Мелиса Ландърс
Звезден полет (2)

Втора глава

Пиукането я събуди от дълбок сън, но в объркването си, Солара не можеше да разбере откъде идва. Огледа се в тъмнината за източника на ужасния шум, докато от леглото под нея хвърлиха възглавница, която я удари в лицето.

— Изключи гривната си! — изсъска една от съквартирантките й.

Солара разбра и натисна копчето върху гривната си. Вече трябваше да е свикнала с постоянните искания на Доран. Садистичният негодник не й бе позволил да спи и една нощ като хората от момента, в който се бяха качили на „Зенит“ преди месец. Нямаше вероятност да започне да го прави сега.

— Проклетникът ми съсипва съня — прошепна друга съквартирантка. — Защо непрекъснато те тормози?

Добър въпрос.

Докато обуваше панталоните си, Солара мислеше за това. Очевидният отговор беше, че й има зъб от първата година в академията и иска да я постави на „мястото й“, след като бе спечелила наградата, учредена от баща му. Но освен това тя понякога се чудеше дали Доран не жадува за внимание. Приличаше й на едно от момчетата в груповия дом, което дърпаше плитките й. Когато се бе оплакала на монахините, те бяха отхвърлили притесненията й, твърдейки, че момчето я харесва. Но на нея не й харесваше да й дърпат плитките и бе сложила край на това като заби юмрук в корема на момчето.

Може би Доран имаше нужда точно от това.

След като се загърна с едно одеяло, тя излезе тихо в коридора и изчака да се задействат сензорите на лампите. Скоро в средата на пода блесна тънка светлинна лента. От опит знаеше, че от мястото й в трета класа са й нужни точно 827 крачки, за да стигне до апартамента на Доран, така че тръгна без да губи нито миг повече. Последния път, когато беше отговорила прекалено късно, той беше заспал, но я повика един час по-късно, за да му извади чиста риза от стаичката-гардероб. Когато каза, че мрази малки пространства, той не се бе шегувал. Това я накара да поиска да го заключи в сандък за дрехи.

Почука тихо на вратата му. Повечето камериери имаха собствен ключ, програмиран в гривните им, но разбира се Доран й нямаше достатъчно доверие за това.

Когато вратата се плъзна в стената, тя влезе в апартамента му и веднага спря, за да огледа пораженията. Беше организирал поредното парти. Празните бутилки, които се търкаляха по килима, бяха достатъчно свидетелство за това. Някой беше обърнал дивана и пренаредил мебелите шахматно и естествено тя трябваше да почисти. Но не можеше да я е повикал за това посред нощ.

Или можеше?

Тя погледна към спалнята му, но отказа да влезе там. Ако можеше да се съди по лекия мирис на парфюма на госпожица Депол, той не беше сам.

— Трябва ли ти нещо?

— Моля? — отговори с прегракнал от съня глас Доран.

Тя си пое бавно въздух.

— С какво мога да ви помогна, господин Сполдинг?

— Не мога да заспя — каза той. — Така че най-добре да използвам времето и да се подготвя малко за работата ми като стажант. Ела и води бележки.

Солара не помръдна.

Едно беше да вземе тениска от гардероба, но да остане с Доран в спалнята му, и то посред нощ? Не и за цялото гориво във всичките рафинерии на руда във всички части на галактиката.

От другата стая се чу шумолене на одеяла, последвано от тежка въздишка.

— Стой там — обади се сърдито той. — Ще се облека и ще дойда при теб. Но за в бъдеще знай, че всеки, който вони като барака за инструменти, не е застрашен от опити от моя страна.

Солара се намръщи и приближи кичур коса към носа си. Предишния ден цял час бе обикаляла из помещението на допълнителния двигател, но не миришеше на смазка. Поне тя така мислеше.

Той влезе във всекидневната, облечен с тъмен халат, който скриваше всичко, освен босите му крака.

— Сега чувстваш ли се в безопасност?

— Да, господин Сполдинг — отговори тя и за първи път имаше предвид точно това.

Доран изправи един стол и се строполи на него, без да си направи труда да осигури място, на което да седне и тя. Той махна с ръка към другия край на стаята.

— На бюрото има таблет. Предполагам, че знаеш как да водиш записки, като се има предвид колко дълго директорът ти позволи да останеш в моето училище.

