Мелиса Ландърс
Звезден полет (12)

Дванадесета глава

Двайсет и девет минути и трийсет и седем секунди.

Вече трябваше да се е върнала.

Доран изпъна гърба си и се втренчи през хангара, търсейки Солара, но единственият признак за живот беше пиратът, който бе донесъл горивната клетка двайсет минути по-рано. Беше плешив, с втори чифт очи, татуирани на темето и в момента се беше облегнал на една метална врата и дърпаше от изкуствена цигара. Бицепсите му бяха по-големи от главата му.

Доран се раздвижи на мястото си. Може би трябваше да изчака още пет минути.

Но си спомни треперещата ръка на Солара и разбра, че вече е чакал прекалено дълго. Щом тя беше достатъчно смела, за да търгува с пирати, най-малкото, което можеше да направи, беше да провери как е. След като си пое дълбоко въздух няколко пъти, той излезе от совалката и се приближи до охранителя, когото тайно бе нарекъл Четири Очи.

— Не приемаме стоката обратно — каза Четири Очи и пурата заподскача между устните му.

Доран сложи двете си ръце в джобовете и се прозя престорено.

— Идвам заради Лара. Отиде някъде преди половин час.

Мъжът поклати глава.

— Вечеря с шефа. Ще трябва да…

Прекъснаха го бурни викове от вътрешността на кораба, толкова силни, че металният под под краката им забръмча. Четири Очи докосна слушалката в ухото си, за да говори с някого, когото не виждаха, и устните му се изкривиха в усмивка толкова широка, че едва не изпусна пурата.

— Е, мътните ме взели — измърмори мъжът на себе си. — Шефът се оженил!

— Сега ли? — попита Доран. Изобщо не го беше грижа за любовния живот на шефа, но усети възможност да влезе на кораба. — Тогава да отидем да пием за здравето на негодника! — Закри с ръка устата си и добави: — Цялата руда на Марс не е достатъчна, за да ме накара да сложа пръстен на моя пръст.

— И мен също, приятел.

Очевидно фактът, че и двамата са заклети ергени, беше достатъчен, за да станат като братя. Четири Очи преметна оръжието си през рамо и отвори плъзгащата се врата. След това Прегърна Доран през шията и го поведе към мястото на веселието — огромна зала в центъра на кораба. При вида на хилядите хора Доран спря внезапно.

Той смушка новия си приятел и извика:

— Къде е шефът ти?

Четири Очи посочи над морето от глави към една платформа в средата на залата, където Солара беше застанала до огромен Голиат, два пъти по-висок от нея. Доран трябваше да погледне отново. Никога не беше виждал толкова огромно човешко същество, дори и предишното лято по време на лагера за Супербол. Не беше чудно, че пиратите са направили Димаркъс свой водач, той можеше да смаже човек само като го стисне с пръсти. До него Солара, прегърнала се здраво с двете си ръце, приличаше на дете, а очите й бяха широко отворени и немигащи. Но двамата стояха сами на платформата. Къде беше булката?

Започнаха да раздават халби бира по масите и Четири Очи успя да грабне една за себе си и подаде друга на Доран. След като и двамата отпиха, Четири Очи вдигна халбата си към платформата.

— Малко е млада и слабичка тази. Не е обичайният му тип — той сви ръка пред гърдите си сякаш балансираше пъпеш. — Обикновено харесва по-едри жени, ако разбираш какво искам да кажа.

Доран вдъхна аромата на бирата си, след това се закашля толкова силно, че едва не изплю и двата си дроба. Той насочи погледа си към платформата и този път внимаваше, забелязвайки как Димаркъс развява Солара като награда, която е спечелил на панаира. Тя си играеше с някаква златна огърлица на шията си, която със сигурност не беше там преди половин час. Но нищо във влажните й очи не го караше да мисли, че е избрала този съюз по свое желание.

— Тя е от екипажа ми — извика Доран.

— Вече не е — засмя се Четири Очи.

— Но аз я познавам — каза той. — Никога не би се съгласила на това.

