Каролайн Линдън
Скандални уроци (11)

Глава единадесета

Събуди се сама в леглото. Слънчева светлина нахлуваше през завесите, а когато се протегна, непозната, но сладостна болка премина през тялото й. На лицето й се бе залепила постоянна усмивка и тя си тананикаше, докато се обличаше, за да слезе на закуска.

Следващите няколко дни преминаха в същата розова омая. Грей я канеше в ателието, за да я рисува, но вместо това всеки път я любеше на шезлонга, а Саманта приглушаваше виковете си, притиснала уста към рамото му. На моменти се дивеше сама от себе си; само преди седмици бе достатъчно уплашена и дори не му казваше името си, а сега не можеше да му откаже нищо. На Станхоуп стрийт се преобрази до неузнаваемост и много харесваше новата си същност.

Всичко от стария й начин на живот сякаш изчезна и тя съзнателно не мислеше за онова време; в противен случай би трябвало да признае реалността: тя е бегълка и не може да остане на Станхоуп стрийт завинаги. Мисълта да си тръгне й причиняваше физическа болка не само заради неприятния въпрос къде ще отиде.

Беше невъзможно да не обмисля най-добрата перспектива. Грей й спомена — да се омъжи за друг, а не за Филип. Каза също, че е луд по нея и я любеше. Не бе трудно да свърже тези две неща с факта, че и тя е лудо влюбена в него и да се размечтае блажено как ще се омъжи за него.

Щеше да е чудесно… за нея. За него не знаеше. Невъзвратимо си опетни репутацията, като избяга. Вземе ли за съпруг не мъжа, определен от баща й, навярно ще остане без зестра. Колкото и да не се съобразяваше с нормите на висшето общество, Грей все пак бе син на херцог. Дори на него да не му пука за тези две немаловажни пречки, семейството му едва ли ще я приеме. Понякога се питаше какви са всъщност родителите му — херцогът, не осъществил мечтата си да глези дъщеря, и херцогинята, чиито сълзи са усмирявали четири буйни момчета. Какво щяха да кажат за нея?

Разбра, когато доста късно една нощ Грей се вмъкна в спалнята й. Събуди се, щом той се настани в леглото и я притегли в обятията си. Тя въздъхна щастливо и се сгуши в него. Нямаше го цял ден и цялата вечер.

— Саманта — подхвана той шепнешком, — будна ли си?

Тя се усмихна и обърна лице към него, но продължаваше да държи очите си затворени.

— Може би…

Грей я дари с бърза целувка.

— Искам да ти съобщя нещо.

Мигом отвори очи.

— Нищо тревожно — успокои я той. — Добри новини. Бях писал на мама за теб.

Сега вече тя се напрегна и едва дишаше.

— Очевидно няма къде да отидеш, затова я помолих да дойде в града и да те покровителства. Тя ме увери, че с радост ще го направи. Пристигат утре и си добре дошла да им гостуваш колкото искаш.

Саманта си навлажни устните.

— Знаят ли за това?

Изричаше думите колебливо. Когато Грей е уведомил майка си за нея, тя беше бегълка; сега бе негова любовница, а познатите на Саманта херцогини не биха приели паднала жена в дома си.

— Не, не съм споделил точно това с мама — ухили се Грей, но усмивката му бързо се изпари. — Но бих искал… Тоест, надявам се… — Прочисти си гърлото. — След като се настаниш там и отново използваш истинското си име и титла, искам да те ухажвам.

Тя зяпна.

— Ако не желаеш, пак ще си добре дошла при майка ми — побърза да добави той. — Но…

— Да — прошепна тя. — Моля те.

Усмивката му бе лъчезарна.

— Можеш, естествено, да срещнеш други, които да харесаш повече, но поне ще имаш избор. А ако все пак се спреш на мен, то… Аз обаче не съм кой знае колко добра партия. Бегло спомена баща си, но вероятно имаш и други близки, които ти липсват. Подходящ брак би могъл да смекчи гнева му и да те приемат обратно…

Тя го прегърна силно и не го остави да довърши.

— Да! Ти си най-подходящата партия, Грей, не само за мен, а и за която и да е жена.

Сега, излегнат по гръб, а тя върху него, той се ухили.

— Искам само теб. Достатъчно, за да ти разреша да ме наричаш Джордж.

— Джордж? Не мразиш ли това име?

