Каролайн Линдън
Скандални уроци (6)

Глава шеста

Грей се изми от боята и си облече прилични дрехи; изпитваше смесени чувства. От една страна, бе облекчен, че не си е ударила толкова силно главата, та да забрави и името си, и откъде е. Обземаха го съмнения доколко е благоприятно, ако тя наистина е беглец или се е изгубила, а той не предприеме нищо, за да я върне.

Но, от друга страна, личеше колко безрадостна е перспективата за нея. Не пропусна копнежа в очите й, предизвикан от прибързаното му обещание да не я принуждава да се върне към нещо, което очевидно я ужасяваше. Тя обаче не се възползва от това като покана да му се довери и за него нямаше друг избор, освен да я качи на дилижанса за Ричмънд.

Сега поне знаеше името й. Саманта й подхождаше далеч повече от Пердита.

Изчака го в салона, докато той се приготви. Спря на прага, поразен колко неподвижно и тихо седи, с притиснати един към друг глезени и отпуснати в скута ръце. Беше извърнала глава към прозореца и погледът му попадна върху изящната извивка на шията й, очертаваща се изпод гъстите руси къдрици, сега грижливо пригладени. Шапката й явно бе пострадала непоправимо, защото държеше обикновена сламена шапка, която той разпозна, че е на Джени. Госпожа Уилис ще поиска една гвинея за нея, в това не се съмняваше.

— Готова ли сте?

Тя видимо се стресна и дори трепна, но се изправи.

— Да.

Завърза шапката и скри лицето си.

— Не е далеч — уведоми я той, когато тръгнаха.

— Не е ли? — Усмихна се тъжно. — Денят е толкова прекрасен. Една по-дълга разходка щеше да ми се отрази добре.

Грей кимна, за да подскаже, че трябва да завият на следващия ъгъл. Така щеше да удължи пътя им с няколко минути и да задоволи напиращата потребност да разговаря с нея.

— Представа нямам кога тръгват дилижансите. Вероятно ще се наложи да изчакате.

— Нямам нищо против.

Съвестта съвсем слабо го жегна, когато я отклони по нова улица, за да удължи пътя им. При нормални обстоятелства бяха нужни няколко минути, за да се стигне до странноприемницата „Петнистото куче“ на „Странд“, където спираше дилижансът. Вместо това Грей пое по „Дръри Лейн“, към „Ковънт Гардън“.

— Радвам се, че не бяхте сериозно наранена вчера. Някой в дома ви вероятно се притеснява за вас.

Мина известно време, преди тя да промълви:

— Мама, без съмнение.

Той кимна.

— Майките винаги се притесняват. Веднъж с брат ми Уил поехме на експедиция. Бяхме съответно на осем и девет и решихме да търсим заровено съкровище, тъй като бяхме дочули слухове как древни викинги са слизали на близкия плаж. Оседлахме понитата си, взехме лопати и потеглихме. Но брегът се оказа по-далеч, отколкото очаквахме, заваля дъжд, а Уил беше забравил компаса… — Поклати глава, когато тя го погледна ужасена. — Бяхме две тъжни и жалки хлапета, когато се дотътрихме вкъщи. Мама не беше на себе си, а баща ни беше бесен.

Тя пребледня.

— Строго ли ви наказаха?

— Не. — Грей се усмихна при спомена. — Но Том и Роб сериозно си изпатиха. Искали да се отърват от нас, двамата досадни по-малки братя, затова говорили високо за викингско съкровище, та да ги чуем.

— А вас…

— Сложиха ни по леглата, дадоха ни топло мляко и мама ни почете. Тревожеше се да не се разболеем. — Направи пауза и добави: — Накара ни да останем в леглата и на следващия ден, което не беше толкова приятно.

Тя се усмихна.

— Щастливи момчета.

Бяха стигнали площада и вече се смесваха с продавачите и хора, излезли на разходка или да пазаруват; едни се възхищаваха на стоката, други мъкнеха кошници с плодове. Той пристъпи по-близо и й предложи ръката си.

— Днес е доста оживено — прикани я той с надеждата желанието му да го хване за ръката да не е прекалено очебийно.

Очите на Саманта се бяха разширили от удивление, което премина във възторг.

