Мелиса Ландърс
Звезден полет (21)

Двадесет и първа глава

Доран остави ръката си мушната под ръката на Солара през цялото време, докато се скитаха из лабиринта. Нито един от двамата не бързаше. Разхождаха се безцелно из редовете от кафяви стъбла, докато деца се втурваха покрай тях към изхода. Не разговаряха, но се чувстваха добре така. Прохладният ветрец, топлите слънчеви лъчи и музиката на смеха около тях се сливаха в опияняващ коктейл и те продължиха да пият от него, докато случайно не откриха изхода на лабиринта.

Стомасите им вече бяха започнали да се бунтуват, затова намериха сергия с храна и купиха печена на огън царевица, месо на шиш, сайдер и достатъчно от традиционния за празника сладкиш, за да изпаднат в диабетна кома. Отнесоха храната до едно равно парче земя, обрасло с трева, и започнаха да се тъпчат, докато накрая се проснаха на слънцето като подути моржове.

— Може би ще умра — изпъшка Солара, разтривайки корема си. — Но ще си отида с усмивка.

Доран отпусна колана си с една дупка и полегна с ръка под главата си.

— Направи ми услуга и умри утре. Така ще имам партньорка за традиционните танци тази вечер.

— Предполагам, че с лице като твоето никога не ти се е налагало да убеждаваш момичетата с мили думи — изсмя се сухо Солара.

— Не забравяй, че говоря като идиот.

— Ами, опитай още веднъж на английски.

Доран легна на една страна, взе ръката й и я притисна до гърдите си.

— Солара — изрече напевно той. — Ще ми окажеш ли честта да ме придружиш на танците тази вечер? Не мога да обещая, че няма да те настъпвам, но се кълна, че няма да те оставя да загубиш съзнание гола в двора на църквата. — Той намигна. — Ако, разбира се, сама не го поискаш. В такъв случай можеш да разчиташ, че ще се погрижа това да се случи.

Тя се опита да го погледне намръщено, но устните й потрепнаха в усмивка.

— Добре, че те харесвам, иначе щеше да танцуваш сам тази вечер.

При тези думи в стомаха му се случиха някакви странни неща.

— Харесваш ме? — попита той, преплитайки пръстите им заедно. — Колко?

— Не достатъчно за голи лудории в двора на църквата.

— Много жалко.

Тя погледна преплетените им ръце и замълча за момент.

— Ей, мислиш ли, че някога ще ми дойдеш на гости? — попита Солара. — Когато отида да живея на Вега?

— Да ти дойда на гости? Ако не успея да отхвърля тези обвинения, ще стана постоянен обитател на дивана ти.

— Наистина. Говоря сериозно.

Доран не го каза, но се шегуваше само наполовина. Имаше нова теория за причината, поради която баща му го беше изпратил в далечните райони, и ако беше прав, и двамата никога нямаше да са свободни — поне не и в Слънчевите Територии. Щеше да му се наложи да започне отново в далечните райони. Ако някой изобщо наемеше осемнайсетгодишен стажант по бизнес без полезни търговски умения.

— Чакай. — Солара прокара палеца си по кокалчетата му. — Не вярваш истински в това, нали?

— Не знам — отговори той. — Мисля, че разбрах какво е Инфиниум.

— Какво общо има това със спането на дивана ми?

— Помниш ли, че ти казвах за задачата ми да събирам нови елементи?

— Да — отговори Солара. — За разработване на продукти.

— Понякога намираме такива, които са прекалено нестабилни за гориво, но идеални за взривяване на неща. Когато това се случи, баща ми унищожава пробата и изтрива цялата информация от архивите ни. Казва, че не иска да е отговорен за създаването на следващото оръжие за масово унищожение.

— И мислиш, че точно това е Инфиниум?

— Мисля, че е така — отговори Доран. Мисля, че баща ми е открил нещо опасно и Слънчевата лига са сложили ръка върху него. Затова е изпратил хората си да го откраднат по време на транспортиране, а мен — в далечните райони. Може би иска да унищожа каквото е останало от Инфиниума, преди от Лигата да го намерят.

— Държавна конспирация? — попита Солара. — Малко невероятно звучи, нали?

— Имаш ли по-добра идея?

— Всъщност имам. — Тя се обърна настрани, за да е с лице към него. — Да спрем да говорим за Инфиниум и да се наслаждаваме на отпуската си.