— Я пак го кажи… — Престори се, че я слуша внимателно, докато тя го повтори няколко пъти. — Много ми допада, когато ти го произнасяш. Нямах представа, че другите не го изричат правилно.

* * *

На следващия ден бе предвидено художниците да положат последния слой лак преди изложбата, за да придадат блясък на произведенията си. Грей взе материалите си и се отправи към Академията, като си подсвиркваше. Саманта го изпрати; чувстваше се радостно приповдигната.

Качи се в ателието. Сега, след като Грей участваше в лятното изложение, бе убедена, че търговци ще идват да гледат картините му. Такива посредници редовно посещаваха Стратфорд Корт, за да показват на баща й било пейзаж, било портрет с надеждата той да ги купи. Едно чисто и спретнато ателие щеше да говори похвално за Грей, но той оставяше всичко, където му падне и затова цареше пълен безпорядък.

Разтребваше вече от два часа. На входната врата се потропа. През отворените прозорци се чу дори най-горе. Не обърна внимание на бъбренето на Джени при отварянето на вратата, затова се сепна, когато момичето се появи в ателието.

— Госпожице…

— Да?

Саманта, заета да подрежда бурканчетата с бои, вдигна поглед. Джени стоеше на прага и притеснено намотаваше връзките на престилката около пръстите си, а зад нея…

Саманта спря да диша, когато баща й мина край ужасената прислужница и влезе в ателието. Струваше й се, че не го е виждала от цяла вечност; чувстваше се променен човек. Но когато ледените му сиви очи се плъзнаха по нея, си даде сметка, че той никак не се е променил. Умът й заработи трескаво. Щеше ли да успее да мина покрай него и да побегне? Знаеше пътя до задната врата на къщата и би могла да стигне до пазара…

Очите му се впиха в нейните. Лицето му остана безизразно. Саманта вирна брадичка, но не промълви и дума. Моментът да побегне бе отминал.

— Почти не повярвах, когато Милнър подметна, че те е видял в Академията. — Тонът на Стратфорд бе хладен и нехаен. Затвори вратата под носа на Джени и бавно пристъпи напред, с кръстосани на гърба ръце. — Изключено, помислих си аз. Дъщеря ми вероятно е отвлечена, държат я някъде против волята й. Няма начин да се разхожда из Съмърсет Хаус, хванала под ръка непознат. Не и след като изчезна внезапно и причини толкова мъка и тревога на майка си.

Ноктите й се впиваха в дланите, но тя продължаваше да мълчи. Такъв бе обичайният подход на графа: мъмреше, нараняваше и тъпчеше човека насреща.

— И ето я — добави Стратфорд тихо. Огледа се наоколо. — Живее в пълна нищета.

В последвалата тишина Саманта дочу как госпожа Уилис разпалено възразява долу. Графът на Стратфорд явно бе довел и слуги със себе си, за да наложи волята си.

— Какво причиняват на госпожа Уилис? — попита тя.

Графът се вторачи в нея.

— Хазяйката — уточни Саманта. — Държа се изключително мило с мен и не заслужава да бъде малтретирана.

Той бавно пристъпи напред; толкова бавно, че й се наложи да отметне глава, за да продължи да го гледа в очите. Сърцето й биеше болезнено в гърдите. Баща й не крещеше и не размахваше ръце, но беше бесен.

— Ще е по-добре — заговори той привидно спокойно — в момента да помислиш за своето положение.

Пълнолетна си, нашепна й гласът на Грей в същата минута. Искам да те ухажвам.

— Мислех за положението си, татко, когато избягах от Ричмънд.

При дръзкото й признание графът се залюля на пети. Саманта си помисли — направо знаеше, — че той е бил сигурен в това, но очевидно не е очаквал тя да го признае.

— Нима?

Сърцето й вече се бе качило в гърлото й, но тя не отклони поглед.

— Няма да се омъжа за лорд Филип!

Лицето му стана гневно.

— Ще правиш каквото ти кажа.

Тя поклати глава.

— Не. Пълнолетна съм и…

Той вдигна ръка и тя неволно трепна. Вместо да я удари той я хвана за брадичката. Сега вече нямаше как да извърне глава.

— Подпиша ли договор, държа да го изпълня. Ти си моя дъщеря, моя собственост и ще се омъжиш за мъжа, когото съм избрал. Стига с тези детински глупости…

— Той е зъл и жесток — прекъсна го тя за пръв път през живота си. — До една година най-вероятно ще ме убие и какво ще говори това за мъдростта да уговориш подобен съюз?

