръжката и жълтеникавите катарами? — обърна се Терез към продавачката. Това беше дамската чанта, която беше видяла миналата събота, когато отиваше на среща с Каръл. Прилягаше за Каръл, помисли си, от пръв поглед. Реши, че дори Каръл да не й се обади, дори изобщо вече да не я види, ще купи чантата и ще й я изпрати.

— Ще я взема — каза Терез.

— Седемдесет и един долара и осемнайсет цента с таксата — каза продавачката. — Искате ли да я опаковам? За подарък ли е?

— Да, ако обичате. — Терез отброи шест новички десетдоларови банкноти и даде останалите по един долар.

— Мога ли да я оставя тук до шест и половина довечера?

Терез излезе от магазина, прибрала касовата бележка в портфейла си. Не можеше да рискува и да занесе чантата в магазина. Можеха да я откраднат, въпреки че беше навечерието на Коледа. Терез се усмихна. Днес беше последният й ден в магазина. След още четири дни щеше да започне работа в театъра „Блек Кет“. Фил щеше да й донесе копие от пиесата след Коледа.

Мина през магазина на Брентано. Витрината беше изпъстрена със сатенени панделки, книги с кожени подвързии и рисунки на рицари в доспехи. Терез се върна крачка назад и влезе в магазина, не за да купи нещо, а за да погледне поне за малко, да види дали тук щеше да намери нещо по-хубаво от дамската чанта.

Илюстрация от книга, изложена на щанда, привлече погледа й. Млад рицар на бял кон, препускащ през пъстра като букет гора, следван от паж в пищни одежди. Взе книгата с кожена подвързия, за да я разгледа. Видя цената — двайсет и пет долара. Ако просто отидеше до банката и изтегли още двайсет и пет долара, можеше да я купи. Какво бяха двайсет и пет долара? Нямаше нужда да залага сребърния медальон. Знаеше, че го направи само защото й беше подарък от Ричард и вече не го искаше. Затвори книгата и погледна ръбовете на страниците, които бяха златисти. Дали обаче Каръл ще я хареса, книга с любовни балади от Средновековието? Не знаеше. Не можа да се сети дали изобщо Каръл беше споменала предпочитанията си по отношение на литературата. Бързо остави книгата и излезе.

Горе, при щандовете за кукли госпожица Сантини обикаляше и предлагаше на всеки бонбон от голяма кутия.

— Вземи си два — каза на Терез. — Изпращат ги от щанда за бонбони.

— С удоволствие. — Представи си как с вкуса на шоколад вълната на коледното настроение беше заляла щанда за бонбони. В магазина цареше особена атмосфера. Преди всичко беше необичайно тихо. Имаше много клиенти, но те не бързаха, въпреки че беше Бъдни вечер. Терез погледна към асансьорите, в очакване да види Каръл. Ако Каръл не се появи, което беше малко вероятно, Терез щеше да й се обади в шест и половина, просто за да й пожелае весели празници. Знаеше телефонния й номер. Видя го изписан на телефона в къщата.

— Госпожица Беливет! — чу гласа на госпожа Хендриксън. Терез подскочи. Но госпожа Хендриксън я извика, защото пощальон от „Уестърн Юнион“ я чакаше с телеграма, адресирана до нея.

Терез се разписа разкривено и бързо разкъса плика. В телеграмата пишеше: „Ще те чакам долу в пет. Каръл“.

Терез я смачка в ръката си. Притисна я здраво с палец и видя как пощальонът, възрастен човечец, се запъти към асансьорите. Стъпваше тежко, леко приведен, обут с развързани, клепащи обувки.

— Изглеждаш щастлива — каза натъжено госпожа Забриски, минавайки покрай нея.

Терез се усмихна.

