Каролайн Линдън
Скандални уроци (1)

Глава първа

1822 година

Лейди Саманта Ленъкс се страхуваше от баща си, откакто се помнеше.

От дете обаче го криеше и за това знаеха само майка й, брат й и сестра й. За останалия свят графът на Стратфорд олицетворяваше строг, изискан благородник, дълбоко уважаван за ненадминатата си колекция от художествени произведения и аскетичните си лични навици. Да, славеше се и със своята гордост, но тя се приемаше като нещо обичайно за знатните особи.

Единствено семейството му познаваше истинската му същност: не само горд, а и напълно убеден в собственото си превъзходство; с точно око за изкуството, но безскрупулен в стремежа да се сдобие с желаното произведение. Лорд и господар на огромно, богато имение, но до жестокост непрощаващ, ако някой не отговаря на изискванията му. А от членовете на фамилията си очакваше да са образцови във всяко отношение.

Съпругата му — за която се ожени заради красотата и зестрата й, за да е сигурен, че децата му ще са привлекателни и заможни — трябваше да иска разрешението му за всяка покупка; неин тоалет, не получил одобрението му, бе унищожаван на часа. От дъщерите му се очакваше да са чаровни и благовъзпитани по всяко време, никога да не му противоречат и да не оставят лошо впечатление, за да са достойни за негови деца. Синът му трябваше да е образцов джентълмен, добре образован, чаровен и при всякакви обстоятелства да контролира положението. Желанията на графа на Стратфорд бяха от първостепенно значение и тежко и горко, ако някой не се съобразяваше с това.

А Саманта, най-малката му дъщеря, се готвеше да признае, че е откраднала от него и е укривала този факт седем години.

Дори сега, в личния будоар на майка си, където брат й и майка й я умоляваха да премисли решението си, тя се питаше как е стигнала до това положение. Определено не бе имала намерение да се превърне в престъпник, но една необмислена постъпка я превърна в подобие на мъченица, защото с всяка изминала година рискуваше злодеянието й да излезе на бял свят.

Като премисляше случилото се, си даваше сметка колко глупава е била. Някога си въобразяваше, че е влюбена в стройния, привлекателен, предан и мил Себастиан Вейн, най-добрият приятел на по-големия й брат Бенедикт. Живееше от другата страна на реката, срещу Стратфорд Корт и най-щастливите спомени от детството й бяха как Бенедикт ги откарва с лодка, за да се срещнат със Себастиан в гората, където играеха на пирати или изследователи. В отсъствието на съпруга си майката на Саманта позволяваше на децата си да се забавляват по този начин, но когато графът разбра — тя бе едва десетгодишна по онова време, — изрично й забрани да ходи там, макар на Бенедикт това право да не бе отнето.

Вероятно именно младежките спомени бяха породили увлечението й по Себастиан, продължило и след като той напусна Ричмънд, за да постъпи в армията. Ала злополучната любовна история на сестра й Елизабет стана причина да вземе твърдото решение да се омъжи възможно по-скоро, а Себастиан — познат, мил и наблизо — бе единственият й потенциален ухажор. Три години по-голямата от нея Елизабет се влюби в Робърт Халей — добър, чаровен и богат мъж, но без благородническа титла. Лорд Стратфорд не му позволи да ухажва дъщеря му. Елизабет плачеше неудържимо, а графинята го умоляваше, графът обаче бе непреклонен.

— Дъщеря ми няма да се омъжи за човек без знатно потекло — заяви той ледено и заключи Елизабет в стаята й, където да осъзнае грешката си.

Саманта си представяше каква огромна сърдечната болка изпитва сестра й. Закле се да се омъжи по свой избор и да избяга от контрола на баща си. Но Себастиан също не бе благородник и още по-лошо: баща му полудя и почти напълно пропиля състоянието на семейство Вейн. Лорд Стратфорд никога нямаше да позволи такъв брак и Саманта прибягна до налудничав план, за да осъществи намисленото.