Врявата на тълпата бе утихнала достатъчно, за да го чуят няколко от мъжете. Един от тях вдигна предупредително вежда и каза:

— Момичето носи знака му. Сложи си го по свое собствено желание пред свидетели.

— Знак? — попита Доран. — Това ли минава за сватба при вас? Сигурно не е разбрала какво прави.

— Непознаването на закона ни не е оправдание — сви рамене мъжът. — Вече са женени.

— Добре, женени са — каза Доран. — Как да развалим това?

Въпросът му привлече вниманието на друга група мъже наблизо, които прекъснаха разговора си, за да ги слушат. Четири Очи се вгледа внимателно в лицето на Доран, след което му каза:

— Има само един начин да се разделят свързаните в брак.

— Как? — попита Доран.

— Един от нас може да го предизвика за булката — Четири Очи погледна към другарите си и се изкиска. — Но кой е достатъчно глупав да го направи?

Докато мъжете наоколо се смееха заедно с него, Доран се вгледа през тълпата в Солара, която сякаш се бе свила с няколко сантиметра. Кожата й беше с цвета на бадемово мляко — бледа, с лилави белези. Скоро очите й срещнаха неговите и се разшириха с очевидното облекчение на изгубена душа, която е видяла единствения си приятел на света. Тя вдигна глава, опитвайки се да покаже сила, но очите й се замъглиха от сълзи. А след това гордата й брадичка започна да потрепва.

Нещо в гърдите на Доран се пречупи на две.

Сякаш изгубил контрол върху гласните си струни, той се чу да казва:

— Аз ще го направя.

В рамките на два удара на сърцето му наоколо настъпи тишина. Той повтори по-високо:

— Аз го предизвиквам.

Пиратите сигурно жадуваха за вечер на забавления повече, отколкото за живот в семейно щастие за водача си, защото наблизо избухнаха радостни възклицания, заедно с викове:

— Предизвикателство! Предизвикателство за булката!

Четири Очи тупна Доран толкова силно по гърба, че го накара да залитне напред.

— Имаш близнаци от титан между краката си, приятелю. Как се казваш?

Доран беше репетирал този отговор в совалката, но му трябваха няколко опита, за да развърже езика си.

— Даро — отговори той. — Даро Червения.

Четири Очи вдигна ръката на Доран във въздуха и изрева към платформата:

— Даро Червения отправя официално предизвикателство за двубой за момичето!

— Чакай. Двубой? — Цялата кръв се оттегли от лицето на Доран. Той си беше представял, че предизвикателството ще включва някакви състезания — стрелба по мишена или може би надбягване. Никога по-рано не беше участвал в бой, ако не се броеше футболът в университета. — Не може ли да направим нещо друго?

Но беше прекалено късно. Четири Очи започна да го дърпа през тълпата. Груби длани го тупаха по гърба, докато вървеше, а мъже, които не виждаше, крещяха: „Браво, момче!“ и „Умри достойно, побъркан негоднико!“

Някъде по пътя краката му се вцепениха и докато се качваше по стълбите към платформата, той се почувства като дървена марионетка. Стъпалата му сякаш знаеха какво го очаква там, защото непрекъснато се залепваха за дъските, принуждавайки го да напредва през платформата в нещо като конвулсивен танц, докато спря пред чифт ботуши, достатъчно големи да приютят слон.

Когато Доран протегна шия нагоре — след това още по-нагоре, — за да погледне Димаркъс в очите, той се зарадва, че наскоро бе използвал тоалетната. Защото няколко от вътрешните му органи просто отказаха, предавайки се преди двубоят изобщо да е започнал.

След като Димаркъс го огледа, което не отне много време, той се усмихна широко, сякаш Доран му беше направил най-хубавия сватбен подарък.

— Значи това е човекът, който ме предизвиква? — попита той, ухилен.

— Даро Червения, шефе — каза Четири Очи, който все още беше прегърнал Доран през рамо. — Пилотът на момичето.

— И неин любовник — добави Димаркъс.

— Не — извика Доран и ясният му глас удиви и самия него. Той погледна към Солара и каза: — Аз съм неин приятел.

