Патриша Хайсмит
Каръл (21)

Двадесет и първа глава

Албърт Кенеди — Бърт за хората, които му допадаха — живееше в една стая в задната част на къщата и беше един от първите наематели на госпожа Купър. Беше на четирийсет и пет, роден в Сан Франциско, но приличаше на човек от Ню Йорк много повече от който и да е в града и само този факт караше Терез да го отбягва. Той често я канеше на кино, но тя прие само веднъж. Беше неспокойна и предпочиташе да се разхожда сама, като през повечето време просто гледаше и мислеше, защото дните бяха прекалено студени и ветровити за рисуване на открито. Всичко, което й беше харесвало преди, сега й изглеждаше прекалено банално от предългото чакане и гледане. Терез ходеше в библиотеката почти всяка вечер, седеше на една от дългите маси, преглеждаше поне шест книги, а след това се отправяше към вкъщи.

Прибираше се отново и излизаше, бореше се с непостоянния вятър или пък се оставяше да я носи по улиците, по които тя иначе не би бродила. В осветените прозорци на къщите виждаше момиче, свирещо на пиано, в друга пък някакъв мъж се смееше, а в трета една жена шиеше. След това си спомняше, че не може дори да се обади на Каръл, не знаеше какво прави тя в този момент и се чувстваше по-празна и от вятъра. Каръл не й казваше всичко в писмото, усети тя, не й казваше най-лошото.

В библиотеката разгледа разни книги със снимки от Европа — мраморните планини в Сицилия, развалините в Гърция, окъпани в слънчева светлина, и се чудеше дали те с Каръл наистина някога ще отидат там. Имаше още толкова неща, които не бяха успели да направят — например пътуването през Атлантическия океан. Оставаха им сутрините, когато вдигаше глава от възглавницата и виждаше лицето на Каръл, и знаеше, че денят е техен и че нищо не бе в състояние да ги раздели.

В тъмната витрина на един антикварен магазин, в който никога не беше влизала, видя нещо много красиво, нещо, което зарадва душата и очите й едновременно. Терез втренчи поглед, чувствайки, че този предмет утолява една забравена и безименна жажда в нея. По порцелановата му повърхност бяха изрисувани малки светли ромбчета от боядисан емайл в наситено синьо, червено и зелено, а отстрани имаше златист кант, който блестеше като копринена нишка дори и под тънкия пласт прах. На ръба имаше малка дръжчица. Това беше мъничък свещник. Чудеше се кой ли го е направил и за кого.

На следващия ден се върна и го купи за Каръл.

Същата сутрин пристигна писмо от Ричард, препратено от Колорадо Спрингс. Терез седна на една каменна пейка пред библиотеката и го отвори. Беше написано на бланка — „Компания Семко за бутилиране на газ. Готви — Топли — Прави лед“. В единия ъгъл беше изписано името на Ричард — генерален директор на клона в Порт Джеферсън.

Скъпа Терез,

Трябва да благодаря на Дани за това, че ми каза къде мога да те намеря. Може би ще сметнеш това писмо за излишно. Може би все още не си излязла от мъглата, в която беше попаднала, когато разговаряхме онази вечер в закусвалнята. Но аз смятам, че трябва да изясним един въпрос. Аз вече не изпитвам същите чувства както дори преди две седмици, а последното писмо, което ти написах, не беше нищо друго, освен един последен измъчен опит. Тогава знаех, че няма да ми отговориш, а и аз не исках това от теб. Знам, че тогава престанах да те обичам, и сега единственото чувство, което изпитвам към теб, е чувството, което изпитвах от самото начало — отвращение. Връзката ти с тази жена, която те отблъсна от всички останали, връзката, която съм сигурен, че е станала долна и патологична — това ме отвращава. Знам, че тя няма да продължи дълго, както и първоначално ти казах. Жалко е само, че и ти самата впоследствие ще бъдеше отвратена, осъзнавайки колко много губиш от живота си в момента. Връзката е безпочвена и инфантилна, все едно да живееш в цветовете на лотоса или в някакъв отвратителен бонбон, вместо в хляба и месото на живота. Често мисля върху въпросите, които ми зададе в деня, в който пуснахме хвърчилото. Съжалявам, че не реагирах по-бързо, преди да беше станало късно, защото тогава те обичах достатъчно, за да ти помогна и да те спася. Сега вече не изпитвам същото желание.