— Да, щастлива съм! — Госпожа Забриски имаше двумесечно бебе, а съпругът й бе безработен. Терез се запита дали двамата все още се обичаха, дали бяха щастливи. Може би бяха, но в безизразното й лице и в тромавата й походка по нищо не личеше. Може би госпожа Забриски е била щастлива някога, както тя беше щастлива сега. Спомни си, че беше чела някъде, а и Ричард веднъж й каза, че любовта обикновено отмира две години след брака. Това беше ужасно измамно. Опита се да си представи оголено от всякакво значение лицето на Каръл, уханието на парфюма й. Но можеше ли изобщо да се каже, че тя е влюбена в Каръл? Това беше въпрос, чийто отговор не знаеше.

В пет без петнайсет Терез отиде при госпожа Хендриксън и я попита дали може да си тръгне половин час по-рано. Госпожа Хендриксън може би подозираше, че това е свързано с телеграмата, но я освободи без никакъв укор и това придаде на деня още по-особен вид.

Каръл я чакаше във фоайето, където се бяха срещнали и преди.

— Здравей! — каза Терез. — Приключих.

— Приключи с какво?

— С работата тук — Каръл обаче изглеждаше някак мрачна и това натъжи Терез. Все пак каза: — Ужасно се зарадвах на телеграмата.

— Не знаех дали ще си свободна. Имаш ли планове за вечерта?

— Разбира се, че нямам.

Вървяха бавно, потопени в блъскащата се тълпа от хора. Каръл с изящни кожени обувки, които я правеха с няколко сантиметра по-висока от Терез. Час преди това бе завалял сняг, но вече стихваше. Едва покриваше земята, разстлан през улицата и тротоара като тънък пласт бяла вълна.

— Тази вечер можехме да се видим с Аби, но тя е заета — каза Каръл. — Можем обаче да се повозим, ако искаш. Хубаво е, че сме заедно. Толкова се радвам, че си свободна тази вечер, знаеш ли?

— Не — каза Терез, все още щастлива, въпреки че Каръл не беше в добро настроение. Терез усети, че нещо се е случило.

— Дали можем да пийнем по едно кафе някъде тук?

— Да. Има едно местенце малко по-надолу на изток.

Терез имаше предвид една закусвалня, в която предлагаха и сандвичи, между Пето авеню и Медисън, но Каръл предпочете малък бар с тента отпред. Сервитьорът в началото не беше много вежлив, защото беше часът за сервиране на коктейли, но когато Каръл се приготви да тръгва, той реши все пак да донесе кафето. Терез се притесняваше как ще вземе чантата от магазина. Не искаше да ходи там с Каръл, въпреки че пакетът щеше да е опакован.

— Случило ли се е нещо? — попита Терез.

— Да, нещо, което е много дълго за обясняване — Каръл й се усмихна, но усмивката беше някак уморена. Последва мълчание, изпразнено от смисъл, сякаш пътуваха една към друга през пространството.

Вероятно Каръл е трябвало да отложи нещо, което е очаквала с нетърпение, помисли си Терез. Как иначе би била свободна на Бъдни вечер.

— Нали не те бавя? — попита Каръл.

Терез долови собственото си растящо напрежение и отчаяно каза:

— Трябва да взема нещо от Медисън авеню. Не е далеч оттук. Мога сега да отида, ако ти ме изчакаш тук.

— Добре.

Терез стана.

— Ако отида с такси, ще се върна след три минути. Ти обаче едва ли ще искаш да ме изчакаш?

Отегчението в гласа на Каръл звучеше в ушите й, когато седна на ръба на седалката в таксито. На връщане имаше колони от коли и придвижването стана бавно. Тя не издържа, слезе от колата и взе останалото разстояние бегом.

Каръл все още беше там, изпила наполовина кафето си.

— Не искам повече кафе — каза Терез, защото й се стори, че Каръл иска да тръгват.

— Колата ми е в центъра. Ще вземем такси до там.

Влязоха в административната част, не много далеч от Батери. Колата на Каръл беше в подземен гараж. Качиха се и Каръл подкара към магистралата Уестсайд.

