Каролайн Линдън
Скандални уроци (12)

Глава дванадесета

Не бе трудно да се намери къщата на графа на Стратфорд в Лондон. Беше една от най-представителните на Портланд Плейс, обширна, построена от бял камък. Широкият булевард не предлагаше кой знае какво прикритие, но Грей намери дърво, на което да се облегне и все пак да има изглед към сградата.

Баща му го предупреди да не предприема нищо до следващото утро, но Грей не можеше да прекара вечерта на Станхоуп стрийт и да слуша опасенията на госпожа Уилис как ще я арестуват. Обеща си само да наблюдава и да си тръгне веднага след като зърне Саманта.

Гледаше и чакаше; лампите бяха запалени, прозорците светеха, но нямаше следа от обитателите. Прекоси стаята, молеше се мълчаливо той. Нека да се уверя, че си добре.

Съвсем се стъмни. Най-сетне бог го чу. Премръзнал и гладен, Грей вече смяташе да си тръгне. Възнамеряваше бързо да отскочи да хапне нещо наблизо, тъй като на Портланд Плейс нямаше кръчми, но в този момент Саманта се появи на прозореца на първия етаж и като че ли погледна в неговата посока.

Щом я зърна, дъхът му секна. Облечена подобаващо за графска дъщеря, тя бе по-красива от всякога, но същевременно не приличаше на себе си. Отне му известно време да си даде сметка, че по-скоро е като статуя. Изражението й бе спокойно, ала гледаше невиждащо и отпуснатите й рамене говореха за безкрайна безпомощност. Сети се как Джени описа няколкото яки слуги, извели я през вратата, и си даде сметка, че Саманта е затворник в къщата.

Гняв забушува в гърдите му. Без да откъсва очи от нея потърси из джобовете си парче хартия и нещо за писане. Винаги носеше такива неща, за да скицира сцена или идея, когато му хрумне. Приглади листчето и трескаво започна да рисува, като често поглеждаше към прозореца, където бе застанала. Остани, молеше я той, само още няколко минути…

От подножието на дървото зад себе си взе камък колкото яйце и прекоси улицата. Не разполагаше с канап; обви камъка плътно с хартията, прицели се внимателно и го хвърли.

Разби стъклото на прозореца до нея. Той се шмугна обратно в сенките, без да откъсва очи от дома на Стратфорд. Саманта бе отскочила настрана, но сега я видя да се навежда, притиснала ръка към гърдите си, а другата протягаше към пода. Той едва дишаше и ясно съзнаваше, че е лудост да продължава да стои тук. Последното му желание бе да дава обяснения. Тя извърна глава, сякаш говореше на някого зад гърба си, а после отново се обърна с лице към прозореца. Този път на лицето й бе изписана надежда и тя докосна с пръсти устните си, преди някой да я дръпне назад.

Грей знаеше, че тя не го вижда, но явно бе намерила съобщението му. След няколко секунди вратата на къщата се отвори със замах и отвътре изскочиха двама въоръжени със сопи прислужници.

Той изправи рамене и тръгна с нехайния нахакан вид, към който баща му често прибягваше. Отправи се към дома си, за да планира какво ще предприеме на следващия ден.

* * *

Саманта се взираше през прозореца да различи нещо в тъмната нощ. Той беше там, съвсем близо. Много се изплаши, когато стъклото до нея се счупи, но слава богу се съвзе навреме и видя, че камъкът, счупил прозореца, е увит в хартия. Пишеше нещо с въглен, какъвто Грей неизменно държеше в джоба си. Успя да прибере листа, преди майка й да връхлети в стаята и да я дръпне от прозореца.

— Махни се оттам! — извика графинята. — Можеше да пострадаш!

— Не, добре съм — увери тя майка си.

Не добави, че не е била в опасност. Грей бе насочил внимателно камъка. Пъхна хартийката в джоба, преструвайки се, че търси носна кърпичка.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита влезлият в този момент граф на Стратфорд.

— Някой хвърли камък по прозореца — отвърна съпругата му. — Саманта можеше да пострада.

Баща й я изгледа изпитателно.

— Наранена ли си?

Тя поклати глава.

— Отдръпнах се точно когато стъклото се счупи. Но… доста се изплаших. Кой би го направил?

Към края гласът й потреперваше, но не заради счупения прозорец, а от изражението на баща й, от което сърцето й застина.

