Мелиса Ландърс
Звезден полет (1)

Първа глава

А ако никой не ме избере? Не може да има нищо по-ужасно от това.

Сърцето на Солара заби по-бързо, а дланите й изстинаха. Не беше предвидила възможността никой да не я иска, но сега, докато оглеждаше мястото за прислугата, забеляза, че зад бариерата с нея стоят само двама кандидати за прислужници — един възрастен мъж с повече коса в ушите, отколкото на главата, и един тийнейджър, който непрекъснато се чешеше. От пристигналите тази сутрин петдесет резервни пътници бяха останали само те тримата. Последното повикване щеше да прозвучи само след няколко минути и ако не успееше да убеди някой пътник да я наеме в замяна на билет до далечните райони, щеше да се наложи да чака шейсет дни до следващия космически кораб.

Това не трябваше да се случва.

Усмихвайки се по-лъчезарно, тя изправи гръб и се опита да улови погледа на една жена, чиято блуза се беше измъкнала и която имаше парче изсъхнала храна в косата си.

— Извинете, госпожо — извика Солара. — С малки деца ли пътувате? Мога да ви помагам. Искам само билет до последната спирка.

Жената се закова на място и наклони глава, замисляйки се. Пристъпи към изхода за прислугата.

— Имаш ли опит?

— Да, госпожо! На практика съм отгледала всички деца в груповия ми дом.

— Групов дом? — Жената сви устни и огледа Солара, забелязвайки мазните петна по осигурения от държавата работен комбинезон и дупките на пръстите в очуканите й кафяви обувки.

— Покажи ми ръцете си.

— Какво? — Солара се престори, че не разбира, но стомахът й се сви.

— Ръцете ти — повтори жената. — Искам да ги видя.

Солара свали с въздишка ръкавиците си без пръсти и остави пътничката да прочете татуировките, направени с неизтриваемо мастило върху кокалчетата й. Не си направи труда да обяснява. Така или иначе това никога не помагаше.

— Така си и помислих. — Жената поклати презрително глава, точно както бе направила една от монахините в дома. След това си тръгна сърдито, без да каже нито дума повече.

Възрастният мъж, който стоеше до Солара, навлезе в личното й пространство и я бутна леко с лакът. Наведе се към нея и прошепна:

— Познавам един, който може да изчисти досието ти. Най-добрият фалшификатор в Хюстън е — дори и новото, устойчиво на лазер мастило не може да го спре.

Солара извъртя очи. Тя познаваше десетина фалшификатори на плът. Проблемът не беше в намирането на специалист.

— Ако имах толкова пари, нямаше да стоя тук, нали?

Той вдигна длани към нея и отстъпи назад.

Скоро към изхода се приближи група бизнесмени, които търсеха прислужници за петмесечното пътуване. Солара скри и двете си ръце зад гърба си и се усмихна колкото можеше по-широко, но това не беше достатъчно. Вместо нея, те взеха на служба възрастния мъж и чешещия се тийнейджър.

Докато оглеждаше празната площадка и дебелата метална врата към платформата за кораба, тя започна да изпада в паника. Нямаше повече пътници. Всеки момент совалката щеше да отнесе хиляди почиващи към лунната космическа станция, където щяха да се качат на кораба „Зенит“ и да се отправят към екзотични дестинации.

Защо никой не я беше избрал?

Не би описала себе си като хубава или чаровна, или дори забавна, но мазолите на ръцете й доказваха, че работи здраво. Тя кажи-речи спеше с харпово колело в едната ръка и гаечен ключ в другата. Всеки път, когато совалката на епархията изтракваше и се задавяше, монахините викаха нея, за да я поправи, въпреки че това означаваше да я освободят един час по-рано от наказанието й в параклиса, където тя обикновено коленичеше в знак на покаяние за това, че е надничала в таблета си по време на сутрешните молитви. И когато моторът отново запърхаше, сестра Агнес разтриваше поразените си от артрита пръсти и казваше, че никога не е обучавала по-добър механик.

Това не значеше ли повече от криминалното досие?

Очевидно не.

Потракване на високи токчета привлече вниманието на Солара към фоайето, където едно поразително красиво момиче на около осемнайсет се носеше елегантно към изхода, дърпайки чанта на колела след себе си. От вътрешността на чантата скимтеше животинче, вероятно малко кученце.