„Налудничав“ бе единственото обяснение за стореното от нея: явно не на себе си открадна четири хиляди гвинеи от сандък в кабинета на графа. Измъкна се от къщата късно една вечер и пренесе парите през реката до Монтроуз Хил Хаус — домът на Себастиан — и ги връчи на баща му. Надяваше се господин Вейн да ги обяви за таен резерв и да убеди Себастиан да ги вземе; във възпламенените си мечти си представяше как той хуква към баща й и иска ръката й, а ако графът се възпротиви, Саманта просто щеше да пристане на Себастиан.

Ала освен кражбата нищо от замисленото не протече по план. Вместо да обвини наскоро уволненият си лакей за обира, граф Стратфорд публично нарочи Себастиан. И още по-лошо: старият господин Вейн изчезна заедно с парите и хората започнаха да шушукат, че синът му го е убил. Така глупавият й план не само не го спаси, а го унищожи. Ужасена, Саманта запази мълчание и съвсем скоро Себастиан си спечели презрението на Ричмънд.

В продължение на седем години тя продължи да крие тайната; с нито една дума не защити от хулите и не оневини мъжа, когото обичаше от младостта си. С всяка изминала година срамът от постъпката й растеше и накрая й тежеше като оловна топка в сърцето. Но сега Себастиан бе влюбен в госпожица Абигейл Уестън и когато тя се обърна към Саманта за помощ да изчистят името му от обвиненията за кражба и убийство, облекчението най-после да каже истината беше огромно. Саманта си призна всичко пред госпожица Уестън, сестра си и Бенедикт.

Последната стъпка да успокои съвестта си напълно бе да си признае пред баща си и да го убеди да оттегли клеветите си по отношение на Себастиан. Тогава Себастиан щеше да се ожени за любимата си, а Саманта щеше да е изкупила греха си към него. Въпреки твърдото си решение бе наясно, че графът ще побеснее, а Бенедикт и майка й всячески се опитваха да я придумат да не го прави.

Засрамена, трябваше да признае, че почти успяваха. Съпътстващият я от дете ужас от графа я обгръщаше като ледена тъмна вода, която щеше да я удави, ако не се съпротиви. Бенедикт и лейди Стратфорд вече знаеха цялата истина, но бяха и единствените, запознати с истинския нрав на графа. Ако някой можеше да я склони да не признае греха си, то това бяха те.

Било е детинска постъпка — настояваше брат й. — Редно е да загърбим някои от неразумните си действия, извършени някога.

Саманта въздъхна. Да, беше детинска постъпка, но това не я оневиняваше.

— Бях на шестнайсет — напомни тя на Бенедикт. — Прибързах и не се замислих, но все пак бях достатъчно голяма да осъзная, че е глупаво и нередно — добави тя, защото си личеше, че брат й е на път да възрази.

Никой не можеше да го отрече.

— Станало е толкова отдавна — обади се майка й.

През зимата щяха да станат седем години оттогава.

— Но никой не е забравил — промълви тя.

Наистина никой: нито хората, нито самата Саманта. Мисълта, че е провалила живота на човек, а същевременно няма начин да даде обяснение или да се извини, й тежеше като олово на душата от седем години.

— Не е — съгласи се Бенедикт. Прокара пръсти през косата си със страдалческо изражение. — Но, Саманта, помисли за миг: ще предизвикаш проблеми, където в момента не съществуват.

Имаше предвид проблемите, които щяха да връхлетят нея. Никой никога не я бе свързвал с изчезването на парите. Ала Саманта не можеше да мисли единствено за себе си.

— Грешиш, Бен. Създадох много проблеми на Себастиан и не бива повече да мълча, особено щом мога да го оневиня. — Горещите молби на госпожица Уестън нарушиха крехкия баланс, постигнат от Саманта между чувството й за вина и страха. — Заради моето мълчание години наред на Себастиан му се налагаше да живее в изолация и да не се ползва с ничие доверие. Дори от теб, Бен — добави тя, а брат й само примирено затвори очи.

— Мислех… — Гласът му заглъхна и той наведе глава. Бенедикт, който я познаваше отлично, заподозря нещо преди седем години, но никога не я попита направо. За да я защити, обърна гръб на най-добрия си приятел от детството. Сестра му изпитваше угризения и заради зейналата между младите мъже пропаст. — Не бях прав…

— И двамата не бяхме. — Докосна рамото на Бенедикт. — И сме длъжни да поправим нещата.

