Филипа Грегъри
Последните Тюдори (45)

Дворецът Гринич
Лятото на 1561 г.

Всички са толкова заети да се забавляват, че дворът почти не забелязва, когато Нед се сбогува с кралицата. За Елизабет това е любимото време от годината и всеки ден има балове, ловни излети и пикници. Потегляме от двореца Гринич надолу на лов из влажните ливади, които се спускат до реката. Вечер се разхождаме в градините и гледаме как ранните бързолети и лястовици кръжат около високите кулички и се спускат над водите. Гмуркат се в собствените си отражения и разплискват леко водата, когато се отделят от отразените си като в огледало образи.

Елизабет е по-влюбена в Робърт Дъдли отвсякога, напълно неспособна да устои на протегнатата му ръка, когато я кани на танц или да върви редом с него, напълно неспособна да устои на заканите му, когато той заплашва, че ще отиде да живее в Испания, ако тя не се допитва до него като до съпруг. Възвърнал си е всички позиции, които изгуби пред кралицата при смъртта на съпругата си, макар че никога няма да ги възвърне пред придворните. Страната никога няма да го приеме като неин съпруг, а голямата игра на живота на Елизабет е да му обещава достатъчно, за да го задържи близо до себе си, без да разкрива на никой друг в какво му се кълне. Мисля, че нейната измама е далеч по-нелоялна и далеч по-лоша от моята. Аз поне не лъжа Нед, макар че трябва да лъжа всички други.

Уилям Сесил е по-любезен и по-внимателен към мен отвсякога, сякаш се опасява, че Робърт Дъдли ще убеди кралицата да се омъжи за него и страната ще се обърне към мен като нейна наследница. Хората много повече биха предпочели да имат за кралица мен, отколкото която и да е жена, омъжена за човек от рода Дъдли.

— Изглеждате много бледа — казва ми Уилям Сесил загрижено. — Толкова много ли ви липсва обичаният от вас човек?

Налага се да сподавя лекото си ахване, когато си помислям, че говори за Нед, но той има предвид Джейни.

— Много ми липсва — успявам да кажа.

— Трябва да се молите за нея — казва той. — Не се съмнявам, че тя е отишла право в рая. Няма такова нещо като чистилище, та да може с молитви да постигнем освобождаването на нечия душа от него — но въпреки това е утеха да се молим за блаженството на нашите приятели на небето, а Бог чува всяка молитва.

Не му казвам колко пламенно се моля Нед да се прибере у дома скоро. Просто свеждам очи към земята и се надявам, че ще ми позволи да си тръгна и да отида в покоите на кралицата. Там никой не се интересува как изглеждам. Всъщност, Елизабет предпочита да съм бледа и мълчалива.

— А липсва ли ви и брат й, граф Хартфорд? — пита Сесил закачливо.

Този тон е толкова странен за такъв сериозен човек, че рискувам да хвърля бърз поглед нагоре. Той е свел лице и ми се усмихва, тъмните му очи обхождат изпитателно лицето ми. Чувствам, че се изчервявам, знам, че ще го види и ще си направи изводите.

— Разбира се — казвам. — И двамата ми липсват.

— И няма нищо, което би трябвало да кажете на кралицата… или на мен? — намеква Уилям Сесил внимателно.

Хвърлям бърз поглед към него: не ми е приятно да се шегува с това.

— Казахте ми, че е добре да изчакам подходящия момент да говоря с нея.

— Да — казва той безстрастно. — И сега моментът няма да е подходящ.

Стисвам устни.

— В такъв случай ще говоря с нея, когато ми кажете, че мога — казвам.

* * *

Ще намеря смелост да говоря с кралицата и да повикам Нед у дома, за да можем да се изправим пред нея заедно, веднага щом Уилям Сесил каже, че моментът е подходящ. Дотогава оставам онемяла от страх пред нея. Не смея да кажа на Уилям Сесил колко далече сме стигнали, без да имаме нито неговото позволение, нито подкрепата на Робърт Дъдли. Разбира се, Нед беше сигурен, че както Уилям Сесил, така и Робърт Дъдли доста добре се досещат какво сме намислили, а всеки би се обзаложил, че един красив млад мъж като Нед и една прекрасна принцеса като мен биха се влюбили един в друг, ако им е позволено да прекарват всеки ден заедно. Така че навярно е по-добре да проговоря скоро, с надеждата, че Уилям Сесил ще застане на моя страна.