Тя кимна, стискайки челюсти.

— Аз ще диктувам от… — той замлъкна и на челото му се появиха бръчки. — По дяволите. Къде е файлът ми с информация? — Без да й даде възможност да направи предположение, той махна с ръка, пропъждайки я. — Трябва първо да го намеря. Чакай в коридора. Не искам да видиш къде държа ценностите си.

Солара успя да не извърти очи. Единственото, което искаше да направи с файла му с информация, беше да го потопи в лютив сос и след това да го напъха в носа му, но послушно отиде да чака отвън, докато той отново отвори вратата. След това включи таблета и отвори нов документ.

— Готова съм — изрече тя.

Но Доран мълчеше. Тя проследи погледа му и видя, че се взира в татуировките на кокалчетата й, а лицето му пребледняваше все повече. Очите му се оцъклиха, докато заприлича на човек, видял демон, и Солара почти очакваше да изтича обратно в спалнята си и да се завие презглава. Прокле се за това, че е излязла от стаята си без ръкавици. Трябваше да си ги сложи.

— Тези ги нямаше, когато беше в академия — изрече той, подръпвайки замислено ухото си. — Щях да забележа.

— Не. — Първото й инстинктивно желание беше да погледне към кокалчетата си, но тя го потисна. Не искаше да ги вижда. — Нови са. Само от няколко месеца.

Доран преглътна с усилие, а погледът му не се отделяше от ръцете й. Стори й се странно, че все още не й се е присмял. Не че се оплакваше.

— Затова не си завършила. Изключили са те.

— Завърших — каза тя. — Просто не академията.

— Какво си направила?

Въпросът накара раменете й да се напрегнат. Винаги ставаше така. Знаеше, че може да му даде лесния отговор — хванали са я да краде. Но това не беше и половината от историята. Както монахините винаги казваха, дяволът е в подробностите. И точно подробностите я караха да се срамува повече от каквото и да е наказание, което можеше да й лепне някой съдия. Подробностите боляха като рана в сърцето и тя предпочиташе да умре хиляда пъти, отколкото да ги сподели с Доран.

— Не си спомням — отговори тя.

— Ти си лъжкиня.

— Да, господин Сполдинг.

— Трябва да ми кажеш — настоя той. — Като твой работодател имам право да знам.

Не беше така. Тя познаваше закона.

— Направих грешка и си взех поука от нея. Не съм наранила никого. Това е, което има значение.

— Как да съм сигурен, че казваш истината? — попита той и преглътна с такова усилие, че адамовата му ябълка помръдна. Той сякаш почти се страхуваше от нея, което не можеше да е вярно. Великият Доран Сполдинг не се страхуваше от нищо, освен от килери и може би от липсата на огледала. — Вече установихме, че си лъжкиня.

Солара не искаше да продължава с тази игра. Щеше да чисти апартамента на Доран и щеше да му носи чехлите, но нямаше да му даде част от душата си.

— Щом ми се доверяваш достатъчно, за да ме пуснеш тук, значи знаеш, че не съм заплаха за теб.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не обичам да говоря за това.

— Добре тогава. — Той посочи с пръст към вратата и нареди: — Махай се.

Тя сбърчи вежди. Сериозно ли говореше или само си правеше майтап с нея? Понякога беше трудно да разбере.

— Ами това…

— Не искам помощта ти — отговори той. — На закуска иди в апартамента на госпожица Депол, за да се погрижиш за нещото, което тя нарича куче. Като изключим това, не ме интересува какво ще правиш.

След това Доран стана и загаси лампата, давайки ясно да се разбере, че я отпраща.

Солара примигна няколко пъти, преди да остави таблета и да излезе заднишком от стаята. Върна се в леглото си, очаквайки ново повикване, но спа без прекъсване, докато не иззвъня сутрешната аларма.

* * *

На следващия ден не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е наред — някакво неприятно усещане в стомаха, което не се разсея, докато се занимаваше с обичайните неща за сутринта. Нямаше логична причина за това. Корабът пътуваше гладко и стабилно и до следващата спирка за зареждане оставаха само два часа. Докато сплитаха косите си една на друга, съквартирантките й се усмихваха и клюкарстваха за момчетата, които бяха харесали на борда. Нищо не беше по-различно от друг път.

