Мелиса Ландърс
Звезден полет (3)

Трета глава

Той се събуди с пронизваща болка.

Тялото му пулсираше на места, за които не знаеше, че съществуват. Дори и зъбите му туптяха нетърпимо. Но най-силно пищеше черепът му. Чувстваше се сякаш някой е свалил скалпа му и е покрил мозъка му с разтопена руда.

Какво, по дяволите, беше направил със себе си?

Отвори очи, колкото да погледне през мигли, и веднага му се прииска да не го беше правил. Светлината беше прекалено ярка и прогаряше пътека до центъра на изпълнената му с болка глава. Той изохка, сложи ръце на слепоочията си и се търкулна на една страна. В главата му внезапно проблесна мисълта, че е затворен в килер, но когато опипа повърхността под себе си, установи, че е твърда и студена — метал, а не мокет. Един бърз поглед потвърди това. Той въздъхна с облекчение. Сигурно е загубил съзнание и е ударил главата си. Това обясняваше адското пулсиране между ушите му.

— Ей? — прошепна някой близо до него. — Добре ли си?

Дали е добре? Колко тъп можеше да е един въпрос?

— Направо дяволски фантастично — сопна се той, свивайки се от болка заради собственото си избухване. Понижи гласа си до шепот. — Какво е станало с мен?

Вместо да получи отговор, той усети нежни пръсти да опипват главата му.

— Добре, че главата ти е толкова твърда — каза гласът и той осъзна, че говори млада жена. — Можеш ли да седнеш?

— Не знам.

— Да опитаме — каза тя. — Аз ще те повдигна.

Тя хвана раменете му и му помогна да седне, а след това и да се облегне на нещо, което приличаше на метален парапет. При смяната на позицията главата му затуптя силно, но останалата част от тялото му беше наред.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

— Всъщност не. Имам чувството, че мозъкът ми ще се пръсне.

— Нищо чудно — скара му се тя, сякаш беше направил нещо нередно. — След всичкия „Кристалин“, който изпи снощи, сигурно и черният ти дроб моли за милост.

„Кристалин“? Пиян ли беше? Не мислеше така, но вълните на гадене, които бушуваха в стомаха му, го накараха да се замисли.

— За какво говориш? Какво е станало?

Тя мълча много дълго. Когато най-после проговори, беше за да му зададе въпрос:

— Кое е последното нещо, което си спомняш?

Странният отговор го накара да се зачуди с кого говори. Той примигна, отвори очи изцяло и с учудване видя момиче на неговата възраст. Имаше сърцевидно лице и пълни, нацупени устни, а носът й беше леко вирнат. Не можеше да каже дали очите й са зелени или кафяви, но миглите й бяха тъмни като косата, сплетена на сложни плитки, навити на главата й. Носеше черни панталони и вталена сива блуза — простички дрехи, които обаче изглеждаха добро качество, а изпод ризата й надничаше миниатюрен белег с формата на „S“.

Познаваше този белег.

— Чу ли ме? — попита тя. — Какво си спомняш?

Той се опита да се съсредоточи, но болката му пречеше.

— Не знам.

— Да започнем с нещо лесно — предложи тя. — Колко пръста съм вдигнала?

— Един.

— Колко е две плюс две?

— Аз съм ранен, а не идиот — хвърли й гневен поглед той.

— Кой е президент на Слънчевата лига?

— Харуто Такахаши. Въпросите ти са абсурдни.

— Как се казваш?

Той отвори уста да отговори, но не издаде никакъв звук.

Отговорът беше на върха на езика му, но се изплъзна в момента, в който се опита да го стигне. Както когато се опитваш да си спомниш кой е онзи стар приятел, когото не си виждал отдавна. Знаеш, но не можеш да направиш напълно връзката. Вероятно беше едно от онези неща, които човек си спомняше веднага, щом престанеше да се насилва.

— Знам името си — настоя той. — Просто в момента не мога да си го спомня.

— А аз как се казвам? — сбърчи чело тя и го погледна изпитателно.

Този път той нямаше никаква представа. Инстинктът му подсказваше, че се познават, но не много добре. Иначе и нейното име щеше да танцува там някъде, точно извън обсег.

— Припомни ми — изрече той. — Откъде се познаваме?

Естествено, момичето не му отговори. Започваше да мисли, че го прави нарочно. Докато тя бе приклекнала до него и мълчеше, той започна да я оглежда за нещо, което да му подскаже коя е.

Тя носеше ръкавица без пръсти на едната си ръка и бе свила другата до гърдите си. Нещо в ръкавицата подкачи съзнанието му, някакво предупреждение, но не можеше да си спомни. На китката й имаше обикновена гривна — тънка и метална, с баркод във формата на „Г“, гравиран на нея. Той веднага го разпозна. „Г“ беше съкратено от „господар“. Значи имаше обвързан с договор слуга. Но хората носеха такива гривни само когато пътуваха. Огледа стаята, забелязвайки металните стени и стълбището, което водеше до малка площадка и външна врата.