Но ако с този закачлив тон Уилям Сесил не ме подканва да му се доверя, а, тъкмо напротив, ме предупреждава да не се женя за Нед? Иска ми се да беше говорил по-ясно, преди ние да се оженим и да споделим легло, и Нед да замине.

Има и по-лошо: откривам, че малко ми прилошава сутрин и че не мога да ям месо, особено месо с тлъстина, преди вечерта. От него ми се обръща стомахът и това е странно, тъй като по времето за закуска винаги съм гладна, стигала съм до вълчи глад след службата в параклиса и постенето. Сестра ми Джейн казваше, че съм чревоугодница, а аз се смеех и казвах… но сега няма значение какво съм казвала, тъй като няма да й го кажа отново никога вече, а сега понасям само хляб и мляко, а понякога дори не и това. Мопсът Джоу седи на скута ми на закуска и изяжда по-голямата част от порцията ми. Мисля, че гърдите ми са наедрели, а също и малко чувствителни на допир. Не зная със сигурност, и все още няма кого да попитам, но според мен това показва, че може да чакам дете. И какво ще правя, ако е така?

Лейди Клинтън, почитаемата ми леля Елизабет Фицджералд, моя роднина, която обичаше сестра ми Джейн, ме спира в галерията и отбелязва, че не съм толкова весела без моите приятели, двамата Сиймор. Чака, сякаш би трябвало да кажа нещо в отговор. Лейди Нортхамптън, която идва зад нея, ми заявява направо, че ако съм влюбена в Нед Сиймор, тогава бих сторила по-добре да кажа на кралицата и да издействам тя да му нареди да ме направи почтена жена. Стоят една до друга — приятелките на Елизабет, довереничките на Елизабет, двойка харпии, сякаш знаят всичко, сякаш скъпоценната ми тайна изобщо прилича по нещо на техните ужасни отдавнашни флиртове по време на предишното царуване, в онези отдавнашни години, когато са били млади, красиви и с нежни сърца.

Бузите ми пламват от срам, задето говорят за мен и Нед така, сякаш сме някаква обикновена двойка глупаци, които се държат тайно за ръце. Те не могат да знаят, не могат да разберат, че ние сме дълбоко влюбени а освен това сме и женени.

— Ако ви е обещал женитба и ви е изоставил, редно е да кажем на кралицата — прошепва лейди Клинтън. — Всички виждаха, че сте неразделни, а после той внезапно изчезва. Ще се застъпя за вас.

Ужасена съм, задето си мислят, че може да съм се държала разпуснато. Бясна съм, задето ме смятат за такава глупачка, че да бъда изоставена от неверен любовник. Аз съм престолонаследница на Англия! Аз съм сестра на Джейн Грей! Има ли вероятност да падна дотам, че да легна с мъж, който не ми е съпруг, и да се налага да разчитам на лелите си да го доведат у дома при мен? Но не мога да им кажа, че сме женени и че той е заминал с мое позволение. И не мога да се заставя да споделя с която и да е от двете стари харпии (които са най-малко трийсетгодишни), че съм омъжена жена, която очаква дете. Сподавям яростта си и просто се усмихвам любезно, като казвам, че Джейни наистина ми липсва много силно. Те приемат гневните сълзи за скръб и двете казват, че тя е била прекрасно момиче и загубата е ужасна, и никоя от нас не казва нищо повече за Нед.

* * *

Изглежда, че всички освен мен са обзети от пълно лятно щастие. Всички се ухажват, само аз стоя настрана. Елизабет и Робърт Дъдли не крият любовта си: ходят навсякъде заедно, понякога дори се държат за ръце пред погледите на всички. Тя се отнася към него като към съпруг и равен на нея, и всички знаят, че ако искат издръжка, пенсия или прошка за някое престъпление, тогава една дума от Робърт Дъдли струва колкото думата на кралицата, тъй като едното следва другото, сякаш тя няма избор по въпроса, нито собствен език за каквото и да е друго, освен за да ближе чувствените му устни.

