Филипа Грегъри
Последните Тюдори (70)

Замъкът Уиндзор
Пролетта на 1564 г.

Служа на Елизабет през цялата ужасно студена пролет с педантична вежливост, и макар да щрака с пръсти към мен, за да й донеса ветрилото и се оплаква, че я драскам по врата, когато закопчавам сапфирената й огърлица, тя не може да намери какво друго да каже против мен.

Никога не хвърлям дори бегъл поглед към джуджето Томазина, за да й благодаря за предупреждението, а когато при някое движение от танца се оказваме една до друга, сменям мястото си, ако мога, не обръщам внимание на мъничките стъпала на моята сестра по съдба. Не приемам, че ниският ни ръст ни превръща в посестрими. Разбира се, мога да разпозная чертите си в Томазина, в нейната поклащаща се походка, докато крета на късите си крака, в постоянното извръщане на лицето й нагоре, за да може да следи разговор, който се води далече над главата й. Предполагам, че и тя има болки в гърба, както аз след дълъг ден на седлото, и че и на двете ни е омразно, когато хората се обръщат към нас като към деца, погрешно приемайки високия ръст за признак на напреднала възраст или на мъдрост. Но никога няма да приема, че двете с нея сме излети от един и същ калъп. Съществува някакво сходство във външността ни, но само толкова. Трябва ли Елизабет да претендира за родствена връзка с всеки червенокос човек? Трябва ли лейди Маргарет Дъглас да бъде сестра на някой кон? Външността не означава нищо в сравнение с потеклото. Аз съм от кралски произход до мозъка на костите си, а не джудже; аз съм цялата Грей, а не красива играчка. Аз съм наследница на престола на Англия, а Томазина не е наследила нищо особено освен недоразвити кости.

Но една вечер, през ранната пролет, отиваме на вечеря и виждам, че Уилям Сесил отсъства, което е необичайно, а ласкателството и доброто настроение на Робърт Дъдли са малко насилени. Елизабет настръхва като котка, попаднала под изсипала се от прозореца на някоя стая струя вода: всеки може да забележи колко е раздразнителна. Като че ли никой освен джуджето Томазина не знае кой е бил толкова лекомислен, че да ядоса Елизабет, а аз не мога да се заставя да я попитам.

Докато разчистват масите, Робърт Дъдли се привежда над ръката на кралицата и аз виждам как тя кимва на писаря си, който му подава сноп книжа. Той се покланя, взема ги и тръгва да излиза от залата. Аз се промъквам покрай стените, незабелязана от никого, докато главата ми изчезва зад столовете с високи облегалки, срещам се с него точно до големите врати и се измъквам навън, когато ги отварят за него.

— Лейди Мери — казва той и ми се покланя. Вратите се затварят зад нас и ни скриват от погледа на придворните.

— Нещо неприятно ли е станало? — питам го направо.

Той се навежда ниско, за да може да ми говори тихо.

— Да. Някой — предполагам, френският посланик — е дал на кралицата книга, която подкрепя претенциите на сестра ви лейди Катрин за трона.

— Лейди Хартфорд — казвам, наричайки я с името на съпруга й.

Той ми се намръщва.

— Лейди Катрин — повтаря. — Сега не е моментът да утвърждавате един брак, за който кралицата е постановила, че е недействителен.

Вглеждам се в смуглото лице на мъжа, чийто собствен брак щеше да бъде обявен за недействителен, ако вместо това съпругата му не беше убита в най-удобния момент.

— Ние знаем истината — казвам упорито.

— А авторите публикуваха това, което смятат за своя истина — отвръща той с равен тон.

— Не поръчахте ли вие книгата? — питам настойчиво, знаейки, че е така.