— Това вече е по-добре — каза тя като свали палтото си, докато караше. — Хвърли го на задната седалка, моля те!

Отново мълчание. Каръл караше бързо, непрекъснато сменяше лентата, за да задминава коли, сякаш пътуваха с цел. Когато стигнаха до моста „Джордж Вашингтон“, Терез реши да каже нещо, каквото и да е. Дойде й наум, че ако Каръл и съпругът й са в развод, може би днес Каръл е слизала до центъра, за да се види с адвокат. В района беше пълно с адвокатски кантори. И докато е била при адвоката, нещо се е случило. Защо се развеждаха? Дали защото Хардж има връзка с друга жена на име Синтия? Стана й студено. Каръл беше отворила прозореца и всеки път като увеличаваше скоростта, вятърът нахлуваше вътре и я сграбчваше в студена прегръдка.

— Тук живее Аби — каза Каръл, като посочи някъде през реката.

Терез дори не забеляза светлини.

— Коя е тази Аби?

— Аби ли? Моята най-добра приятелка — Каръл я погледна. — Не ти ли е студено с тоя отворен прозорец?

— Не.

— Не може да не ти е. — Спряха на червено и Каръл затвори прозореца. Погледна я, сякаш я виждаше за първи път тази вечер. Погледът тръгна по лицето и се спусна до ръцете на скута. Терез се почувства като малко кученце, което Каръл беше купила някъде по пътя и сега се сеща, че то се вози на седалката до нея.

— Какво се е случило, Каръл? Развеждаш ли се? — Каръл въздъхна.

— Да, развеждам се — каза доста спокойно и запали колата.

— И детето е при него?

— Само за тази нощ.

Задмина ги кола с пуснато радио, от което се чуваха коледни песни и всички вътре припяваха.

А те с Каръл мълчаха. Минаха покрай „Йонкърс“ и Терез разбра, че всеки шанс да заговори беше останал някъде назад. На Каръл внезапно й хрумна, че трябва да хапне нещо, защото наближаваше осем. Спряха в малък крайпътен ресторант, където предлагаха сандвичи с пържени миди. Седнаха на бара и си поръчаха сандвичи и кафе, но Каръл не яде. Питаше за Ричард, но не със загриженост, както в неделя следобед, а сякаш искаше да предотврати евентуални въпроси от страна на Терез. Това бяха лични въпроси, на които Терез отговаряше машинално, без да влага чувства. Тихият глас на Каръл не стихваше, по-тих и от гласа на момчето зад бара, което разговаряше с някого на метри разстояние от тях.

— Спиш ли с него? — попита Каръл.

— Да. Два или три пъти — Терез й разказа за изживяването първия път и другите, които последваха. Не се стесняваше да говори за това. Никога преди не й бе изглеждало толкова тъпо и досадно. Знаеше, че Каръл би могла да си представи всяка секунда от онези вечери. Долови обективния й, преценяващ поглед и знаеше, че ще й каже, че няма вид на особено студен човек или дори на страдащ от емоционален глад. Но Каръл мълчеше, а Терез, изпитвайки неудобство, четеше текстовете на песните, включени в музикалната кутия пред нея. Някой някога й беше казал, че има страстни устни, но сега не си спомняше кой.

— Понякога е нужно време — каза Каръл. — Никога ли не даваш на хората втори шанс?

— Да, но защо? Не ми е приятно просто. И не съм влюбена в него.

— Не мислиш ли, че би могла да се влюбиш, ако изчистите този проблем?

— Това ли е начинът хората да се влюбват?

Каръл погледна нагоре към еленовата глава, закачена на стената над бара.

— Не — каза тя, усмихвайки се. — Какво ти харесва у Ричард?