Той раздава щедро благоволението си. Тя му е отпуснала огромни суми и разрешения да налага данъци върху доходоносни занятия. Едва не му даде и херцогска титла, но сега го потупва по бузата и заявява, че семейството му ще се издигне отново. Вече никой не споменава, че съпругата му почина при изключително подозрителни обстоятелства преди по-малко от година и как тогава всички го обвиняваха, че има пръст в това. Никой не си спомня, че баща му бе екзекутиран за измяна, а също и дядо му преди това. Аз го помня — но пък бащата на Робърт Дъдли постави родната ми сестра насила на трона, а оттам — на ешафода. Всички други в двора предпочитат да се държат така, сякаш Дъдли произхожда от най-видно семейство и винаги се е ползвал с доверие и обич.

Нещата в страната не стоят така, разбира се. Получавам тайни съобщения от хора, които ме уверяват, че ако има бунт срещу Елизабет и нейния разпътен любовник, ще ме подкрепят. Дори не ги чета подробно. Веднага ги давам на Уилям Сесил, който казва тихо: „Нейно величество е благословена с такава лоялна наследница. Тя ви обича за това.“

Иска ми се да кажа лукаво: „Е, не дава особен външен израз на обичта си.“ Иска ми се да попитам: „Обича ли ме достатъчно, та да ми позволи да бъда щастлива? Или ме обича само толкова, че да ме държи в такава мъчителна несигурност?“

Защото, макар всички да знаят, че аз съм наследницата, тя все още не ме е провъзгласила официално за такава чрез указ на парламента, а сега, когато Мери, кралицата на шотландците, обяви, че се връща в Шотландия, мнозина казват, че Елизабет би трябвало да посочи нея за своя наследница и така да сключи мир с нея и Шотландия и Франция.

— Вашият приятел Нед е бил добре приет в Париж и ми пише, че Мери, кралицата на шотландците, няма да потвърди мирния договор и настоява да се върне в Шотландия, поддържайки претенциите си към английския трон — казва ми Уилям Сесил. — Той изпълнява добре ролята си на мой шпионин в кралския двор на Франция. Бил е посрещнат като принц. Той и синът ми Томас са се срещнали с всички важни хора във Франция, а Нед ми каза много неща за тайните на двора, които не знаех.

— А кога се прибират у дома? — опитвам се да придам на гласа си възможно най-ведър и небрежен тон.

— Скоро, надявам се. Никога не съм срещал млади мъже, които да харчат повече пари — отвръща Сесил, с което не ми казва нищо.

Трябва да получа уверение, че Нед се връща скоро. Пиша му, а когато не получавам отговор, ме обзема тревога, че е забравил обещанията си към мен, че е влюбен в друга жена. Нареждам да пуснат слугата Глин в покоите ми в мига, щом пристигне, но той така и не идва. Пиша отново на Нед, за да му съобщя, че все още не знам нищо със сигурност, но прилошаването ми се е уталожило и това ме кара да си вярвам, че съм си внушила и че то не е означавало нищо. Той не отговаря и на това писмо. Не съм имала ново месечно кървене и със сигурност съм напълняла. Връзвам връзките на корсажа си все по-свободно и мога да се закълна, че коремът ми се закръгля все повече и повече с всеки изминал ден. Но не мога да повярвам, че вътре в мен има бебе. Струва ми се, че са минали безброй месеци, откакто Нед лежеше с мен и прокарваше жадуващата си ръка по гладките ми хълбоци. Мина половин година: със сигурност мина толкова време, та не мога да повярвам, че има бебе, и въпреки това не мога да потисна страха си, че то съществува.