Чак когато стигна до апартамента на госпожица Депол, Солара разбра причината за притеснението си. Гривната й не беше издала и гък цяла сутрин. Доран не бе поискал закуска в леглото преди зазоряване. Не й беше наредил да затопли хавлиите му за баня или да настрои телевизора на любимата му програма. Не беше поискал дори да му извади дрехи от килера.

Това със сигурност не беше нормално.

Тя почука на вратата на Депол и се опита да не обръща внимание на тревогата, която я гризеше. Когато момичето отвори, то не носеше нищо, освен една от тениските на Доран — Солара я беше прала достатъчно често, за да я познае. Приятелката му прибра лъскав, розов кичур коса зад ухото си и посочи с палец.

— Снощи Бебчо се изпусна на килима. Погрижи се за това, преди да я разходиш. — Тя заглуши смеха си и добави: — Не може да го пропуснеш. Търси воняща купчина със същия цвят като косата ти. Аз влизам в банята, така че на излизане заключи вратата.

В този момент Солара реши да „забрави“ да заключи и дори да затвори вратата. Тя почисти след кучето, след това го взе внимателно под мишница и го отнесе на приземния етаж, където пътниците водеха животните да се разхождат. Когато направи шест обиколки из изкуствения парк и върна кучето на Депол, „Зенит“ беше спрял за зареждане с гориво и Доран най-после изпрати инструкции да го чака пред помещението с помощния двигател.

Странно искане, но Солара знаеше, че не трябва да задава въпроси.

Когато отвори вратата към коридора, лошо предчувствие накара кожата й да настръхне. Той беше празен и хладен, осветен от проблясващи лампи по тавана, които хвърляха заплашителни сенки по пода. Всички двигатели бяха изключени и без ритмичното им боботене във въздуха бе надвиснала странна тишина. Докато вървеше към стълбището, водещо към определеното от Доран място за срещата, тя чуваше само скърцането на новите си обувки. Видя го в далечината, но той остана с гръб към нея, докато тя се изкачваше по металните стълби. Дори и когато застана до него на горната платформа, той не се обърна да я погледне.

Инстинктът й подсказваше да се върне, защото нещо не е наред, но тя скръсти ръце на гърдите си и попита с най-любезния си тон:

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Сполдинг?

Той се обърна и я удостои с поглед — студен и празен като помещението, в което се намираха. Без да каже нито дума, Доран направи знак с ръка към вратата в корпуса на кораба.

Отначало Солара не го разбра. Тя се втренчи през прозорчето към станцията, където служители зареждаха гориво в огромните резервоари. Но след това погледът й се насочи надолу и тя забеляза куфара си на пода. Не можеше да сбърка държавния надпис на капака: БРУКС, СОЛАРА, БЛАГОТВОРИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ № 22537.

Все още вперила поглед в багажа, тя попита:

— Какво е това?

— Тук слизаш — отговори той.

Тя го стрелна с очи.

— Не може да говориш сериозно.

— Чувала ли си ме някога да се шегувам?

— Но това е просто станция. Тук няма нищо. Затова всички останаха на кораба.

Небрежното свиване на рамената му й каза, че това не е негов проблем.

— Има други кораби. Ако имаш късмет, някой по-непридирчив от мен ще те наеме.

Устата на Солара пресъхна. Наистина ли я оставяше безпомощна на тази станция, без нито един кредит? Със сигурност знаеше какво я очаква там. Никога по-рано не бе пътувала извън Земята, но беше чувала истории за това, което бяха принудени да правят момичета като нея в подобна ситуация. Щеше да е във властта на всеки самотен работник на кораб и мазен контрабандист, който минаваше през това място.

Може би Доран просто се опитваше да я сплаши.

— Никак не е смешно — каза тихо тя.

— Кой се смее? — попита той. — Между другото, можеш да задържиш обувките и дрехите. На мен не ми трябват.

Тя се вгледа в лицето му, за да открие следа от милост, дори и най-малкия проблясък на състрадание, но не видя нищо подобно. Колкото и ужасни да бяха постоянните обиди на Доран, тя никога не бе вярвала, че е способен на такава жестокост. И все още не вярваше.

— Наистина ли ще направиш това? — попита тя. — Ще ме оставиш тук, без да мога да отида никъде другаде?

В отговор той мина покрай нея, отправяйки се към стълбите.