Хората все още ме питат за теб. Какво очакваш да им отговоря? Възнамерявам да им кажа истината. Само по този начин мога да се освободя от това — не мога повече да го нося в себе си. Изпратих някои неща, които бяха останали у нас, обратно в апартамента ти. Най-малкият спомен или допир с теб ме потиска, кара ме да не желая да докосвам теб и всичко свързано с теб. Мисля, че говоря разумно, но по всяка вероятност ти не разбираш нито дума от всичко това. Но може би ще проумееш поне това: не искам да имам нищо общо с теб!

Ричард

Представи си тънките нежни устни на Ричард, стиснати, както може би са изглеждали, докато е писал писмото, линия, която не скриваше мъничката, изпъната свивка на горната му устна. За миг си представи ясно лицето му, което после бързо изчезна, притъпено и далечно като ефекта от писмото му. Тя стана, прибра писмото обратно в плика и продължи нататък…

Надяваше се да е успял да я забрави. Представи си само как обяснява на хората за нея. Представи си как обяснява на Фил в бара „Палермо“, представи си и разговора със семейство Кели. Хич не й пукаше какво ще разправя.

Мислеше си какво ли прави Каръл сега, в десет часа, а в Ню Джърси — единайсет. Сигурно слушаше обвинения от някой непознат. А може би мислеше за нея, но дали изобщо й оставаше време за това?

Денят беше хубав, студен, почти безветрен, а слънцето грееше ярко. Можеше да вземе колата и да се разходи някъде. Не беше я използвала от три дни. Изведнъж осъзна, че изобщо не искаше да я вижда. Денят, в който се беше качила в нея и бе отпрашила по правата отсечка към Дел Рапидс, тържествуваща от писмото на Каръл, й се струваше много далечен.

Господин Боуен, друг наемател, беше на верандата, когато се върна в къщата на госпожа Купър. Седеше с крака увити в одеяло, а шапката му беше нахлупена на очите сякаш спеше, но тя го чу да вика:

— Здрасти! Как е, момичето ми?

Тя се спря и малко си побъбриха, попита го как е артритът му, опитвайки се да бъде любезна като Каръл, която винаги се държеше така с госпожа Френч. Посмяха се заедно и тя продължаваше да се усмихва, когато влезе в стаята си. Но когато видя мушкатото, усмивката й застина на лицето.

Поля го и го сложи в края на перваза, където слънцето щеше да го огрява през целия ден. Най-горните му листа бяха леко завехнали. Каръл й го беше купила, когато бяха в Дес Монес, малко преди да отлети. Саксията с бръшляна беше съвсем повехнала. Мъжът в магазина ги беше предупредил, че растението е деликатно, но Каръл го купи, независимо от това и Терез много се съмняваше, че поне мушкатото ще оцелее. Разнообразната колекция на госпожа Купър цъфтеше.

Разхождам се, разхождам се из града — писа тя на Каръл — но много бих искала да се разхождам само в една посока — на изток — и най-накрая да стигна до теб. Кога ще можеш да дойдеш, Каръл? Или може би аз да дойда. Направо не издържам да съм толкова далеч от теб…

На следващия ден получи отговор. Един чек падна от писмото върху пода на коридора в къщата на госпожа Купър. Чекът беше за сума от двеста и петдесет долара. Каръл пишеше, че й е невъзможно да пристигне през следващите две седмици, а дори и повече. Чекът беше, за да си купи самолетен билет до Ню Йорк и да организира изпращането на колата на изток.

Ще се чувствам по-добре, ако хванеш самолета. Пристигай веднага. Не чакай! — пишеше в последния параграф.

Писмото беше надраскано набързо, може би беше откраднала момент, за да го напише, но от него лъхаше студенина, която шокира Терез. Излезе и, все още зашеметена, вървя до ъгъла, където все пак пусна писмото, което беше написала предишната вечер. Доста тежеше и му беше залепила три марки. Може би щеше да види Каръл само след дванайсет часа. Но тази мисъл не й вдъхваше никаква увереност. Дали да не тръгне още тази сутрин? Или този следобед? Какво й бяха сторили? Мислеше си дали Каръл щеше да се вбеси, ако й се обадеше по телефона, дали това щеше да превърне кризата в тотален провал?

Седеше на една маса в някакво заведение, а пред нея имаше чаша кафе и портокалов сок. Чак тогава обърна внимание на писмото, което държеше в другата си ръка. В горния ляв ъгъл едва разчете лошия почерк. Беше от госпожа Р. Робичек.