— На кораб ли сме? — попита той.

— Пил си повече, отколкото мислех — засмя се момичето.

— Гривната ти ми го подсказа.

— Другата е у теб — кимна тя към ръката му.

Когато погледна надолу и забеляза съответстващата й гривна с буквата „С“, парченцата си дойдоха на място.

— За теб ли работя? — попита той, но когато ги произнесе на глас, думите не му прозвучаха както трябва. — Не, не може да е вярно.

— Напротив, може — отговори момичето. — Имам и договор, който го доказва. — Тя поклати назидателно глава. — Наистина трябва да престанеш да пиеш, преди да си унищожил и малкото останали ти мозъчни клетки.

— Защо да ти ставам слуга? — намръщи се той към нея.

— За безплатна ваканция — сви рамене тя. — Баща ми не обича да пътувам сама и затова те нае да ме придружиш до Плажовете на Обсидиан. Ти каза, че винаги си искал да отидеш, но не можеш да си позволиш билета. Беше идеалното решение. — Тя посочи към площадката над тях. — Всъщност отивахме да се прекачим на следващия кораб, но ти се зави свят и падна по стълбите.

Плажовете на Обсидиан.

Не искаше да си признае, но историята й му звучеше познато. Спомни си как се вълнуваше при мисълта за Плажовете. Всичко друго беше като в мъгла, но поне паметта му започваше да се връща. Ставаше точно както си мислеше — щеше да си спомни всичко веднага, щом престанеше да се насилва. Това обаче не значеше, че е нечий слуга. Не можеше да си представи да носи багажа на това момиче или да сплита косата й. Ако се предположеше, че знае как се сплита коса.

— Искам да видя договора — каза й той.

— Не можеш — отговори тя. — Той е в багажа ми на следващия кораб. Където трябваше да сме и ние.

— Но защо си ме наела да пътувам с теб? Защо не си взела свои приятели?

— Според баща ми те ми влияят зле — прошепна тя иззад ръката си. — Той се притесняваше, че ще се забавлявам прекалено много и ще се върна с равен тен навсякъде. — Тя се засмя горчиво. — Затова те избра да ме държиш в правия път. Засега се справяш интересно.

Той огледа изпитателно момичето, опитвайки се да разбере причината за колебанието си. Всичко, което тя казваше, звучеше правдоподобно, но все пак…

— Слушай — започна тя — знам, че имаш махмурлук, но ако не побързаме, ще изпуснем кораба си. Тази станция ми се струва малко страшничка. — Тя сви рамене. — За теб, де. При хубаво лице като твоето, работниците по корабите няма и да ме погледнат.

Това го накара да се засмее, но смехът му не продължи дълго. От допълнителното движение болеше прекалено много.

— Е, идваш ли? — попита тя. — Ако не, надявам се да имаш достатъчно кредити за билета си, защото съм платила за теб само до тази спирка.

Имаше ли достатъчно кредити да си купи билет? Нямаше представа.

— Пътниците без билети ги арестуват — добави тя, повдигайки вежда. — Просто да знаеш.

Той погледна към гривната си и се зачуди дали е обзет от параноя. Всички доказателства потвърждаваха думите й, а и той наистина искаше да отиде на Плажовете на Обсидиан. Поглеждайки към момичето, Доран си помисли, че тя не може да тежи повече от чувал с картофи. Дори и да лъжеше, колко би могла да му навреди?

— Добре — реши той. — Но все още искам да видя договора.

— Ще го видиш, когато се настаним. Можеш ли да ходиш?

Той размърда бързо крака, за да провери. Трепереха, но можеше да ги използва.

— Може да ми трябва малко помощ.

Тя прехвърли ръката му около врата си и с усилието на двамата той се изправи. Мозъкът му се завъртя вътре в главата му.

— Внимавай — каза тя, водейки го към стълбите. — Ако повърнеш върху мен, ще добавя още една седмица към службата ти.

— Шегуваш се, нали?

— Нека да не проверяваме.

Когато се изкачиха по стълбите, тя спря, за да вземе някаква ръкавица, след което изрита един изоставен куфар и отключи външната врата. Заля го поток от кислород, последван от остра, изкуствена светлина. Точно преди да излязат от кораба, той я спря.

— Чакай. Припомни ми как се казвам.

— Доран — отговори тя. — Доран Зенит.

— Доран — повтори той. Да, това звучеше правилно. — А ти коя си?

Тя вдигна очи към него с толкова широка усмивка, че на лявата й буза се появи трапчинка. Независимо от туптенето в главата му, той не можа да не й се усмихне в отговор. Момичето не беше красиво, но имаше честно лице и той най-после разбра защо се е съгласил да служи при нея.

— Аз съм Лара — каза тя. — Но ти можеш да ме наричаш госпожица Брукс.