Филипа Грегъри
Последните Тюдори (43)

Дворецът Уайтхол
Лондон, пролетта на 1561 г.

Когато времето става по-топло, мога да се срещам със съпруга си навън, на открито, и всеки ден ние се разхождаме заедно в малките градини, разпръснати като парчета от мозайка около двореца. Тук птиците са толкова питомни, че седят в напъпилите клони над главите ни и пеят, сякаш са щастливи като нас. Връзвам звънче на котарака Рибън, за да предпазя новоизлюпените птичета, които скоро ще се появят в овощната градина, живия плет и в дърветата.

Понякога Нед се промъква до покоите ми, слугите ми изчезват и ни оставят сами. Понякога Джейни ме придружава до малката къща на Канън Роу и дреме в слънчевата зала за аудиенции, докато Нед и аз прекарваме целия следобед в леглото му. Мисля единствено за следващата ни среща: сънувам го, когато спя. Откривам, че цял ден усещам копринено гладкото си бельо, прелестната деликатност на дантелата си, блясъка на брокатената си рокля, сякаш целият свят е по-наситен и осезаем заради моята страст по Нед.

— И с мен е така — казва ми той, докато се разхождаме край реката и усещаме мириса на сол в хладния вятър откъм морето. — Пиша повече отвсякога, и по-гладко и с по-голямо разбиране. Всичко сякаш е по-живо. Светът е по-ярък, светлината — по-златиста.

— Колко се радвам, че сме женени и не сме принудени да бъдем като тях — казвам и кимвам напред, към кралицата и Робърт Дъдли, които се бавят нарочно: дланта й е върху ръката му, докато той шепне в ухото й. — Не бих могла да понеса мисълта, че никога няма да бъдем заедно.

— Съмнявам се, че често са разделени. Цялата страна клюкарства за нея, а сега тя каза на графа на Аран, че няма да се омъжи за него, и всички знаят, че Дъдли е причината. Не искам никога да те видя посрамена като нея. В Европа говорят, че тя блудства със своя началник на конницата.

Поклащам глава осъдително, както подобава на една съпруга.

— Но все пак колко е ужасно да е принудена да се омъжи без любов! — възкликвам. — Никога не бих се омъжила за когото и да е, ако бъдем разделени.

— Нито пък аз — прошепва той. Незабелязан от никого, стиска ръката ми. — Ще обслужваш ли кралицата тази вечер? Може ли да дойда в стаята ти преди вечеря?

— Да — прошепвам. — Обличах я вчера. Днес не се налага да й прислужвам. Ще оставя вратата си отключена.

* * *

Великите пости започват и са съвсем небрежно съблюдавани от двора на Елизабет, която сякаш е изхвърлила сезона на постенето заедно с всички папистки ритуали. Както се полага, не ядем месо, но в кухнята приготвят вкусни блюда от всевъзможни видове риба, и се оказва, че протестантската принцеса не смята за месо домашните и дори дивите птици. Не знам какво би казала сестра ми Джейн за това. Според мен Джейн щеше да настоява, че законите относно храненето следва да бъдат строго спазвани, и със сигурност щеше да познава всеки един от тях, включително такива забрани на храни, за които никой не е чувал. Толкова ми се иска да можех да я попитам.

Дори сега, седем години след смъртта й, почти всеки ден откривам, че искам да я попитам нещо или да й кажа нещо. Странно: тя ми липсва много повече, отколкото ми липсва майка ми. Мога да понеса смъртта на майка си, защото тя беше очаквана, защото имахме време да се сбогуваме, защото — честно казано — тя не беше любяща или мила жена. Но смъртта на Джейн бе толкова внезапна и несправедлива, и тя си отиде от мен, преди да мога да я попитам толкова много неща, дори преди да съм се превърнала в жената, която съм днес. И макар че беше благочестива и усърдна в учението и религията си, тя ми беше истинска сестра, заедно бяхме другарки в игрите. Мисля си, че постепенно щях да й стана по-различна сестра, вече не разглезеното момиченце, което познаваше. Мисля, че щеше постепенно да ме хареса, ако можехме да израснем заедно. В онзи ден на Тауър Грийн изгубих сестра, но изгубих и общото ни бъдеще.