— По дяволите, Доран! — извика тя, изпитвайки мъничко задоволство, когато ехото го накара да потрепери. — Имаме договор!

Той се завъртя на място на най-горното стъпало.

— А аз те предупредих какво ще се случи, ако ме разочароваш.

Да го разочарова?

Обвинението беше толкова абсурдно, че Солара онемя. Тя беше направила всичко, което беше поискал от нея, изпълнявала бе всяка унизителна задача, без да се оплаче нито веднъж. Как смееше да я обвинява, че не е изпълнила своята част от споразумението?

Ушите й пищяха. Тя го посочи с пръст.

— Идвах в апартамента ти посред нощ, за да ти донеса чаша вода, когато те мързеше да отидеш до банята. Чистех повръщаното на приятелката ти от възглавниците на дивана. — Солара повиши глас. — За бога, дори прибрах бикините й, когато ги бяхте зарязали в асансьора! След това исках да ампутирам собствената си ръка!

Страните на Доран станаха аленочервени, но тонът му остана хладен.

— Не понасям лъжци.

— Лъжци — повтори Солара, най-после разбирайки истинския проблем. Беше отказала да сподели с него подробности за присъдата си. Е, това нямаше да се промени. Тя издърпа ръкавицата си и вдигна кокалчетата си пред лицето му. — Значи за това става въпрос? Искаш да знаеш какво съм направила, за да заслужа мастилото си?

— Не мога да обещая, че ще преразгледам решението си — присви сините си очи той.

— Няма проблем. Искам да ти го кажа. — Тя сграбчи парапета и се наведе надолу, докато се озова достатъчно близо, за да усети одеколона му. — Убих последния си господар — забих гаечен ключ в мозъка му, когато се опита да ме уволни.

Доран направи крачка назад по стълбите, след това още една.

— Но съдията прояви милост — продължи Солара, вперила поглед в него, следвайки го надолу по стълбите. — Защото господарят ми беше точно като теб… истинска загуба на място.

— Не ти вярвам. — Но треперещият глас на Доран противоречеше на думите му.

— Че съм убила някого? — попита тя. — Или че си загуба на място? Защото едно от двете е вярно.

— Докато ти се опитваш да намериш някой да те вземе до далечните райони, аз ще съм в леглото с приятелката си и ще пия шампанско — погледна я гневно той. — Кой всъщност се е провалил?

— Ти — отговори Солара. — Няма съмнение по въпроса. — Обзе я някакво странно спокойствие, което нормализира биенето на сърцето й и забави дишането й. Харесваше й да казва това, което мисли, макар и всяка дума да беше пирон в ковчега й. — Аз може да имам мръсотия под ноктите и татуировки на кокалчетата си, но мога да оправя това с една гореща вана и посещение при фалшификатор на плът — каза му тя. — Ти си мръсен на място, което не може да се измие. Ти никога няма да се промениш и животът ти никога няма да има смисъл. Когато умреш, няма да липсваш на никого, защото животът ти е бил без значение. — Тя слезе надолу по стълбите и застана лице в лице с него. — Ти си без значение.

Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че думите й са го засегнали.

— Не се преструвай, че си по-добра от мен — прошепна той. — Когато ти додрапаш до това да купиш първата си таратайка, аз ще контролирам цялото гориво в галактиката. Слънчевата лига ще се разпадне без Сполдинг и те го знаят. Ако не те бяха изключили, щеше да видиш как самият президент на Лигата ме поздравява.

— Ти все още не разбираш — поклати глава Солара.

— Ти си тази, която се заблуждава.

— Знаеш ли какво? Радвам се, че ме оставяш тук. — Тя махна с ръка към челото му. — Не си струва да си губя времето с теб.

Извивайки се назад, за да избегне докосването й, Доран посочи нагоре по стълбите.

— Не искам да те задържам. Билетът ти е анулиран. Ще ми е неприятно да те арестуват като пътник без билет.

Но въпреки смелите си думи, Солара не помръдна.

Не можеше да помръдне.

По горната й устна се появиха капчици пот, защото ако напуснеше сигурността на този кораб, връщане назад нямаше да има. Нямаше да оцелее там, навън. А ако останеше на борда на „Зенит“ и екипажът я хванеше, нямаше да проявят снизхождение. Не и с присъдата й, която беше толкова отскоро. Щяха да я изпратят в една от затворническите колонии. Щеше да прекара остатъка от живота си, копаейки рудата за горивото, което правеше Доран толкова богат.

