Филипа Грегъри
Последните Тюдори (10)

Тауър
Лондон, юли 1553 г.

Нося нова рокля от зелено кадифе със златна бродерия. Сигурно тайно са поръчали да я ушият по мой размер, в очакване на този ден. Когато завързват корсажа на кръста ми, си казвам, че е стегнат като примка около врата ми. Именно тогава разбирам със сигурност, че това не е изненадващо наследство от умиращия ми братовчед, моментен акт; това е план, съставян от доста време: мерките на талията ми са били съобщени на шивачката преди много месеци. Моят свекър Джон Дъдли, главата на съвета, сигурно е ръководил и подготовката на одеждите, и на коронацията, баща ми е дал съгласието си, а всички лордове от съвета са се заклели да го подкрепят, а после бедният ми, изтощен от болестта братовчед Едуард го е приел като свое и им е наредил да се обърнат срещу неговата полусестра Мери, законната наследница.

Майка ми се е съгласила да бъде подмината в моя полза. Сигурно се е борила с гордостта си в продължение на седмици. Всички са имали месеци да успокоят съвестта си — ако някога са имали такава. Но аз трябва да се обърна със страховете си към Бог и да се преборя с вменения си от Бога дълг само в рамките на няколко дни, а сега трябва да облека новата си украсена със златна бродерия зелена рокля, да се кача в кралската баржа, да седна на трона под златния балдахин, и да бъда откарана с развяващите се кралски вимпели в Тауър, за да се подготвя за коронацията си.

Пътувала съм в кралската баржа само като спътница на братовчед си, но сега седя в средата, на трона, и чувствам как студеният вятър повява от реката към това изложено на показ място. Когато се изравняваме с кея, виждам стотици хора по цялото протежение на речния бряг и вътре в Тауър, взиращи се в мен, и се чувствам засрамена, когато слизам от баржата и отивам към Лъвската порта под знамената, които не мога да приема за свои. Изненадва ме радостта, която буди у мен присъствието на Гилдфорд — придружител в самотния ми ужас. Той улавя ръката ми, за да върви с мен, а после отстъпва назад, за да ме пусне да мина пред него, така красиво, сякаш танцуваме на сватбата си. Радвам се за балдахина над главата си, сякаш той ще ме защити от Божия взор, докато вървя към измяната. Майка ми върви зад мен и държи шлейфа ми, дърпа го наляво и надясно, като орач, който насочва инатлив кон и го пляска с поводите, за да го принуди да прокарва бразди в тежката пръст.

Когато влизаме зад закрилящите стени на Тауър, виждам, че тук има още тълпи от хора, които чакат да ме поздравят. Сред групата от дами е и сестра ми Катрин. Обърканият й поглед среща моя.

— О, Джейн — казва тя.

— Наричай я „ваше величество“ — процежда майка ми и мята встрани шлейфа на роклята ми, сякаш хвърля поводите на кон.

Катрин свежда покорно златокосата си глава, но поглежда към мен със зашеметени сини очи, докато минавам покрай нея. Тръгва зад мен, бледият й съпруг се мъкне унило редом с нея. Отиваме в кралските покои и аз поруменявам от смущение, когато нахълтваме грубо в личните покои на Едуард, в кралския параклис, в кралската спалня. Не виждам как бих могла да остана тук: със сигурност няма да спя тук — как бих могла да спя в леглото на краля! Всичко, което му е принадлежало, е било набързо изнесено, а подът — преметен и покрит с нови тръстики, сякаш е мъртъв вече от месеци, а не от четири дни. Въпреки това имам чувството, че може да влезе всеки момент и ще бъда посрамена, задето ме е хванал да се перча в стола му.

