Каролайн Линдън
Скандални уроци (8)

Глава осма

Съвсем скоро Грей се убеди, че спасяването на Саманта е най-умната му постъпка от години.

Вярно, спеше на неудобния шезлонг в ателието, а всичките му вещи, струпани на куп в ъгъла на помещението, бяха изложени на риска да ги опръска с бои и оцветители. Освен това сега госпожа Уилис смяташе за свое право всеки ден да му говори за едно или друго, независимо от високия наем и големите усилия, които той полагаше да я избягва.

Но всеки път, когато се сещаше какви бяха нещата доскоро, зърваше Саманта и сърцето му се изпълваше с радост. Макар и дама, а и гостенка, тя предложи да помага из къщата; в момента я виждаше да шие и да кърпи, а стане ли въпрос за нея, госпожа Уилис не спираше да я хвали колко безупречно е възпитана и колко е чаровна. От мисълта, че ще я дадат на мъж, от когото се ужасява, му идеше да извърши убийство.

Най-голямата му победа обаче настъпи, когато Саманта почука на вратата на ателието.

— Госпожа Уилис излезе — уведоми го тя, щом той отвори. — Джени също. Веднага щом леля й тръгна, момичето изхвърча през задния вход с обяснението, че трябвало да свърши нещо. Ако искаш да започна работа по каталога, аз съм готова.

— Най-после молитвите ми са чути. — Отвори по-широко и протегна ръка. — Моля влез, милейди.

Докато минаваше край него, той долови аромат на рози; госпожа Уилис използваше същия сапун, но уханието на Саманта бе далеч по-съблазнително.

— Ще потърся мастило и перодръжка… Никога не съм правил опис, но все ще намеря нещо… — Потършува и скоро откри тетрадка и подострен молив. — Тези ще свършат работа засега.

Не държеше особено да има каталог. Всяка нарисувана от него картина съществуваше в ума му до най-малката подробност. Но много държеше да измисли начин Саманта да прекарва часове с него, а ако накрая притежава списък на картините си с нейния почерк, толкова по-добре.

Тя пое тетрадката и молива с ведро изражение.

— Да, подходящи са. Ще бъда възможно най-тиха, за да не прекъсвам работата ти.

— Чудесно. — Върна се при статива и го извъртя така, че да му е по-лесно да я наблюдава. — Дано имаш слабост към пейзажите.

— Харесвам ги. — Огледа натрупаните из ателието картини. — Разполагаш ли с метър?

— Ами… да.

Започна да го търси и мислено отбеляза още един интересен факт: тя бе наясно, че се отбелязват и размерите на картините.

Саманта му благодари с широка усмивка и той се почувства все едно са го ударили с нещо по главата. Не знаеше презимето й, кое е семейството й, какво е положението й, а и тя вече спомена, че се опълчва на баща си да я омъжи за жесток и опасен мъж; всичко това трябваше да го предупреди да стои далеч и нащрек, а имаше чувството, че ще направи точно обратното.

Тя работеше тихо. С известно усилие Грей насочи вниманието си отново към платното пред себе си. Бушуващият ураган щеше да почака; тъмнокосата жена, спасила се от корабокрушението, вече не го интересуваше. Беше се захванал да очертава с щрихи величествена катедрала. Обхванеше ли го вдъхновението бе в състояние да работи часове наред, без да се сеща за храна или сън. Отдели известно време на фигурите, които служеха за фон: жени в модни рокли разменят клюки; мъж дреме със свито между краката му кученце; престорено набожния свещеник се подмазва раболепно на червендалест благородник, привлякъл вниманието му. Само в центъра остави празно място за момичето.

След няколко часа работа Грей надникна крадешком над статива. Саманта бе поставила малък портрет на втория статив; в момента го мереше внимателно, после отбеляза размерите и продължи да пише.

И пак записа нещо; и пак. Какво толкова пишеше?

— Върви ли? — попита той.

Тя го погледна сепнато. Очите й бяха зелени като ирландското море при Къркуд.

— Да. Искаш ли да видиш? Беше редно да попитам дали имаш определени изисквания.

— Разбира се.