Когато кехлибаренозелените й очи се втренчиха в неговите, всички тревоги на Доран изчезнаха, така както пролетта прогонва последните остатъци от зимата. Докато лежеше толкова близо до нея върху меката трева, с ръце, преплетени с нейните, беше лесно да забрави всичко, освен разпилените по страните й лунички и аромата на пудра захар върху устните й. Сърцето му заби в нов ритъм, който го предупреждаваше, че ще си има неприятности. Защото това момиче беше оставило следа у него, някъде дълбоко в душата му, където времето нямаше да я изтрие.

Той обхвана брадичката й със свободната си ръка.

— Ще ти идвам на гости.

— Обещаваш ли?

— Само се опитай да ме спреш.

По лицето й пробягна облекчение и мисълта, че и той е оставил следа в нея, стопли душата му.

— Но да се върнем на отпуската ни — каза той. — Какво ще правим сега?

Тя освободи ръката си и се изправи, след това се взря през училищния двор към градския площад.

— Чух, че тук някъде човек може да се повози върху сено. Искаш ли да опитаме? Прекалено много ядох за каквото и да е друго.

— Добре. Но нека отново да минем по улицата със сергиите — Доран искаше сувенир от този идеален ден, материален спомен, който да държи, когато ръката на Солара щеше да е на Вега.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Ще го позная, когато го видя — вдигна рамене той.

Но след като минаха по цялата улица, той не беше похарчил нито един чип. Не липсваха стоки за продан — дърворезбени статуетки, обредни ножове, ръчно изработени бонбони, боди арт и всички възможни видове бижута.

Нито едно от тези неща не му напомняше за Солара.

Видяха Кейн, който се пазареше за цената на огърлицата от Етурия, която бе харесала Касия сутринта. Очевидно се беше върнал на кораба за още пари, защото отвори една торбичка с горивни чипове, за да ги види продавачът. Горкият, наистина беше влюбен. Доран реши да не ги прекъсва. Той направи завой и отведе Солара в църковния двор.

Когато стигнаха там, те се качиха на едно дървено ремарке. Закачиха го към кораб на въздушни възглавници, който беше виждал и по-добри времена. Корабът ги вдигна във въздуха достатъчно високо, за да могат краката им да докосват върховете на избуялите бурени, и тръгна не особено бързо. Те седяха така, че раменете им се докосваха и се полюшваха заедно, докато корабът ги теглеше през полето към гората отвъд него. Доран никога не беше мислил, че може да се наслаждава на нещо толкова простичко като бавно плъзгане сред дърветата, но когато свършиха, той плати, за да се возят отново.

Когато слънцето слезе зад хоризонта и две луни се издигнаха и заеха мястото му, те отидоха в културния център, който беше украсен като хамбар с бали сено, дървени греди и разхвърляна по пода слама. Танците вече бяха в разгара си, изпълвайки нощта с музиката на гъдулки и тропането на крака, заедно с мускусната миризма на прекалено много хора на едно място.

Близо до входа се беше облегнал един младеж, който беше скръстил ръце на гърдите си и определено изглеждаше недоволен от това, че трябваше да прибира пари за вход, докато приятелите му танцуваха вътре. Но се оживи, когато забеляза Солара, ухили се и размърда вежди.

— Ей — каза той. — Искаш ли да се повеселим?

Доран погледна намръщено младежа и сложи ръка на кръста на Солара.

— Затова сме тук.

Без да се притесни, местният протегна ръка с дланта нагоре.

— Добре. Ще ви струва три бита.

След като му платиха, той бръкна в джоба си, извади кожена торбичка и им подаде по едно парче сушена ябълка.

— Приятен апетит — каза той и им махна да влизат.

Това се стори странно на Доран, но не си зададе никакви въпроси. Двамата със Солара сложиха ябълката в устата си и влязоха вътре да се присъединят към празненството. Трябваше му само един миг, за да разбере, че не дъвче ябълка. Горчива и мускусна, тя имаше вкус на развалена гъба. Той се огледа, за да намери някъде, където да я изплюе, а Солара сложи ръка на устата си и направи същото. Скоро намериха в ъгъла кош за боклук и изплюха парчетата.

— Какво беше това? — попита тя. — Някаква гъба?

— И то гранясала — каза той и плю отново в коша.

— Но не е нещо, което чаша сайдер да не може да оправи.

Това свърши работа. Когато всеки от двамата прочисти небцето си, те отидоха на дансинга.

Доран нямаше представа как да се движи на тази музика, затова хвана Солара за кръста с двете си ръце и я поведе в обикновен куикстеп. Веднага щом сграбчи раменете му, той разбра, че и тя не може да танцува на музиката, но накрая успяха да синхронизират стъпките си достатъчно, за да следват кръга, в който се движеше тълпата из стаята. Приемайки непохватността си, двамата се засмяха и започнаха да се въртят, докато музикантите не смениха ритъма с една бавна балада.