Но това вече не са покоите на Едуард, неговите лични стаи: те трябва да бъдат мои, и докато стоим там, смутени от чувството, че не сме на мястото си, вратата се отваря с трясък и цяла процесия от служители на кралския гардероб тежко внасят безброй големи сандъци с рокли и накити от гардероба и съкровищницата. Всички прекрасни рокли, носени от Катрин Пар, са тук. Спомням си я облечена в тях. Наметките, които принадлежаха на Ана от Клев, перлите на Сиймор, френските шапчици на Ан Болейн, испанската златна бродерия на най-първата кралица, починала още преди да се родя. Единствените рокли, които ми стават, са малките, красивите одежди, принадлежали на Катрин Хауард, обезглавена за държавна измяна, когато е била само с няколко години по-голяма от мен, принудена да встъпи в брак като мен, станала кралица, преди да се е научила да бъде зряла жена.

— Прекрасни обувки — казва Гилдфорд и ми показва бродерията и диамантите по носовете на обувките.

— Няма да нося обувките на мъртво момиче — казвам, потръпвайки.

— Тогава изрежи диамантите и ги дай на мен — Гилдфорд се засмива. Тършува в раклите като кученце, което измъква играчки. Майка му се усмихва снизходително, докато той закрепва обшита със скъпоценни камъни шапка върху русата си глава и намята кадифена пелерина на раменете си.

Катрин ме поглежда с широко разтворени сини очи.

— Добре ли си? — пита тя.

— Оставете ги — казвам раздразнено на Гилдфорд. — Няма да нося стари кожи и накити.

— Защо не? — пита настоятелно той. — Това са кралските вещи. Защо да не изглеждаме възможно най-добре? Кой има по-голямо право на това от нас?

Обръщам се към Катрин.

— Мисля, че съм добре — казвам неуверено. — А ти?

— Казват, че съм твоя наследница — изрича тя със слаб глас. — Казват, че съм следващата кралица след теб.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам на глас.

— Ти ще заемеш трона, ако умра? — питам.

Лицето й е като на кукла, застинало и красиво, безизразно, без никаква мисъл.

— Надявам се това да не стане — казва тя безпомощно. — И заради двете ни.

Ръката й посяга към джоба на пелерината й.

— Котето Рибън ли държиш там? — питам.

Тя поклаща глава.

— Не ми позволяват.

Уилям Полет, престарелият маркиз на Уинчестър, пристъпва напред с кожена кутия, поръбена със злато по ъглите и затворена със златна закопчалка. Поглеждам го, сякаш ми носи отровна змия.

— Мислех си, че е добре да пробвате короната — казва той с беззъба усмивка. — Пробвайте!

— Не я искам! — възкликвам с внезапно отвращение. Това е короната на Едуард: за мен няма и капка съмнение, че би трябвало принцеса Мери да е следващата, която да я носи. — Не я искам!

— Аз ще я нося — казва внезапно Гилдфорд. — Дайте ми я. Ще я пробвам.

— За вас ще намерим друг размер — казва маркизът и се усмихва на съпруга ми. — Тази е твърде малка за вас. Ан Болейн я носеше на коронацията си.

Как може подобна вещ да не бъде прокълната? Последната кралица, която я е носила, умряла, преди да са изтекли и три години, откакто я нахлупили на главата й. Хващам Гилдфорд за ръка и го издърпвам встрани от отворената кутия и златната корона, натежала от скъпоценни камъни.

— Не може да бъдеш коронован за крал — казвам му тихо. — Само ако парламентът го поиска, а аз те удостоя с кралската титла. Ти не си посочен като наследник на Едуард. Аз съм наследница. Ако ще бъда кралица, ти трябва да бъдеш мой съпруг, а не крал.

— Гилдфорд е крал-консорт — прекъсва ме майка му, идвайки зад нас. — Той ще бъде коронован за крал редом с вас.

— Не — чувствам, макар и объркана, че това е по-лошо от моята узурпация. Аз поне съм Тюдор. Аз поне съм в линията на престолонаследието. Моят род поне бе назован в завещанието на крал Хенри. Но Гилдфорд е син на събирач на данъци, екзекутиран за измяна. Не може да заеме престола, дори мисълта за това е нелепа. Това е оскърбление към кралската линия. — Моят братовчед кралят назова мен, като дъщеря на майка ми. Ако Гилдфорд бъде коронясан, става очевидно, че не действаме като хора с кралска кръв, а водени от греховна амбиция. Братовчед ми беше богопомазан в кралски сан. Аз наследявам трона от него. Аз съм Тюдор и кралица. Гилдфорд е просто представител на семейство Дъдли.

