Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Каръл

Преводач: Дафина Христова

Език, от който е преведено: английски

Издател: Intense

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“

Редактор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-235-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5843

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Пожелай си нещо — каза Ричард.

И Терез си пожела. Пожела Каръл.

Ричард беше поставил ръце върху раменете й. Над главите им висеше нещо, което приличаше на украсен с мъниста полумесец или пък може би морска звезда. Беше отвратително, но семейство Семко му приписваха магическа сила и го закачаха само при по-специални случаи. Дядото на Ричард го беше донесъл от Русия.

— Какво си пожела? — Усмихна й се и я погледна с чувство за собственост. Това беше неговата къща и той току-що я беше целунал, въпреки че вратата беше отворена и холът беше претъпкан с хора.

— Не трябва да се казва — каза Терез.

— В Русия го правят.

— Да, но аз не съм в Русия.

Радиото изведнъж гръмна с гласове, пеещи коледни песни. Терез допи розовото питие от мляко, яйце и алкохол.

— Искам да се кача в стаята ти — каза тя.

Ричард я хвана за ръка и я поведе нагоре по стълбите.

Лелята с кутията за цигари го повика от вратата на хола.

Ричард й каза нещо, което Терез не разбра, и й помаха с ръка. Даже и на втория етаж къщата трепереше от лудите танци долу, танци, които не се връзваха изобщо с музиката. Терез чу как още една чаша се счупи и си представи как розовото пенливо питие се разлива по пода. Това не беше нищо в сравнение с истинските Коледи, които празнували през първата седмица на януари, й каза Ричард и се усмихна, затваряйки вратата на стаята си.

— Харесва ми пуловерът — каза той.

— Радвам се — Терез преметна широката си пола и седна на ръба на леглото. Дебелият норвежки пуловер, който беше подарила на Ричард, беше на леглото зад нея, поставен върху кутията, в която беше опакован. Ричард й беше подарил дълга индийска пола в зелени и жълтеникави тонове и с бродерия. Беше чудесна, но Терез не виждаше къде би могла да я носи.

— Какво ще кажеш за малко истински алкохол? Това долу беше отвратително — Ричард извади бутилка с уиски от гардероба.

Терез поклати глава.

— Не, благодаря.

— Това ще ти дойде добре.

Отново отказа. Огледа високата, почти квадратна стая, тапетите на бледи рози, двата прозореца с пердета от леко пожълтял муселин. Личаха следи от стъпки, оставени върху зеления килим. Едните водеха към бюрото, а другите към масата в ъгъла. Четките и папките на пода до бюрото бяха единствените неща, които подсказваха за заниманието на Ричард. И тъй като рисуването заемаше само едно ъгълче в мозъка му, тя се замисли колко ли дълго ще просъществува, преди да го замени с нещо друго. Замисли се и върху нещо, над което беше гадала преди. Дали Ричард я харесваше само защото тя разбираше амбициите му по-добре от всеки друг и защото усещаше, че нейното мнение би му помогнало. Не я сдържаше на едно място, стана и отиде до прозореца. Обожаваше тази стая, защото оставаше непроменена и все на едно и също място, но сега изпитваше желание да избяга оттам. Тя не беше същото момиче, което беше стояло в тази стая преди три седмици. Тази сутрин се беше събудила в къщата на Каръл. Каръл беше тази тайна, която се разливаше вътре в нея и в тази къща като светлина, която само тя виждаше.

— Днес си някак различна — каза Ричард, толкова неочаквано, че тя потръпна с цялото си тяло.

— Сигурно ти се струва така заради роклята — каза тя.

Носеше синя рокля от тафта. Не я беше обличала, откакто пристигна в Ню Йорк. Отново седна на леглото, гледайки Ричард. Той стоеше прав в средата на стаята с чаша чисто уиски в ръка, с поглед, който шареше от лицето й към краката, обути в нови високи черни обувки, и обратно нагоре към лицето.

