Патриша Хайсмит
Каръл (9)

Девета глава

Терез започна да се облича, после се отказа. Беше още по халат и четеше сценария на „Малък дъжд“, който Фил й беше донесъл преди известно време и сега беше разхвърлян по дивана. Каръл каза, че се намира на Четирийсет и осма и Медисън. Сигурно щеше да дойде след десетина минути. Терез огледа стаята, после лицето си в огледалото, и реши да пооправи.

Занесе няколко пепелника до мивката и ги изми, след това подреди сценария на масата. Чудеше се дали Каръл ще е с новата чанта. Тя й се беше обадила предишната вечер от някакво място в Ню Джърси, където била с Аби, и й каза, че намира чантата за много хубава, но твърде скъпа като подарък. Терез се усмихна, като се сети, че Каръл й беше предложила да я върне. Поне й харесваше.

Входният звънец иззвъня три пъти.

Терез погледна надолу по стълбите и видя, че Каръл носеше нещо. Затича се надолу.

— Празен е. Подарък за теб — каза Каръл, усмихвайки се.

Опакован куфар. Каръл плъзна пръсти по дръжката и го даде на Терез да го носи. Терез го постави на дивана в стаята си и внимателно го разопакова. Куфарът беше от гладка, дебела, светлокафява кожа.

— Ужасно хубав е! — каза Терез.

— Харесва ли ти? Не знам дали дори имаш нужда от куфар.

— Разбира се, че ми харесва.

Точно това беше куфар за нея, този и никой друг. Инициалите й бяха изписани със златни букви — Т. М. Б. Спомни си, че на Бъдни вечер Каръл я беше попитала за презимето й.

— Завърти комбинацията на шифъра и виж как изглежда отвътре.

Терез го отвори.

— Харесва ми как мирише — каза тя.

— Заета ли си? Ако имаш работа, ще си тръгна.

— Не. Седни. Нищо особено не правя, просто чета една пиеса.

— Каква пиеса?

— Пиеса, за която ще правя декорите. — Изведнъж се досети, че не беше споменавала пред Каръл за сценичния дизайн.

— Декори ли?

— Да. Занимавам се със сценичен дизайн. — Взе палтото на Каръл.

Каръл се усмихна озадачена.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — попита тя тихо. — Още колко зайчета ще изскочат от шапката?

— Това ще ми бъде първата истинска работа. Не е пиеса от Бродуей. Ще я играят във Вилидж. Комедия. Все още нямам профсъюзно членство. Затова ще трябва да почакам, докато започна работа на Бродуей.

Каръл я разпита за членството, което за млади членове беше хиляда и петстотин долара, а за по-възрастни — две хиляди. Каръл я попита дали е спестила цялата сума.

— Не. Имам само няколко стотачки. Ако почна работа обаче, мога да плащам с вноски.

Каръл седеше на стола, на който Ричард обичаше да сяда, и Терез разбра по изражението й, че се беше издигнала в очите й, и не можа да си отговори на въпроса, защо преди не й беше казала с какво всъщност се занимава и къде щеше да започне работа.

— Добре де — каза Каръл — ако стигнеш до Бродуей, би ли взела назаем остатъка от парите от мен? Приеми го като бизнес заем.

— Благодаря. Аз…

— Искам да го направя. На твоята възраст не трябва да се притесняваш с изплащане на такава сума.

— Благодаря. Така или иначе няма да стане до две години.

Каръл вдигна глава и изпусна дима от цигарата в тънка ивица.

— Никой не следи кой колко време работи като помощник сценичен художник, нали?

Терез се усмихна.

— Не. Разбира се, че не. Искаш ли нещо за пиене. Имам уиски.

— Чудесно. Искам една чашка, Терез — Каръл се изправи и започна да оглежда кухненските рафтове, докато Терез подготвяше двете чаши с уиски. — Добре ли готвиш?

— Да. Още по-добре, когато има за кого да готвя. Правя чудесни омлети. Обичаш ли омлети?