— Ще разберете, че Дъдли са най-важното семейство в страната! Ще научите, че моят съпруг е човекът, който издига и сваля кралете! — нахвърля се яростно майка му върху ми. — Ние ви направихме кралица, и ще направим нашия Гилдфорд крал.

— Не е така! Аз предадох на Джейн наследственото си право! — майка ми надига глас и идва бързо до мен. — Джейн трябва да заеме трона. Не синът ви.

— Виж какво предизвика сега! — прошепва ми яростно Гилдфорд. — Такава си глупачка! Аз съм ти съпруг! Защо отказваш да ме короноваш? Аз съм твой господар, ти се закле да ми се покоряваш, как мога да бъда нещо друго освен крал, когато ти си кралица? А виж сега! Разстрои майка ми.

— Не мога да променя това! Помолих се за Божие напътствие, Гилдфорд. Бог ме призова на това високо положение. Не го искам, но виждам, че Той ме е призовал, за да изпита вярата ми. Но не е призовал теб. Той не призова теб. Ти не си кралски наследник: аз съм.

Пребледнял от гняв, той не може да намери подходящи думи, за да ми отговори.

— Непокорна съпруга! — изсъсква ми. — Противоестествено създание! Дори само това е измяна! Да не говорим за останалото!

— Не изричай тази дума! — изсъсква майка му, когато той се завърта на пета и изхвръква от стаята. Сподиря го с яростен поглед и се втурва след него. Оставят ме трепереща от гняв и скръб, с отворената кутия с короната на Ан Болейн на масата пред мен, а сестра ми се взира в мен с широко разтворени очи.

Маркизът на Уинчестър, който постави началото на всичко това с лъжливото си обещание за корона пред Гилдфорд, се обръща към чичо ми Хенри Фицалан, граф на Аръндел, и Уилям Хърбърт, свекъра на Катрин, повдигайки вежди, сякаш за да попита как страната ще се управлява от такова враждуващо помежду си семейство.

— Мислех, че всичко това е уговорено? — пита лукаво.

— Уговорено е — казва бързо свекърът на Катрин. Той поне не иска трудности: този заговор е и негов. Синът му до него кимва, сякаш знае всичко по въпроса.

— Не беше уговорено с мен — казвам. Внезапно усещам как Божията десница се разперва над мен. Внезапно разбирам какво искам. Не съм глупачка и знам как е правилно да постъпя сега. Вече не се давя в страх: виждам пътя си. — Ще приема короната, тъй като Божията воля е да го направя, понеже мога да върша Божието дело. Но за Гилдфорд не е предопределена такава съдба. Аз съм тази, която наследява короната от крал Едуард, Бог да приеме душата му, а Гилдфорд, моят съпруг, заема трона редом с мен.

По-скоро усещам, отколкото виждам, че сестра ми Катрин се е промъкнала малко по-близо, сякаш за да каже, че е тук като моя наследница, че ние сме момичетата с кралска кръв, определени за наследници. Не сме глупачки или пионки. Съпругът ми няма да бъде коронован за крал; нейният съпруг няма да бъде коронован за крал.

— Но той трябва да има титла — отбелязва свекърът на Катрин замислено. — Кралска титла. В крайна сметка…

Не довършва, но всички знаем какво би казал — в крайна сметка херцогът на Нортъмбърланд едва ли би направил всичко това, само за да постави на трона дъщерята на Хенри Грей. Кой го е грижа за мен, в края на краищата? Как моето възкачване на трона би облагодетелствало семейство Дъдли? Поне Гилдфорд трябва да се сдобие с титла в резултат от извършеното през този ден: семейството му ще си поиска дължимото. Не връзвай устата на вол, който вършее^[1], а семейство Дъдли са лакоми волове.

— Ще го направя херцог — предлагам. — Това е титла за член на кралското семейство. Ще бъде херцог Кларънс.

Последният херцог Кларънс е бил удавен в бъчва с малвазия точно на това място, заради самонадеяната си амбиция. Не ме е грижа дали ще направят сравнението.

