Мелиса Ландърс
Звезден полет (10)

Десета глава

В дните, които последваха, Солара премина към мълчаливо примирие с Доран — нито враждебно, нито приятелско. След деня, в който му бе показала татуировките си, не споделяха повече тайни, но той бе престанал да я нарича престъпница. И въпреки че продължаваше да го кара да чисти кухнята и да товари стоки, то беше само за да си осигурят добро отношение от страна на екипажа, а не от злоба.

Е, добре. Може би и съвсем мъничко злоба.

Не можеше да отрече, че потрепва от удоволствие, когато виждаше Доран да работи. С всяка нова задача ноктите на ръцете му губеха малко от блясъка си. Няколко мехури на дланите му се бяха превърнали в мазоли и според нея това беше по-привлекателно у един мъж от меката като на бебе кожа.

Така че всъщност му правеше услуга.

— Пропусна едно място — каза му тя, сочейки към мухъла около канала в банята. Рециклираният въздух на кораба беше толкова сух, че само най-издръжливите плесени устояваха, като това ги правеше почти невъзможни за унищожаване. — За това ще трябва сериозно търкане.

Доран се облегна на стената, за да си почине. Прокара ръка през изпотеното си чело и впи индиговите си очи в нея, разгорещен от физическия труд. Погледна я с уморена усмивка, която повдигна едното ъгълче на устата му, и за част от секундата две миниатюрни пеперуди изпърхаха в стомаха на Солара.

Тя потърка корема си с ръка, за да заличи чувството. Сигурно просто се вълнуваше, защото беше денят за къпане. Нищо повече от това.

— Можеш да ми покажеш как се прави — отговори той.

— Добър опит. — Тя метна кърпата си върху най-близката кабинка и закачи чантичката с тоалетните си принадлежности на душа. — Прекарах цял ден в ровене из двигателя, за да открия откъде идва това ужасно пищене. — Никакъв успех. — Този душ ми принадлежи.

— Платихме десет хиляди горивни чипа за това пътуване — захвърли парцала той. — И като казвам ние, всъщност имам предвид аз.

— И?

— И сигурна ли си, че цялата тази допълнителна работа има някакво значение?

— Разбира се — отговори Солара, докато вадеше една фиба от косата си. — Така екипажът ще ни обича повече.

— На мен не ми изглежда така. Капитанът получава безплатни работници и въпреки това не иска да ме закара до Обсидиан.

— Разбира се, че няма да те закара, не и при отношение като твоето — посочи с фибата към него Солара.

— Пф — изпуфтя насмешливо Доран. — Съмнявам се, че няколко усмивки ще променят нещо. — За демонстрация той оголи зъби и подпря брадичката си с ръце. — Дори и на това хубаво лице.

Солара се разсмя от сърце. Колкото и лоша да беше, това сякаш бе първата шега, която чуваше от Доран.

— Търпение, хубави мой приятелю. Аз ще те заведа на Обсидиан.

— Мислех, че не сме приятели — повдигна вежда той, все още усмихнат.

— Не сме.

— Какво сме тогава?

— Искаш определение ли?

— Да — отговори той. — Мисля, че искам.

Тя се замисли, докато решеше косата си. Бяха учили в един и същ колеж, но думата съученици съдържаше някакво другарско чувство. Това не можеше да важи за момчето, което някога бе публикувало снимка в своя SnapIt акаунт, на която тя бе с мръсен гащеризон, за да докаже, че е носила същите дрехи два поредни дни. Преди месец бе смятала Доран за враг, но това също вече не важеше. Сега бяха в непознати води, изследвайки пътя ден за ден.

— Съучастници — реши накрая Солара. — Така биха ни класифицирали Пазителите на Реда.

— Съучастници — сбърчи нос той. — Звучи малко непълно.

— Непълно? Бос ли ходиш, ако не намериш обувки, които да ти паснат до съвършенство?

— Или ръкавици, в случая — каза той, кимвайки към ръцете й. — Прав бях. Ти наистина се къпеш с тях.

Не беше вярно и той го знаеше, затова Солара не си направи труда да отговори.

— Трябва да спреш да ги носиш. Никой не се интересува от татуировките ти. Като ги криеш, придаваш прекалено голямо значение на това мастило.

— О, значи вече си терапевт? — попита тя.

— Просто здрав разум — той внезапно се намръщи и мълчаливо се втренчи в собствените си кокалчета. По лицето му премина сянка, която накара Солара да се зачуди за какво мисли. — Повярвай ми — измърмори той. — Щом аз мога да понеса да гледам татуировките ти, значи и ти можеш.