Скъпа Терез,

Благодаря ти за вносната наденица, която получих миналия месец. Ти си едно добро и мило момиче и аз съм щастлива, че имам възможността да ти благодаря хиляди, хиляди пъти.

Много мило, че се сети за мен през това толкова дълго пътешествие. Харесаха ми хубавите картички, особено онази голямата от Сиукс Фолс. Как е в Южна Дакота? А каубоите и планините? Никога не съм имала възможност да пътувам, освен до Пенсилвания. Ти си късметлийка, толкова млада, симпатична и мила. Аз все още работя. Магазинът си е все същият. Всичко си е постарому, но е по-студено. Моля те да ме посетиш, като се върнеш. Ще ти приготвя хубава вечеря, но не от кулинарния. Отново ти благодаря за наденицата. Стигна ми за много време и беше наистина нещо специално и хубаво.

Най-добри пожелания.

Винаги твоя, Руди Робичек

Терез стана, остави пари на барплота и изтича навън. Тича чак до хотел „Уоркър“, поръча разговора и зачака със слушалката в ръка, докато чу свободния сигнал в къщата на Каръл. Никой не вдигна. Телефонът звънна двайсет пъти, но все същото. Помисли си да позвъни на адвоката на Каръл — Фред Хеймс, но реши да не го прави. Не се обади и на Аби.

Този ден валя дъжд и Терез лежеше в леглото в стаята си, гледаше втренчено тавана и изчакваше да стане три часа, за да позвъни отново. Около обяд госпожа Купър й донесе храна. Госпожа Купър беше сметнала, че е болна. Терез обаче не можа да хапне дори хапка и не знаеше какво да я прави.

В пет часа отново се опита да се свърже с Каръл. След това телефонът изведнъж спря да звъни и по линията стана някакво преплитане. Две телефонистки се питаха за разговора и първите думи, които Терез чу от Каръл, бяха:

— Да, по дяволите. — Терез се усмихна и болката напусна ръцете й.

— Ало? — грубо каза Каръл.

— Ало? — връзката беше лоша. — Получих писмото, това с чека. Какво се е случило, Каръл?… Какво?

Гласът на Каръл звучеше сподавено от постоянното пращене.

— Мисля, че линията се подслушва, Терез… Добре ли си? Прибираш ли се вкъщи? Не мога да говоря дълго.

Терез се намръщи, но нищо не каза.

— Да, мисля, че сигурно ще си тръгна днес. — После измърмори: — Какво се е случило, Каръл? Не издържам повече така, без да знам нищо.

— Терез! — извика Каръл. — Ще се върнеш ли, за да разговаряме?

Стори й се, че чува нетърпеливата въздишка на Каръл.

— Но аз трябва да знам сега. Ще можем ли изобщо да се видим, когато се прибера?

— Дръж се, Терез.

Това ли беше начинът, по който разговаряха? Такива думи ли използваха?

— Ще можеш ли?

— Не знам — каза Каръл.

Студените тръпки отново минаха през ръката й, нагоре към пръстите, с които държеше слушалката. Почувства омразата на Каръл. Тя беше виновна заради глупавата си грешка с писмото, което Флоренс беше намерила. Нещо се беше случило и може би Каръл не искаше и не можеше повече да се вижда с нея.

— Започна ли делото?

— Свърши. Писах ти за това. Не мога да говоря повече. Довиждане, Терез — Каръл чакаше отговора й. — Трябва да ти кажа довиждане.

Терез бавно затвори телефона.

Стоеше във фоайето на хотела и гледаше размазаните фигури около регистрацията. Извади писмото на Каръл от джоба си и отново го прочете, но сега гласът на Каръл беше по-близо и нетърпеливо й казваше: „Ще се върнеш ли, за да разговаряме?“. Извади и чека и отново го разгледа от всички страни, после бавно го разкъса на парченца. Пусна ги в месинговия пепелник.

Сълзите й напираха, но тя не заплака, докато не се прибра в къщата. Влезе в стаята си и я огледа — двойния креват, хлътнал по средата, купчината писма от Каръл на бюрото. Не би могла да остане тук дори още една нощ.

Реши да отиде в хотела и да пренощува там, и дори писмото, за което беше споменала Каръл, да не пристигнеше и утре, тя щеше да отпътува.