Прислужницата ми, мистрес Лий, отбелязва, че гърдите ми са по-големи, а талията ми е наедряла, и аз я питам как една жена разбира, че чака дете, и колко скоро след първата брачна нощ се появява бебе. Тя е толкова потресена, че успява да ме уплаши: очите й се изцъклят и тя прошепва: „Милейди! Срамота! Милейди!“

Заклевам я да пази тайна. Тя е моя прислужница от години: би трябвало да знае, че никога не бих си позволила безчестно поведение. Казвам й, че съм омъжена жена и й показвам пръстена си и воала, които нося като знак, че съм съпруга. Казвам й, че пазя на сигурно място в кутията си за бижута писмото с предложението на Нед за брак и завещанието му, в което ме назовава като своя съпруга. Обяснявам, че бебето ще бъде следващият наследник на трона, а тя ми казва, че една жена може да преброи колко време ще мине до раждането. Казва, че се броят десет месеца от последния месечен цикъл, и че ще мога да определя дали детето ще е момче или момиче по това как лежи в утробата и по това, какво ми се яде — сладки или солени неща. Ако изпитвам гадене като при морска болест в първите месеци, бебето няма да загине по море. Ако отстраня котенцата от покоите си, ще бъде почтен мъж. Мисля си, че половината от това сигурно са глупости, но това е единствената помощ, с която разполагам.

Трябва да разчитам на нея да ми помогне. Тя може да пресметне заедно с мен кога ще се роди бебето, ако изобщо има бебе, може да ми помогне да скрия прилошаването си. Казва ми, че в това няма да има нищо трудно, но точно сега сестра й е болна у дома и там имат нужда от нея. Давам й позволение да замине за седмица, за да помогне с прибирането на сеното, и после тя просто се изпарява.

Просто ей така! Изобщо не се връща при мен, макар че е на служба при мен от години, и това ме кара да си дам сметка, че наистина съм в много голяма беда. Щом мистрес Лий ме напуска без предупреждение, бяга от двора и от доходоносната служба заради тайната ми, тогава това сигурно е опасно бреме. Щях да й платя цяло състояние да остане с мен и да ми помага — щях да й дам цялата кесия със злато от Нед, — но тя предпочете да бъде далече. Или ме мисли за опозорена, или за заплашена от истинска опасност, и какъвто и да е случаят, не иска да има нищо общо с мен, и аз отново съм съвсем сама.

Само да имах някой, който да ми помогне да реша как да постъпя! Пиша отново на Нед чрез английския посланик в Париж, макар че дори не зная дали още е там. Съобщавам му, че конопарчетата са добре и за комичната преданост на мопса Джоу — тя сякаш разбира, че имам нужда от приятел. Започнала е да спи на леглото ми и не мога да се размърдам, без да дойде да подуши лицето ми. Съобщавам му, че кралицата и Робърт Дъдли се държат като съпруг и съпруга в първите изпълнени с опиянение месеци от брака. Пиша му, че мистрес Лий е избягала и си нямам никого, който да ме посъветва. Казвам, че не зная със сигурност в какво състояние съм, но че бих била много по-щастлива, ако е тук. Не искам тонът ми да е жалостив, сякаш го умолявам да си дойде у дома, но наистина чувствам, че съм самотна с тревогата си и без съпруг, а сега се нуждая от него толкова много.

Не получавам отговор.

Зная, че има десетки причини да не ми отговори, но, разбира се, се опасявам, че ме е забравил или се е влюбил в някоя френска папистка. Ами ако прекрасната вдовстваща кралица Мери се е увлякла по него и иска да го отведе в Шотландия като свой крал-консорт, и няма да го видя в Лондон никога повече? Пиша отново, и макар че чакам ли, чакам, няма отговор.

— Моето момче и вашият приятел Нед Хартфорд продължават към Италия — отбелязва Уилям Сесил пред мен, сякаш това е приятна новина. — Освен ако не ги повикаме у дома. Какво мислите, лейди Катрин? Да им кажем ли да се връщат и да зарежат забавленията си?

Иска ми се да кажа: наредете му да дойде! Вместо това поглеждам към връзките на обувките си над гладкото очертание на корсажа си, и усещам как ме сърби коремът, притиснат здраво към банелите.

— О, кажете им да се забавляват! — възкликвам великодушно. — Тук всички сме щастливи, нали?