— Какво разнообразие! — Несъзнателно го хвана под ръка и го остави да я води, докато въртеше глава наляво-надясно и попиваше обстановката. — Не съм виждала подобно нещо.

Грей добави и това късче информация към останалото. Доколкото му бе известно дилижансът потегляше приблизително на всеки три часа, което го освобождаваше от задължението да я отведе направо в странноприемницата, където тя да изчака. Бе го заинтригувала и озадачила и той не устояваше на потребността да прекара още малко време с нея. Продължаваше да вижда как лицето й засия при вида на скицирания от него скункс. Преведе я по най-дългия път през площада и му бе приятно да наблюдава с какъв захлас се загледа в разиграваното куклено представление. Купи портокал и го обели, а после не престана да се смее на опитите й да го изяде, без сокът да потече по ръкавиците й, преди най-накрая да свали едната.

— И без това е съсипана — засмя се тя леко изненадана.

Грей остана с впечатлението, че макар това видимо да й бе приятно, то определено не бе нещо обичайно за нея.

При всеки опит обаче да насочи разговора към дома й и причината да е сама в Лондон, тя млъкваше. Той започна малко да се притеснява. Тя не изглеждаше изплашена; напротив — имаше вид на напълно владеещ се човек. Отърси се от съмненията си; най-вероятно тя съжаляваше за всичко преживяно и намираше въпросите му, колкото и ненатрапчиво да ги задаваше, за неуместни и невъзпитани. Нали обеща да не я насилва да се прибира, ако не желае? Същевременно тя пожела да й покаже спирката на дилижанса. Накрая, макар и неохотно, той я поведе към „Петнистото куче“.

* * *

Саманта остана леко разочарована при вида на странноприемницата, където спираха дилижансите. Подозираше, че лорд Джордж я бе довел по обиколен път насам и това — независимо от угризенията й — я изпълваше с радост. И кой можеше да я вини? На дневна светлина той бе дори още по-привлекателен, особено в приличните си дрехи, прибраната под шапката дълга коса и така съсредоточил вниманието си върху нея, че въображението й се развихряше. Лесно й бе да си го представи като свой ухажор: разсмива я, купува й портокали и докосва ръката й при всяка възможност. Представляваше всичко, за което бе мечтала в един ухажор и в продължение на няколко минути реши да не мисли, че на практика е обречена да се омъжи за лорд Филип, а той въобще не отговаряше на представите й за ухажор, да не говорим за съпруг.

Същевременно настъпващият край на идилията я изпълваше с облекчение, защото при всяко вкопчване в силната ръка на лорд Джордж се изкушаваше да му каже всичко. Нали обеща да не я принуждава да се върне? Значи може да й помогне да открие брат си, да си намери квартира, да измисли начин да промени решението на баща си и да преобърне живота си.

Бърз поглед към лицето му я накара да прогони тези глупости от ума си. Как да помоли този почтен, достоен джентълмен да се изложи на риск заради нея? Да се опълчи човек на баща й бе опасно, а Саманта вече харесваше лорд Джордж прекалено много, за да му го причини. Далеч по-добре бе да остане загадка за него.

— Благодаря за цялата ви любезност подхвана тя, докато приближаваха странноприемницата.

— За мен беше чест. — Направи пауза. — Напълно сигурна ли сте в решението си да се приберете? Все ми се струва, че нещо ви плаши…

— Сигурна съм — увери го тя. — Не се притеснявайте за мен.

Годините, през които запазваше спокойствие и се държеше овладяно под строгия поглед на баща си, сега й помагаха. Тонът й бе ясен и равен и тя се контролираше напълно. Освен това казваше истината: не искаше той да се притеснява за нея, защото нямаше начин да й помогне.

— Добре. Щом така желаете… — Не беше убеден, но я въведе в двора. — Ще ви купя билет.

Натрупваше нов дълг към него, но този поне щеше да го върне. Саманта запомни името на улицата и номера на жилището му и си обеща да му прати и нещо в знак на благодарността си заедно с дължимата сума.

Но точно пристъпиха портата и навлязоха в оживения двор, когато цялото й самообладание рухна. Точно пред тях, по-навъсен от буреносен облак, стоеше баща й и обзет от нетърпение пляскаше с камшик по ботуша си. Прислужник отвеждаше изпотения му кон, а графът се сопна на друг, докато се насочваше към отворената врата на странноприемницата.