Изпита странно усещане, когато се нарече така, но ако двубоят с водача на пиратите, който беше около два метра и половина, не му даваше правото да издигне отношенията им до приятелски, тогава нищо друго не би го направило.

Димаркъс почеса брадичката си.

— На колко години си, момче?

— Достатъчно възрастен съм. На осемнайсет.

Пиратът събра ръцете си и се вгледа в Доран като горд родител.

— Ръководя хиляда мъже. Опитни бойци и три пъти по-едри от теб. А знаеш ли колко време мина, откакто някой ме е предизвиквал?

Доран поклати глава.

— Пет години.

„Това е защото хората ти са умни“ — помисли си Доран.

— Имаш повече смелост, отколкото ум — каза Димаркъс. — Уважавам това. Обикновено предизвиканата страна избира оръжието, но аз отстъпвам решението на теб.

Доран се обърна към Четири Очи за превод.

— Дава ти предимство — прошепна Четири Очи. — Какво оръжие ще избереш? Револвери? Тояги? Сопи? — Когато не получи отговор, той добави: — Дълги ножове? Копия? Пулс пушки?

— Нито едно от тези — прошепна в отговор Доран.

— Добър човек — кимна с уважение Четири Очи. — Боят е с голи юмруци! — съобщи той на тълпата под тях, предизвиквайки одобрителни викове.

Димаркъс постави месеста длан на рамото на Доран, след това го разтърси окуражаващо, от което зъбите му затракаха.

— Чудесен избор. Така се бие един истински мъж — той наведе глава и измърмори: — Харесвам смелостта ти, момче. Ще се опитам да не те убия.

Ако това трябваше да накара Доран да се почувства по-добре, то не успя.

Димаркъс тръгна към боксовия ринг, оставяйки Доран лице в лице със Солара. Тя се втурна към него и го сграбчи за ръцете. Ноктите й се забиха през ризата му, но той почти не забеляза. Скоро щеше да разбере какво е истинска болка.

— Да не си се побъркал? — изпищя тя. — Той ще те убие!

Жиците в мозъка на Доран сигурно се бяха объркали, защото това го накара да се засмее.

— Няма да е нарочно.

— Откажи се. Ще се измъкна от тук по някакъв друг начин.

Тогава Доран изтрезня, съсредоточавайки се в очите й — не белезите по кожата й, а пръстените от цветове, където ирисите й с цвят на мед преминаваха в зелено.

— Ако успееш да избягаш — каза той, — и това е едно голямо ако, това няма да е тази вечер — твоята първа брачна нощ. Да не мислиш, че за този тип бракът е шега? Той ще… нали разбираш… — Погледът на Доран се поколеба за момент. — Ще очаква неща от теб.

— Благодаря ти, но мога и сама да защитавам честта си — блеснаха очите на Солара. — Както и да е, не става въпрос за това. Той ме иска в машинното помещение, не в леглото си. Ожени се за мен, само за да остана.

— Това не е много по-добре — каза Доран. — Огледай се наоколо. В безопасност ли се чувстваш?

— Ще намеря…

— По дяволите, Солара. Ако не направя това, може да останеш тук цяла вечност — той се отскубна от нея, преди да е успяла отново да започне да се суети около него. — Знам, че нямам шанс за успех срещу него. Но не мога просто да си тръгна и да те оставя. — По слепоочието му потече струйка пот и той я избърса с ръкава на ризата си. — Ти си тази, която каза, че стига да поискам, мога да съм свестен, така че престани да се опитваш да ме разубедиш. И без това всеки момент ще се напикая, а ти не ми помагаш.

Солара прехапа долната си устна. Когато изглеждаше, че отново ще започне да спори, тя каза:

— Хората с неговите размери са бавни. Пази лицето си и се движи бързо. Удряй меките части — корема, бъбреците, гърлото, — не лицето, защото ще си счупиш кокалчетата. Няма да го нокаутираш, но може би ще успееш да го измориш и да го препънеш. Тогава го изритай в главата, преди да се изправи. Не се страхувай да се биеш нечестно.