— Не — каза Каръл с равен тон и Терез се усмихна. — Защо не ми покажеш някои от твоите работи?

Терез извади една папка от гардероба. Каръл седна на дивана, разглеждайки всички внимателно, но по репликите и въпросите й Терез разбра, че ги намира твърде странни, за да могат да имат някакво приложение, а може би и не й допаднаха много. Каръл каза, че най-много харесва нещата за „Петрушка“, закачени по стената.

— Тези са същите — каза Терез. — Същите като рисунките, но вече направени като модели.

— Може би проблемът е в рисунките тогава. Те са много положителни, но всъщност точно това ми харесва. — Каръл вдигна чашката си от пода и се облегна назад на дивана. — Била съм права, нали?

— За какво?

— За теб.

Терез не разбра какво точно имаше предвид. Каръл й се усмихваше през димната завеса от цигарата и това я смущаваше.

— Значи си допускала, че може би грешиш.

— Не — каза Каръл. — Колко плащаш за този апартамент?

— Петдесет месечно.

Каръл цъкна с език.

— Не ти остава много от заплатата, нали?

Терез се наведе над папката и започна да я завързва.

— Не. Но скоро ще изкарвам повече. Нямам и намерение завинаги да остана тук.

— Разбира се, че нямаш. Ти ще пътуваш, точно така, както правиш в мислите си. Ще попаднеш в къща в Италия, в която ще се влюбиш. Или може би във Франция ще ти хареса. Или Калифорния, или Аризона.

Момичето се усмихна. Едва ли ще има парите, когато това се случи.

— Хората винаги ли се влюбват в неща, които не могат да притежават?

— Винаги — каза Каръл, също усмихвайки се. Прокара пръсти през косата си. — Мисля, че все пак ще замина някъде.

— За колко време?

— Само за около месец или малко повече.

Терез върна папката обратно в гардероба.

— Кога заминаваш?

— Веднага. Веднага щом уредя всичко. А всъщност няма и какво толкова да уреждам.

Терез се обърна. Каръл гасеше фаса в пепелника. За нея това нищо не значеше, помисли си Терез, че няма да се виждат цял месец.

— Защо не заминеш с Аби?

Каръл вдигна поглед към нея, после към тавана.

— Ами, първо, мисля, че тя е заета.

Терез я гледаше втренчено. Беше се докоснала до нещо, като спомена Аби. Лицето на Каръл обаче не издаваше нищо.

— Много си мила, като ме допускаш до себе си толкова често — каза Каръл. — Напоследък не обичам да се срещам с хората, които преди виждах често. Човек обикновено не е способен на това. Всичко трябва да се прави по двойки.

Колко крехка е всъщност, почувства изведнъж Терез, колко различна от деня, в който обядваха за първи път заедно. След това Каръл се изправи, сякаш прочете мислите й, и Терез долови полъха на увереност във високо вдигнатата й глава, в усмивката, която засия на лицето й, когато бяха толкова близо една до друга, че ръцете им се докоснаха.

— Защо не правим нещо заедно тази вечер? — попита Терез. — Ако искаш, можеш да останеш. Аз ще довърша пиесата. Можем да прекараме заедно вечерта.

Каръл не отговори. Гледаше саксиите върху един от рафтовете за книги.

— Какви са тези растения?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

Всички бяха различни, имаше кактус с дебели листа, който не беше израсъл изобщо, откакто го купи преди година, друго растение като миниатюрно палмово дърво и още едно, провиснало надолу, зелено — червеникаво, подпряно на пръчица.

— Ами, просто растения.

Каръл се обърна, усмихвайки се:

— Просто растения — повтори тя.

— Какво реши за тази вечер?

— Съгласна съм. Но сега ще тръгвам. Още е три часа. Ще ти се обадя към шест. — Каръл пусна запалката в чантата си. Не беше чантата, която Терез й беше подарила. — Днес следобед имам желание да разглеждам мебели.

— Мебели ли? По магазините?