— Ами, той е… — Но всъщност не знаеше дали това би могло да се определи като откровеност. Той не беше откровен, мислеше си тя, например що се отнася до кариерата му на художник. — Харесва ми неговото отношение към мен, сравнено с това на останалите мъже. Той се отнася с мен като с човек, а не просто като с момиче. Харесва ми и семейството му — самият факт, че има семейство.

— Много хора имат семейства.

Терез направи втори опит.

— Той е гъвкав, променлив. Той не е като другите, например някой, на когото можеш да поставиш етикет — лекар или пък застрахователен агент.

— Мисля, че го познаваш по-добре, отколкото аз познавах Хардж месеци след като се оженихме. Ти поне няма да повториш моята грешка — да се ожениш само защото си на двайсет и виждаш, че другите го правят.

— Искаш да кажеш, че не си го обичала?

— Не, напротив. Обичах го, и то много. Хардж също ме обичаше. Той е от този тип хора, които могат да опаковат живота ти за една седмица и да го приберат в джоба си. Ти изобщо някога влюбвала ли си се, Терез?

Изчака, докато думата се появи отнякъде, лъжлива, виновна и раздвижи устните й:

— Не.

— Но би искала, нали? — Каръл се усмихваше.

— Хардж все още ли те обича?

Каръл сведе поглед към скута си, неспокойна и може би шокирана от тъпия въпрос, помисли си Терез, но когато я чу да отговаря, гласът й беше останал непроменен.

— И аз самата не знам. От една страна той е същият в емоционално отношение, както и преди. Проблемът е, че сега аз го виждам такъв, какъвто е всъщност. Той казваше, че аз съм първата жена, в която се е влюбвал. Мисля, че това е вярно, но също мисля, че той не е влюбен в мен в истинския смисъл на думата, така е поне вече няколко месеца. Няма друга жена, това също е вярно. Може би щеше да е по-естествено, ако имаше. Тогава бих могла да го разбера и простя.

— Привързан ли е към Ринди?

— Обожава я — Каръл я погледна с усмивка. — Ако изобщо обича някого, то това е Ринди.

— Що за име е това?

— Неринда. Хардж го избра. Искаше син, но мисля, че е още по-щастлив, че има дъщеря. Аз пък исках момиче. Исках да имам две или три деца.

— А Хардж не искаше, така ли?

— Аз не исках — отново погледна Терез. — Това ли е най-подходящият разговор за Бъдни вечер? — Каръл посегна да си вземе цигара и прие една от тези, които Терез й предложи — „Филип Морис“.

— Искам да знам всичко за теб — каза Терез.

— Не исках да имаме повече деца, защото бракът ни така или иначе куцаше, дори и с Ринди. Значи искаш да се влюбиш? Може би скоро и това ще стане и ако се влюбиш наистина, опитай се да се насладиш на усещането напълно. С годините става все по-трудно.

— Да обичаш някого ли?

— Да се влюбиш. Даже и това да желаеш да се влюбиш. Мисля, че сексът присъства много вяло у всички нас, дори да не искаме да си признаем, особено пък мъжете. Първите сексуални опити обикновено не са нищо друго, освен задоволяване на любопитство, а след това човек започва да повтаря едно и също, опитвайки се да намери… какво?

— Какво? — попита Терез.

— Има ли изобщо дума? Приятел, компаньон или просто някой, с когото да споделя. Каква полза от думите? Искам да кажа, че хората много често се опитват именно чрез секса да открият неща, които много по-лесно биха открили по друг начин.

Това, което Каръл каза за любопитството, бе вярно.

— По какъв друг начин?

Каръл я погледна.

— Мисля, че това всеки сам трябва да открие за себе си. Дали ще мога сега да си поръчам нещо за пиене?

В ресторанта имаше само вино и бира и те си тръгнаха. Каръл не спря никъде, за да пийне. Пътуваха обратно към Ню Йорк. Каръл я попита дали иска да се прибира, или пък да отиде в къщата на Каръл за малко. Терез предпочете второто. Спомни си, че семейство Кели я бяха поканили на парти с вино и кейк и тя им беше обещала да отиде, но си помисли, че едва ли ще им липсва много.

