Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звезден полет (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starflight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Фея Моргана (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Мелиса Ландърс

Заглавие: Звезден полет

Преводач: Надя Златкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатна база „Сиела“

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Стойчо Иванов

Художник: Живко Петров

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-1998-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4416

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Доран прекара останалите няколко дни, избягвайки всичко, което имаше два крака. Това не беше лесно, защото този, когото най-малко харесваше, редовно се изтягаше на леглото над него. Точно в този момент Солара спеше по корем с разперени на матрака ръце, а единият й гол крак висеше от ръба. Тя измърмори нещо в съня си и замахна под одеялото, а след това отново се унесе, оставяйки юмрука си да се клати над главата на Доран.

Сякаш двойното легло не й беше достатъчно, та трябваше да навлиза и в неговото пространство на пода.

Той погледна намръщено ръкавиците й, чудейки се дали някога изобщо сваляше проклетите неща. Доколкото я познаваше, сигурно ги носеше и под душа. Това, което беше направила, сигурно е наистина ужасно, щом не позволяваше на никого да види кодовете на присъдата й. И ако това беше истина, значи той правилно бе решил да прекрати договора им. Искаше му се да беше видял по-добре татуировките й на „Зенит“, защото умираше от любопитство.

„След днес няма да има значение — каза си той. — Никога вече няма да я видя.“

„Прав й път.“

Без да обръща внимание на внезапната тежест в стомаха си, той прибра завивките от пода. С малко късмет тази вечер щеше да спи на истинско легло, в стая само за него. Може би с баня към нея и неограничено време за ползване. Странно как преди седмица никога не би нарекъл къпането лукс. Сега бе готов да размени цялото шампанско в този квадрант на галактиката за един дълъг, горещ душ.

Примирен, че и днес трябва да се задоволи само с избърсване с гъба, той се запъти към банята. Когато се върна, Солара седеше в леглото и търкаше сънените си очи.

— Добро утро — поздрави го дрезгаво тя. След това сигурно си спомни, че не си говорят, защото веднага се намръщи. Но с отпечатъка от възглавницата на бузата и ореола от коса, който стърчеше от плитките й, ефектът беше повече сладък, отколкото заплашителен.

— За последен път се събуждаме заедно — каза той. — Трябва да се радваш.

— Усмихвам се вътрешно — отговори тя, протягайки ръце над главата си.

Доран намери една раница и сложи в нея тоалетни принадлежности и два чифта работни дрехи. Понеже целият му багаж все още беше на „Зенит“, нямаше какво друго да прибира.

— Това се казва да пътуваш с малко багаж — измърмори той, захвърляйки раницата в ъгъла.

Солара дръпна един конец на ръкавицата си.

— Все още можеш да размислиш.

— Знам — отговори той. Но ако искаше сърцето му да не се разтупти лудо, не можеше да започне да се съмнява. — Решението ми е взето.

— Късмет, тогава. — Тя продължи да гледа надолу и добави: — Знам, че не сме приятели или нещо такова, но се надявам при теб всичко да се оправи.

Доран се загледа в нея. Сигурно не й беше лесно да изрече това и въпреки всичко, което беше направила, той усети някакво уважение към нея.

— И аз ти желая същото — отговори той и наистина го мислеше.

През следващите няколко минути те отбягваха погледите си, докато по интеркома не се чу гласът на капитана.

— Пътниците да се явят на мостика.

— Предполагам, че се отнася за нас — вдигна очи Доран.

— Ще ми подадеш ли панталоните?

Той ги хвърли на леглото и изчака отвън, докато тя се облече. След това тръгнаха без да разговарят към мостика, където ги чакаше целият екипаж.

Мълчанието, което ги посрещна, беше сигнал, че има проблем.

Касия и Кейн седяха с гръб към вратата на пилотската кабина и всеки от двамата внимателно изучаваше болтовете в стената. Първият помощник беше седнал на ръба на навигаторското си място и бършеше очилата си отново и отново, а капитанът стоеше наблизо, облегнат на патерицата си.

Никой не се усмихваше — дори и Рени.

— Какво става? — попита Доран.

Капитанът кимна рязко.

— Няма лесен начин да го кажа, така че няма да ви залъгвам. Разкрит си.

— Разкрит ли? — не разбра Доран. — В какъв смисъл?

Солара се приближи до него, повдигна се на пръсти и прошепна:

— Значи, че знаят тайната ти.

С разтуптяно сърце той се огледа наоколо, търсейки оръжие или въжета — признаци, че възнамеряват да го задържат за откуп. Когато не видя нищо такова, Доран въздъхна с облекчение.

— Значи знаете кой съм?