— По магазините или пък в Парк Бернет. Мебелите ми действат добре. — Каръл посегна към палтото си на фотьойла и Терез отново забеляза дългата линия, започваща от рамото й, минаваща през широкия кожен колан и продължаваща до крака й. Красива като музика и даже като цял балет. Тя беше красива и защо трябваше сега дните й да са толкова празни, помисли си Терез, но тя беше създадена да живее сред хора, да броди из красиви градове, да обикаля по бреговете на сини води с широки хоризонти на фона на синьо небе.

— Чао-чао — каза Каръл, с едно движение облече палтото си и хвана Терез през кръста. Всичко продължи само миг. Объркана от факта, че ръката на Каръл обхващаше талията й, не можа дори да разбере дали това е облекчение, край или пък начало. Точно в този момент входният звънец изпищя в ушите им като разбиване на медна стена. Каръл се усмихна:

— Кой е? — попита тя.

Терез усети драскотината, която Каръл остави с нокътя на палеца си върху китката й, когато я пусна. — Вероятно Ричард. — Това можеше да бъде само Ричард, познаваше го по дългото позвъняване.

— Чудесно. Искам да се запозная с него.

Терез натисна бутона, после чу подскачащите стъпки на Ричард по стълбите. Отвори вратата.

— Здравей — каза Ричард. — Реших…

— Ричард, това е госпожа Еърд — каза Терез. — Ричард Семко.

— Приятно ми е — каза Каръл. Ричард кимна, почти се поклони.

— На мен също — отвърна с широко отворени сини очи.

Гледаха се втренчено, Ричард държейки квадратна кутия, сякаш се готвеше да й я поднесе, Каръл права, без да направи жест да седне или да си тръгне. Ричард остави кутията на ръба на масата.

— Бях наблизо и реших да се отбия — каза той и зад обяснителния тон Терез долови подсъзнателното намекване, че има право на това, и в същото време забеляза спонтанно неодобрение в погледа му. — Трябваше да занеса подарък на приятелка на мама. Това е лебкухен. — Посочи към кутията и се усмихна приятелски. — Искате ли да го пробвате?

И двете отказаха. Каръл наблюдаваше как Ричард отваря кутията с джобно ножче. Хареса й усмивката му, помисли си Терез. Харесва го, него, енергичния младеж с буйна руса коса, широки слаби рамене и големи, смешни ходила в мокасини.

— Моля те, седни — Терез се обърна към Каръл.

— Не, ще тръгвам.

— Ще ти оставя половината, Тери, и аз ще тръгвам — обади се той.

Терез погледна Каръл. Каръл с усмивка отговори на безпокойството й и седна на края на дивана.

— Не си тръгвайте заради мен — каза Ричард, поставяйки половината от кейка върху един от кухненските шкафове.

— Не сте вие причината. Вие сте художник, нали, Ричард?

— Да — натъпка устата си с крем от кейка и погледна Каръл спокойно, защото той не можеше да бъде неспокоен, сети се Терез. Погледът му беше открит и прям, той просто нямаше какво да крие. — Да не би и вие да сте художничка?

— Не — усмихна се Каръл. — Аз не съм нищо.

— Най-трудното е това.

— Така ли? Добър художник ли сте?

— Ще бъда. Мога да бъда — каза невъзмутимо Ричард. — Тери, имаш ли бира? Ужасно съм жаден.

Терез отиде до хладилника и извади двете бутилки, които бяха вътре. Ричард попита Каръл дали иска бира, но Каръл отказа. След това Ричард тръгна към дивана, видя куфара и опаковката и Терез си помисли, че сигурно ще ги изкоментира, но той нищо не каза.

— Мислех си, че довечера можем да отидем на кино, Тери, иска ми се да гледам онзи филм във „Виктория“. Какво ще кажеш?

— Не мога довечера. Имам уговорка с госпожа Еърд.

— А, така ли? — Ричард погледна Каръл.

Каръл изгаси цигарата си и стана.