— Само ти развалям настроението — внезапно каза Каръл. — Тази вечер не ставам за компания. Какво ти се иска да правиш? Искаш ли да отидем на ресторант в Нюарк, където ще има много светлини и коледна музика? Не е нощен клуб. Там можем да си поръчаме прилична вечеря.

— Нямам претенции. Все ми е едно.

— Цял ден си била в тоя скапан магазин, а и с нищо не сме отпразнували освобождението ти.

— Само едно искам — да бъда с теб — каза Терез и, долавяйки обяснителния тон в гласа си, се усмихна.

Каръл поклати глава, без да я погледне.

— Дете, дете, къде се скиташ сам-самичко?

След минута, когато бяха на магистралата за Ню Джърси, Каръл каза:

— Имам идея.

Отби колата в чакълест участък и спря.

— Ела с мен!

Озоваха се пред осветено място, където продаваха елхи. Каръл й каза да избере една не много голяма. Сложиха я в колата. Терез седна до Каръл с огромен букет от джел и борови клонки в ръцете си. Притисна лицето си до него и вдъхна дълбоко тъмнозелената острота на мириса им, чистото ухание, напомнящо за дива гора и всички други атрибути, които създаваха коледно настроение — дрънкулки за елхата, подаръци, сняг, коледна музика, празници, включително и това, че приключи с магазина и сега беше с Каръл… и бръмченето на двигателя, и бодлите на боровите клонки, които можеше да докосне. Щастлива съм, щастлива съм, помисли си Терез.

— Хайде сега да украсим елхата — каза Каръл веднага щом влязоха в къщата.

Тя включи радиото в хола и сипа по чашка и за двете. Пускаха коледни песни на фона на камбанен звън, сякаш бяха в голяма църква. Каръл донесе бяло памучно одеяло за снега покрай дървото, а Терез го поръси със захар, за да блести. След това изряза ангелче от златиста панделка и го закачи на върха, сгъна салфетка, от която пък изряза навързани ангелчета, които пусна да висят по клонките.

— Бива те за това — каза Каръл, оглеждайки елхата от камината. — Великолепна е. Липсват само подаръците.

Подаръкът за Каръл беше на дивана до палтото на Терез. Картичката, която беше направила, остана вкъщи, а не искаше да й даде подаръка без нея. Терез погледна елхата.

— Какво още й трябва?

— Нищо. Знаеш ли колко е часът?

Радиото беше замлъкнало. Терез погледна към часовника на камината. Беше след един.

— Коледа е — каза тя.

— По-добре остани тук тази нощ.

— Добре.

— Какво трябва да правиш утре?

— Нищо.

Каръл взе питието си, което беше оставила върху радиото.

— Не трябва ли да се виждаш с Ричард?

Трябваше да се видят на обяд. Трябваше да прекарат деня у тях. Но можеше да измисли някакво извинение. — Не. Нямаме твърда уговорка. Не е важно.

— Мога да те закарам рано сутринта.

— Заета ли си утре?

Каръл отпи последната глътка от чашата.

— Да — каза тя.

Терез започна да почиства боклука, който беше направила — изрезки от салфетката и панделката. Мразеше да почиства, след като беше правила нещо.

— Твоят приятел Ричард явно е от този тип мъже, които се нуждаят от жена, за която да се грижат, независимо от това дали ще се оженят за нея, или не — каза Каръл. — Не е ли такъв?

Защо трябва да говорим за Ричард сега, помисли си ядосано Терез. Имаше усещането, че Каръл харесва Ричард, и вината можеше да бъде само нейна. Прободе я странно чувство на ревност, остро като игла.

— Всъщност предпочитам такива мъже, отколкото други, които живеят сами или пък си мислят, че живеят сами и накрая правят най-глупавия избор.