* * *

Спя със сестра си Катрин в кралското легло, а една от дамите ми спи на сгъваемо легло на пода до нас: копринено гладките чаршафи са затоплени за мен със златна грейка, дюшекът — прободен с меч, за в случай, че там има скрит убиец. Гилдфорд не идва при мен, а на сутринта болката в стомаха ми е по-силна и когато се събуждам, откривам, че месечното ми неразположение е настъпило и кървя.

Катрин изскача от леглото и смъква завивките.

— Колко отвратително! — възкликва тя. — Защо направи това? Не знаеше ли, че цикълът ти идва?

— Не — казвам. — Невинаги идва по едно и също време. Откъде да знам, че ще дойде сега?

— Не можеше да избереш по-лош момент или място.

— Не можеш да твърдиш, че съм го избрала! — разбира се, това не се е случвало никога преди в покоите на краля: никога не е имало кралица в тези покои, в това легло. Всички кралици живеят в апартаментите на кралицата. Ние с Катрин трябва да изнесем изпоцапаните чаршафи до пералното помещение, и отговорникът за бельото изглежда отвратен. Толкова ужасно съм посрамена. Трябва да поискам да ми донесат чисто бельо и леген, за да се измия, и слугите внасят кани с гореща вода и ароматизирани кърпи. Чувствам се толкова опозорена, че когато най-накрая стигам до параклиса, обронвам лице в ръцете си и се моля на Бог да кървя до смърт и да бъда освободена от този ужасен дълг.

Веднага щом стигам до залата за аудиенции и сядам на трона, получавам съобщение от свекърва си. Една от нейните дами влиза и прави нисък реверанс — като пред кралска особа, — изправя се и ми казва, че нейна светлост херцогинята на Нортъмбърланд няма да бъде в двора тази сутрин, и че тя и синът й лорд Гилдфорд се връщат в къщата си в Сион.

— Понеже отказвам да го направя крал? — питам направо.

Искреността ми я кара да примигне.

— Милорд Гилдфорд казва, че не е достатъчно да бъде херцог, и ако не е крал, тогава явно не може да бъде съпруг на кралицата.

— Той ме оставя? — питам стъписано.

Тя се изчервява, съзнавайки, че това е ужасно оскърбление. Отново се снишава в реверанс и остава така, забила поглед в пода.

Отново ме обзема яростната решителност, която сега разпознавам като силата на Бог, действащ чрез мен. Той ми дава сила. Дава ми яснота. Обръщам се към чичо си Хенри Фицалан, графа на Аръндел, застанал до мен:

— Моля, отидете при милорд съпруга ми и му кажете, че неговата кралица заповядва той да остане в двора — казвам през зъби. — И съобщете на нейна светлост майка му, че очаквам и нея тук. Никой от тях не може да си тръгне без позволение. Те знаят това.

Той ми се покланя и излиза от стаята. Оглеждам другите лордове: някои от тях крият усмивките си. Зная, че ще бъда посрамена от кръвта, която ще се просмуче и ще изцапа роклята ми, ако не отида веднага в нужника. Поглеждам Катрин за помощ, а в отговор тя ме поглежда неразбиращо. Няма представа какво да прави.

— Не съм добре — казвам. — Отивам в личните си покои.

Всички се отпускат на колене и аз минавам покрай тях, следвана от дамите си. Едва мога да си стоя на краката от болката в корема, и вървя със странна походка, промъквайки се с едното рамо напред, като се опитвам да не позволя на кръвта да се процеди, но се заставям да стигна до кралските покои и не заплаквам от болка и ярост, докато вратата не се затваря и не оставам сама.

Никога не съм кървила толкова обилно.

— Тровят ме — прошепвам на камериерката си, докато тя изнася окървавените парчета плат и водата с цвят на ръжда. — Нещо ужасно се е объркало.

Тя ме поглежда със зяпнала уста. Не знае какво да прави. Внезапно се е оказала на служба при кралицата на Англия, а сега й казвам, че ме убиват. Никой не знае какво да прави.