— Тери — Ричард хвана ръцете й и ги постави на леглото от двете страни на тялото й. Нежните тънки устни се наведоха към нейните и езикът му се провря между тях. Усети мирис на уиски. — Тери, ти си ангел — чу плътния глас на Ричард и си представи как Каръл казва същото.

Гледаше го, когато взе чашката от пода и я постави заедно с бутилката уиски в гардероба. Чувстваше, че го превъзхожда, него и всички останали долу. Беше далеч по-щастлива от тях. Щастието приличаше на полет, на хвърчило. Зависеше от това, колко канап си отпуснал.

— Харесва ли ти? — попита Ричард.

— Разкошно е — каза Терез, поизправяйки се.

— Снощи го свърших. Мисля, че ако денят днес е хубав, можем да отидем в парка и да го изпробваме.

Ричард се усмихна като момченце, доволно от това, което е направило.

— Погледни отзад.

Руско хвърчило, правоъгълно и извито като щит, назъбено по краищата и хванато в ъгълчетата. Отпред Ричард беше нарисувал катедрала с кръгли кубета на фона на червеникаво небе.

— Хайде да го изпробваме сега — каза Терез.

Занесоха хвърчилото долу. Когато ги видяха, всички се стекоха към коридора, чичовци, лели и братовчеди, и изведнъж стана толкова пренаселено, че Ричард трябваше да го държи високо във въздуха, за да не го смачкат. Глъчката дразнеше Терез, но на Ричард му харесваше.

— Остани за шампанското, Ричард! — извика една от лелите с дебел корем, който стърчеше напред като втори бюст, облечен в сатенена рокля.

— Не мога — каза Ричард и добави нещо на руски. Терез имаше чувството, сега, когато виждаше Ричард със семейството му, че вероятно е станала грешка, че Ричард може би е също сираче, подменено дете, оставено на прага на къщата и отгледано от тези хора. Но и брат му Стивън беше там, изправен до вратата, със същите сини очи като Ричард, въпреки че беше по-висок и по-слаб.

— Какъв покрив? — изпищя майката на Ричард.

Някой беше попитал дали ще пуснат хвърчилото от покрива, но къщата беше с покрив, по който човек не можеше да ходи, и това накара майката му да избухне. После кучето започна да лае.

— Ще ти ушия роклята! — извика майката на Ричард, обръщайки се към Терез, размахвайки предупредително пръст. — Имам мерките ти.

Бяха й взели мерките с някаква лента в хола, насред цялата шумотевица от песни и отваряне на подаръци. Няколко от мъжете направиха също опит да се включат. Госпожа Семко беше обхванала талията й и тогава Терез неочаквано я прегърна и целуна по бузата. Устните й потънаха в меката напудрена буза и ръката й стисна нейната. Терез знаеше, че привързаността, която сега демонстрираше, щеше да се скрие отново, сякаш никога не е съществувала.

После Ричард и тя бяха сами и свободни. Вървяха надолу по тротоара. Терез си помисли, че ако бяха женени, Коледа прекарана със семейство Семко нямаше по нищо да се различава от сегашните. Ричард щеше да си пуска хвърчилата, дори и когато остарее, точно както дядо му го е правил в парк „Проспект“ година преди да почине — това й беше казал Ричард.

Взеха метрото до парка и после тръгнаха към оголения хълм, където бяха ходили десетки пъти преди това. Терез погледна наоколо. Освен няколко момчета, които играеха с топка в по-равнинната част, нямаше никой друг. Паркът изглеждаше спокоен и неподвижен. Нямаше и вятър, или поне не достатъчно — каза Ричард. В небето преобладаваше наситено белият цвят, сякаш носеше сняг.

Ричард изпъшка при поредния неуспешен опит. Опитваше се да задвижи хвърчилото, като тичаше с него.

Терез, седнала на земята, обхванала колене с ръце, го наблюдаваше как върти главата си във всички посоки, сякаш търси във въздуха нещо, което е загубил.

— Получи се. — Стана и посочи нагоре.

— Да, но не е стабилно.