Саманта се закова на място, сграбчи ръката на лорд Джордж и го накара да спре. Той я погледна въпросително, но тя не бе в състояние да говори. Беше се подготвила за сцена, когато се върне вкъщи. Съществуваше и минимален шанс графът да не е чул за изчезването й, но Саманта не залагаше особено на това. Ала ни най-малко не бе очаквала да срещне баща си тук, където лорд Джордж щеше да стане свидетел на унижението й. И още по-лошо: щеше да открие коя е, а когато баща й изпълни заканата си да я омъжи за лорд Филип, ще разбере защо е избягала.

— Саманта? — Лорд Джордж стисна ръката й. — Какво не е наред?

Тя извърна поглед към него; сърцето й биеше лудо. Щеше да последва сцена, подбудена или от него, или от баща й. Лорд Джордж я спаси от негодниците, без да се замисля за своята безопасност; всеки мъж, скочил в Темза, за да спаси непозната жена, без съмнение е способен и на други глупави прояви на галантност. Възможно е да се опълчи на баща й, че побеснял я отвежда насила. Нищо не разгневяваше графа повече от публично възражение срещу негово решение. Ядът му към нея щеше да се удвои и той щеше да се нахвърли срещу лорд Джордж. А когато Стратфорд разбере, че е син на лорд Роуланд…

Несъзнателно отстъпи крачка назад, после — втора. Със свъсено от тревога чело лорд Джордж каза нещо, но тя не го разбра. Очите й се пълнеха със сълзи от срам, чувство за вина и страх. Всичко щеше да понесе, само и само да не се разиграе пред очите му…

Баща й излезе от странноприемницата; на лицето му бе изписано добре познатото й студено строго изражение и смелостта й я напусна. Бутна ръката на лорд Джордж, извърна се на пети и се отдалечи възможно най-бързо. Стискаше ръце в юмруци и вървеше, без да се интересува накъде отива. Ако някой отново я отвлече, с готовност ще приеме всичко, което й причинят.

Нечия ръка я обгърна през талията.

— Всеки ден има дилижанс за Ричмънд — заговори лорд Джордж. — Няма защо да бързате да се качвате. Да се разходим ли? — Тя не спираше да върви напред и той не дочака отговора. — Бихте ли искали да разгледате парка, милейди? — Усмихна се, но Саманта нямаше сили да го погледне. — Правилно — отбеляза той след секунди. — Не е задължително една приятна разходка да е съпътствана с разговор. Насам.

Докато стигнат до „Чаринг Крос“, прасците й горяха и не усещаше стъпалата си. Забави крачка, а лорд Джордж махна ръката си от кръста й. Саманта си даде сметка, че през цялото време я е придържал и й е помагал да не се блъсне в идващите насреща пешеходци. Предложи й да го хване под ръка и тя не възрази.

Известно време вървяха по-бавно. Беше му благодарна, задето не говори. Постепенно сърцето й спря да бие така болезнено и учестено, но пред нея се ширна горчивата и мрачна истина за положението й.

Не разполагаше с пари, а дрехите й се свеждаха до изцапаната и закърпена рокля на гърба й.

Не можеше да се обърне към Бенедикт.

Нямаше къде да отиде, освен у дома, при баща си.

Не виждаше начин да смекчи гневът му заради постъпките си: не само бе откраднала пари и го бе крила седем години, а сега бе и избягала.

Ще извади късмет, ако баща й не намери някой по-ужасен дори от лорд Филип.

Саманта пусна ръката на лорд Джордж.

— Съжалявам промълви тя.

— За какво?

— Не биваше да се възползвам от гостоприемството ви снощи. Трябваше да подсуша дрехите си и да си тръгна веднага.

— Къде щяхте да отидете?

— В… Има ли значение?

— За мен има. — Той спря, но не промени мекия си тон. — Не спасявам млади момичета от лапите на похитители и не ги вадя от Темза, ако не съм поне малко загрижен за тях.

Макар и тъжно, тя се усмихна.

— В този случай е редно така да постъпите.

Той я изгледа дълго и замислено.

— Какво ви подплаши така при странноприемницата?

— Нищо.