Уилям Сесил не е щастлив тук. Разбирам това по дълбоката бръчка между веждите му, по усещането, че сякаш лъже, когато се включва в безгрижното бъбрене на придворните. Бои се от завръщането на Мери, кралицата на шотландците, в нейното кралство. Притеснява го това, че Елизабет, една кралица, има намерение да предаде трона си на друга кралица, сякаш не е имало Адам, създаден в Рая, сякаш жените могат да посочват наследниците си, сякаш е редно наследниците им да бъдат жени. Омразна му е мисълта за папистка наследница на английския престол — това ще разруши делото на живота му по утвърждаването на Англия като протестантско кралство, — но Елизабет няма нищо против красивата й братовчедка да бъде близо до нея. Сесил вижда в лицето на Мери, кралицата на шотландците — или в лицето на който и да било папист — свой враг по отношение на религията, твърдо решен да преобърне делото на живота му. Но знае, че е достигнал предела на властта си. Не може да убеди кралицата да мисли за своята братовчедка Мери като за враг. Не може да я убеди да се омъжи за подходящ кандидат. Не може да я застави да забременее. Тя няма да дари страната със син. А аз толкова се страхувам, че ще го сторя. Толкова ме е страх, че съм на път да дам на страната син и наследник с кралска кръв, а никой не знае за това освен мен. И дори аз не съм сигурна.

За момент почти си помислям, че мога да му кажа истината. Той ме отдръпва от другите дами, като внимателно слага длан върху ръката ми.

— Да повикаме ли граф Хартфорд? — пита ме внимателно. — Имате ли нужда от него у дома, лейди Катрин?

Отмятам глава назад и се засмивам така весело, както Елизабет, когато се преструва на безгрижна.

— Небеса, не! — уверявам го. — Нямам нужда от никой мъж, най-малко пък от графа!

Плаваме с баржи по реката, Елизабет седи на трона си в кралската баржа, с музиканти редом с нея, по бреговете се трупат хора да ни гледат. Робърт Дъдли е до нея, както винаги, всичките й дами, включително и аз, сме се разположили на палубата и изглеждаме красиви и важни. Никой не забелязва отсъствието на Джейни, тя не липсва на никого, освен на мен. Сестра ми Мери е като изящна малка кукла, разположила се на висока седалка. Намигва ми: сякаш никога нищо не тревожи Мери. Помислям си, че може да й кажа колко много се страхувам, че очаквам дете и съм изоставена от съпруга си, но после си спомням, че тя е моята малка сестра и че по-голямата ни сестра винаги се опитваше да ни предпазва от нещастие и отиде на ешафода, без нито за миг да говори за съмнения или страхове, след като ми написа писмо с добри съвети, най-добрите съвети, които можеше да даде при тези обстоятелства. Няма да бъда по-недостойна сестра от Джейн. Няма да обременя Мери със страховете си.

Посланици, графове, лордове седят в голямата баржа, пият най-хубаво вино и клюкарстват. Виждам как Робърт Дъдли свежда тъмнокосата си глава към Елизабет и шепне в ухото й и я виждам как тя обръща глава и се усмихва. Те са толкова силно, толкова видимо влюбени, та аз внезапно забравям, че това е моята братовчедка с изключително труден характер и изпитвам съчувствие към нея като към всяка друга млада влюбена жена. Виждам, че копнее за него, от начина, по който извръща към него глава, до начина, по който се вкопчва в украсените с резба ръкохватки на стола си, за да се възпре да не посегне към него. Помислям си: познавам това. Разбирам това. Аз също съм изпитвала това. И отмествам поглед, преди да може да види опасното знание в изражението ми.

— Наистина, това е позорно зрелище — казва тихо някой в ухото ми, и аз се обръщам към лорд Пемброук, някогашния си свекър, който стои до мен и ме следи с поглед, докато наблюдавам Елизабет.

— О, не знам — казвам, показвайки невинност и невежество, като че ли едното е равностойно на другото.

— Е, Бог да ви благослови за това — казва мъжът, който побърза да ме изхвърли от къщата си без благословия, без сбогуване.

От високия си стол Мери ми се усмихва и ми кимва, сякаш за да ме посъветва да направя каквото мога с този необещаващ материал.

— Липсвахте на всички нас в дома Хърбърт — казва той надуто. — Зная, че синът ми съжалява, задето бе разделен от красивата си малка съпруга.

Нямам какво да отговоря на този внезапен изблик на лъжи. Разширявам очи и запазвам мълчание, за да разбера накъде бие.

— И зная, че го харесвахте — намеква той. — Бяхте влюбени от детинство, което е много хубаво. Навярно бихте могли отново да покажете благосклонност към него. Сега сте видна дама, навярно с голямо бъдеще, но нали няма да забравите младежката си любов.