Младата жена махна едно топче мъх от яката на дизайнерската си рокля и после отметна завеса от лъскава розова коса над едното си рамо и извика на някого, който не се виждаше.

— Побързай. Ако изпуснем совалката, баща ти ще ни накара да чакаме цял час, преди да изпрати друга, само за да ни накаже.

Усещайки последната си възможност за бягство, Солара се повдигна на пръсти и махна на момичето.

— Госпожице! Насам! — Срещна погледа й и се усмихна. — Аз съм отлична прислужница. Искам само…

Но не постигна нищо. Момичето просто се намръщи и отмести поглед.

Откъм входа прозвуча дълбок мъжки глас:

— Нямам нищо против да я изпусна. Не мога да дишам в тези тесни пространства.

В полезрението й се появи високо момче.

Той беше преметнал през рамо сакото на смокинга си и бе разкопчал горните няколко копчета на ризата. Излъчващ безразличие, младежът вървеше бавно, сякаш „Зенит“ щеше да го чака цяла вечност.

Защото наистина беше така.

Солара никога не го беше виждала без униформата на академията, но не й беше трудно да го познае. Доран Сполдинг, наследник на най-голямата в галактиката корпорация за търговия с гориво, футболна звезда в университета и, поне според нея, досадник от първа класа. През първата година от гимназията тя бе спечелила стипендия за дневно обучение за инженерната програма в неговата частна академия — само часовете, без квартира и храна — и оттогава той правеше всичко възможно да я наказва за това. Особено след като го бе победила и бе взела наградата „Ричард Сполдинг“. Имаше и други неприятности, като например онзи път, когато бе счупила ръката му при лошо приземяване в часовете по пилотиране. Но това беше нещастен случай, а и на него му се бе наложило да не играе футбол само половината от сезона. Тя знаеше, че истинската причина за гнева му е унижението от това, че е загубил учредената от баща му награда от едно момиче без пари и семейство. Сякаш така бе опетнила безценното му име.

Ясно беше, че той също я позна, защото в момента, в който погледите им се срещнаха, той спря и се засмя.

— Миша Опашке — извика той. — Представи си да се срещнем тук.

Инстинктивно Солара опипа подобния на завъртулка белег на шията си, за който Доран някога бе казал, че му прилича на опашката на гризач. Това беше преди четири години, но тя все още не бе успяла да се отърве от прякора.

— Не дойде на завършването — каза той, макар че Солара не разбираше защо го е грижа. — Предполагам, че цялото това безплатно обучение не е означавало много за теб, щом не си направи труда да си вземеш дипломата.

Солара се усмихна леко, успокоена, че не е чул новината. Истинската причина да пропусне завършването беше това, че академията се беше отървала от нея веднага, щом бяха разбрали за присъдата й за углавно престъпление.

— Взех изпитите по-рано — отговори тя, което технически не беше лъжа. — С почти перфектен резултат.

Това изглежда не му хареса. Посочвайки с брадичка гривната за чиракуване на китката й, той попита:

— Продаваш се, за да зърнеш Плажовете на Обсидиан? Не мога да кажа, че те виня. Това е единственият начин някога да ги видиш.

Тя отвори уста да изстреля остроумен отговор, но не успя да изрече нищо. Най-добрите й реплики винаги идваха с час закъснение.

— Не че е твоя работа, но отивам до последната спирка.

— Далечните райони? — дръпна се Доран. — Защо ти е да ходиш там?

— За да работя — отговори му тя. — Получих предложението миналата седмица.

Сред беззаконието на далечните райони механици като Солара не се намираха лесно. Никой нямаше да се интересува от татуировките на кокалчетата й или смазката под ноктите й. Щяха да я почитат като богиня, защото заселниците на най-отдалечените планети ценяха уменията повече от красотата. Там беше мястото й — далеч от претъпканите високи блокове в крайните квартали на Хюстън и цеховете, които плащаха по няколко мижави кредита, и то на хората с достатъчно връзки, за да бъдат наети на първо място. Тя отиваше на запад, в самия край на познатите територии, на една нова тераформация, наречена Вега. В заплащането й се включваха цели четири декара земя само за нея. Солара нямаше търпение да зарови ръце в пръстта, да знае, че я притежава. Свободата, богатството и спокойствието бяха там и я очакваха.