Терез гледаше вторачено пакета с цигари на Каръл, който лежеше на масичката за кафе. Нямаше какво да каже по тая тема. Долови парфюма й като тънка нишка, промъкваща се измежду по-силния мирис на вечнозелените растения. Прииска й се да проследи тази нишка и да прегърне Каръл.

— Няма нищо общо с това дали хората се женят, или не, нали?

— Кое? — Терез я погледна и забеляза леката усмивка на лицето й.

— Хардж е от този тип, дето не допускат жена да нахлуе в живота им. А пък твоят приятел Ричард може би никога няма да се ожени. Остава му единствено удоволствието да си мисли, че ще се ожени — Каръл огледа Терез от главата до петите. — За неподходящо момиче — после добави: — Танцуваш ли, Терез? Искаш ли да танцуваш?

Изведнъж Каръл се преобрази. Стана някак хладна и остра. Терез щеше да се разплаче.

— Не — каза тя. Не трябваше нищо да й казва за Ричард, помисли си, но това вече беше свършен факт.

— Уморена си. Ела да си легнеш.

Каръл я заведе в стаята, в която беше влязъл Хардж в неделя, и отметна завивките на едно от двете легла. Това може би е била стаята на Хардж, помисли си Терез. В стаята нямаше нищо, което да подскаже, че е детска. Сети се за нещата на Ринди, които Хардж беше взел оттук. Представи си как Хардж първо се е изнесъл от общата спалня с Каръл, после е позволил на Ринди да си пренесе нещата в неговата стая и по този начин и двамата са изолирали Каръл.

Каръл остави някаква пижама в долния край на леглото.

— Лека нощ тогава — каза тя на вратата. — Честита Коледа! Какво искаш за Коледа?

Терез се усмихна, изненадана:

— Нищо.

През нощта сънува птици, големи яркочервени птици, като фламинго, които профучаваха през черна гора, кръжейки във въздуха под формата на дъга, извита като крясъците им. После отвори очи и наистина чу извиващо се свиркане, издигащо се и спадащо отново в края, на фона на по-глухо чуруликане на птица. Прозорецът беше яркосив. Подсвиркването започна отново, точно под прозореца и Терез стана от леглото. Долу на алеята имаше голяма отворена кола, а вътре седеше подсвиркващата жена. Беше като сън, сцена без цвят с неясни очертания.

След това чу шепота на Каръл, толкова ясен, сякаш и трите бяха в стаята.

— Лягаш ли си, или ставаш?

Жената в колата, сложила крак върху седалката, каза нещо толкова нежно:

— И двете.

Терез долови трептенето на потиснат смях в думите й и жената веднага й допадна.

— Искаш ли да се повозим? — попита жената. Гледаше нагоре към прозореца на Каръл с широка усмивка, която Терез едва сега забеляза.

— Ти си луда — шептейки, каза Каръл.

— Сама ли си?

— Не.

— Аха.

— Няма проблем. Искаш ли да влезеш?

Жената слезе от колата.

Терез отиде до вратата на стаята и я отвори. Каръл точно в този момент излизаше в коридора, завързвайки колана на халата си.

— Извинявай, че те събудих — каза Каръл. — Връщай се в леглото.

— Няма нищо. Мога ли да сляза долу?

— Ами да, разбира се. — Каръл се усмихна неочаквано. — Вземи халат от гардероба.

Терез облече халата, който явно беше на Хардж, и слезе долу.

— Кой украси елхата? — питаше жената.

Бяха в хола.

— Тя — Каръл се обърна към Терез. — Това е Аби. Аби Герхард. Терез Беливет.

— Здравей — каза Аби.

— Приятно ми е — Терез се беше надявала това да е Аби. Аби я погледна със същия учуден поглед, който Терез беше забелязала, докато беше още в колата.

— Хубаво си я украсила — каза й Аби.