Доран кимна, осмисляйки всичко това. С тази стратегия победата му изглеждаше почти възможна. Или поне така си казваше той, когато се обърна и отиде на ринга при Димаркъс.

В момента, в който прекрачи прага, зад него прозвуча бръмченето на електричество — невидими въжета, които да го оградят там. Докато Димаркъс завързваше дългата си коса на конска опашка, Четири Очи застана на края на ринга и извика към тълпата:

— Свидетели, слушайте! — Шумът в стаята стихна и той продължи: — Това е официално предизвикателство за бой с голи юмруци, предявено от Даро Червения срещу Димаркъс Хан за разваляне на брака. Няма неразрешени движения и този, който остане на крака, печели.

Той се обърна към водача си и се поклони.

Димаркъс сви дългите си пръсти и наведе глава встрани, изпуквайки с шията си. Раздвижи раменете си и кимна, сякаш да покаже, че е готов. Доран реши, че и той сигурно трябва да разгрее малко, но едва успяваше да удържи треперещите си колене да не се огънат. Усмивката бе изчезнала от лицето на опонента му и сега Димаркъс се приближи към него с уверени крачки и вдигнати юмруци, готов да се бие.

Доран прехвърли тежестта си върху възглавничките на ходилата си, опитвайки се да избегне първия удар, но пред него със скоростта на светкавица профуча кожа, която се удари в лявото му око. Главата му отскочи назад и той залитна, опитвайки се да запази равновесие. След това дойде болката, едно глухо туптене около окото, което едва бе успял да осъзнае, когато още един удар го събори на пода. Той се приземи тежко на задника си и едно раздрусване рикошира в опашната му кост.

Тълпата се разсмя гръмогласно.

Какво, по дяволите, беше това? Нали едрите хора били бавни?

— Ставай — извика рязко Димаркъс. Изражението му беше строго, а тонът суров. — Подиграват ти се. Изправи се на крака!

Доран се избута с ръце и крака и се изправи, оставайки така половин секунда. Едно дясно кроше в челюстта и той отново беше на дъските, а пред очите му танцуваха светлини. Този път Димаркъс не си направи труда да му казва да стане. Той протегна ръка, хвана го за ризата и го вдигна нагоре, докато подметките му докоснаха пода.

Пиратът притисна устни до ухото на Доран и прошепна:

— Хайде, момче. Не мога да продължавам да те щадя, защото ще загубя уважението на хората си.

Това щадене ли беше?

— Бий се — каза Димаркъс. — Трябва да ме удариш.

Доран сви ръка в юмрук, изсумтя и нанесе удар в корема. Кокалчетата му срещнаха стегнати коремни мускули, а Димаркъс се дръпна назад и го погледна разочаровано, сякаш казваше Това ли е всичко, което можеш?

— Къде е твоят плам? — попита той, разтърсвайки ризата на Доран.

След това погледът му се фокусира в нещо в далечината и устните му се изкривиха в хитра усмивка: — Виждам Лара. Изглежда притеснена за теб.

В стомаха на Доран пламна гневна искра. Той нанесе удар в гърдите на пирата.

— Тя е талантливо момиче — отбеляза Димаркъс. — Рядко нещо в тези части на света. Надявам се, че няма да ти липсва много, защото тук ужасно ще й хареса. Скоро ще забрави, че съществуваш.

Без да се замисли, Доран удари с глава Димаркъс в устата, след това го бутна назад и го удари право над чатала. Обзе го гняв, който пропълзя по кожата, притъпявайки усещанията му. Започна да удря отново и отново където успееше да достигне, докато един огромен юмрук го повали на пода. Едва тогава забеляза кръвта, която се процеждаше по брадичката на Димаркъс.

Беше успял. Доран пръв бе нанесъл удар до кръв.

Димаркъс се усмихна, сякаш бе получил точно каквото иска, и след това боят започна сериозно. Доран стана от пода и се нахвърли върху гиганта, забивайки рамо в диафрагмата му. Димаркъс стовари тежкия си като чук юмрук в гърба на Доран, просвайки го с лекота на пода. Щом коремът му докосна пода, Доран се търкулна настрани, за да избегне ритник в стомаха. Но не беше достатъчно бърз да избегне следващия юмрук, един гръмотевичен удар в здравото му око.