Доран се бе надявал точно на това. Той придърпа Солара по-близо, отколкото може би трябваше, и когато тя не възрази, той елиминира останалото между двамата разстояние. Тя сключи китките си зад главата му и облегна брадичка на гърдите му, усмихвайки се към него, докато се полюшваха бавно. Бузите й се бяха зачервили, а очите й блестяха от усилието. В този момент той се запита как може някога да е мислил, че не е невероятна.

Солара погледна към долепените им тела и каза:

— Монахините биха казали, че не оставяме достатъчно място за Светия Дух.

На Доран му трябваше секунда, за да си върне дъха, защото тя му го бе отнела.

— Няма проблем. Светият Дух няма място тук. Само ще се пречка.

Колкото по-дълго стояха притиснати един към друг на дансинга, толкова повече олекваха краката на Доран. Всичко започна с пръстите му като някаква тръпчива топлина, която се разля по вените му, докато го обзе чувството на еуфория, по-силно от искренето на което и да е шампанско, което някога бе опитвал. И странно, но музиката започна да звучи по-добре. Вибрациите доставяха толкова много удоволствие на слуха му, че той допря челото си до челото на Солара и въздъхна.

— Ей — каза тя. — В секундите, откакто за последен път бе погледнал в очите й, зениците й се бяха разширили и бяха прогонили кехлибара. — Имаш ли чувството, че сякаш… си пиян, но всъщност не си? Сякаш кожата ти се опитва да отлети?

По някаква причина това се стори много весело на Доран. Той започна да се смее и не можеше да спре.

— Мисля, че знам каква е била всъщност тази гъба — изрече той през кикотенето.

— От магическите?

— Ъхъ. — Щом се чувстваше така отнесен сега, имаше късмет, че не беше изял цялото парче. Тревожеше се, че ще се чувства зле на сутринта, но след това го заля приятна топлина и по тялото му премина тръпка на наслада.

— Целият блестиш — втренчи се в него Солара с широка усмивка.

Той забеляза, че и тя блести. Кожата й просветваше, сякаш е потопила лицето си в диамантен прах. Той обхвана с ръце брадичката й и просто се втренчи в нея, толкова развълнуван от момичето, което също се беше вгледало в него, че изпитваше болка, когато дишаше.

— А ти си красива — каза той. Погледът му се спря на белега й, последван от внезапното желание да опита вкуса му.

— Не съм краси…

Преди да успее да довърши, той повдигна лицето й и я близна по шията. Кожата й беше солена, с някакъв сладък привкус, толкова перфектна, че го направи отново и отново, докато тя отпусна глава назад. Доран искаше още, затова се премести отстрани на шията й и направи пътечка от страстни целувки от ухото до гърлото й, както си бяха в средата на залата, без да го е грижа кой може да го види.

Когато Солара се отдръпна от него, клепките й бяха натежали.

— Тук не е ли горещо?

— Господи, наистина — отговори той. — Толкова е горещо.

— Трябва да излезем малко на въздух.

— На въздух, да. Добра идея, да излезем.

Двамата изтичаха навън и след десетина секунди Солара лежеше по гръб в хладната трева зад хамбара, краката й бяха плътно обвити около хълбоците му, а той лежеше върху нея и покриваше с целувки другата страна на шията й.

Сърцето му всеки момент щеше да се пръсне и не можеше да си поеме дъх, но нищо нямаше значение, освен кожата й. Когато стигна до рамото й, Доран дръпна яката настрани, за да открие нецелувано място, и прокара зъбите си по плътта й. Наркотикът по някакъв начин бе събрал половината му нервни окончания на върха на езика му, а другата половина в ушите му, защото всичко от кръста надолу беше станало безчувствено, а тихите й стонове и въздишките й вибрираха в тъпанчетата му с прилив на наслада, която го караше да вижда звезди.

— Доран — прошепна тя.

Той вдигна очи и погледна към устните й и тогава осъзна, че все още не я е целунал — нещо, за което си бе фантазирал от седмици. Но когато приближи устни към нейните, не почувства нищо. Нямаше докосване на кожа, допир на езиците им, вълнението от досега. Приглушеното усещане му приличаше на посещение при зъболекаря.

Тя сигурно също почувства невидимата бариера, защото обърна задъхано глава настрани.

— Не се получава. Не те чувствам.

— Нито пък аз. — Той премести тежестта си върху единия си лакът. — Устните ми са безчувствени. Кожата ми е безчувствена. Всичко е безчувствено.