Избърса си ръцете и прекоси стаята, като си повтаряше, че го прави, за да види как се справя тя, а не за да застане до нея. Подаде му тетрадката, но му трябваше време да се съсредоточи върху написаното. Руси кичури се бяха измъкнали от кока на тила й и се виеха около шията й. Дори в относително старомодната синя рокля изглеждаше красива.

— Така става ли? — поинтересува се тя.

Грей погледна тетрадката.

— Да — отговори той машинално и едва тогава се зачете. За негова изненада бе много повече от очакването. Обърна страницата и видя същото подробно описание и на други картини. Беше ги описала, отбелязала размерите, техниката и добавяла въпроси: година; заглавие; сходни картини? — Отлично — промърмори той.

Лицето й засия.

— Радвам се. Не исках да те безпокоя с тези въпроси, но оставих място да добавя данните.

— За повечето нямам заглавия — отвърна той разсеяно. Беше записала всичко така, че да изреже етикети от хартията и да ги залепи на гърба на съответната картина.

— Като приключа, ако попълниш годината, когато са рисувани, ще направя хронологичен списък. Ще ти помогне да пращаш произведенията на търговци и по изложби, като отбелязваш кое къде е изпратено или кой го е купил.

— Откъде ти хрумна да го направиш по този начин? — попита Грей все така смаян от подхода й. — Точно това ми трябваше. Как се сети?

Вдигна поглед и забеляза преминалата по лицето й тревога, все едно току-що е открил нещо противно у нея. После се засмя.

— Ами предположих… Добре ли съм се справила?

— Прекрасно. — Поредният полезен факт: тя знаеше какви описи изискват търговците на картини. — Но не е пълен. — Подаде й тетрадката. — Няма илюстрации.

Лицето й стана безизразно, а после тя прихна.

— Те нямат място в един опис!

— Искам в моя да има. — Върна й тетрадката. — Харесвам кучета и коне.

— Немислимо е да се справя с конете! — възрази тя с все така поруменяло лице.

Грей се ухили.

— Тогава таралежи, катерички. Сърни, змии и слонове.

Тя го погледна строго. Необяснимо обнадежден той се завърна при платното си.

Удивяваше се как така е в състояние да твори, когато тя е в стаята. Госпожа Уилис, запозната с навиците му при рисуването, само леко се учуди, че Саманта работи в ателието с него. Съвсем скоро дневният му режим започна да се върти около нейното пристигане. Обикновено предпочиташе тишината, защото картината оживяваше в съзнанието му. Но присъствието на Саманта не само не го безпокоеше, а сякаш му помагаше да се съсредоточи. Всичко изпод четката му излизаше както го желаеше и се чувстваше невероятно вдъхновен. В ъгъла добави мишле, което краде трохички от гънките при подгъва на расото на свещеника. Не добави обаче нито един щрих единственото към момичето в центъра на платното. Чакаше я.

Беше наясно, че дните, прекарвани със Саманта някога ще свършат. При всеки отправен крадешком поглед към нея — как се е навела над поредната картина например — изпитваше все по-силно желание да намери щастливо разрешение на проблема й: разрешение, което ще й позволи да се прибере вкъщи, без да се страхува; да й помогне да намери приемлив съпруг, а не да бяга ужасена от него. Този човек да оцени каква красавица е, колко е добра и да знае как да я накара очите й да сияят пакостливо или от възторг.

Полагаше големи усилия да не позволи подобни мисли да се развият докрай. Грей нямаше никакви възражения срещу брака — бе двадесет и седем годишен, в края на краищата, и определено не искаше да остарее сам, — но се опасяваше, че в момента не е подходящ за съпруг. Коя съпруга би търпяла мъжът й да потъва в ателието си и да рисува часове, а понякога и дни, наред? Коя съпруга ще се примири с миризмата на маслени бои и терпентин? Саманта го правеше, но само защото се криеше от нещо още по-ужасно. Това обаче не означаваше, че мисълта тя да се омъжи за друг го радва. И само представата как друг я държи в обятията си, притиска я и я целува, докосва с устни шията й, а тя се смее и притваря очи, когато я отпуска на леглото, разкопчава роклята й и се наслаждава на изящните й гърди… Неволно така замаца част от платното, че изруга на глас.

В крайна сметка Грей се насочи към идеята да измисли как да откаже баща й от решението му. Какво ще предприеме тя след това зависеше изцяло от нея.