Щом може да понесе да я гледа?

Раменете й се приведоха и тя се сви в себе си, засегната от лекомислените му думи повече, отколкото искаше да признае.

— Английският сякаш ти е втори език — каза тя. — А родният ти е езикът на идиотите.

— Какво? — вдигна рязко глава той.

Солара стисна юмруците си толкова силно, че кожата изпука, но това не спря нарастващата в душата й болка. Не трябваше да споделя историята си с него. Това не беше променило нищо. Само му беше дала възможност да я наранява.

— Да се чувствам ли поласкана, че великият Доран Сполдинг може да понася да гледа татуировките ми?

— Не исках да кажа това.

— Просто излез — нареди Солара, показвайки с пръст вратата. — Няма да провалиш душа ми така, както проваляш всичко останало.

Той поклати презрително глава и се изправи. Докато минаваше край нея, Доран промълви:

— Не знам защо си правя труда да опитвам.

— Чувствата ни са взаимни — отговори тя. — Понижавам те от съучастник до помощник.

— Можеш да целунеш моя помощник.

— Само в сънищата ти!

Вратата на банята се затвори с трясък, но това не приключи спора, поне не и в главата на Солара. Тя ругаеше Доран, докато сваляше ризата си, след което я запрати в стената. После направи същото и с дрехите и обувките си, докато остана гола, само с ръкавиците си без пръсти. Загледа се в износената кожа, прехапвайки долната си устна, а след това ги свали и ги захвърли на купчината. Колкото и да й се искаше да прогони гласа му, Солара не можеше да не се запита дали не е прав.

Дали самата тя не ги правеше прекалено важни?

Застанала под горещата струя вода, тя намокри косата си с едната ръка, докато оглеждаше другата. Скоро кожата й се зачерви от горещината и това й напомни деня, в който я осъдиха, деня, когато Пазителите на Реда бяха направили татуировката й. Законът й даваше право на местна упойка, но това не бе попречило на кокалчетата й да се подуят и да станат прекалено големи, за да влязат в ръкавиците й. Беше се върнала в груповия дом, без да може да скрие срама си. Останалите сираци не задаваха въпроси, но започваха да си шепнат веднага, щом тя се обърнеше с гръб. Още по-лошо беше, че знаеше колко много бе разочаровала сестра Агнес, която обвиняваше себе си за това, че бе научила Солара да работи като механик. Никога нямаше да забрави унижението от това да носи грешките си на двете си ръце като проблясващ фар, който се виждаше от всички.

Това наказание беше много ефективно и имаше огромна власт над нея.

— Върви по дяволите, Доран — промърмори тя. Както обикновено той нямаше представа от нищо.

Изсипа малко шампоан в ръката си, но преди да успее да си го сложи на косата, Солара политна напред и се заби с лице в стената. В дясната й буза избухна силна болка, заменена от внезапно пробождане в задните й части, когато падна на пода. Всичко свърши по-бързо, отколкото бе започнало, и само в рамките на два удара на сърцето й, Солара седеше на мокрите плочки, задъхана от изненада.

Усети метален вкус на устните си и когато опипа бузата си, установи, че кърви. Тя пропълзя обратно под душа и спря водата, след това грабна хавлията си. Докато я завиваше плътно около себе си, умът й се възстанови достатъчно, за да осъзнае какво се беше случило. Нямаше шум от сблъскване. Силата, която я бе запратила в стената, сигурно беше резултат от набиване на спирачки. Което можеше да означава само едно.

Ускорителят отново се бе повредил.

Тя започна да се облича, мърморейки всички ругатни, които знаеше. Когато стигна до машинното помещение, дясното й око беше подуто и затворено. Добрата новина беше, че успя да установи повредата и само с едно око. Лошата новина беше, че не можеше да направи нищо, за да я отстрани.

— С ускорителя всичко е наред — извика тя към шума от приближаващи стъпки. Но в горивната клетка се е появил теч. Трябва ти нова.

Рени застана до нея, навеждайки се напред, и видя зелената струйка, която съскаше и се пенеше на пода на помещението. Веществото изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Изложено на кислорода, ракетното гориво губеше запалителните си свойства — предпазна мярка, която защитаваше корабите от експлозии. Всяко следващо изсвистяване беше по-слабо от предишното и само след няколко секунди то се превърна в кротка, лепкава локвичка.