Тук има толкова много неща за оспорване, че слагам ръка върху корсажа си, в който коремът ми се притиска твърдо, и усещам леко пърхане, подобно на ромон. Свеждам глава.

— И така, ето го моят син Хенри, по-влюбен от всякога — заключава баща му и, точно като участник в пиеса отстъпва встрани, за да разкрие друг актьор, и пред мен застава Хенри Хърбърт, далеч по-здрав от бледото момче, което помня от сватбения ни ден, красив, усмихнат и привидно дълбоко влюбен в мен.

— Не очаквах това — казвам му, докато баща му забързано се отправя да коленичи пред Елизабет.

— Простете ми — казва Хенри рязко. — Знаете, че никога не съм искал да ви изоставя. Помните колко бързо се развиха събитията, и че беше невъзможно да знаем кое е правилно, а аз бях болен и трябваше да послушам баща си.

За миг притварям очи. Спомням си ужаса и хаоса, и осъзнаването, че с Джейн е свършено и че нищо не може да я спаси.

— Спомням си — казвам сковано. Спомням си достатъчно добре, че ме пуснаха толкова бързо, сякаш бях опарила пръстите им. Но помня, че никой от нас не знаеше какво да прави, със сигурност не и боязливият младеж, който ми беше съпруг.

— Никога не съм мислил, че ще ни разделят — казва той искрено. — Мислех, че обетите ни са истински. Мислех, че сме женени и че ще бъдем съпруг и съпруга. Нямах представа, че може да ни разделят.

Спомням си, че го желаех, както едно момиче желае представата за съпруг. Спомням си прекрасната, бляскава и красива женитба, изящната си рокля и двудневното празненство. Спомням си него, ужасно болен, но опитващ се да върви с мен зад Джейн и Гилдфорд Дъдли към олтара. Спомням си Джейн, напрегната като изопнатата струна на лютня, незнаеща как да постъпи, каква е святата Божия воля, ужаса й от короната, куража й, когато я прие.

Усмихвам се при мисълта за своята непреклонна сестра.

— Да, спомням си всичко.

Той вижда усмивката и решава, че тя е заради него.

— Сега сте наследница на кралицата… — подхваща.

— Не ме е провъзгласила пред парламента — предупреждавам го, гледайки с едно око към трона, където Дъдли се е настанил до нея така, че са почти преплетени като змии: тя почти седи в скута му.

— Вие сте единствената протестантска наследница — поправя ме той. — И най-харесваната от хората. Тя ви нарече своя наследница пред целия двор.

Свеждам глава.

— Ако се оженим… — казва ми той много тихо. — Ако се оженим отново, както се оженихме преди, и имаме момче, тогава това момче ще бъде крал на Англия.

Докато казва това, изпитвам странно чувство, сякаш стомахът ми се е преобърнал от внезапен позив за повръщане или въздушно мехурче. Помислям си: възможно ли е детето да се раздвижва, когато става дума за великото му призвание? Като при Елисавета в Библията? „Светците и грешниците да са ми на помощ!“ — помислям си. Ако бебето ми се е раздвижило, тогава трябва да се омъжа — незабавно! И Хърбърт е толкова подходящ, колкото и всеки друг. Всъщност по-добре Хърбърт, отколкото който и да е друг, тъй като той дойде при мен, понеже баща му иска да се оженим отново, а Елизабет едва ли може да забрани, тъй като сме били женени преди. Тогава това беше отличен брак: добър е и сега. Той го иска, баща му го иска, кралицата не може да го забрани… а аз трябва да се омъжа за някого. Бог знае кога Нед ще се прибере у дома. Единствено Светата Дева знае защо той не отговаря на писмата ми. Тя, подобно на мен, е търсила мъж, който да бъде баща на детето й. И тя както мен, е знаела, че не може да бъде твърде придирчива. Трябва да се омъжа за някого, ако в утробата ми се раздвижва бебе.

Движението в корема ми е толкова силно, та не мога да повярвам, че той не го вижда. Посягам към него: той не знае, че сграбчвам ръката му за опора.

— Всъщност имаме щастливи спомени — казвам напосоки. Потя се: той сигурно вижда ситните капчици пот по бялото ми лице.