* * *

Идилията нямаше да продължи вечно, както Саманта добре съзнаваше.

Въпросът за бъдещето й висеше над нея подобно на мрачен и суров портрет на праотец от рода Стратфорд, окачен в салона, където се провеждаха уроците й по танци. Почти усещаше как отдавна споминалия се граф я гледа недружелюбно, както правеше и по време на уроците: позор, сякаш нашепваше той възмутено. Тя бе позор за знатния род Стратфорд — крадец, лъжец, а сега и беглец.

Дълги мъчителни часове се чуди какво да предприеме, но така и не състави приемлив план. Повече от всякога й се искаше да говори е Бенедикт; ала с всеки отлитащ ден това ставаше все по-трудно и по-трудно. Заради присъствието на баща й в Лондон избягваше да излиза от къщата. Трудно обаче й беше да откаже на поканата на Грей да се разходи с него до ъгъла, за да купи бои. В негово присъствие се чувстваше в безопасност.

Впрочем Саманта се досещаше, че и той мисли за положението й и не се изненада от въпроса му, зададен след няколкодневна работа по описа:

— Какво направи, че ядоса баща си?

Замисли се как да формулира отговора си.

— Опитах се да помогна на човек, на когото държа. — Времето, когато смяташе, че е влюбена в Себастиан, й се струваше много далеч. — Беше близък приятел на брат ми, а семейството му бе сполетяно от ужасни беди. Откраднах пари от баща ми и ги дадох на приятеля си с надеждата да му помогнат.

— И така ли стана?

Тя въздъхна огорчено.

— Нещата само се влошиха. Баща ми реши, че той е задигнал парите и го нарече лъжец.

— Баща ти никога ли не те заподозря?

Тя поклати глава. За Стратфорд бе удобно да смята Себастиан Вейн за крадец. Това бе единствената причина, поради която според нея той така и не разследва случая.

— Но ти си му казала — продължи Грей бавно. — И той се е разгневил. Нищо чудно, признавам.

— Твоят баща как би постъпил? — попита тя. — Какво би станало, ако разбере, че си излъгал?

— Ако? Подхвърляш го, сякаш никога не се е случвало. — Ухили се. — Имаше значение каква беше лъжата. Ако не си бях научил уроците, трябваше да ги прочета по два пъти под зоркия му поглед. Ако се сбиех с братята си, ме караше да се извиня на майка си, задето не съм спазил указанията й за подобаващо поведение на благородник. От нейния разочарован вид ми ставаше далеч по-неприятно, отколкото от ученето на латински.

Тя се усмихна с тъжен копнеж.

— Знае ли колко жесток е този човек?

Тонът на Грей я сепна. Вдигна поглед и го видя да я наблюдава. Понеже днес бе вързал дългата си коса на тила, очите му изглеждаха още по-проницателни.

— Мъжът, за когото баща ти иска да се омъжиш — добави той вече по-нежно.

Саманта извърна поглед.

— Да.

Продължаваше да усеща впитите му в нея очи.

— Опитах се да си представя как би постъпил баща ми, ако разполагаше с властта да урежда браковете на децата си по свое желание. Том например го изкарва извън нерви. Ако татко намери жена, способна да го усмири, би направил всичко по силите си да я вкара в църквата, но за нищо на света няма да натрапи на Том някоя, която брат ми не харесва.

— С дъщерите е по-различно — промълви Саманта.

— И за това мислих — увери я Грей, без да трепне. — Заключението ми е, че баща ми ще е доволен само ако даде своя дъщеря на най-високо ценения мъж в Англия. После, дълбоко подозирам, ще го следи непрекъснато, за да е убеден в щастието на дъщеря си.

Пръстите й несъзнателно стиснаха молива. Бавно нарисува извита линия в полето, където той поиска да има илюстрации.

— Но не знаеш… Баща ти няма дъщеря, още по-малко такава, която го е излъгала и е откраднала от него…

— Представих си по-младо копие на майка си. Баща ми вдигна ръка срещу нас, момчетата, един-единствен път, но Роб си го изпроси. Съвсем неблагоразумно отметна ръката на мама и й се развика. Въобразяваше си, че е прекалено голям, за да му се карат заради маниерите му и това я разплака. Татко го хвана за врата и го залепи за стената, а Роб едва не се подмокри. След това никой от нас никога не си позволи да се държи нахакано с мама.