— Но защо мислиш, че като си признаеш, това ще стане? — възкликна той. Ужасена, графинята му направи знак да говори по-тихо и Бенедикт сепнато погледна към вратата. — Татко ненавижда Себастиан Вейн — напомни той по-тихо, но все така разпалено. — Достатъчно лошо е, че ти… — Поколеба се, защото думата заседна в гърлото му. Все пак намери сили да продължи: — … открадна от него, но го направи, за да помогнеш на Вейн. Не си ли даваш сметка колко ще се вбеси?

— Не очаквам друго.

Дори не се съмняваше и при мисълта за предстоящото наказание започна да дърпа нервно маншета на ръкава си.

— Тогава не го прави — настоя Бенедикт. — Вейн не би искал да пострадаш. Не се държах като добър приятел към него, но го познавам достатъчно, за да гарантирам за това.

— Трябва.

Поклати печално глава. Искаше й се да я разберат. Да, страхуваше се от реакцията на графа, но се чувстваше длъжна да го направи. Себастиан и госпожица Уестън зависеха от нея, нищо, че не го подозираха. Възможно е в действителност точно това да бе чакала през тези години: шанс да поправи грешката си спрямо Себастиан; моментът беше настъпил и тя няма да се откаже.

Брат й отпусна безпомощно рамене и примирено попита:

— Кога?

— Утре сутрин. При първа възможност.

Графът нямаше да е вкъщи за вечеря и щеше да се прибере късно. Саманта предпочиташе още сега да приключи, но се налагаше да изчака до следващия ден. Бенедикт я притегли в обятията си.

— Обещай да не се изправиш пред него сама — прошепна той. — Заради мама.

Над рамото на брат си Саманта погледна майка си. Графинята се опитваше да сдържи сълзите си; лицето й бе напрегнато и бледо.

— Обещавам — промълви тя.

Той кимна и я пусна. Сбогува се набързо с майка си и си тръгна.

В настъпилата тишина лейди Стратфорд хвана Саманта за ръка.

— Наистина ми се ще да не го правиш.

— Знам. — Все така хванати за ръце отидоха до кушетката и седнаха. — Но се налага, мамо. Ако замълча, Себастиан ще загуби момичето, което обича. — В ушите й още кънтяха неутешимите хлипания на Елизабет, когато Стратфорд нареди на господин Халей да напусне къщата. — Ще лиша госпожица Уестън от щастие за цял живот.

— А ако не е така? — Графинята поклати глава. — След няколко години може и да ти благодари, че не си казала нищо.

Саманта погледна майка си, чийто брак едва ли й бе донесъл много щастие.

— Тя е влюбена в него, мамо, както и той в нея. Според мен… Според мен двамата ще бъдат щастливи, ако им се даде шанс. Никога няма да си простя, ако премълча и им попреча да получат този шанс. — Забеляза изписалата се мъка по лицето на майка си и се наведе напред. — Не мога да премълча. Страшно ми тежи на съвестта и ще стане непоносимо, ако съзнателно отнема на двама души перспективата да са щастливи.

Майка й спря с възраженията. Саманта прецени, че това я устройва. След като кри тайната седем години, сега хем нямаше търпение, хем се ужасяваше да се разтовари от нея. Проявяваше сила с намерението си да се изправи пред графа, но същевременно се чувстваше и най-мекушавия страхливец на света, задето го бе избягвала толкова дълго време. Дори докато си повтаряше колко правилно е решението й, се притесняваше дали ще успее да я доведе докрай.

* * *

Утрото настъпи ясно и свежо. С надеждата изисканият външен вид да допадне на баща й, Саманта положи по-големи усилия от обикновено при обличането и слезе.

Брат й я чакаше; крачеше напред-назад в коридора, на известно разстояние от кабинета на графа. Щом я видя, спря.

— Не си се отказала, предполагам.

Тя поклати глава. С мрачно изражение той въздъхна и вдигна прашна кожена чанта от пода.

Двамата застанаха пред вратата на кабинета на графа. При почукването изражението на Бенедикт се превърна в неразгадаема маска. Сърцето на Саманта се изпълни с обич към него. Знаеше отлично, че в повечето случай Бенедикт бе допускан в кабинета на графа само за да бъде бит за пореден път.