Ричард продължаваше да го движи по посока на вятъра, но хвърчилото се спусна върху канапа, после отново се издигна сякаш задвижено от нещо. Изви се и после смени посоката.

— Намери си собствен вятър — каза Терез.

— Да, но е много слаб.

— Не се ядосвай! Дай на мен!

— Почакай, първо ще го издигна.

Ричард размахваше ръце, но хвърчилото не помръдваше, увиснало в студения безветрен въздух. Златистите кубета на катедралата се поклащаха и сякаш цялото хвърчило беше една глава, която казваше „Не!“. Отзад се мяташе дългата отпусната опашка, която повтаряше отрицанието.

— Нищо не можем да направим — каза Ричард. — Няма смисъл да отпускаме повече канап.

Терез не сваляше поглед от хвърчилото. Тогава то стана по-стабилно и спря, като рисунка на катедралата върху плътното бяло небе. Каръл вероятно не харесва хвърчила, мина й през ума. Хвърчила не биха представлявали интерес за нея. Тя би хвърлила един поглед и след това би казала, че това е глупаво.

— Искаш ли го?

Ричард пъхна канапа в ръцете й и тя се изправи на крака. Помисли си, че явно Ричард е правил хвърчилото през цялото време, докато тя е била с Каръл, затова не й се е обадил и сега не знае, че тя не се е прибирала цяла нощ. Ако я беше търсил, нямаше начин да не й каже. Скоро щеше да дойде и първата лъжа.

Изведнъж хвърчилото се заплете във въздуха.

Терез бързо въртеше пръчката под погледа на Ричард, но хвърчилото остана съвсем леко подвижно. Сега пък съвсем спря.

— Раздвижи го! — каза Ричард. — Продължавай! — Послуша го. Приличаше на игра с ластик.

Канапът обаче беше толкова дълъг и отпуснат, че тя почти нищо не можеше да направи. Дърпаше и пак дърпаше. Тогава Ричард се приближи и й го измъкна от ръцете, които увиснаха във въздуха. Пулсът й се беше ускорил и мускулите на ръцете й потрепваха. Седна на земята. Загуби срещу хвърчилото. То не й се беше подчинило.

— Може би канапът е твърде тежък — каза тя. Беше нов, мек, бял и дебел колкото червей.

— Канапът е много мек. Погледни сега. Сега вече се движи!

Правеше бързи и резки подскоци нагоре, сякаш беше открило собствен вятър и се стремеше да избяга.

— Отпусни повече канап! — извика тя.

Терез се изправи. Птичка прелетя точно под хвърчилото. Гледаше правоъгълника, който ставаше все по-малък, извивайки се назад като платно на кораб, който вървеше назад. Имаше усещането, че хвърчилото носи някакво значение, това именно хвърчило, точно в този момент.

— Ричард?

— Какво?

Виждаше го с крайчеца на окото си, приведен, с ръце изпънати напред, сякаш се возеше на сърф.

— Колко пъти си бил влюбен? — попита го. Ричард се изсмя, къс дрезгав смях.

— Никога преди теб.

— Знам, че си бил. Ти самият си ми казвал, че си бил влюбен два пъти.

— Ако броя това, трябва да броя и още десетина подобни — каза Ричард бързо, с прямота, която сега се дължеше на това, че е зает.

Хвърчилото започна да се спуска, извивайки се надолу. Терез продължаваше със същия тон:

— Някога бил ли си влюбен в момче?

— В момче ли? — попита изненадан Ричард.

— Да.

Може би минаха около пет секунди, преди той да каже твърдо и решително:

— Не.

Поне си направи труда да отговори, помисли си Терез. А как би постъпил в обратен случай, искаше й се да го попита, но въпросът би бил безцелен. Продължи да гледа хвърчилото. И двамата гледаха едно и също хвърчило, но мислите им бяха различни.

— Чувал ли си някога за това?

— За кое? Имаш предвид такива хора ли? Да, разбира се — Ричард стоеше изправен сега и с движението на канапа изписваше осмици.