— Не — лъже той. — А онези, които са свързани с нея, ще пострадат. Кралицата издаде заповед за арестуване на вашия чичо Джон Грей, за Джон Хейлс, автора, за Робърт Бийл, неговия писар, за доведения баща на Нед Сиймор — Франсис Нюдигейт. Дори за Никълъс Бейкън, лорд-пазителя на Големия държавен печат, който се изказа в полза на сестра ви.

Застивам, потресена.

— Чичо ми — арестуван? Пазителят на Големия държавен печат — арестуван? Но какво ще стане с Катрин? — вкопчвам се в ръкава му. — О, сър Робърт! Не я връщат обратно в Тауър, нали?

— Не.

— Но къде ще отиде тя, ако отведат чичо ми от дома му? Нима ще я оставят там с лейди Грей? Или е освободена? О, сър Робърт, освободена ли е?

— Не — той се изправя. — Лейди Мери, трябва да замина по дела на нейно величество. Трябва да изпратя стражи да арестуват тези мъже за разпит.

Вдигам поглед към красивата му, стройна фигура.

— Вие, да ги арестувате? Вие, който не сте имали нищо общо с книгата, сега ги арестувате?

— Да — казва той лаконично. — Както ми нарежда кралицата.

Няма смисъл да роптая, че той винаги прави каквото иска кралицата, че никога не й се противопоставя. Не можеш да станеш фаворит в двора на един тиранин, без да жертваш принципите си всеки ден. Единственото, което мога да направя, е да се опитам да го убедя да остане на страната на Катрин.

— Сър Робърт, това е жестоко спрямо сестра ми и нейните малки момчета. Те не са направили нищо. Тя не е направила нищо. Някой друг е поръчал тази книга — навярно дори са го сторили ваши приятели — но не е тя. Някой я е написал — но не тя. Някой я е публикувал — не тя. Не можете ли да помолите тя да бъде освободена? Дори ако трябва да арестувате онези други хора?

Той поклаща тъмнокосата си глава и казва:

— Кралицата отказва да ме слуша за това. Отказва да слуша когото и да било. Тя има право да помилва някого само когато й е угодно.

— На нашата братовчедка Маргарет Дъглас й беше простено за далеч по-лоши неща!

— Това е решение на нейно величество. То е във властта й.

— Зная това! — възкликвам. — Тя е…

Той рязко вдига ръка, за да ми напомни, че не може да чува никакви критики към жената, която властва и над двама ни.

— Тя е твърдо решена — продължавам, а когато той се обръща и си отива, прошепвам на себе си: — Твърдо решена да бъде жестока.

* * *

Намирам се във вратарската къщичка с Томас Кийс, който наблюдава портата и застаналия на пост страж от малкия прозорец, когато чувам тропот на коне и Томас казва:

— Това е застъпникът на сестра ти, арестуван, бедният човек.

Повдига ме върху едно столче, за да мога да надникна през прозореца и да виждам, без да ме забелязват. Хейлс влиза през портата, яхнал окаян кон, а зад него виждам друг мъж, свел надолу лице, ограден от въоръжена стража.

— Боже мой! А това е моят чичо Джон. Джон Грей, при когото беше настанена сестра ми!

Томас ме оставя и взема черния жезъл, символ на службата му. Чувам вика му, с който нарежда на новодошлите да се представят, а после им отваря портата, пуска ги да влязат и се връща при мен, слага големия си жезъл обратно в ъгъла и разхлабва кожения си колан.

— Но какво са направили? — пита ме: милото му лице е озадачено. — Само заради написването на книгата им ли е това?

— Да — казвам горчиво. — Знаеш, че чичо ми никога не би направил нищо срещу Елизабет. Предан й е от цяла вечност. А самият Джон Хейлс казва, че всичко, което се опитвал да направи, било да докаже, че една протестантка може да наследи престола. Не призовавал Катрин да заеме мястото на Елизабет, а само да бъде посочена за наследница, ако Елизабет умре без син.

— Тайният съвет ще види това — казва Томас с надежда.

— Освен ако не затворят много здраво очи — казвам с горчивина.