Терез измъкна куфара от гардероба и го разтвори на кревата. Сгъната носна кърпичка стърчеше от един джоб. Терез я извади, допря я до носа си и си спомни онази сутрин в Дес Монес, когато Каръл я парфюмира и я сложи там като направи една иронична забележка и се изсмя. Терез стоеше така, опряла ръка на облегалката на стола, а другата — свита в юмрук, който издигаше и сваляше безцелно, почувства се замъглена като бюрото и писмата, които бяха пред нея. Изведнъж ръката й се стрелна към едно писмо, подпряно на книгите в дъното на бюрото. Виждаше го за първи път, въпреки че то стоеше на видно място. Терез разкъса плика. Това беше писмото, за което Каръл беше споменала. Беше дълго и мастилото върху част от страниците беше тъмно, а на други — бледо, а тук-там имаше зачеркнати думи. Прочете първата страница, после се върна към началото и я прочете отново.

Понеделник

Скъпа моя,

Аз дори няма да присъствам на делото. Тази сутрин ме уведомиха какво Хардж има намерение да използва срещу мен. Да, имат няколко записани разговора — по-специално във Ватерло — и за мен е безсмислено с тези факти да се явявам в съда. Трябва да ме е срам, но колкото и да е странно, не заради мен самата, а заради детето ми, а пък да не говорим и за това, че не желая и теб да изправят пред съда. Тази сутрин всичко беше толкова просто — аз просто се предадох. Най-важният въпрос за мен сега е какво ще правя в бъдеще, така казват адвокатите. От това зависи дали някога ще видя детето си, защото Хардж сега с лекота спечели пълно попечителство над нея. Проблемът е в това дали ще съумея да не се срещам с теб (и други като теб, казаха те!). Не беше обяснено с толкова много думи. Една дузина хора викнаха срещу мен и говореха като съдии в Страшния съд — като ми припомняха моите задължения, положението ми и моето бъдеще. (Какво бъдеще са ми отредили? Ще го преразгледат ли след шест месеца?) Казах им, че ще престана да се срещам с теб. Не знам дали ще ме разбереш, Терез, ти си толкова млада и никога не си имала майка, която безгранично да се е грижила за теб. Ако изпълня обещанието си, те ще ме възнаградят щедро — с привилегията да виждам детето си няколко седмици в годината.

Няколко часа по-късно…

Аби е тук. Говорим за теб — изпраща ти поздрави, аз също. Аби ми припомня нещо, което аз вече знам — че си млада и че ме обожаваш. Тя смята, че не трябва да изпращам писмото, а да ти разкажа всичко това, когато се видим. Току-що се поскарахме заради това. Казвам й, че не те познава толкова добре, колкото аз, и сега осъзнавам, че тя не разбира и мен така както ти, особено по някои въпроси, отнасящи се до чувства. Скъпа моя, днес не се чувствам особено щастлива. Пия уиски, а ти каза, че то ме потиска. Но не бях готова за тези дни, след като прекарах с теб онези седмици. Те бяха щастливи седмици — ти знаеш дори по-добре и от мен. Въпреки че това бе само началото. Исках в това писмо да ти разкажа, че ти дори не подозираш останалото и по всяка вероятност никога няма да го разбереш, пък и не трябва — това е предопределено. Никога не сме се карали, не се върнахме със съзнанието, че не бихме искали нищо друго в ада или рая, освен да бъдем заедно. Дали аз наистина значех толкова много за теб, не зная. А и беше толкова кратко. И затова то няма да е пуснало дълбоки корени у теб. Казваш, че ме обичаш такава, каквато съм, дори и когато ругая. Аз пък те обичам такава каквато си, такава, каквато ще бъдеш. Бих го казала и в съда, ако това би означавало нещо за онези хора или ако това можеше да промени нещо, защото не това са думите, от които се страхувам. Искам да кажа, миличка моя, че аз ще изпратя това писмо и се надявам, че ти ще разбереш защо го правя, защо казах на адвокатите, че няма да се срещаме повече и защо трябваше да им го кажа, и бих те подценила, ако си мисля, че няма да го проумееш или че ще предпочетеш отлагане…

Терез спря да чете, стана и бавно се приближи до бюрото. Да, тя разбираше защо Каръл й беше изпратила писмото. Защото Каръл обичаше детето си повече от нея. И точно затова адвокатите са съумели да я сломят, да я накарат да прави това, което те искат. Терез не можеше да си представи Каръл притисната до стената. Но ето тук беше писмото, написано с нейната ръка.