— Престанете да шептите — каза Каръл.

Аби я последва в кухнята, търкайки ръце.

— Имаш ли кафе, Каръл?

Терез стоеше до кухненската маса и ги наблюдаваше, чувствайки се спокойна, защото Аби не й обърна повече внимание, просто си съблече палтото и започна да помага на Каръл с кафето. Носеше тъмночервен плетен костюм, който правеше талията и ханша й абсолютно цилиндрични, еднакво изглеждащи отпред и отзад. Ръцете й не бяха особено сръчни, забеляза Терез, а пък краката й нямаха нищо общо с грациозността на краката на Каръл. Изглеждаше по-възрастна от Каръл и на челото й се образуваха две дълбоки бръчки, които се врязваха още по-дълбоко, когато се засмееше, а гъстите й вежди се извиваха нагоре. Аби и Каръл продължаваха да се смеят, докато правеха кафето и изстискваха портокали, и от време на време разменяха къси реплики за нещо, или по-точно за нищо важно, в което си заслужаваше да се вслушаш. Нищо особено, освен внезапното:

— Е? — към Аби, която в същия момент се мъчеше да извади семка от последната чаша портокалов сок и след това небрежно избърса пръст в дрехите си. — Как е старият Хардж?

— Все така — каза Каръл. Търсеше нещо в хладилника и тъй като Терез я следеше с поглед, не успя да чуе какво каза Аби след това, но може би беше едно от онези кратки изреченийца, които само Каръл разбираше. Във всеки случай това, което каза, накара Каръл да се изправи и засмее, неочаквано и гръмко, с което се промени цялото й лице. Терез си помисли с внезапно породена завист, че тя не можеше да накара Каръл да се засмее така, а пък Аби можеше.

— Ще му кажа това — каза Каръл. — Няма да мога да се сдържа.

Ставаше въпрос за някакъв комплект принадлежности за скаути.

— Кажи му и откъде е — каза Аби, като погледна Терез и се усмихна широко, сякаш я канеше да се присъедини към шегичката. — Ти откъде си? — попита Аби Терез, когато седнаха на масата в нишата от едната страна на кухнята.

— От Ню Йорк е — отговори вместо нея Каръл и Терез очакваше Аби да каже нещо глупаво, но Аби нищо не каза, само гледаше Терез със същата подмамваща усмивка, сякаш очакваше нова реплика.

Въпреки че толкова дълго се суетиха около закуската, оказа се, че има само портокалов сок, кафе и препечени филийки без масло, които никоя от тях не искаше. Аби, преди изобщо да се докосне до нещо, запали цигара.

— Достатъчно голяма ли си, за да пушиш? — попита тя Терез, като й предложи от червената кутия цигари с надпис „Кравен А“.

Каръл остави лъжичката на масата.

— Аби, какво значи това? — обърна се към Аби с раздразнение, което Терез усети за първи път.

— Да, благодаря, ще си взема една — каза Терез, взимайки си цигара.

Аби се подпря с лакти на масата.

— Какво значи какво? — попита тя Каръл.

— Изглеждаш ми леко пийнала — каза Каръл.

— Нима мислиш, че мога да бъда, като шофирах толкова време в открита кола. Напуснах Ню Рошел в два, прибрах се вкъщи, намерих съобщението ти и ето ме тук.

Явно разполага с много време, помисли си Терез, сигурно по цял ден не прави нищо друго, освен това, което й се иска.

— Е? — каза Аби.

— Ами нищо. Загубих първия тур — каза Каръл.

Аби си дръпна от цигарата, без да покаже каквато и да било изненада.

— За колко?

— Три месеца.

— Откога?

— Отсега. От снощи всъщност — Каръл погледна към Терез, после чашката с кафе. Терез разбра, че Каръл няма да каже нищо повече, докато тя седи там.

— Това още не е окончателно решение, нали?