Не.

Не можеше да загуби свободата си заради него. Трябваше да има друг начин.

— Най-добре е да побързаш — каза той със самодоволна усмивка. — Пътувал съм на много кораби като този и знам, че не им трябва цял ден, за да заредят с гориво.

Докато той злорадстваше, Солара оглеждаше машинното помещение за нещо, което можеше да вземе и да го размени за билет на друг кораб. Забеляза един подобрен гравитационен драйв, но без инструменти, с които да го свали, уредът не й вършеше никаква работа.

Мисли бързо — каза си тя. — Винаги се намират неочаквани разменни монети.

Тогава погледът й попадна върху гривната на ръката на Доран, която ги свързваше като господар и слуга, и решението я удари като гръм. Тази гривна беше най-ценното парче метал на борда, защото той я беше свързал към кредитната си сметка. А кредитът на Доран беше без ограничения. Само преди седмица той беше проиграл цяло състояние в казиното, сякаш това бяха някакви жетони, които бе намерил в буркан. Ако го пребореше и вземеше гривната, с парите му можеше да наеме частен кораб.

Солара задъвка език и го огледа — метър и осемдесет и пет, жилав, с изваяни мускули. Тези мускули бяха от фитнеса, не от физическа работа, но това не го правеше по-слаб. Не беше възможно да го пребори със сила.

— Какво има? — подразни я той, облягайки се на парапета и кръстосвайки крака. — Страхуваш се, че ще ти липсвам?

Тя се изсмя.

— Единственото, което ще ми липсва, е възможността да те изхвърля през отвора за боклука.

— Не си много учтива за момиче, отгледано от монахини — засмя се той.

Солара тъкмо щеше да отговори: „Може би не са били учтиви монахини“, когато си спомни прощалния подарък на сестра Агнес — миниатюрното оръжие в джоба й.

Пое си обнадеждено въздух.

Уредът изпускаше бързо усвояващо се течно лекарство с достатъчно невроинхибитори, за да зашемети муле. Само едно докосване до кожата на Доран и след няколко секунди той щеше да загуби съзнание. И още по-хубавото беше, че когато се свести, щеше да има ужасен махмурлук и нямаше да си спомня и собственото си име. Това означаваше, че няма да каже на никого, че е откраднала гривната, поне не за ден или два, а това й даваше повече от достатъчно време, за да се отдалечи на няколко слънчеви системи от него.

Солара бръкна в джоба си и обви пръсти около уреда, опитвайки се да не обръща внимание на внезапното чувство за вина, което се зараждаше в сърцето й. Това не я правеше лош човек. Доран не й беше оставил друг избор — въпросът беше на живот или смърт. Освен това токсините нямаше да му навредят.

Поне не и за постоянно.

Тя си повтори това, докато наместваше бутона в дланта си, и задейства миниатюрния ключ.

— Най-добре да тръгвам — каза Солара.

— И то по-скоро — кимна Доран.

— Благодаря ти, че ме доведе до тук. И за новите дрехи.

— Не забравяй и обувките.

— И за обувките — съгласи се тя, протягайки му ръка. — Без лоши чувства, нали?

Предложението за мир сигурно го учуди, защото веждите му потрепнаха. Но дори и след като се съвзе, той не направи опит да поеме ръката й. Просто стоеше и подръпваше ухото си, отказвайки да срещне погледа й. Изглежда, че великият Доран Сполдинг беше прекалено важен, за да се ръкува с нея.

Солара реши този проблем, сграбчвайки китката му.

Той имаше време само да й хвърли объркан поглед, преди да се строполи на пода. Солара падна на колене и задърпа гривната от ръката му. Щом я свали, тя я сложи на ръката си и тръгна към стълбите. Беше изминала половината път до изхода, когато осъзна, че в плана й има проблем.

Гривната не можеше да се използва без потвърждаване на самоличността, което означаваше, че ще й трябва отпечатъкът от дланта му за скенерите в магазина.

— О, не — прошепна тя и се завъртя с лице към тялото му, проснато на земята. Ако искаше кредитите на Доран, трябваше да го вземе със себе си на станцията.

И как точно можеше да направи това?