— Трябва да тръгвам. — Усмихната погледна Терез. — Ще ти се обадя към шест. Ако предприемеш нещо друго, не се притеснявай. Довиждане, Ричард.

— Довиждане — каза Ричард.

Каръл й намигна, слизайки по стълбите.

— Бъди добро момиче — каза Каръл.

— Откъде дойде тоя куфар? — попита я Ричард, когато тя се върна в стаята.

— Подарък.

— Какво става, Тери?

— Нищо.

— Да не би да прекъснах нещо важно? Коя е тя?

Терез взе празната чаша, от която беше пила Каръл. По ръба беше останало червило.

— Запознах се с нея в магазина.

— Тя ли ти подари тоя куфар?

— Да.

— Голям подарък. Сигурно е богата.

Терез го погледна. Отвращението на Ричард към богатите беше нещо, което не я изненада. Реакцията му беше автоматична.

— Богата ли каза? Предполагам, имаш предвид палтото от норки. Не знам. Аз й направих услуга. Намерих нещо, което беше загубила в магазина.

— Така ли? — попита той. — Какво? Не си ми казвала.

Изми и подсуши чашата на Каръл, после я постави на рафта.

— Беше си забравила портфейла на щанда и аз й го занесох, това е всичко.

— Страшно хубаво възнаграждение — намръщи се. — Тери, какво има? Да не би все още да ми се сърдиш за онова глупаво хвърчило.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя нетърпеливо. Искаше й се той да си тръгне. С ръце в джобовете на халата започна да обикаля стаята. Отиде до мястото, където Каръл беше стояла и гледала растенията. — Фил ми донесе пиесата сутринта. Започнах да я чета.

— Затова ли си притеснена?

— Защо мислиш, че съм притеснена? — тя се извърна.

— Пак си в онова настроение, сякаш далеч, далеч оттук.

— Не съм притеснена и не съм далеч оттук. — Пое си дълбоко въздух. — Странно наистина, ти умееш да разпознаваш дадени настроения, а за други си сляп.

Ричард я погледна.

— Добре, Тери — каза, свивайки рамене сякаш в примирение. Седна на стола и си сипа останалата бира в чашата. — Каква уговорка имате с тази жена за довечера?

Устните на Терез се разтвориха в усмивка, докато прокарваше червилото по тях. За момент погледът й се спря върху пинсетите за вежди на вътрешния рафт на гардероба. После остави червилото на рафта.

— Нещо като коктейлно парти с благотворителна цел за Коледа. Каза, че е в някакъв ресторант.

— Аха. На теб ходи ли ти се?

— Казах, че ще отида.

Ричард допи бирата, мръщейки се.

— А след това? Аз мога да поостана и да прочета пиесата, докато те няма, а после можем да хапнем някъде и да отидем на кино.

— След това си мислех да довърша пиесата. Трябва да започна в събота, а това значи, че трябва да имам и някакви идеи дотогава.

Ричард стана.

— Да — каза небрежно, въздишайки.

Терез го видя как се размотава покрай дивана, гледайки ръкописа. След това се наведе, разглеждайки страниците със заглавието и следващите с ролите. Погледна часовника си, после и нея.

— Защо да не я прочета сега? — попита той.

— Почвай — каза тя рязко, но Ричард или не обърна внимание на тона й, или пък не го усети, защото в следващия момент се излегна на дивана и зачете ръкописа. Тя взе кутия кибрит от рафта. Не, той разпознаваше само „далечните“ настроения, помисли си, когато се чувстваше лишен от нейното присъствие. Сети се за всички случаи, когато беше лягала с него, и за дистанцията, която съществуваше между тях наместо близостта, за което всички говореха. Тази дистанция тогава не значеше нищо за Ричард, може би защото физически те бяха заедно. Гледайки го как чете, напълно погълнат от пиесата, дебелите му сковани пръсти, хванали провесен над носа кичур коса, нещо, което не правеше за първи път, мина й през ума, че Ричард беше уверен, че мястото, което той заемаше в живота й, беше неопровержимо, че връзката им беше вечна и не подлежеше на съмнение, защото той беше първият мъж, с когото беше спала. Терез захвърли кутийката от кибрит върху рафта и някаква бутилка падна.