— Винаги сме знаели — каза Рени. — Още от първата вечер, когато Пазителите на Реда стреляха по нас. Търсеха изчезнал пътник от „Зенит“ на име Доран Сполдинг. Не беше трудно да съберем две и две.

— Защо не казахте нищо? — наклони невярващо глава Доран.

— Не е наша работа — отговори капитанът. — Но не те извиках заради това. — Той извади един таблет от якето си и му го подаде. — Това току-що бе излъчено на аварийната честота. Когато казах, че си разкрит, имах предвид на галактическо ниво.

Доран взе таблета, а Солара се наведе, за да чете над рамото му. Беше вътрешен бюлетин на Пазителите на Реда с името му и снимка — онази с лошото качество, на която се бе облегнал на едно дърво с футболна топка под мишница. Под усмихнатото му лице бяха следните инструкции: ДА СЕ АРЕСТУВА, ВЕДНАГА ЩОМ БЪДЕ ЗАБЕЛЯЗАН.

Прочете обвиненията — заговор за измама на правителството, кражба, индустриален шпионаж, възпрепятстване на органите на реда, съпротива при арест, — но не можа да разбере нищо.

— Не съм направил нито едно от тези неща — изрече той.

— Продължавай да четеш — каза капитанът.

Истинският удар дойде, когато стигна до края на страницата — куршум в сърцето, който го накара действително да залитне.

 

АНОНИМЕН ГРАЖДАНИН Е СЪОБЩИЛ, ЧЕ ПОСЛЕДНОТО ИЗВЕСТНО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ НА СПОЛДИНГ Е ПЕСИРУС, А ЦЕЛТА МУ Е ОБСИДИАН ПРЕЗ СТАНЦИЯ № 8774.

 

— Смених курса — каза капитанът. — Точно навреме.

Доран успя само да кимне и да се опита да диша. Ейва го беше предала. Беше казала, че го обича, а след това беше разказала всичко на Пазителите на Реда. Може и да не бе имал намерение да живее с нея, но й беше вярвал. Беше споделял леглото си с нея. Казвал й бе тайни, които никога не бе казвал на приятелите си — като това, че нощно време, когато не можеше да спи, все още говореше на снимката на майка си. В гърлото му заседна буца и колкото и да се опитваше да я преглътне, тя оставаше там.

Не можеше да повярва, че Ейва наистина го е предала.

— На Обсидиан ще е прекалено напечено — продължи капитанът. — Затова ще стоим далече и ще се насочим направо към далечните райони.

Доран усети напрежение в очите си, но захапа вътрешната страна на бузата си, за да попречи на сълзите. Няма да изгуби контрол. Не и пред екипажа.

Солара докосна ръката му. Пръстите й се впиха в плътта му и силната й ръка го задържа да остане прав. Тя каза на капитана:

— Нека все още не взимаме решения.

— Изборът вече е направен — отговори капитанът. — Когато нещо засяга моя кораб, вие нямате думата.

Ушите на Доран бумтяха, избутвайки спора настрани. Той набързо измърмори обещание да компенсира екипажа за проблемите, които им бе създал, след което тръгна надолу по стълбите с разтреперани колене. Не помнеше как е стигнал до стаята си, но когато се съвзе, седеше на леглото и се взираше в стената.

Какво щеше да прави сега?

Не можеше да се свърже с баща си. Може би щеше да успее да изпрати съобщение на приятелите си, но щом Ейва го бе предала, очевидно е, че и те щяха да направят същото. Не знаеше къде да отиде, а с всяка минута, която прекарваше като беглец, щеше да изглежда по-виновен. Може би трябваше да се предаде и да се довери на адвокатите на Сполдинг да разплетат тази каша.

Жалко, че вече не му беше останало доверие.

На вратата се почука тревожно и в стаята влезе Солара. Не каза нищо, но той имаше доста добра представа какво си мисли.

— Права беше — каза той. — Хайде, кажи го.

— Не съм тук, за да злорадствам.

— Напротив, за това си дошла. — Ако ролите им бяха разменени, той щеше да злорадства. — Просто ме остави на мира.

— Първо искам да ти покажа нещо.

Доран щеше да й се сопне, но тя го смая като свали ръкавиците си и ги натъпка в задния си джоб. След това показа кокалчетата си и го остави да гледа колкото иска. За него щеше да е по-малък шок, ако се бе съблякла гола.

Тя седна до него на леглото и протегна ръцете си. От ляво надясно с черно мастило ясно бяха написани знаците НКСЛ 33.87, НКСЛ 43.14.