— Кого видяхте?

Тя поруменя; той бе разбрал.

— Няма значение.

Той въздъхна, хвана я под ръка и я отведе до близката пейка.

— Едно ще ви кажа, Пердита, и се надявам да ми повярвате. Искам да помогна. Ако не желаете помощта ми, отхвърлете я, но моля ви не ме лъжете. Така си представям най-лошото, а както майка ми би ви предупредила, имам развинтена фантазия.

Извади кърпичка от джоба си и й я подаде. До този момент Саманта дори не бе усетила, че очите й са влажни.

— Добре. — Избърса си сълзите и дискретно си издуха носа. — Прав сте. Не желая да се върна вкъщи. Направих нещо ужасно. Аз… Аз излъгах баща си и кроях планове да помогна на човек, когото той презира. Стана преди години, но едва наскоро си признах и той остана силно недоволен.

— И ви е страх да не ви накаже?

Гласът му бе изкусително топъл и изпълнен със съчувствие.

Саманта поклати глава.

— Щяха да ме накажат, това го знаех. Но нямах представа как. Той обяви, че ще ми уреди брак…

Образът на лорд Филип, привлекателен и зъл, изплува в съзнанието й. Отново избърза очи.

— За някого, когото не познавате?

— Познавам го — прошепна тя. — Той е жесток. Мнозина го смятат за луд. Връзките на семейството му го правят изгоден кандидат, но никоя дама не желае дори да танцува с него. А баща ми… Баща ми…

По време на накъсания й разказ изражението на лорд Джордж ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

— И сте избягали, за да не се омъжите?

— Познавам човек в Лондон… Представях си как ми помага да разубедя баща си… — Изсмя се горчиво. — Беше глупаво обаче. И се паникьосах, когато го видях при дилижанса и си представих как се изправям пред него.

— Тогава няма да се върнем. — Хвана ръката й и я стисна между дланите си. — Не и преди да измислите как да промените решението му. Никоя жена не бива да встъпва в брак, който я плаши.

— Нямам къде да отседна — сподели тя жално. — Не мога да се обърна към… човека, на когото разчитах да ми помогне.

— Ще останете при госпожа Уилис — тутакси отсече той. — Моята квартира е ваша, докато се нуждаете от нея.

Тя вече клатеше глава.

— Не бих могла…

— Добре. — Той се усмихна широко. — Ще ми се отплатите. — Явно по лицето й се бе изписала тревога, защото той бързо добави: — Ще ми позволите да ви скицирам. Лицето ви е идеално за следващата ми творба.

— С корабокрушението ли? Лицето й е извърнато…

— Не онзи боклук — махна той пренебрежително. — Замислил съм по-хубава картина. Лицето ви ще бъде на младо момиче в църква. Нищо неприлично. Ще ви покажа скицата, преди да приемете. — Той затършува из джобовете и намери хартия и молив, с какъвто преди това нарисува скункса. — Представям си млада жена, коленичила молитвено пред олтара — обясни той, приглади хартията върху коляното си и започна да рисува. — Другите в църквата са заети с дребни спорове или просто по задължение са отишли там, но тя олицетворява истинска вяра и надежда.

Саманта наблюдаваше как сцената оживява изпод ръката му. Представи си как седи в ателието му, докато рисува лицето й. Изкушаваше се; много се изкушаваше, но…

— Не мисля, че е разумно приликата да е доловима.

— Никой няма да ви познае. Фигурата ще бъде дребна, ще замъгля чертите ви. Но… — Погледът му, възхитен и жаден, се плъзна по лицето й. — Надявах се точно такъв модел да открия. Ще го считам за предостатъчна отплата за всичко, което съм направил за вас.

Този път Саманта въобще не си даде труда да се запита какво би си помислил баща й. Дотолкова прекрачи границите на приемливото поведение, че вече нямаше значение. Бе възможно никога да не се върне вкъщи и да потъне в сенките на Лондон. В момента всичко й звучеше далеч по-примамливо, отколкото да се изправи пред графа.

Пое си дълбоко дъх.

— Лорд Джордж…

— Грей — прекъсна я той. — Моля те.

Това й прозвуча по-интимно, отколкото да се обръща към него с титлата му.

— Грей — промълви тя. — Благодаря. Приемам.