Граф Стратфорд пишеше, когато ги въведоха. Секретарят му мълчаливо напусна стаята и затвори вратата след себе си. В продължение на няколко минути безкрайни, както им се сториха — Саманта и Бенедикт стояха мирно и чакаха да им обърне внимание. Сърцето й биеше лудо. Баща й щеше да се ядоса много. Вярно, никога не я беше бил, но и тя никога не бе правила толкова лошо нещо. Май майка й е права: по-добре да не казва нищо…

Не! Опита се да си успокои нервите. Ако я набие, ще бъде напълно заслужено, не само заради кражбата и лъжата, но и защото допусна да бъде обвинен невинен човек.

— Какво има? — попита графът най-накрая с обичайния си рязък и заповеднически тон.

— Имам хубава новина, сър — заговори Бенедикт веднага.

Саманта го погледна шокирана. Какво хубаво имаше в онова, което предстоеше да бъде казано?

Графът дори не ги погледна.

— Добре ще е най-после да чуя и такава — изсумтя той.

— Така е — съгласи се Бенедикт. — Така ще се оправи една отдавнашна несправедливост.

Стратфорд спря да пише. Бавно вдигна поглед от писмото.

— Каква отдавнашна несправедливост?

Стомахът на Саманта се сви; брат й очевидно се готвеше да поеме вината за стореното. В детството им го бе правил многократно, за да спести наказание на нея или на Елизабет. Бенедикт стоеше с уверена усмивка и избягваше да я погледне. Вдигна кожената чанта.

— Възстанових парите от „Смъртта на Сократ“.

При споменаването на името тя трепна от изненада; почти го бе забравила, но откраднатите пари бяха платени за картина, която графът продаде на друг ревностен колекционер. Как, за бога, ги бе набавил Бенедикт?

Студените сини очи на графа се впиха в чантата. От изражението му дъхът на Саманта спря; приличаше на човек, готов да извърши убийство.

— Как?

— Направих сполучливо предположение — обяви Бенедикт уверено, но дори той едва издържаше на изпитателния поглед на баща им. — Има ли значение? И последната гвинея е тук.

Без да откъсва очи от сина си, Стратфорд се изправи, наведе се напред и опря ръце на писалището.

— Да, има значение. Парите бяха откраднати от тази стая преди няколко години, а сега твърдиш, че са в ръцете ти. Къде бяха и как ги възстанови?

Саманта се питаше същото, но сега й се отдаваше шанс — вероятно единствен — да признае истината. Преди брат й да успее да каже и дума повече, тя се обади:

— Аз взех парите, татко.

Графът трепна, а върху лицето му се изписа пълно смайване.

— Ти?!

Саманта кимна, без да обръща внимание на отчаяния поглед на Бенедикт.

— Да, аз.

Ръцете й трепереха и тя ги притисна към полата на роклята.

Стратфорд стоеше като вкаменен.

— Мога ли да знам защо? — поинтересува се той с леден тон.

— Дадох ги на господин Вейн.

Очите на графа проблеснаха гневно.

— Ясно…

Тя бързо поклати глава и уточни:

— Не на Себастиан Вейн, а на стария господин Вейн, баща му.

Стратфорд остана смаян за втори път.

— На лунатика?!

— Лошо постъпих — промълви тя. — Много съжалявам.

Стратфорд погледна Бенедикт.

— Ти знаеше ли за това? — Понеже синът му се поколеба, Стратфорд заповяда рязко: — Истината, момче!

Тя долови отчаянието на Бенедикт, но за нейно облекчение той не пое вината.

— Не, сър.

— И си въобрази, че като върнеш парите, всичко ще се оправи? — Графът се изправи и кръстоса ръце. — С всеки изминат ден преценките ти стават все по-неблагонадеждни. — Бенедикт стисна зъби, но не каза нищо. — Върви си — нареди графът.

Бенедикт отново се поколеба.

— Сър, вината не е изцяло на Саманта…

— Казах ти да си вървиш — повтори баща му строго. — Страх те е да не я набия ли? Никога не съм посягал на жена. Трябвало е да бия повече теб, ако това е мнението ти за мен, но вече е прекалено късно. Върви си и не се връщай.