Пръстите му се затегнаха.

— Ако си покорна и сговорчива съпруга, той ще се отнася с теб както трябва. Ако се държиш както напоследък, всеки мъж ще иска да те дисциплинира.

Не и Грей. Той би рискувал всичко, за да я спаси и би преобърнал живота си, за да й помогне. Саманта тръсна леко глава, освободи се от хватката на графа и отстъпи.

— Заявявам ти още сега: давам ти моята честна дума, че омъжиш ли ме за Филип, ще го приема за равностойно на робство и ще положа всички усилия да избягам, независимо какъв скандал ще последва.

Лицето на Стратфорд никога не бе добивало толкова ужасяващо, каменно и зловещо изражение.

— Няма да търпя…

— Вече не съм девойка — изтърси тя. — Лорд Дор няма да ме приеме за снаха.

— Кой беше? — попита баща й след шокирано мълчание.

— Всички мъже от улицата — предизвика го Саманта. — При всяка възможност се отдавах на всеки, който да ме направи нежелана, защото няма да се омъжа за лорд Филип. — Остана без дъх, докато го изрече докрай, едновременно стресната и екзалтирана от начина, по който се противопоставяше на баща си. — Или за друг, когото не желая — добави тя за по-голяма тежест.

Лицето на Стратфорд бе напълно безизразно.

— Ела — заповяда той тихо. — Ела с мен веднага, или ще наредя да те извлекат от тази къща. Не злоупотребявай повече с търпението ми, Саманта.

Все още задъхана тя се поколеба, представяйки си слугите, които вероятно чакаха пред вратата. Беше обречена, ако се стигне до схватка.

— Къде?

— В Портланд Плейс. Майка ти, за чиито чувства явно нехаеш, е там и сълзите й не секват, откакто изчезна.

Майка й. На Саманта почти й прилоша от угризение, макар да се постара да се стегне. Стратфорд винаги бе склонен да използва нечия привързаност като оръжие.

— Добре. Ще дойда да видя мама.

Той отстъпи и посочи вратата. На площадката стояха трима едри слуги с неразгадаеми изражения и при излизането й от стаята веднага я заобиколиха.

— Насам, милейди — насочи я един към стълбите.

Мина й през ума да каже нещо на госпожа Уилис, която надничаше плахо от прага на вестибюла, но не посмя да остави съобщение за Грей. Хазяйката щеше да му опише какво се е случило и той щеше да схване цялата картина. С неловкото чувство, че вече няма избор какво да предприеме, отиде до каретата и позволи чакащия кочияш да й помогне да се качи. Няколко слуги и кочияш. Стратфорд наистина се бе подготвил да я извлече от къщата.

Той самият обаче не излезе.

— Къде е баща ми? — попита тя един от слугите.

Очите на мъжа бяха пълни със съчувствие, но не й отговори. Кожата й настръхна от неспокойствие. Облегна се на възглавниците и се загледа невиждащо през прозореца. Грей щеше да се върне след часове, но й се щеше да стане по-рано.

Камбаната на „Сейнт Мери льо Странд“ отброи кръгъл час, преди Стратфорд най-после да се появи и да се качи в каретата. Нервите на Саманта бяха опънати до крайна степен.

— Какво те забави? — попита тя.

Той я изгледа с недоумение и се вторачи напред, без да отрони дума. Каретата потегли незабавно и Саманта стисна ръце, давайки си сметка, че нещата са поели в много лоша посока.

* * *

Грей се прибра вкъщи в приповдигнато настроение. Беше лакирал картините си и вече бяха окачени на представителни места. Корабът, напускащ пристанището, висеше близо до творби на членове на Академията; нямаше начин публиката да не ги забележи. Аранжираха пейзажа точно над портала; така щеше да привлече вниманието на всички при излизане от залата. За първо участие на художник в събитието това бе доста голям успех. Нямаше търпение да сподели впечатленията си със Саманта. Изложбата щеше да продължи няколко седмици и той изгаряше от желание да я заведе отново, за да види картините му на дневна светлина, когато въздействието им бе по-голямо.

Искаше, естествено, да я заведе и на много други места. Родителите му пристигаха същата вечер, следователно щеше да придружи Саманта до дома им. Майка му щеше да я покровителства, баща му да я защитава, а той… Той ще я посещава и ще я ухажва. Да, караше я малко отзад напред, но само защото тя го целуваше и му се усмихваше по начин, по който всякакви разумни мисли изчезваха от главата му, не променяше крайната му цел: да я спечели.