Не зная какво щеше да си помисли за това, че двама съпрузи си лягат заедно по време на Велики пости, а после ме напушва кикот, когато си представям как я питам. Дори само въпросът ми би я шокирал! Ако само знаеше къде ме е довела любовта, само да можеше и сама да познае любовта. „Научи се да умираш!“ — от тези думи сърцето ме заболява за нея и ми се иска да й кажа: „Не! Не! Научих се да обичам, и това е като някакво чудо от друг свят, докато умирането е толкова земно.“ Без нейните съвети, и лесно убедена от настойчивостта на желанието и жаждата си за живот, решавам да си лягам със съпруга си както през дните на постите, така и в неделите. Не ме е грижа. Ще си лягам с него през четирийсетте дни на Великите пости и ще приема, че както ги няма чистилището и изповедта, и този грях също вече го няма.

— Но нямаш ли месечно кървене? — пита ме Джейни, когато й разказвам за теологичните си борби със старото учение на Църквата и собствените ми нови реформаторски предпочитания.

— Не — казвам уклончиво, — мисля, че не съм имала от декември насам.

— Не си ли? — тя внезапно застава нащрек.

— Не, не мисля.

— Но вече наближава март! — възкликва тя.

— Знам, но и ти не си имала — казвам. — Знам, защото при двете ни беше по едно и също време, точно преди Коледа, помниш ли?

Тя маха пренебрежително с ръце.

— Аз съм болна! Знаеш, че съм болна и често пропускам цикъла си. Но при мен едва ли има значение! Очевидно не значи нищо. А ти се храниш добре и си напълно здрава и си младоженка, а сега си пропуснала поне един цикъл. Катрин! Нима не разбираш? Може да очакваш дете!

Поглеждам я, обзета от ужас.

— Дете?

— Колко прекрасно! — възкликва тя. — Ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия! Помисли си за това!

— Дете? — повтарям, удивена.

— Молих се за това, а сега ще го видя! — казва тя. — Дай Боже да живея достатъчно дълго!

— Защо да не живееш достатъчно дълго? — всичко, което казва, само ме обърква повече. — Нима бебето няма да се роди тази година? Или ще е догодина? Как се определя?

— О, кой го е грижа? Трябва да кажеш на Нед.

— Трябва — съгласявам се. — Какво ли ще каже?

— Ще бъде във възторг — заявява тя уверено. — Кой мъж не би бил във възторг, че съпругата му носи в утробата си престолонаследника?

Чувствам се, сякаш всичко се случва твърде бързо за мен.

— Не бях предвидила да имам дете толкова скоро, във всеки случай не и преди всички да узнаят, че сме женени.

— Какво си мислеше, че ще стане, като си лягаше с него при всяка възможност? — тя ме поглежда, сякаш съм глупачка, а и аз се чувствам много глупаво.

— Но как една жена разбира, че се е случило?

— Много добре си знаела какво се случва! — избухва непристойният смях на Джейни.

Поруменявам.

— Да, делили сме легло, разбира се, но не очаквах, че ще зачена веднага. Майка ми имаше само нас трите, а си лягаше с баща ми всяка нощ в продължение на години.

— В такъв случай хвала на Бога, че си плодовита, а не ялова като всички други Тюдори.

Радвам се за това, но бих предпочела да мисля за наследник на Тюдорите като за нещо в много далечното бъдеще.

— Ще трябва да съобщим на всички, че сме женени — казвам, сега обзета от безпокойство. — Всички ще трябва да узнаят. Ще трябва да им кажем веднага. Преди да напълнея. Кога става това?

— Ще ти простят, че си го пазила в тайна, ако родиш момче — предрича тя. — Ако можеш да дариш Елизабет с момче с кръвта на Тюдорите, наследник на трона й, тогава всичко ще ти бъде простено. Боже мой, Сесил ще му бъде кръстник! Какво облекчение за всички! Син и наследник за Елизабет. Ти ще бъдеш спасителка на Англия.

— Трябва да съобщя на Нед — казвам.

— Довечера — казва тя. — Ела в стаята ми преди вечеря, преди танците. Ще му кажа да ме посети тогава. Ще кажа, че ми е зле и ще пропусна вечерята.