— Може ли да го съберем и отново да го сложим вътре? — попита Рени.

— Не става така — поклати глава Солара.

— Къде ще намерим нова… — той спря изведнъж, отваряйки широко очи, когато видя лицето й, и извика: — О, боже!

— Толкова е зле, а? — опипа тя подутата си буза.

Рени се протегна да я докосне, но бързо отдръпна ръката си.

— Може да ти трябват един-два шева. Ще извикам Касия да донесе медицинската чанта.

Преди да успее да я потърси по пейджъра, Касия слезе по стълбите, следвана от накуцващия Кейн. След тях, без да вижда накъде, вървеше Доран, сложил пакетче с лед ниско на челото си. В момента, в който срещна погледа на Солара, той се стресна и се изправи.

— Какво е станало с теб? — попита той, вдигайки вежди толкова високо, че изчезнаха в косата му.

На Солара й се искаше да има под ръка огледало, защото сигурно изглеждаше поразително.

— Имах непосредствена среща с една душ-кабина. Не е толкова зле.

— Сигурна ли си? — попита Кейн, потрепервайки.

— Вземи — каза Доран и й подаде пакета с лед. — Имаш нужда от него повече, отколкото аз. — Когато Солара отказа да го вземе, защото единственото нещо, което искаше от него, беше извинение, той се промъкна по-близо с несигурните стъпки на човек, приближаващ се до ранено животно. — Моля те — каза той. — Преди лицето ти да се разпадне.

Тя се опита да отблъсне ръката му, но не успя. Доран продължи да настоява, докато тя го остави да сложи пакета леко на бузата й. Неговата хладина й донесе почти незабавно облекчение, чиято нужда не бе усетила досега. Чувството беше толкова приятно, че тя почти забрави защо е ядосана. Но не напълно.

— Благодаря — изрече тя и с нежелание постави ръката си върху неговата. — Аз ще го държа.

— Капитанът иска доклад за положението — каза Касия.

— Трябва ни нова горивна клетка — издиша продължително Рени.

— Или…? — подкани го момичето.

— Или ще се наложи да се движим със скоростта на охлюв — отговори Солара. — В момента и двуместната ви совалка е по-бърза от „Банши“.

— Колко близо сме до доставчика? — обърна се Касия към Рени.

— При тази скорост? Повече от два месеца.

Всички в групата се спогледаха притеснено и Солара реши, че всички си мислят едно и също нещо. „Банши“ беше транспортен кораб, а не военен. Без оръдия и гориво бяха лесна плячка за всички разбойници и пирати в района. Или още по-лошо. Дейва можеше да се натъкнат на тях.

Солара потрепери, само като си го помисли.

Кейн наруши мълчанието с тих глас, с който човек можеше да разказва история за призраци.

— Може да отидем до Димаркъс.

— Да те смятаме ли за доброволец за задачата? — засмя се мрачно Рени.

Когато не последва отговор, Солара попита:

— Къде е Димаркъс?

— Не къде — отговори Рени. — А кой.

— Пират е — обясни Кейн. — Ръководи черния пазар в този район. Но не работи с когото и да е. Всички пирати са членове на съюз, наречен Братство на Отхвърлените. — Той потупа китката си. — Носят знак, за да се отличават, защото пиратските закони защитават хората като тях.

— А ако си извън този кръг, има по-голяма вероятност Димаркъс да те ограби, отколкото да търгува с теб. Капитанът има достатъчно авторитет, за да работи с него, но миналата година се скараха.

— Капитанът стреля по него — обясни ухилено Кейн. — Два куршума право в гърдите. Димаркъс дори не изпусна револвера си. Обаче след това не успя да стреля точно.

— Така капитанът загуби крака си — добави Касия.

Рени запуши нос и се втренчи в локвичката гориво, сякаш можеше да го съживи, ако се взираше достатъчно упорито.

— Димаркъс ни познава — каза той. — Вероятно ще ни продаде в робство — ако имаме късмет.

Доран се изсмя сухо.

— С изключение на Солара. Дори и той няма да се занимава с някого, който изглежда толкова страшно, колкото тя в момента.

Екипажът си пое въздух едновременно, а след това всички погледи се впериха в татуировките й.

— Знаеш ли — каза предпазливо Кейн, — това не е лоша идея.