Влезе в къщата и тичешком изкачи първите стъпала, преди да си даде сметка, че цари мъртвешка тишина. Забави крачка; наистина много странно. Не долетяха обичайните възражения на госпожа Уилис от силното затръшване на вратата и това го изпълни с мрачни предчувствия.

Откри хазяйката си в кухнята. Седеше до дървената маса и подсмърчаше с кърпичка в ръка, а Джени и готвачката се суетяха около нея. При появата му тя възкликна:

— Слава богу, милорд! Дойдохте си.

— Какво е станало? — попита той разтревожено. — Къде е Саманта?

Опасенията му прераснаха в страх.

— Баща й дойде да я вземе. — Очите на госпожа Уилис бяха зачервени. — Разговаря с нея, а после тя се качи направо в каретата. Но той… Той…

Отново се разплака и потърси утеха в прегръдките на готвачката.

Грей се обърна към Джени.

— Е?

— О, сър, такава врява. — Щеше да се пръсне от гордост, че има възможност точно тя да предаде новината. — Нахлу направо, все едно той е собственикът, така направи, и се затвори в ателието с госпожица Саманта. После тя излезе и се качи в каретата, без да каже довиждане на госпожа Уилис или на мен. А след това той започна да задава въпроси. Толкова много въпроси! Кой живее в къщата, откога госпожица Саманта е тук и какво ли още не. После отиде във вашата квартира и доста се забави…

— Наистина ли?! — възмути се Грей.

Момичето кимна енергично и продължи:

— Госпожа Уилис протестираше, сър, но той водеше слуги със себе си. Едри и страшни, всичките, и не ни пуснаха да излезем от салона.

— Като затворничка в собствения си дом — простена хазяйката, докато готвачката я потупваше успокоително по рамото.

— После слезе и всички си тръгнаха, без нито дума на извинение. — Джени потрепери от възмущение. — А той е благородник все пак.

— Кой беше? — Усещаше, че едва диша. — Кой, Джени?

— Лорд Стратфорд, така го нарече един от слугите.

— Графът на Стратфорд?

Грей се смая. Беше чувал за графа. Голям покровител на изкуствата, Стратфорд бе известен с точното си око и щедрото си спонсорство. Даже днес един художник изрази надежда картината му да привлече вниманието на лорд Стратфорд и да получи похвала.

Ала Саманта се страхуваше от него.

Свъси вежди.

— И се качи, така ли?

Джени кимна. Грей й благодари и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. На пръв поглед в ателието всичко изглеждаше наред. Хрумна му нещо и грабна скицника, но всичко си беше вътре: скиците, направени на Саманта, дори онази, на която спеше в леглото му, а къдриците й се спускаха по голите рамене. Върна се в кухнята.

— Кога тръгнаха?

— Преди часове — осведоми го Джени.

— О, милорд, ще ме арестуват ли? — проплака госпожа Уилис. — Представа нямах, че е дама, а още по-малко — бегълка!

Грей окачестви опасенията й като глупост и я увери, че няма да има последствия за нея. Прекоси къщата и излезе на улицата. Сър Джон Барни вероятно още бе в Академията и сигурно познава лорд Стратфорд. Грей не знаеше какво да мисли за противоречивата информация. Дали Стратфорд бе покровител на изкуствата, неприветлив и взискателен, но уважаван, или бе какъвто го описваше дъщеря му, студен и отмъстителен родител, готов да омъжи Саманта за мъж, от когото тя се страхува?

Извади късмет. Срещна сър Джон на стълбището на Съмърсет Хаус. Преди обаче да успее да го попита каквото и да било, менторът го изгледа изпитателно и му направи знак да слезе обратно. Стигнаха до тротоара отвън и сър Джон спря.

— Лоши новини, момчето ми.

Веждите на Грей се стрелнаха нагоре.

— Картините ти са свалени от изложението.

— Какво?!

Сър Джон кимна.

— По нареждане на президента на Академията. Направи го преди минути. Бях тръгнал да те търся.

— Защо? — Грей бе толкова шокиран, все едно менторът му го е ударил в стомаха. — Бях тук преди час и бяха на стената…

— Вече не са. — Барни сниши глас. — Направил ли си нещо непристойно? Трябва да е нещо сериозно, щом президентът нареди подобна промяна непосредствено преди откриването. В момента пренареждат картините. Бъркотията е голяма.

