Филипа Грегъри
Последните Тюдори (62)

Тауър
Лондон, зимата на 1562 г.

Ние с Нед прекарваме затворническа Коледа с подаръци, донесени от града, и зелени клонки от градината на коменданта. Гощаваме се царски. Лондончани оставят по нещо пред портата на Тауър всеки ден: храна и дребни подаръци. Толкова съм трогната, задето изпращат подаръци за Теди. Един лондонски златар му изпраща лъжица, на чиято дръжка е гравиран фамилният ни герб — ангелските криле, един майстор на играчки му изпраща дървено люлеещо се конче. Той е изключително развълнуван от това, макар че все още не умее да върви, държейки го между краката си. Вместо това го бута пред себе си навсякъде, където ходи, и ми нарежда да подвиквам: „Дий!“ Той може да казва само: „Хии!“, а баща му се оплаква, че първите му думи би трябвало да бъдат: „За Сиймор!“

Храним се сами, всеки в собствената си стая, но Нед идва в стаите ми веднага след като съдовете бъдат раздигнати от масата, а слугите му се оттеглят за през нощта. Стражът го пуска да влезе и ние отиваме в леглото за коледните целувки. Откакто коремът ми наедря, не сме се любили, но отърквам лице в голите му гърди и той ме разсъблича, за да може да гали гордата извивка на корема ми.

— Не вреди ли на детето, като се пристягаш толкова? — пита той.

— Не мисля — казвам. — Крих Теди до последните месеци.

— Толкова се радвам, че съм с теб този път — той заравя лице в топлите ми гърди. — Сигурно съм най-щастливият мъж, задържан някога зад тези стени.

Изкисквам се.

— Не дълбаеш ли в камъка? Не броиш ли дните?

— Моля се за освобождаването ни — казва той сериозно. — И мисля, че то ще настъпи скоро. Кралицата трябва да свика парламента, ако иска пари за армията си във Франция. А парламентът отказва да й отпусне средства, ако не посочи наследника си. Хванали са я натясно. Всички лордове от Тайния съвет се срещат насаме още от Дванайсетата нощ, и най-много са тези, които желаят ти да бъдеш посочена за нейна наследница.

Изпускам едва доловима въздишка.

— Значи признават, че сме женени?

— Винаги са го знаели — уверява ме той. — Просто не смееха да й се противопоставят преди. Освен това нали накараха и двама ни да се закълнем, че бракът ни е валиден, пред архиепископа на Кентърбъри, който записа това, за да го представи пред кралицата на Англия. Кентърбърийският архиепископ чу брачните ни обети. Едва ли можем да бъдем по-законно женени. Вече никой не може да го отрече.

Засмивам се гласно.

— Не бях мислила за това! Какви глупаци са! Да се вкарат сами в капан, когато се надяваха да хванат нас.

— Глупаци — казва той с дълбоката наслада на любовник в обятията на своята възлюбена. Никой друг няма значение, никой друг не е важен за нас двамата, преплетени в леглото, докато огънят хвърля потрепващи отблясъци по полуголите ни тела: — Глупаци в глупав свят, изгнаници от света на нашата радост.