— Кой наистина? — промърмори графът и насочи вниманието си към счупения прозорец. — Изпрати навън двама прислужници. Да доведат всеки, който се мотае наоколо — нареди той на суетящия се пред вратата иконом. — Веднага, преди негодникът да се измъкне!

Икономът кимна и побягна.

Стратфорд се обърна към нея.

— Нищо не си видяла, предполагам — процеди през зъби той. — Някой на улицата, например.

— Не — отвърна тя искрено.

Потънала в отчаянието си, дори не й хрумна да се огледа за Грей. Усещаше смачканата хартия в джоба си като огромен камък, но същевременно сякаш грееше с вътрешна топлина. Беше я открил и последвал. Дори написаното да е тъжно сбогуване, пак бе нещо от него.

— Не — повтори Стратфорд. Устните му се извика в усмивка, но определено студена и гневна. Не й вярваше. — Оттегли се в стаята си, скъпа, за да се съвземеш от току-що преживения шок. Ще намеря грубиянина, сторил това, и ще се погрижа да попадне в затвора.

Тя кимна.

— Да, татко.

Не се опасяваше за Грей. Дори баща й да успее да докаже, че той е хвърлил камъка, херцогът на Роуланд щеше да предотврати синът му да отиде в затвора, надяваше се Саманта. В момента далеч по-важно бе баща й да не открие бележката.

Майка й я придружи до стаята и нареди на прислужничката да спусне завесите.

— Донеси на лейди Саманта чаша чай — продължи тя с наставленията и момичето побърза да излезе. — Сигурна ли си, че си добре?

Саманта кимна.

Очите на майка й бяха тревожни.

— Нали не мислиш… — сниши гласът си до шепот. — Възможно ли е да е някой, когото си срещнала по време на злополучното си преживяване?

На път за Портланд Плейс Саманта си бе дала сметка за някои горчиви факти. Първо, нямаше начин да съобщи на когото и да било какво й се е случило. Вече два пъти направи искрени признания пред баща си и това не доведе до нищо добро; оттук нататък възнамеряваше да разказва всевъзможни измислени и невероятни истории с надеждата те да го тормозят.

Второ, не бива да допусне той да използва сърцето й срещу самата нея. Не бива дори да споменава името на Грей, защото баща й ще го унищожи. На Саманта обаче й идеше да се разплаче при мисълта изцяло да се откаже от него и се закле да намери начин да го види. Онова, което каза на баща си, отговаряше на истината: ако я принуди да се омъжи за лорд Филип, щеше да избяга пак — при Грей, стига да е възможно, — но и някъде другаде, ако се налага. Сега, вкусила от истинската любов и наслада, Саманта предпочиташе да се хвърли в морето, но не и да се омъжи за човек като Филип.

И трето, налагаше се да крие истината от майка си. Когато Саманта изчезна от Ричмънд, графинята повика обратно Стратфорд и отиде да я чака в Портланд Плейс. Щом дъщеря й се прибра невредима, се разплака от облекчение. Ако Саманта й обясни от какво е била „спасена“, майка й щеше да се почувства ужасно.

— О! — Отвори широко очи все едно подобна мисъл никога не й бе хрумвала. — Не! Не мога да си представя такова нещо. Най-вероятно е някой, който не споделя възгледите на татко за еманципацията.

Благодарение на седмиците прекарани на свобода знаеше, че баща й е решително против закона за еманципацията, предложен от реформаторите.

Лейди Стратфорд пребледня.

— Вероятно си права. — Направи пауза и се замисли. Май си съвършено права. Кой друг би извършил такова криминално деяние? Баща ти ще се убеди, след като премисли.

Саманта кимна.

— Няма начин да е благородник. Някой нехранимайко е.

Майка й въздъхна.

— Браво, че се сети. За момент се опасявах… Било е заради паниката. Сърцето ми за малко да спре, като си те представих наранена. — Прегърна Саманта и я целуна по бузата. — Спи спокойно, скъпа.

— Благодаря, мамо.

Графинята излезе. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Едва дишайки, бръкна в джоба. Беше грубо парче хартия, но с изрисуван познат образ: дръзкият скункс се бе превърнал във войн, с настръхнала козина и оголени зъби. Беше на колене, стиснал меч в лапичките като рицар, полагащ клетва. На всеки друг щеше да се стори глупаво, но Саманта възкликна радостно.

— Джордж — прошепна тя.

Не беше сбогуване. Той възнамеряваше да се бие за нея.