Той взема ръката ми и казва:

— Никога не съм мислил, че не сме женени. Винаги съм те имал за своя съпруга.

— Аз също, аз също — казвам напосоки. С внезапен ужас се запитвам дали всъщност бебето не е на път да се роди, дали няма да дойде точно сега, пред всички. Трябва да отида в задния край на баржата и да намеря място, където мога да седя и да стискам зъби и да се опитам да удържа, молейки се това плаване да приключи скоро и да мога да стигна до стаята си. Не мога да допусна да се появи тук. Не мога просто да го изтърся пред двора! На борда на баржата! На кралската баржа! В най-хубавата си рокля!

Той свежда глава и ми показва нещо в дланта си. Това е старият ми венчален пръстен, от отдавнашния ни сватбен ден.

— Ще го приемеш ли обратно, за годежа ни? — прошепва.

— Да! Да! — възкликвам. Толкова отчаяно искам да си отиде, че почти изтръгвам пръстена от ръката му.

— Ще ти изпратя портрета си.

— Да, да.

— А ти нали ще ми изпратиш своя?

— Да, разбира се. Но моля те, извини ме сега…

— Отново сме сгодени.

— Сгодени сме.

* * *

Такава глупачка съм! Онова силно повдигане не е било започващо раждане, а раздвижване на плода в утробата ми — но кой да знае, че чувството е толкова ужасно? В Библията няма нищо, което да те предупреди за това усещане — сякаш всеки момент ще умреш. Но сега, когато ми се случи, зная какво е. Няма съмнение, че очаквам дете, няма как да го отрека дори пред себе си. Сега често долавям това странно движение, което кара стомаха ми да се бунтува от ужас. Бебето се движи без моята воля, така че понякога, докато лежа в леглото си, подутият ми корем леко подскача и се сгърчва и почти го виждам как се движи, сякаш държа котенце под нощницата си. Но не е котенце — щях да зная какво да правя с едно котенце, изобщо не бих имала нищо против едно котенце — бебе е и то такова, за което нямам позволение да зачена или запазя, или родя. Но независимо дали ми е позволено или не, без значение дали го искам или не, това дете идва, като ужасна, неудържима стихия, като дъждовен облак, който се носи през открита околност, тъмен и застрашителен и напълно неудържим.

— Добре ли си? — пита ме Мери с откровеността на по-малка сестра. — Защото изглеждаш подпухнала като кралицата, когато е болна, и си толкова сприхава напоследък.

Копнея да й кажа, че съм влюбена в Нед, но че нямам никаква вест от него. Че уж трябваше да отсъства седмици, но го няма от месеци. Копнея да й кажа, че сме женени, но той ме изостави, а сега очаквам дете и не мога дори да се оплача от начина, по който се отнесе с мен, тъй като бракът беше тайна, а бебето — още по-ужасна тайна, и няма как да го пазя повече в тайна. Така или иначе по някое време то ще трябва да се роди, и тогава с тайната ми е свършено, и ще бъда посрамена като някоя блудница, вързана за талига, за да бъде нашибана с камшик.

— Зле ми е — казвам унило. — Чувствам се ужасно зле. О, Мери, иска ми се да можех да ти кажа колко ужасно зле съм.

Тя се придърпва нагоре и сяда на пейката в прозоречната ниша до мен, със стърчащи навън малки стъпала.

— Да нямаш треска?

— Не, не, не е болест — отричам предишните си думи. — Просто не се чувствам добре.

— Да не ти липсва Нед?

— Ни най-малко.

Тя ми се намръщва: хубавото й лице е нацупено, сякаш изобщо не може да ме разбере.

— Имам приятел, таен приятел, няма да ти кажа името му, но никога не бих се отрекла от него — предлага ми тайната си в замяна на моята собствена. — Казва, че ме обича и аз знам, че го обичам. Няма да кажа нищо повече. Искам само да ти покажа, че мога да пазя тайна, че съм напълно зряла жена, макар и много дребна. Можеш да ми кажеш, че обичаш Нед и мога да добавя това към тайните, които трупам. Можеш да споделиш тайната си с мен.