Ричард се поизправи и на лицето му се появи лека усмивка на изненада.

— Какво има, Тери?

— Ричард, иска ми се да остана сама този следобед. Имаш ли нещо против?

Стана. Изненадата не изчезна от лицето му.

— Не. Разбира се, че не.

Остави ръкописа обратно на дивана.

— Добре, Тери. Може би така е по-добре. Може би ще трябва сега да прочетеш това на спокойствие — каза, сякаш мотивирайки се сам да се убеди в думите си. Отново погледна часовника си. — Може би ще отида да видя Сем и Джоан.

Тя стоеше права, без да мисли за нищо друго, освен за тези няколко минутки преди той да си тръгне. Ричард прокара властната си длан по косата й и се наведе да я целуне. После изведнъж се сети за книгата на Регас, която беше купила преди няколко дни, книгата с репродукции, които Ричард търсеше, но не успяваше да намери. Извади я от долния шкаф на бюрото.

— Намерих това. Книгата на Регас.

— Чудесно. Благодаря — пое я с две ръце. Все още беше опакована.

— Къде я намери?

— Във „Франкенбърг“. На най-невероятното място.

— „Франкенбърг“ — Ричард се усмихна. — Струва шест долара, нали?

— Няма значение.

Ричард протестираше, но тя не взе парите. След минута вече си беше тръгнал, обещавайки да й се обади на следващия ден в пет. Можеха да измислят нещо за вечерта, каза той.

Каръл се обади в шест и десет. Попита я дали й се ходи в китайския квартал. „Разбира се!“, отвърна Терез.

— Имам компания и пием коктейли в „Свети Режис“ — каза Каръл. — Какво ще кажеш да те чакам тук? В малкото помещение сме, не в голямата зала. А и виж какво, след това ще ходим на онова място, за което ми каза. Нали разбираш?

— Благотворителният коктейл за Коледа ли?

— Побързай — каза Каръл, смеейки се.

Терез изхвърча.

Каръл беше с приятел на име Стенли Макавей, висок мъж с привлекателна външност, около четирийсетте, с мустаци и боксер на каишка. Каръл беше готова да тръгнат, когато Терез пристигна. Стенли излезе с тях, качи ги в такси и подаде на шофьора пари през прозореца.

— Кой е той? — попита Терез.

— Стар приятел. Откакто се разделихме с Хардж, се срещаме често.

Терез я погледна. Тази вечер очите на Каръл щастливо се смееха.

— Харесваш ли го?

— Горе-долу — каза Каръл. — Карайте към китайския квартал.

Докато вечеряха, започна да вали дъжд. Каръл каза, че всеки път, когато ходи в китайския квартал, вали. Дъждът обаче не им пречеше, защото те прескачаха от магазин в магазин, разглеждаха разни стоки и купуваха това, което им харесваше. Терез видя някакви сандали с подметки „танк“ и реши, че са красиви, приличаха повече на персийски, отколкото на китайски. Искаше да ги купи за Каръл, но Каръл каза, че Ринди няма да ги одобри. Ринди беше консервативна и държеше Каръл да носи чорапи дори и през лятото, а самата Каръл се съобразяваше с това. В същия магазин имаше и китайски костюми от черна бляскава материя, с панталони и сако с висока яка и Каръл купи един за Ринди. Терез все пак купи сандалите, докато Каръл се разправяше с формулярите за доставка на адрес. Знаеше кой номер да вземе само като ги погледна. След това прекараха един странен час в китайския театър, където публиката дремеше по местата си, независимо от шума, звънтенето и тряскането. Най-накрая отидоха в друга част на града, където вечеряха. В ресторанта се носеше музика от арфа. Това беше една разкошна, наистина великолепна вечер.