Терез каза внимателно, защото знаеше, че той слуша:

— Нямам предвид такива хора. А просто двама души, които се влюбват един в друг изведнъж, ей така, съвсем неочаквано. Например двама мъже или две момичета.

Лицето на Ричард не се промени, все едно говореха за политика.

— Питаш ме дали познавам такива? Не!

Терез изчака, докато той отново се зае с хвърчилото, опитвайки се да го издигне по-високо. После каза:

— Мисля обаче, че би могло да се случи на всеки, нали?

Той продължи да се занимава с хвърчилото.

— Да, но подобни неща не могат просто ей така да се случат. Винаги има някаква причина, идваща от миналото.

— Да — каза тя, съгласявайки се. Замисли се за миналото. Доколкото си спомняше, за последен път беше „влюбена“ в едно момче, което беше виждала в училищния автобус в градчето Монклер. Имаше къдрава черна коса, красиво, сериозно лице и явно беше с десетина години по-голям от нея. Спомни си за един кратък период, в който мислеше за него всеки ден. Но това не беше нищо, нищо в сравнение с това, което изпитваше към Каръл. Дали чувствата й към Каръл обаче бяха любов? Колко абсурдно беше, че тя дори не знае. Беше чувала за момичета, които се влюбват в момичета, знаеше какви са и как изглеждат. Нито тя, нито Каръл обаче имаха вид на такива. И все пак това, което чувстваше към Каръл, отговаряше на всички тестове за любов и всички описания.

— Мислиш ли, че аз бих могла? — попита простичко Терез, преди да се замисли дали изобщо можеше да му зададе такъв въпрос.

— Какво? — усмихна се Ричард. — Да се влюбиш в момиче? Разбира се, че не! Господи, не ми казвай, че си се влюбила!

— Не — каза Терез, звучейки странно и леко уклончиво, но Ричард не обърна внимание.

— Пак тръгва. Виж, Тери!

Хвърчилото, поклащайки се, се издигаше право нагоре, все по-бързо и по-бързо, а пръчката се въртеше в ръцете на Ричард. Едно беше вярно обаче, помисли си Терез, никога преди не е била толкова щастлива. И защо беше нужно да дава определения за нещата?

— Хей! — Ричард гонеше пръчката, която подскачаше като луда по земята, сякаш и тя се опитваше да се отскубне и полети нагоре. — Искаш ли да я подържиш? — попита, след като я хвана. — Направо те вдига!

Терез взе пръчката. Беше останал съвсем малко неразмотан канап, а хвърчилото вече почти не се виждаше. Когато вдигна ръцете си до краен предел, усети как леко се откъсва от земята, чудесно, прекрасно усещане, като че ли хвърчилото наистина можеше да я издигне, събирайки цялата си сила.

— Пусни го! — крещеше Ричард, ръкомахайки. Устата му беше отворена и на бузите му се бяха появили две червени петна. — Пусни го!

— Няма вече канап!

— Ще го отрежа.

Терез не повярва на ушите си, но като го погледна, видя как бърка в палтото си, за да извади ножа.

— Недей!

Ричард тичаше към нея, смеейки се.

— Недей! — ядоса се тя. — Да не си луд?

Ръцете й се умориха, но продължаваше да стиска пръчката.

— Хайде да го отрежем! По-забавно е! — Ричард я блъсна грубо, защото не я беше видял, погледът му бе устремен нагоре.

Терез дръпна пръчката настрани, така че да не може да я хване, онемяла от ярост и учудване. За секунда се изплаши, като си помисли, че Ричард може наистина да е полудял, после се олюля назад и видя, че в ръката си държи само гола пръчка. — Ти си луд! — изкрещя му. — Ти си побъркан!

— Това е само едно хвърчило! — изсмя се Ричард с поглед към нищото.

Терез се взираше, но напразно, дори канапът не се виждаше.

— Защо го направи? — изхленчи тя. — Беше толкова красиво хвърчило.

— Беше само едно хвърчило! — повтори Ричард. — Винаги мога да направя друго.