Бенедикт пое въздух, искаше да възрази, но Саманта му направи знак с ръка. Вината бе нейна и се налагаше да понесе последствията. За нейно облекчение брат й се обърна и излезе без дума повече, а тя остана насаме с баща си.

— Съжалявам, татко — подхвана тя репликите, които репетира цяла нощ. — Постъпих глупаво. Срамувам се, задето поддържах лъжата толкова дълго. — Навлажни устни и овладя гласа си. — Казвам го сега, защото е редно да оневиниш Себастиан Вейн за кражбата. Колкото и да не го харесваш, той не е крадец, а ти несправедливо го наричаш такъв от седем години, независимо от основателните подозрения.

Надяваше се, че като бие на честта му и върне парите, ще се окаже достатъчно. Откаже ли да отхвърли обвиненията, Саманта нямаше представа какво друго да направи. Ако застане на уличен ъгъл в Ричмънд и обяви, че тя е крадецът, това само ще възроди ужасните клюки по адрес на Себастиан и ще влуди баща й. Или да потърси господин Уестън, бащата на Абигейл, и да го увери, че Себастиан не е крадец… ако въобще й позволят някога отново да излезе от Стратфорд Корт.

— Защо взе парите?

Тонът на баща й сега й се стори още по-зловещ, защото той говореше безизразно и приглушено.

— Защото, според мен, постъпи несправедливо спрямо него — заяви тя храбро.

В интерес на истината още смяташе така. Обзет от пореден пристъп на безумие, старият господин Вейн продаде на графа голямо парче земя включително и парцела, на който се намираше семейната крипта, където лежеше майката на Себастиан — за смешно дребна сума. За Стратфорд лудите бяха презрени твари и понеже не умееха да се грижат за земите си, той се възползва неправомерно от безпомощността на господин Вейн, без да го е грижа как това ще се отрази на наследството на Себастиан.

— О, жена философ! — Залюля се на пети и вирна вежди. — Жалко, че не се посъветвах с теб по въпроса.

Лицето й пламна от подигравката.

— Сгреших като взех парите, но и ти не постъпи правилно, когато го обвини. Направих доблестно признание. Убедена съм, че и ти не искаш тази лъжа да продължи да витае и миг повече, татко.

Веждите му се стрелнаха още по-нагоре.

— Това ли желаеш, скъпа? Разбира се… — Усмихна се ледено и цинично. — Романтично настроената ми дъщеря иска да оневиня Себастиан Вейн, за да получи той момичето, отхвърлило брат й.

Саманта прехапа устни, за да не изрече възраженията си. Вярно, някога Бенедикт ухажваше Абигейл Уестън, но брат й никога не се влюби истински в нея; а госпожица Уестън бе дълбоко влюбена в Себастиан и Саманта разбираше напълно защо отказа вниманието на Бенедикт. След време се убеди, че брат й дори щеше да й е благодарен.

Стратфорд повдигна пешовете на жакета и седна; пресегна се и взе чист лист. Написа два реда и се подписа със замах.

— Устройва ли те? Достатъчно смирено ли признавам, че съм допуснал огромна грешка в преценката си?

Подаде й хартията.

Да, точно както тя желаеше, той недвусмислено заявяваше, че е допуснал грешка, но поради някаква причина написаното я плашеше.

— Да, сър — прошепна тя. — Това исках. — Подобна сговорчивост въобще не бе характерна за баща й. Написа онова, за което го помоли без нито една укорителна дума. Дори не повиши тон. Стомахът й се сви от притеснение. — Благодаря, татко.

Той наведе глава, но преди това промърмори:

— Одобрението ти ме радва.

Тя направи реверанс, мислейки да се спаси, докато има възможност, но се оказа късно. Баща й отново бе станал и заобиколи писалището. Хвана я за брадичката и извърна лицето й, за да го проучи внимателно. Саманта не смееше да мръдне; стоеше съвършено неподвижно. Рядко се бе озовавала толкова близо до него, а и той никога не бе приковавал така вниманието си върху нея.

Очите му бяха ледени като сурова зимна нощ.