Това беше капитулация, знаеше Терез, а не ситуация, при която тя беше залогът, изтръгнат от Каръл. За момент Терез осъзна, че й бе дала само част от себе си, и изведнъж всичко случило се през последния месец й заприлича на една огромна лъжа, която се разпукваше и почти се срути. В следващия миг обаче Терез не вярваше на всичко това. И все пак фактът си оставаше — тя беше избрала детето си. Погледна писмото на Ричард на масата и почувства наплива на всичко това, което искаше да му каже, но не му беше казала. Думите се надигаха като буря в нея. Какво право имаше той да й казва кого може да обича и как? Какво изобщо някога е знаел?

… едновременно преувеличено и омаловажено (продължи да чете друга страница от писмото на Каръл). Но удоволствието от целувката и това, което мъжът и жената правят в леглото, за мен са само една градация. Например целувката не бива да бъде омаловажавана, нито пък стойността оценявана от някой друг. Мисля си, дали мъжете измерват удоволствието в зависимост от това дали техните действия произвеждат дете, или не, и дали изпитват по-голямо удоволствие, ако произведат такова. В крайна сметка е въпрос на удоволствие и какъв е смисълът да се спори за удоволствието от сладоледа, сравнено с удоволствието от футболен мач, или пък квартет на Бетховен с „Мона Лиза“. Ще оставя това да решават философите. Но тяхното отношение беше, че аз явно съм побъркана или сляпа (плюс някакво съжаление, мисля си аз, че една доста привлекателна жена не е на разположение на мъжете). Някой вмъкна „естетиката“ в спора, разбира се — срещу мен. Попитах ги дали наистина искат да обсъждаме това — репликата предизвика единствения смях в цялото шоу. Но най-важното нещо, което не споменах и никой друг не се беше сетил е, че хармонията между двама мъже или две жени може да бъде абсолютна и идеална, както не може да бъде между мъж и жена, и че някои хора предпочитат точно това, а други пък предпочитат по-променливите и несигурни отношения между мъжа и жената. Вчера беше казано или поне се намекна, че пътят, по който съм тръгнала, ще ме доведе до низините на човешкия порок и деградация. Да, аз наистина съм тръгнала надолу, откакто те откъснаха от мен. Истина е, че ако продължават постоянно да ме шпионират и нападат, без да ме оставят да бъда с един човек достатъчно дълго, за да го опозная — да, това вече е деградация. Или пък, ако трябва да живея по начин, който не ми допада — това също е деградация по дефиниция.

Скъпа, казвам ти всичко това (последните редове бяха задраскани). Ти със сигурност ще подредиш бъдещето си по-добре от мен. Нека аз да бъда един лош пример за теб. Ето, сега се чувствам наранена повече, отколкото мислиш, че ти можеш да понесеш, и ако това те кара — сега или занапред — да ме мразиш, както казах и на Аби, няма да съжалявам. Може би съдбата ти беше отредила да ме срещнеш, точно мен, но ти можеш да оставиш всичко в миналото. А ако не го направиш заради този провал и отчаянието сега, аз знам, че онова, което каза онзи следобед, е вярно — не трябваше да става така! Искам да говоря с теб, когато се върнеш, ако, разбира се, ти искаш и ако мислиш, че ще бъдеш в състояние да го направиш.

Твоите растения на задната веранда продължават да растат, поливам ги всеки ден…

Терез не беше в състояние да чете по-нататък. Откъм вратата някой бавно слизаше по стълбите, а след това стъпките по коридора станаха по-уверени. Когато затихнаха, тя отвори вратата и за миг стоя на прага, като се бореше с инстинкта си да напусне къщата и да остави всичко зад себе си. После отиде до вратата на госпожа Купър, надолу по коридора в дъното.

Госпожа Купър й отвори, щом чу почукването, и Терез й каза, че си тръгва тази нощ. Гледаше изражението върху лицето на жената, която явно не слушаше, а само реагира на изражението на Терез, и изведнъж Терез видя себе си в това лице, от което не можеше да избяга.

— Ами, съжалявам, госпожице Беливет. Съжалявам, че плановете ви са се провалили — каза тя, а на лицето й се четеше само шок и любопитство.

След това Терез се прибра в стаята си и започна да опакова багажа, като на дъното на куфара подреди картонените модели, за да не се огънат, след това книгите. След миг чу госпожа Купър бавно да приближава до стаята й. Сякаш носи нещо, помисли си Терез, ако й носеше още храна, щеше да се разкрещи. Госпожа Купър почука.

— На кой адрес да препращам пощата ви, ако има писма за вас? — попита госпожа Купър.

— Не знам още. Ще трябва да ви пиша допълнително — когато Терез се изправи, се почувства леко замаяна и омаломощена.