— Не, аз се шегувах — поклати глава Доран. — Това е ужасна…

— Чакай — прекъсна го Касия. Тя наклони глава, изучавайки Солара с присвити очи. Устните й се извиха в усмивка. — Сладка малка престъпница. Мила, но войнствена. — Тя кимна. — О, да. Димаркъс направо ще се влюби в нея.

— Точно от това се страхувам — каза Рени. — Не можем да искаме от нея да се забърква. Ще намерим друг начин.

— И какъв друг начин има? — настоя Касия. — Тук няма ракетна морга, а не можем да изпратим сигнал за помощ, нали?

Никой не възрази, защото беше права.

Идеята да прави сделка с въоръжен пиратски лорд не се харесваше на Солара, но независимо от това дали й харесваше или не, тя щеше да направи необходимото, за да намерят частта, която им трябваше.

Но нямаше нужда екипажът да знае това.

— Да се споразумеем — каза Солара. — Ще бъда посредник между вас и онзи пират, ако закарате мен и Доран до Плажовете на Обсидиан. — Доран издаде смешен звук, сякаш се дави, но тя го погледна гневно и го накара да замълчи. — А след това и до далечните райони, точно както се бяхме разбрали.

На челото на Рени се появиха две бръчки, докато гледаше втренчено в обувките си. Явно бе изкушен от предложението, но и се укоряваше заради това.

— Трябва да попитам капитана.

— Разбира се — сви рамене Солара. — Но няма да приема нищо по-малко.

Изобщо не беше учудващо, че капитанът се съгласи.

Един час по-късно Солара стоеше пред огледалото в банята, потрепвайки от болка, докато Касия сплиташе косата й в много стегната прическа. Плитките дърпаха ъглите на насинените й очи в изражение, което казваше Говори на собствен риск. Непрекъснатото сменяне на пакетите с лед беше намалило подутината под окото й, но тя все още изглеждаше сякаш е минала през десет рунда с мечка гризли.

Това беше добро начало.

Солара отстъпи назад и разгледа образа си в огледалото. Ниско на хълбока й висеше черен кобур, в който имаше два пулс пистолета, които тя нямаше представа как да използва. От външната страна на бедрото й се виждаше нож в ножница. Извитият му връх излъчваше заплаха, но ако се опиташе да го извади, сигурно щеше да среже собствената си артерия.

— Малко заблуда — изрече тя и дланите й започнаха да се изпотяват.

— Всичко ще е наред — потупа я по ръката Касия. — Но не се усмихвай — изобщо. И казвай колкото може по-малко. Каквато и цена да кажат за клетката, ти предложи шейсет процента от нея. Ако е повече, ще помислят, че лесно ще се справят с теб. Ако е по-малко, ще е обидно.

— Шейсет процента — повтори Солара, а в стомаха й запърхаха пеперуди от нерви. Не беше особено добра с изчисленията наум, а особено с дробите. А пиратските закони? До този момент не знаеше, че пиратите имат закони. Ами ако ги нарушеше?

— Хей, дишай бавно — каза Касия.

Солара не беше разбрала, че се задъхва.

— Добре. Съжалявам.

— Ако припаднеш сред пиратите, не си прави труда да се свестяваш.

О, господи. Това не помагаше.

Вратата на банята се отвори и всички мисли за пиратите изчезнаха. Влезе високо момче, облечено в черни дрехи, поне два номера по-тесни. Черешовочервената му коса стърчеше навсякъде, а очите му бяха очертани с черен молив. Ако рок звезда бе имала любовна връзка с цирков клоун, резултатът щеше да е този младеж. Трябваше й малко време, за да разпознае в него Доран.

Преди да успее да попита нещо, той съобщи:

— Аз съм твоят пилот.

— Ти? — задави се тя. — В никакъв случай. Заради теб ще убият и двама ни.

— Няма да ме убият — настоя Доран. — Струвам прекалено много.

— Но не и аз.

— Ще остана в совалката. Ако планът проработи, изобщо няма да ме видят.

— А ако се провали?

Той сложи ръце на хълбоците си.

— Виж, и двамата знаем, че не можеш да пилотираш совалката.

— Мога — възрази тя. Това, което не бе овладяла, беше кацането.

— Както онзи път, когато ми счупи ръката по време на часа по пилотиране?

Тя му отговори с гневен поглед.

— Така си и помислих — каза той. — Сега стига си спорила и да тръгваме.

Доран излезе от банята, оставяйки Солара със свито от страх гърло.

— Ще се справиш — повтори Касия. Но този път избягваше погледа й.