Грей беше потресен. Значи неговите картини, лакирани наскоро и окачени на видно място, са свалени. Не се бе срещал с Бенджамин Уест, президент на Академията; какво бе довело до този развой на събитията?

— Стратфорд промълви той безизразно.

Барни вирна вежди.

— Графът на Стратфорд ли? Какво за него?

— Възможно ли е той да е накарал Уест да ги свали? Уест би ли се подчинил?

— Вероятно — призна сър Джон изненадан. — Стратфорд е уважаван патрон на Академията и на много от членовете. Уест би се вслушал в негово искане. Но защо графът би го направил? Не знаех, че познаваш Негова светлост.

— Не го познавам.

— Тогава защо, по дяволите, Стратфорд иска картините ти да бъдат свалени?

Грей почти не чу въпроса му. Не отговори, но знаеше причината. Стратфорд бе отвел Саманта, бе разплакал госпожа Уилис с въпросите си и бе нахлул в ателието му. Картината с катедралата стоеше на статива и макар Грей да мислеше, че образът е достатъчно дребен, за да не бъде идентифициран, баща й би я разпознал. И се е развихрил бесният и отмъстителен човек, описан от Саманта.

Имаше само едно място, където да потърси помощ. Не за себе си, а за Саманта.

* * *

Цялата резиденцията на Роуланд светеше, когато пристигна на площад „Бъркли“. Вратата зееше широко отворена и прислужници внасяха багаж. Той влезе направо и кимна в отговор на поздрава на смаяния иконом.

Майка му, все още в костюм за пътуване, беше в салона.

— Джордж! — възкликна тя и му подаде бузата си за целувка. — Колко си точен.

— Трябва ми помощ, мамо.

Тя го изгледа безкрайно търпеливо.

— Да, знам. Затова се върнахме в града, независимо че само преди седмица баща ти забеляза големи ята гъски. Страда, защото пропуска чудесен лов.

— Срещнах една дама.

Тонът му стана причина шеговитата й усмивка да изчезне, а тя да прояви бдителност. Видя как ноздрите й потреперват като на хрътка, надушила лисица. Най-съкровеното желание на графинята бе да види четиримата си сина щастливо оженени.

— Дама… — повтори тя.

— Онази, заради която те помолих да се върнеш в града и да я вземеш под свое покровителство. Има нужда от помощта ми, а това значи, че аз се нуждая от твоята.

Тя хвана полата на роклята си, завъртя се и седна на кушетката.

— Обясни ми.

Точно приключи и се появи херцогът.

— Джордж! Ходжкин ми каза, че си тук. Как си, момчето ми?

— Не е дошъл да ни навести — обади се съпругата му.

Роуланд присви очи.

— Защо тогава?

Грей прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се видя с графа на Стратфорд.

— Стратфорд?! — Херцогът забели очи. — На твое място бих го избягвал. За какво ти е този човек? Та той нито се води, нито се кара.

Грей хвърли измъчен поглед към майка си.

— Продължавай, скъпи — насърчи го тя и го потупа по коляното.

— Приеха две мои картини за Лятното изложение подхвана той.

— Две? Чудесно! — Херцогът сияеше. — Браво на теб! Елайза, ти знаеше ли за това?

Херцогинята поклати глава, без да откъсва очи от Грей, който си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Няма да са в изложбата. Днес ги свалиха. Сър Джон Барни лично ме осведоми. Видял е как пренареждат картините. — Херцогът изглеждаше поразен. Грей обясни: — Според мен графът на Стратфорд е помолил президента Уест да се разпореди. Има огромно влияние в Академията.

— А защо Стратфорд ще иска да махне твои картини? — изръмжа Роуланд. — Той е студен и високомерен, но всеки ще види огромния ти талант. Изненадан съм, че са приели само две…

Грей неволно се усмихна. Съвсем типично за баща му. Обикновено картините му озадачаваха донякъде баща му: не ги разбираше; но и най-малкото неодобрение на друг превръщаше Роуланд в най-разпаления му защитник. Грей се надяваше същия инстинкт да сработи и сега.

— Вероятно заради дъщеря му.

Херцогът присви очи.

— Какво?!

— Влюбен съм в дъщерята на граф Стратфорд — промълви Грей. — Искам да се оженя за нея.