Тя го бутна в гърдите и той се търкулна на тревата. След като дишането им се нормализира, те останаха да лежат един до друг, като от време на време се смееха или нареждаха на луните да спрат да се въртят. Доран тъкмо щеше да каже, че гъбата, която бяха изяли, щеше да е по-добра упойка, отколкото наркотик, когато му хрумна нещо и той седна.

— Знам какъв сувенир искам — каза той.

— Така ли?

Той хвана китката й и прокара палец по нежната й кожа.

— Да си направим еднакви татуировки, така че никога да не забравяме този ден.

Солара разтвори устни, ахвайки възхитено.

— Страхотна идея!

— Наистина ли? Значи ще дойдеш с мен?

— Разбира се — отговори тя. — Да побързаме, преди да сме се разколебали.

* * *

— Хайде, ставайте, лудетини.

Някой изрита обувката на Доран и го разбуди. Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере, че слънцето е изгряло. То пронизваше мозъка му право през клепачите, от което цялата му глава туптеше. Доран изпъшка, обърна се настрани и стисна слепоочията си. Нещо сухо и грапаво погъделичка ръцете му и когато отвори очи вида кафява трева под себе си. Трева?

— Изглеждате доста зле — чу се отново гласът. Приличаше на Кейн. — Но, ей, поне не сте голи на поляната на Първа презвитерианска църква на Песирус. От такъв срам няма отърваване.

— Не — съгласи се Касия. — Аз мога да го потвърдя.

— Капитанът каза да завлечете пияните си задници на борда. Негови думи, не мои — каза Кейн. — Трябваше да сме излетели преди час.

Доран седна, въпреки че през половината му мускули премина болка.

— Не сме пияни — прошепна той с пресъхнало гърло. По дяволите, беше жаден. Огледа се и видя Солара да лежи до стената на хамбара. Тя разтриваше чело, а китката й беше покрита с парче бяла марля. При вида на превръзката всички спомени от предишната вечер се втурнаха към него, удряйки го в лицето. Нямаше нужда да поглежда към своята китка, за да разбере, че и тя е превързана. А и кожата му на това място вече не беше изтръпнала. Всъщност го болеше жестоко.

— О, не — изрече той. — Какво направихме?

Въпросът беше хипотетичен. Той си спомняше всяка дума, всяко хихикане, всяко непохватно опипване и най-вече изцапаната с мастило игла, която щеше да направи невъзможно някога изобщо да забрави всичко това. Доран бе искал сувенир и го беше получил — във формата на четири антични пиратски саби, извити в цифрата осем.

Символът на Братството на Отхвърлените.

Да видим как ще обясниш това на акционерите, помисли си той.

— Моля те, кажи ми, че е било сън — сложи ръка върху очите си Солара. — Кажи ми, че не бяхме татуирани от пенсиониран счетоводител, който се занимава с боди арт от един месец. — След това надникна под превръзката и изхленчи: — Не. Не е било сън.

— Бих попитала какво сте правили, но вече знам — каза Касия. Тя се наведе да разгледа шията на Солара и добави: — Вие двамата сте истински зверове!

— Тихите води са така — засмя се Кейн и я бутна с лакът.

Очите на Доран срещнаха тези на Солара, а след това погледна шията й и цялата кръв се оттегли от лицето му. Кожата й беше покрита със смучки. Когато се видеше в огледалото, щеше да го убие.

— Съжалявам — каза той, но след това си спомни как гъбата беше променила усещанията му и му беше дала някакъв оргазъм, който усети с ушите си, и цялата история беше толкова откачена, че той не успя да спре смеха си. — Не съм правил… — успя да изрече сред кикотенето той — … смучки на никого от седми клас.

Лицето й почервеня така, че стана почти като шията й.

— Дължиш ми посещение при фалшификатор на плът — изрече тя, изправяйки се. — А това — тя посочи към него, след това към себе си — няма да се повтори.

Солара тръгна сърдито, следвана от Касия, която очевидно се стараеше да остане сериозна.

Доран все още се смееше, макар да знаеше, че това няма да продължи дълго. Напрежението в стомаха му казваше, че скоро ще коленичи пред безмилостните богове на тоалетната.

Кейн потрепна в знак на съчувствие и му подаде ръка.

— Чувал съм това и по-рано. Миналата година след хелбери фестивала.

— Ще й мине — каза Доран, приемайки помощта му. — Някога.

Кейн го издърпа да стане, смеейки се.

— И аз така си мислех. — Той тупна Доран по рамото и добави: — Късмет. Ще имаш нужда от него.