Трябваше й само билет.

— Но нямаш пари за пътуването — отбеляза Доран, говорейки предимно на себе си. — А следващият кораб до далечните райони е след година.

— Два месеца — поправи го тя.

— Не, година. — Той прокара ръката си с идеален маникюр през тъмната си коса, а след това се загледа в отражението си в близкия екран за купуване на билети. — Съкращават полетите, защото няма желаещи да посещават далечните планети. Само престъпниците отиват там. — Оглеждайки я, той добави: — И бездомниците.

Кръвта се изцеди от лицето на Солара.

Една година?

Къде щеше да живее? Как щеше да се издържа? Монахините за малко да се разтанцуват, когато им каза, че заминава, защото така се освобождаваше място за някоя от тийнейджърките, които спяха на пода в столовата. Всеки ден пред вратата се появяваха все повече и повече изоставени деца, чиито родители бяха изчезнали без следа в най-тъжната игра на криеница. Груповият дом не можеше да си позволи да задържи никого след завършването му. Никакви изключения. Дори и сестра Агнес, която беше като майка за Солара, беше сложила в ръката й един малък пистолет за зашеметяване и я бе избутала навън. „Покрайнините са опасно място — бе казала тя. — Дръж това в джоба си.“ После й каза да си върви с мир и да служи на бога.

Ясно беше, че за нея нямаше връщане назад.

Доран я върна в настоящето, като потупа брадичката си и се втренчи в нея с нов интерес.

— Обичайният ми камериер е прекалено болен, за да пътува — каза той. — Виждам, че всички истински прислужници вече са ангажирани, но и ти може да свършиш работа. — Горната му устна се изкриви по начин, от който на Солара й се прииска да скрие лицето си. — Ще трябва да те пусна в апартамента си, но мисля, че мога да понеса това.

Преди Солара да успее да отговори, приятелката на Доран издаде звук на отвращение и изхленчи:

— Стига, Дори. Не и тази. Тя е толкова… мръсна.

Страните на Солара пламнаха. Тази сутрин наистина се беше постарала да измие лицето си в обществената баня, като дори плати допълнително, за да измият и сплетат косата й по последна мода.

— Тя стои точно пред теб. И не съм мръсна.

Доран й хвърли поглед със сключени черни вежди над сините си очи, които бяха толкова студени, че можеха да смразят огнените луни на Вулкан.

— Нека да изясним нещата, Миша Опашке. Ако се съглася да заплатя пътуването ти, единствените думи, които ще излизат от устата ти през следващите пет месеца, са: „Да, господин Сполдинг“. Ако ме разочароваш по какъвто и да е начин, ако не изпълняваш всяко мое желание, ще те изхвърля с всички партакеши на първата спирка. Разбираш ли ме?

Солара затаи дъх, докато гневът пулсираше в ушите й. Пет месеца като робиня на Доран или една година на улицата. Колкото и да беше неприятно, решението дойде само.

— Да — отговори тя.

— Моля?

— Да, господин Сполдинг.

— Така е по-добре. Видя ли? Може да бъде обучена — обърна се към приятелката си той, после посочи към китката на Солара: — Къде е съответстващата гривна?

— Купува се от автомата — отговори тя, посочвайки към будката до тях.

След като Доран преведе кредитите, за да плати билета й, вратата се отвори с пиукане и една гривна с нарисувано „Г“ падна в табличката отдолу. Той сложи гривната на китката си. Сега двамата бяха свързани като господар и слуга.

— Стига си стояла там — каза той. — Може да започнеш като вземеш чантата на госпожица Депол.

Но момичето — предполагаемо госпожица Депол, стисна дръжката на чантата с домашния си любимец с двете си ръце.

— Не искам да пипа нещата ми — заяви тя и затрака с токчетата си към платформата за качване.

Доран сви рамене и подаде на Солара сакото си. Когато стигнаха до входа, той извика:

— Вратата, Миша Опашке! Вратата!

Тя изтича пред него и отмести металната бариера. Докато минаваше пред нея през входа, Доран измърмори:

— Е, не започваш добре.

Солара стисна сакото му и устоя на желанието си да го удуши с него. Може би имаше нещо по-лошо от това да не я изберат.