— Боя се, че е — каза Каръл с извивка в гласа. — Само устно, но важи така или иначе. Тази вечер какво ще правиш? Имам предвид по-късно днес.

— По-рано нищо няма да правя. Обедът е в два.

— Обади ми се по някое време.

— Разбира се.

Каръл вече не гледаше в чашата с портокалов сок, която държеше в ръката си, и Терез забеляза устата й — леко изкривена от тъга, тъга, породена от поражение, а не от мъдрост.

— На твое място бих се махнала оттук за малко — каза Аби. — Отиди някъде. — После погледна Терез пак със същия откровен, неуместен и приятелски поглед, сякаш искаше да я направи съпричастна в нещо, в което така или иначе не можеше да участва. Терез се смрази от мисълта, че Каръл може да замине и да я остави.

— Нямам настроение за такова нещо — каза Каръл, но Терез долови оттенък в думите й, че все пак такава възможност съществува.

Аби се изви като червей, огледа помещението.

— Тук е мрачно като в каменовъглена шахта рано сутрин, не мислиш ли?

Терез леко се усмихна. Каменовъглена шахта със слънцето, което вече огряваше перваза на прозореца и с вечнозеленото дърво до него?

Каръл гледаше Аби с възхищение, палейки си една от нейните цигари. Колко добре се познават, помисли си Терез, толкова добре, че каквото и да кажеше едната, другата никога не оставаше изненадана или пък недоразбрала.

— Хубаво парти ли беше? — попита Каръл.

— Ами — каза Аби уклончиво. — Познаваш ли мъж на име Боб Хавършам?

— Той беше там. Срещала съм го преди в Ню Йорк. Невероятно, но факт, той ще започне работа за Ратнер и Еърд като брокер.

— Не му казах, че познавам един от шефовете му.

— Колко е часът? — попита след малко Каръл.

Аби погледна часовника на ръката си, малък часовник, украсен със златни плочици.

— Седем и половина. Приблизително. Какво значение има?

— Искаш ли още малко да поспиш, Терез?

— Не. Чувствам се добре.

— Ще те закарам, щом решиш да тръгваш — каза Каръл.

Всъщност Аби я закара някъде към десет, защото каза, че няма работа, пък би й било и приятно.

Аби също обича студен въздух, помисли си Терез, когато излязоха на магистралата. Кой караше отворена кола през декември?

— Къде се запозна с Каръл? — изкрещя Аби.

Терез имаше усещането, че почти, но не напълно, бе готова да й каже истината.

— В магазин — изкрещя Терез.

— А, така ли? — Аби караше както й падне. Изпреварваше големи коли на завои, като вдигаше скоростта там, където никой не очакваше. — Харесваш ли я?

— Разбира се! — Що за въпрос? Все едно да я пита дали вярва в Господ.

Терез й посочи къщата, в която живееше, когато навлязоха в улицата.

— Би ли ми направила една услуга? — попита Терез. — Можеш ли да почакаш малко? Искам да предадеш нещо на Каръл.

— Естествено — каза Аби.

Терез изкачи стълбите на бегом, взе картичката, която беше направила, и я постави под панделката, с която беше вързан подаръкът за Каръл. Занесе го на Аби долу.

— Ще я видиш довечера, нали?

Аби кимна бавно и Терез усети наченките на предизвикателство в необичайно тъмните й очи. Тя щеше да се види с Каръл и как би реагирала Терез на това?

— Благодаря ти, че ме докара.

Аби се усмихна.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам някъде другаде?

— Не, благодаря — каза Терез, също усмихвайки се, защото Аби беше готова да я закара дори до Бруклин Хайтс.

Изкачи първите стълби и отвори пощенската си кутия. Вътре имаше две-три писма, коледни картички, една от тях от „Франкенбърг“. Когато погледна отново към улицата, голямата кремава кола беше изчезнала, като нещо, което си беше представила, като една от птиците в съня й.