* * *

Джейни е оправила за нас собственото си легло, а огънят в решетката на огнището е запален и на масата пред огъня е сложена малка вечеря за двама. Тя отново е нашият добър ангел. Нед влиза тихо, затваряйки вратата след себе си, и мести поглед от сестра си към мен, своята съпруга.

— Какво става? — пита. — Какво има?

Настъпва мълчание.

— Катрин има да ти каже нещо — подтиква ме Джейни.

Опитвам се да се усмихна, но треперя.

— Мисля, че може да очаквам дете — казвам. — Нед, надявам се да си щастлив? Мисля, че може да очаквам дете.

Не мога да не забележа паниката, изписала се по лицето му.

— Сигурна ли си?

— Съвсем не! Не съм сигурна — казвам, толкова изплашена, колкото е и той. — Джейни смята, че е така. Може и да греша.

— Разбира се, че е сигурна — казва Джейни. — Пропусна месечното си кървене през януари.

— Но понякога наистина пропускам по някое — казвам. — И забравям да броя. Така че може да пропусна едно-две.

— Значи не си сигурна? — повтаря той.

— Не си ли доволен? — чувствам, че устата ми трепери. Толкова искам да е във възторг, както беше възхитена Джейни. Защото се боя от последиците за нас и не зная какво ще правим.

Той прекосява стаята с една крачка, улавя ръката ми и коленичи в краката ми, сякаш ще го посвещавам в рицарство.

— Разбира се, че съм доволен — казва, със скрито от мен лице. — Възхитен съм. Няма нищо, което да искам повече, отколкото детето ни, и колко прекрасно е, че то идва толкова скоро.

— Наследникът на престола — напомня му Джейни. — Единственото момче Тюдор от това поколение. Не слагам в сметката синовете на Маргарет Дъглас.

— Ако е момче. И ако не греша напълно — напомням им.

— Момче или момиче, ще обикна това бебе заради прекрасната му майка — казва Нед. Целува ми ръка, а после се изправя и ме целува по устата. Джейни се отправя тактично към вратата, но той й прави жест да остане.

— Чакай, Джейни, трябва да поговорим. Освен това, сега не можем да използваме леглото ти.

Той ми се усмихва и осъзнавам, че ако чакам дете, ще можем да легнем заедно едва след като се пречистя в църква след раждането. Дотогава има много месеци.

— Не съм сигурна — казвам отново. Не мога да понеса мисълта, че няма да се любим, когато изпитвам същото напиращо желание, както винаги, след като дори не съм сигурна, че чакам дете. Нима това също не е остаряло суеверие, което не е нужно да съблюдаваме?

— Разбира се — казва Джейни възхитено. — И трябва да планираме какво да правим.

— Ще трябва да съобщим на кралицата — казва Нед.

— Трябва да й кажем, преди да започна да напълнявам — казвам. — Но не много преди това. Няма нужда да й казваме преди този момент, нали?

— Навярно би трябвало. Тогава можем да оставим да мине известно време преди двете съобщения, за да не е толкова шокиращо за нея. Първо можем да й съобщим, че сме женени, а по-късно да й съобщим, че очакваш дете.

Не казвам нищо. Направо ми прилошава от страх при мисълта да кажа на Елизабет, че сме женени.

— Би трябвало да е доволна — казва Джейни. — Ако в нашето семейство се роди момче, тя ще бъде свободна да остане неомъжена цял живот.

— Би трябвало да е доволна — казвам предпазливо. — Но ако не е?

— О, какво е най-лошото, което може да направи? — пита Джейни дръзко. — Да те отпрати от двора за известно време? Така или иначе ще се оттеглиш в уединение преди раждането, а ако те изпрати в изгнание, можеш да отидеш в Хануърт за раждането и ние с Нед можем също да дойдем.

— Ако изпадне в ярост…

— Защо да изпада в ярост? — пита ме Нед. — Единственото, което сме направили, е да се оженим без нейно позволение. Това не е незаконно, откакто кралица Мери отмени закона, който го забраняваше. Не може да има съмнение, че щеше да разреши, ако я бяхме помолили. Нямаше основания за отказ, няма и основание за недоволство. Хората ще ни обвинят, задето сме избързали, но никой не може да ни вини за почтената ни любов. Родителите ни се съгласиха! Не може да има възражения.