— Провалих се с теб — подхвана тихо той. — Дори повече, отколкото се провалих с брат ти. Не те познавам добре, Саманта. Знаех, че не си толкова покорна, колкото е редно да бъдеш, но ми се струваше, че поне полагаш усилия да се поправиш. Днес обаче… — Тихо цъкна, а после продължи все така меко и спокойно, с което я плашеше много повече, отколкото ако се бе разкрещял: — През цялото време си се преструвала, нали? Правила си се на послушна дъщеря. Предпочете арогантния Вейн пред семейството си. Открадна от мен, твоя баща, и поддържа една лъжа седем години. Дори сега те подозирам, че призна, защото искаш да помогнеш на Вейн или на онази новобогаташка, за която се надява да се ожени. Проявявам известна толерантност към състрадателното отношение у жените, но не и към глупостта им. — Пусна я и се върна зад писалището. — И всичко това, след като толкова много те глезех. Сега разбирам колко съм сгрешил. Свободна си.

Краката й бяха на път да се подкосят от облекчение. Това ли щеше да е всичко? Тя дори не чу и най-бегъл намек, че ще бъде наказана.

— Благодаря, сър.

В пълен унес отвори вратата и излезе. Не усети как мина по коридорите. Чувстваше се объркана и смутена, защото се бе подготвила за тежък удар, ала той така и не последва. Липсваше дори облекчението от признанието; чувстваше се напълно объркана. Това ли щеше да е единствената реакция на баща й?

— Какво стана?

Настойчивият въпрос на брат й така я сепна, че тя за малко да извика.

Безмълвно му подаде листа. Бенедикт го сграбчи, а после я погледна смаяно.

— Той написа това?! — Тя кимна. — А какво ти причини? — Тя не можеше да говори. — Саманта, какво ти причини? — попита повторно брат й паникьосан.

Думите му я извадиха от унеса й.

— Нищо — отвърна тя.

Той изруга, сграбчи я за ръката и я повлече към будоара на майка им. Когато отвори вратата, лейди Стратфорд крачеше напред-назад, но при появата им застина на място.

— Признала си е — обяви Бенедикт, — но не казва как ще бъде наказана.

Пламъче надежда се мярна в очите на графинята.

— Може би е доволен, че парите са се намерили…

Като наблюдаваше Саманта изпитателно, Бенедикт поклати глава.

— Съмнявам се.

— Каза… — Саманта усети как гласа й се губи за миг. — Нарече ме жена философ. Спомена, че се е провалил с мен, но все пак написа… — посочи листа в ръцете на Бенедикт — и не заговори за никакви последствия. — Отмести поглед от брат си и го насочи към майка си. — Това ли е всичко, което ще предприеме?

— Може би — отвърна графинята, пребледняла като платно.

— Съмнявам се — повтори Бенедикт.

Саманта отново се ужаси.

— Какво да правя?

— Нищо — посъветва я майка й. — Не показвай и най-малък признак на страх или тревога. Дръж се сякаш всичко е приключило и повече не мисли за това.

Звучеше трудно за постигане. Само щеше да замести бремето на гузното съзнание с чакане, чакане и чакане брадвата да се стовари върху шията й. Погледна брат си.

И той явно не знаеше какво да предприеме. Прокара пръсти през косата си и отказа да срещне очите й.

— Каза да си вървя и да не се връщам. Но как да ви оставя тук, насаме с него…

— Как иначе да постъпиш? — въздъхна отчаяно Саманта. — Какво може да направи, който и да е от нас?

Никой не се обади. Всички бяха наясно с отговора: нищо! Такъв ред царуваше в дома на графа.

— Обещай да ми пратиш съобщение в Лондон, ако той предприеме нещо. — Гласът на Бенедикт я накара да подскочи. — Няма да допусна да те нарани, Саманта. Кълна се.

Потрепери от доловеното вълнение в тона на брат си. Щом Бенедикт, изял толкова бой като момче от ръката на баща си, се страхуваше за нейната безопасност, то тогава тя трябваше да е ужасена. Същевременно фактът, че е на нейна страна, й носеше утеха, макар да нямаше никакво понятие как би могъл да я защити или от какво въобще трябва да се пази.

— Обещавам.