Доран прекара последвалия отрязък от мача в измъкване и тичане с минимален успех. Той надничаше към нападателя си през процепите на подутите си клепачи и щипещата пот, която замъгляваше зрението му. Не виждаше с периферното си зрение и Димаркъс сигурно знаеше това, защото му нанесе три последователни удара отляво. Доран се изправи на крака, само за да стегне мускули за следващия удар — в устата, носа, корема. Нито една част от тялото му не беше в безопасност. В един момент получи толкова силен удар, че видя бъдещето.

И той не беше в него.

Започна да разбира, че тази стратегия няма да успее. Не можеше да се мери с противника си по сила или бързина, така че опитите да го измори и да го препъне бяха загуба на време. За да спечели боя, трябваше да намери най-голямата слабост на Димаркъс и да се възползва от нея. Знаеше, че пиратът е арогантен, но как можеше да използва това в своя полза?

За да спечели време, направи няколко елементарни футболни движения, преструвайки се, че отива наляво, а после се втурваше надясно, докато решеше какво да прави по-нататък. Продължаваше да чува съветите на Солара в главата си. Не се страхувай да се биеш нечестно. Инстинктът му казваше, че това е ключът, но как?

Още един удар попадна в челюстта на Доран с достатъчна сила, за да го изпрати обратно на дъските, където той подскочи два пъти и се приземи с лицето надолу. Адреналинът започна да отшумява, оставяйки болката да го погълне изцяло. Лицето му туптеше като балон, надут до пръсване. От устата му се стичаше гореща кръв и когато прокара език по устните си, той се плъзна в пукнатина с липсваща кожа. Някаква егоистична част от него искаше да изгуби съзнание, за да свършат мъките му.

И тогава му хрумна една идея.

Можеше да изгуби съзнание или поне да се престори.

С особено силно стенание той падна на ръце и крака и се претърколи напред и назад, като дори се давеше за ефект. Стана от твърдите дъски и веднага се наклони на една страна, строполявайки се отново на пода. После, след още един немощен опит да се изправи, той се отпусна като макарон и се отказа от боя. Почти веднага чу гърления смях на Димаркъс, последван от виковете на тълпата, която поздравяваше победителя, своя водач.

Докато залата гърмеше тържествуващо, Доран остана със затворени очи и чакаше дъските под него да се раздвижат. Когато усети приближаването на стъпки, той погледна скришом към ботушите на Димаркъс и забеляза, че върховете им са насочени в обратната посока.

Това беше моментът да се съживи.

Той пропълзя по корем няколко сантиметра към Димаркъс, който беше прекалено зает да размахва ръце във въздуха, за да забележи каквото и да било друго.

Доран погледна нагоре към широко разтворените крака на противника му, доволен, че Димаркъс е оставил най-слабото си място незащитено.

Арогантност, помисли си Доран с усмивка.

Той се надигна на един лакът, свивайки другата си ръка в юмрук. Няколко от мъжете, които гледаха към ринга, разбраха какво става. Те започнаха да сочат като обезумели към него и да крещят предупреждения към водача си. Доран знаеше, че не може да чака нито секунда повече. Събирайки всичките си сили, той замахна с ръка право нагоре и удари неприятеля си в онова място, което правеше всички мъже равни. Кокалчетата му удариха плът с едно приятно изпукване и в същия момент Димаркъс се преви в кръста, сякаш невидима ръка го бе разрязала надве. Като на забавен каданс огромното му тяло се наклони и падна върху електрическите въжета. Чу се продължително пращене на електричество, последвано от вонята на изгоряла коса, а Димаркъс се изпружи, докато се опитваше да се освободи. Болката очевидно го бе направила непохватен, защото му трябваха три опита, преди да успее да се измъкне, залитайки.