Надавам лек стон на отчаяние при мисълта, че сестра ми може да се забърка в моето ужасно положение.

— Не говори за него — казвам й. — Който и да е, твоят таен приятел. И не говори с него. Не го пази в тайна. Забрави го. Дори не си мечтай за него. А ако поиска да се ожени за теб, тогава му кажи, че никога не можеш да се омъжиш без позволението на кралицата.

— Тя никога няма да ми позволи да се омъжа — Мери отхвърля навъсено думите ми с леко свиване на рамене. — Твърде много ще се страхува да не я даря с някой дребен престолонаследник. Не иска принц от династията на Тюдорите, висок само четири фута.

Толкова съм ужасена от тази мисъл, че ахвам:

— Но нима няма да имаш дете с нормален ръст?

— Кой знае? — тя отново присвива закръглените си рамене — миниатюрна кокетка. — Кой знае как стават тези неща? Във всеки случай непременно ще гледам да си избера висок любовник, за да уравновеся нещата.

— Мери, не можеш да имаш любовник! Не можеш да говориш така дори на шега. Закълни ми се, че няма да се срещаш с никого. Че ще се откажеш от тайната си.

— Това заради Нед ли е? Да не сте се оженили тайно?

Затискам устата й с длан и я поглеждам гневно.

— Не изричай нито дума повече — казвам. — Наистина, Мери. Не казвай нищо повече. Нямам тайна, а ти никога не трябва да имаш.

Мери отблъсква ръката ми.

— По-спокойно — казва тя с безразличие. — Не съм аз тази, която ти създава неприятности. Няма смисъл да ме щипеш. Но и не клюкарствам. Несъществуващата ти тайна е в безопасност с мен — приплъзва се до ръба на пейката в прозоречната ниша и скача леко на пода. — Но Хенри Хърбърт не е подходящ за теб, помни ми думите. Този човек е като ветропоказател: накланя се според посоката на вятъра. Прави каквото му каже баща му, а баща му не мисли за нищо друго, освен за тяхното семейство. Точно сега си мислят, че ще бъдеш посочена от парламента за наследница, вместо кралица Мери, и ще наследиш престола, когато Елизабет умре. Затова така са те наобиколили, все едно те обичат. Не си и помисляй, че хранят обич към теб.

— Не мисля, че някой ме обича — казвам мрачно.

Мери хваща ръката ми и я допира до бузата си.

— Аз те обичам — казва. — А аз имам голямо сърце. Във всеки случай по-голямо от сърцето на Хенри Хърбърт.

— Той е единствената ми надежда — казвам унило.

— Наистина ли смяташ да се омъжиш за него? — пита ме тя невярващо. — Защото те предупреждавам: че той показва твой портрет из целия двор и казва, че двамата сте сгодени. Хората ме питат. Отрекох.

Бебето ми се размърдва, сякаш за да изрази несъгласие. Ахвам леко.

— Не смея да му откажа.

— Даде ли ти пръстен? — пита настойчиво Мери.

— Да. Старият ми венчален пръстен отпреди. Запазил го е. Даде ми също и гривна и кесия със злато, за да докаже, че е искрен. Баща му ми даде една брошка от майка му.

— Поискай от кралицата позволение да се омъжиш за него, докато сме на път — съветва ме Мери. — Тя е в най-доброто си разположение на духа, когато дворът е извън Лондон, а тя и Дъдли ще бъдат заедно по цял ден — а също и по цяла нощ. Или пък… защо не помолиш Дъдли да се застъпи за теб? Това лято самият той е влюбен: той е на страната на любовта, опълчила се срещу света. Не може да призовава за предпазливост: с всичка сила я пришпорва да се омъжи за него. Ако това е желанието ти. Макар че не мога да разбера защо би го искала.

Примигвам.

— Дори не съм приготвила нещата си — казвам, без връзка с разговора. — Не мога да намеря пътната кошница на господин Носльо.

— Ще ти помогна — казва моята пълна с изненади малка сестра. — Престани да плачеш. Нед ще си дойде у дома скоро и ще предяви отново правата си на твой съпруг или ще се омъжиш за Хенри. И в двата случая получаваш дом и съпруг. Някой ще те обича заради теб самата. Във всеки случай аз те обичам. Какво повече искаш?