Саманта нарисува още една извита линия срещу първата, а после две триъгълничета.

— Не прилича на моя баща.

— Досетих се. — Грей помълча няколко минути. Пръстите на Саманта продължиха да се движат. Рисуваха около долната извита линия, добавиха очи и мустаци. — Пълнолетна ли си?

Тя изтърва молива и поруменя силно от въпроса.

— Да.

— Тогава не ти е нужно позволение, за да се омъжиш.

Точно каквото предложи и Джени. Ако избягаш при някой, баща ти не може да те застави да се омъжиш за онзи. Саманта стисна отново молива и завърши скицата с бързи, гневни движения. От листа я гледаше скрито под храст изплашено лисиче. Лесно й беше на Джени — едва петнайсетгодишна — и на Грей — той пък беше мъж — да й подсказват как да се измъкне от ужасното си положение, като се омъжи за друг. Сякаш имаше за кого да се омъжи…

Вдигна очи и отново срещна погледа на Грей. Той вече не рисуваше, а стоеше и я наблюдаваше със скръстени пред гърдите ръце и със сериозно изражение. И изневиделица в съзнанието й се мерна другото предложение на Джени. Ако съблазни Грей, както порочната лейди Констанс в брошурата, няма да е достойна партия за сина на маркиза точно така, както ако избяга при друг.

Едва мярнала се в ума й, Саманта прогони подобна мисъл.

— За какво говориш? — сопнато попита тя. Изправи се и пусна тетрадката върху стола. — Да се омъжа прибързано, защото всеки ще е по-добър от лорд Фи…

— Не! — отсече той и с три крачки прекоси стаята. — Казвам, че ако имаш друг ухажор, по-приемлив за теб, той ще те спаси от… — Думите му заглъхнаха, защото първо една, а после още дузина сълзи се стекоха по скулите й. — Саманта…

— Няма друг — сподавено сподели тя. — Нямам друг ухажор… Не ми позволяваха да имам. Никой не бе достоен според татко, разбираш ли? В Англия няма мъж, готов да се ожени за мен, а още по-малко някой да се престори, че ме ухажва и бързо…

Той пъхна кърпичка в ръката й.

— Изключено е в Лондон да няма стотина мъже, поласкани от възможността при случай да те ухажват. Аз не правя изключение.

— Глупаво е да го правиш — продължи да роптае тя, неспособна да спре сълзите си. Беше на двадесет и три, закриляна и отгледана в златна клетка, без никакъв ухажор и безпомощна да се спаси. Дори нямаше истинска приятелка, с която да сподели, а се наложи да избяга и да се озове сред непознати. — Трябва да си наясно вече!

— Защото…

— Защото не мога да се омъжа за мъж, когото аз искам!

— Защо не, след като си пълнолетна?

Прокара за пореден път кърпичката по очите си и отпусна ръка.

— Щом няма подходящ кандидат, това няма значение. Знам, а и през цялото време бях наясно, че рано или късно ще се наложи да се върна. Ако отсъствам достатъчно дълго, замисленият от него брак е възможно да се разтрогне. После няма значение. Ще прекарам остатъка от живота си у дома, ще се старая да не се мяркам пред очите му…

Отчаяният й монолог бе прекъснат, защото Грей повдигна брадичката й и я целуна. Саманта ахна сепнато, но почти веднага се отпусна. Устните му върху нейните бяха топли и меки. Никога не я бяха целували преди и беше… прекрасно. Отвърна предпазливо. Ръцете му обгърнаха лицето й и тя възкликна смаяно, когато той прокара език по устните й.

Това я накара да се замисли за някои от порочните действия, описани в „50 начина да съгрешиш“. Вече бе успяла да вземе много повече от два броя от Джени. Брошурите сякаш превърнаха Саманта от невинна девойка в жена, чиито копнежи и чувства изведнъж се превърнаха в нещо нормално, а не срамно и непочтено. Дотогава си представяше любенето като тегоба, която се налага да изтърпиш като задължение към съпруга си; това е единственият начин двамата да се сдобият с наследник и трябва да се примириш. Но Констанс се потапяше в блаженство и изведнъж Саманта разбра защо. Само от целувката на Грей се чувстваше блажено. Може да се превърне в жена с лоша слава, да води декадентски и самостоятелен живот… Разтвори уста под напора на настойчивия му език и мигом забрави за всичко останало.