Доран скочи на крака и бързо го бутна отново върху въжетата. Когато пиратът най-после успя да се откопчи, Доран го очакваше, за да го бутне още веднъж — а след това и още веднъж. И всеки път електричеството сякаш изпиваше по малко от силата на Димаркъс, докато главата му се килна от едната страна до другата и тялото му започна да се олюлява. След това, свивайки юмрук, Доран вдигна ръка и удари Димаркъс с такъв замах, че го запрати на пода със силно трополене, което разлюля дъските.

Тълпата замлъкна, а електрическите въжета дадоха късо.

Държейки се на безопасно разстояние, Доран пристъпи достатъчно близо, за да разгледа лицето на противника си. Той беше със затворени очи и устни, разтварящи се от бавно, дълбоко дишане. Не знаеше дали Димаркъс се преструва или наистина е загубил съзнание, затова свали колана си и завърза с него китките на пирата зад гърба му. Едва тогава се изправи и застана пред тълпата, вдигнал ръка, за да заяви, че той е този, който е останал на крака.

Никой не го поздрави.

Хиляда пирати примигнаха срещу него, а след това се обърнаха и се втренчиха объркано един в друг. Ръцете им за момент хванаха револверите, преди да се вдигнат, за да почешат главите на собствениците си. Реакцията им показа на Доран, че не знаят какво да направят. Дали да уважат победата на външен човек, едно момче, което бе победило с измама, или да отмъстят за водача си?

Солара сигурно също го беше забелязала, защото грабна пулс пистолета от най-близкия човек до себе си и го размаха във въздуха.

— Отдръпнете се! — извика тя към тълпата. — Според вашите правила нямаше забранени действия. Пилотът ми победи в предизвикателството. Законите на Братството ви задължават да ни пуснете да си отидем — тя хвърли огърлицата върху тялото на Димаркъс и след това насочи револвера към Четири Очи. — Ти. Хвърли оръжието си и ела тук.

Охранителят се подчини.

Тя притисна дулото в гърба му и нареди:

— Кажи на екипажа си да направи място. Ти ще ни изведеш до хангара и ако някой нападне мен или пилота ми, ще проветря гърдите ти.

Четири Очи сякаш се поколеба, но след това вдигна ръце и неохотно каза на всички да направят път. Зрителите се отляха към краищата на голямата зала като мед върху палачинка и им отвориха пътека, по която да излязат, без нито за миг да свалят очи от Солара. Тя побутна охранителя и го последва, когато той тръгна предпазливо през помещението. Доран тръгна зад нея. Очите му бяха толкова подути, че почти се бяха затворили и той не можеше да наблюдава тълпата. Прикова поглед в Четири Очи и остави на Солара да оглежда останалите.

Докато прекосяваха залата, сърцето на Доран биеше лудо. Всеки звук го караше да подскача, всяко покашляне го караше да очаква нападение. Пътят по коридора сякаш продължи хиляда години и когато минаха през прага, той въздъхна с облекчение.

— Затвори вратите — каза му Солара. — И ги заключи, ако можеш.

Той направи това, което тя искаше. Нямаше резе, с което да ги заключи, затова той свали якето си и завърза ръкавите в хлабав възел около дръжките. Ако екипажът решеше да ги последва, това нямаше да ги спре, но можеше да ги забави малко.

Изтичаха до хангара, където Солара нареди на охранителя да остане в контролната зала и да отвори задната врата на кораба, след като те се качат в совалката си. Тя посочи към една кутия, закрепена на тавана и предупреди:

— Ако нещо се обърка, ще започна да стрелям по въздушната ви помпа. Разбрахме ли се?

Четири Очи стисна челюсти и кимна.

— А след като се подчинихме на законите ви, нямате причина да ни последвате.

— Никой няма да ви гони — каза охранителят, а след това я погледна гневно и добави: — Днес.

Това беше достатъчно за Доран. Той изтича до совалката и седна на пътническото място.

— Ще трябва ти да пилотираш — обърна се той към Солара. Едва виждаше достатъчно, за да закопчае колана си. — Опитай се да не счупиш и другата ми ръка.

Солара седна на пилотския стол и включи двигателя.

— Казах ти, че нямам проблем с пилотирането.

— А също и с кацането?

— Шшт — накара го да замълчи тя. — Ще се справяме с кризите една по една.