— Нали нямате намерение да тръгнете за Ню Йорк толкова късно през нощта? — За госпожа Купър след шест часа беше късно през нощта.

— Не — каза Терез. — Мисля все пак да стигна донякъде — изгаряше от нетърпение да остане сама. Погледна ръката на госпожа Купър, скрита под сивата престилка на квадратчета точно под талията, после износените и напукани домашни пантофи, изтъркани от употреба, носени години преди Терез да отиде там и вероятно щяха да бъдат носени години след като тя си тръгне.

— Моля ви, обадете ми се, за да ми кажете как сте пристигнали — каза госпожа Купър.

— Добре.

Отиде в друг хотел, не онзи, от който винаги се обаждаше на Каръл. Настани се, после излезе да се поразходи безгрижно, като отбягваше всички улици, по които бяха минавали с Каръл. Можеше да отиде и в друг град, помисли си и спря, почти решена да се върне в колата. След това продължи и реши, че хич не я е грижа къде се намира. Вървя, докато не се вцепени от студ. Библиотеката беше най-близкото място, където можеше да се постопли. Мина покрай заведението на Дъч и надникна вътре. Дъч я видя, поздрави я с познатия наклон на главата, усмихна й се и й махна с ръка. Автоматично ръката й също махна за довиждане и изведнъж се сети за стаята си в Ню Йорк. Роклята й беше на дивана, а ъгълът на килима леко подвит. Само да можеше сега да протегне ръка и да оправи килима. Стоеше така и гледаше тясната, добре подредена улица с кръглите улични лампи. Една-единствена фигура вървеше към нея по тротоара. Терез се качи по стълбите на библиотеката.

Госпожица Греъм, библиотекарката, я поздрави както винаги, но Терез не влезе в главната читалня. Тази вечер имаше само двама-трима души, мъж с черни рамки на очилата си, който често седеше на средната маса. Колко често тя беше седяла там с писмо от Каръл в джоба си! Изкачи се по стълбите, мина през стаите за изкуства и история на втория етаж, после се качи на третия, където никога преди това не беше ходила. Там имаше една-единствена голяма стая, потънала в прах. Покрай стените бяха подредени стъклени рафтове, а няколко маслени картини и мраморни статуетки бяха сложени върху поставки.

Терез седна на една от масите и тялото й с болка се отпусна. Хвана с ръце главата си и се подпря на масата. В първия момент се почувства ужасно уморена и полузаспала, но след това изведнъж дръпна стола назад и стана. Корените на косата й настръхнаха от ужас. До този момент не си даваше сметка, че Каръл е заминала, мислеше си, че като се върне в Ню Йорк, ще се видят и всичко ще бъде постарому, трябваше да бъде! Нервно огледа стаята, сякаш търсеше някакво противоречие, някаква компенсация. За момент усети как тялото й ще се пръсне или може би щеше да се хвърли през прозорците от другата страна на стаята. Втренчи поглед в бледия бюст на Омир, във въпросително вдигнатите вежди, покрити с тънък слой прах. Обърна се към вратата и едва сега забеляза картината над трегера.

Беше й позната — помисли си — но не бе съвсем същата, не съвсем, но колкото повече я гледаше, толкова повече се уверяваше, че я е виждала и преди. Знаеше, че изобразеното е съвсем същото, само че тази картина беше доста по-голяма. Беше я виждала хиляди пъти в коридора, който водеше към кабинета по музика, там беше, преди да я свалят, когато тя беше още малка — усмихващата се жена в кралски одежди, ръката отпусната малко под врата, арогантната глава, обърната сякаш художникът я беше хванал точно когато тя е правила някакво движение, та даже и перлените й обици сякаш се движеха. Познаваше тези малки, стегнати бузи, сочните коралови червени устни, усмивката в единия ъгъл, подигравателно присвитите очи, здравото, не много високо чело, леко издадено напред над одухотворените очи, които сякаш всичко разбираха, съчувстваха и се смееха едновременно. Това беше Каръл. Докато я съзерцаваше устата се усмихна, очите й отправиха един подигравателен поглед, последното було беше вдигнато и на преден план изпъкна подигравката, злорадството, върховното удоволствие от постигнато предателство.

Потресена, Терез мина тичешком под картината и се спусна надолу по стълбите. В залата долу госпожица Греъм й каза нещо разтревожено и Терез чу собствения си отговор, наподобяващ бръщолевенето на идиот, защото тя все още не можеше да си поеме въздух. Мина покрай госпожица Греъм и хукна навън.