Нямаше представа колко дълго продължи целувката, но когато свърши, бе останала без дъх и дезориентирана; същевременно се надяваше той отново да я целуне.

— Никога не казвай, че в Англия няма мъж, който да не е готов да се ожени за теб — промълви Грей.

Ръцете му се преместиха върху раменете й и бавно се плъзнаха по гърба.

Саманта се вкопчи в него. Да я целува и да е готов да се ожени за нея не бе едно и също, но тя предусещаше с каква радост Грей ще я отнесе до шезлонга и ще й покаже част от насладите, описани от лейди Констанс. Докато я притискаше към себе си, мускулите му бяха напрегнати и твърди, а дъхът му — накъсан.

За пръв път в живота си Саманта се почувства достатъчно смела и дръзка, за да го направи. Какво повече от вече загубеното щеше да й струва? През целия си живот знаеше, че ще се омъжи за мъж, избран от баща й; мъж, който дори може да не я иска. Сега вероятно бе единственият й шанс да е с мъж, с когото иска да бъде…

Обзета от лекомислие, извърна глава и притисна устни към брадичката на Грей. Потрепери от наболата му брада; беше толкова мъжествен, толкова различен; по тялото й преминаха тръпки на възбуда. Ръката й обгърна врата му и тя се повдигна на пръсти, за да докосне устните му със своите.

Ръцете на Грей я обгърнаха още по-плътно и я притеглиха към него.

— Ако ме целуваш по този начин, ще си навлечеш беля — прошепна той дрезгаво.

— Каква беля?

Саманта бе шокирана от задъхания копнеж в гласа му. Същевременно изпитваше сладостна наслада от усещането на тялото му до своето.

В отговор той я целуна отново, прокара пръсти през косата й и впи устни в нейните. Все по-настойчиво и ненаситно. Устните й се разтвориха от изненада и езикът му се плъзна в устата й; искаше да усети вкуса й. Той направи две крачки напред и гърбът й се опря в стената. Грей се притисна към нея и телата им от раменете до бедрата се сляха; коляното му започна да си проправя път между коленете й.

Саманта ахна, а той простена. Бедрото му се намести между краката й и я докосна до интимните части — гениталии, както ги наричаше лейди Констанс, — но вместо да се почувства насилена й се стори напълно в реда на нещата да се отърка в него…

Смаян, Грей прекъсна целувката. Очите му станаха почти черни. За миг я погледна изпитателно, със свъсени вежди, и отстъпи назад, макар ръцете му да продължаваха да я държат притисната към стената.

— Беля — повтори той. — Беля, каквато не ти трябва. Предпазливо, сякаш се страхуваше тя да не се свлече, той я пусна.

Тя обгърна талията си с ръце; даваше си сметка, че зърната на гърдите й напират през тънката материя на роклята. Грей изглеждаше толкова объркан, колкото се чувстваше и тя. Саманта се извърна леко, тъй като не бе сигурна какво точно да каже.

— Благодаря…

— Благодаря? — Той се засмя тъжно и отстъпи още назад. — Редно е да ме зашлевиш.

— Не — възрази тя. — Хареса ми.

Болезнената му усмивка изчезна. Изгледа я дълго и изпитателно.

— И на мен.

Макар да съзнаваше колко е нередно, признанието му я накара вътрешно да възтържествува. Наведе глава, та той да не види леката й, доволна усмивка. Първата й истинска целувка, по-вълнуваща и възбуждаща, отколкото някога бе очаквала.

— Саманта.

Тя вдигна очи. Грей вече изглеждаше по-овладян.

— Казах — продължи той, — че не се налага да се връщаш в дома си. Говорех сериозно.

— Нямам къде другаде…

— Имаш — прекъсна той възраженията й. — Дай ми време и ще намеря безопасно, почтено място, където да останеш колкото искаш, и баща ти няма да има възможност да те докосне. Ще ми се довериш ли?

Редно бе възпитано да му откаже, но… онази целувка.

— Да — прошепна тя. — Доверявам ти се.