— Това е Наказателният кодекс на Слънчевата лига — обясни тя. — Първите цифри са за кражба в големи размери, а вторите за конспирация. На човешки език това значи, че съм откраднала нещо, което струва много пари, и съм се опитала да накарам други хора да ми помогнат. — Тя погледна към него. — Но само първата част е истина.

Той я изчака да продължи.

— На никого не съм казвала точно какво стана — каза тя. — Дори и на Пазителите на Реда, които ме арестуваха. Но ще разкажа на теб, ако все още искаш да знаеш.

Когато успя да затвори устата си, Доран кимна.

— Всичко започна с едно момче — каза тя, втренчена в отсрещния край на стаята. — Той беше сирак като мен, но на деветнайсет и независим, с работа и апартамент, който делеше с още няколко момчета. Не беше красавец или нещо такова. Но ми обръщаше внимание. Винаги се усмихваше, като минавах. — Тя замълча за момент, подръпвайки кожичката около нокътя си. — Никой не ме гледаше като него. Сякаш всички други момичета в града бяха обикновени, а аз — особено секси.

— Гадже ли ти беше? — попита Доран.

Тя кимна.

— Беше първият ми приятел. Първата ми любов. Първата ми целувка. И първият ми… — страните й пламнаха, — ами… всичко.

— Всичко — повтори той с разбиране. Това бяха много първи неща, които едно момче да вземе от едно момиче. Доран усещаше накъде отива тази история.

— Когато ме накара да се влюбя в него, той ми каза за група революционери, наречени „Братство на Покровителите“. Те щели да променят света — да нахранят гладните, да помогнат на бедните, да направят така, че всички да могат да си позволят да живеят на Земята. Но за да направят това, имали нужда от пари.

— Разбира се — каза Доран. — Беше чувал за тази измама. — Какво те накара да откраднеш?

— Охлаждащи намотки и буферни пластини от градските трамваи — отговори тя. — Струват цяло състояние на черния пазар. И бяхме цяла банда. Ние крадяхме части, а след това той ги продаваше и изпращаше парите на Братството.

— Което не съществуваше.

— А аз нямах представа — каза тя. — Когато Пазителите на Реда ни заловиха, останах вярна на каузата. Не им казах нищо — изобщо не се защитих. Дори и когато ми предложиха да сътруднича срещу по-лека присъда.

Доран беше готов да се обзаложи, че гаджето й не бе постъпило по същия начин.

— А през цялото време той обяснявал, че аз съм организаторът на операцията. — Тя поклати глава и се засмя. — В замяна на пълен имунитет.

— И понеже ти си отказала да говориш…

— Се оказах виновна. — Тя взе ръкавиците си и си ги сложи бавно, сякаш разказът я бе изтощил. — Единствената причина, поради която не съм в наказателна колония, е, защото съдията не повярва, че аз съм лидерът. — Тя се ухили. — Предполагам, че престъпните босове не плачат по време на съдебните си процеси, както правех аз.

— Какво стана с него? — попита Доран.

Солара сви рамене и прокара пръст по един от шевовете на ръкавицата си.

— Нищо. Предполагам, че все още е някъде навън и търси нови сърца, които да открадне.

На Доран това не му хареса.

— Каза ми, че съм специална — прошепна тя. — И това беше достатъчно, за да подкопае почтеността ми. Така че сигурно разбираш защо не искам да говоря за това. Или да гледам ръцете си.

Доран кимна. Разбираше я. Но не разбираше защо бе споделила историята с него.

— Защо ми го разказа? Дори не сме приятели.

— Защото сега сме членове на таен клуб — отговори тя. — И двамата сме използвани, предадени и зарязани от хората, които сме обичали.

— Никога не съм обичал Ейва.

— И все пак — каза Солара.

— И все пак — съгласи се той. — Съжалявам за това, което ти се е случило.

— Не ми се е случило. Аз сама си го причиних.

Доран погледна ръцете й, вече скрити под черната кожа. Искаше да признае истинската причина, поради която бе изпаднал в паника, когато за първи път видя татуировките й, но думите не излизаха заради буцата в гърлото му. Затова каза само:

— Е, тогава предполагам, че няма да се отървем един от друг.

Тя му се усмихна тъжно и за първи път Доран осъзна, че очите й са лешникови, а не просто кафяви или зелени. Зениците бяха оградени от топъл кехлибар, който преминаваше в маслиненозеленото на ирисите й, чак до яркоизумрудения им край. Ефектът беше поразителен. Странно, че не го беше забелязал по-рано.

Гледайки в тези усмихнати очи, той се почувства по-малко сам.

— Предполагам — отговори тя. — Жалко, че правиш отвратителен чай.