Намирам кураж.

— Ще й кажем — съгласявам се. Настъпва кратко мълчание.

— Кога ще й съобщим?

— Ще трябва да изберем подходящия момент — казва Нед.

— Нека не казваме нищо до края на Великите пости. Може би на празненството за Великден, когато в двора отново стане весела. Ще има музика и танци — ще има театър — тя обича поетичните драми и танците. Ще й кажем, когато е в добро настроение и се забавлява.

— Да, това е добра идея — казва Джейни. Прокашля се леко. — По Великден.

Ако не бях толкова погълната да наблюдавам Нед, за да разбера какво мисли наистина за новините, опитвайки се да прозра дали отвъд добре изиграната му радост не се страхува, както се страхувам аз, щях да видя, че Джейни е по-бледа отвсякога. Тя кашля в ръкава си и там се появява червено петънце кръв.

— Джейни! — възкликвам стъписано.

— Няма нищо — казва тя. — Мехур на устната ми.

На следващия ден тя остава в леглото си, и сега Нед и аз се срещаме в стаята й без преструвки. Всеки ден след службата в параклиса идваме да я видим, и сега за пръв път съзнавам, че е много болна, и че изблиците й на руменина и възбуда са били признаци на тежка треска.

Лекарите казват, че здравето й ще се поправи с подобряването на времето, но не виждам защо са толкова обнадеждени, тъй като слънцето изгрява по-рано всеки ден, птиците започват да пеят пред прозореца й, но Джейни не се подобрява. Една сутрин отивам в стаята й веднага след службата в параклиса, но вратата е затворена, а придворната дама на Джейни седи отвън, с почервенели от плач очи.

— Тя спи ли? — питам. — Какво става?

Мистрес Трифт поклаща глава, с пълни със сълзи очи:

— О, милейди!

— Джейни! Спи ли?

Тя преглъща.

— Не, милейди. Отиде си. През нощта. Повиках лекарите и брат й, а той ще трябва да съобщи на кралицата.

Не разбирам. Не искам да разбера.

— Какво искате да кажете?

— Няма я вече, милейди. Умря.

Хващам се за студената каменна рамка на вратата.

— Но тя не може да е умряла. Видях я точно след вечеря снощи, оставих я, когато си лягаше да спи. Беше трескава, тя винаги е трескава; но не приличаше на умираща.

Жената поклаща глава.

— Уви, горкото момиче.

— Тя е само на деветнайсет! — възкликвам, сякаш това означава, че не може да умре. Би трябвало да знам по-добре: собствената ми сестра умря на шестнайсет, а нашият братовчед кралят — на петнайсет, болен като Джейни.

Мистрес Трифт и аз се споглеждаме вцепенено, сякаш никоя от нас не може да повярва, че Джейни я няма.

— Какво ще правя без нея? — казвам, и гласът ми е жален като на изгубено дете. — Как изобщо ще се изправя пред всичко това без нея?

Тя ме поглежда разтревожено.

— Да се изправите пред какво, милейди?

Облягам чело на дървената, украсена с резба врата, сякаш нуждата ми от Джейни може да ми я върне. Изгубих сестра си, изгубих баща си, изгубих майка си, а сега и най-добрата си приятелка.

— Нищо — прошепвам. — Нищо.

* * *

Нед е сломен от загубата на сестра си. Тя е била най-довереният му съветник и най-въодушевената му почитателка. Тя е била първата слушателка на стихотворенията му, тя му ги четеше и предлагаше промени. Тя му каза, че съм влюбена в него, преди аз самата да й кажа. Тя беше негова приятелка и довереница, както беше и моя.

— Тя намери свещеника — казва той.

— Тя ми вдъхна смелост — казвам аз.

— Тя ни показа, че любовта е неустрашима — съгласява се той. — Неустрашима.

— Не зная какво ще правя без нея — казвам, мислейки си за този двор, който е толкова пълен с врагове и полуприятели и неискрени приятели, начело с великата майсторка на преструвките Елизабет, която извръща лъжливото си лице ту в една, ту в друга посока.

— Уилям Сесил казва, че според него би трябвало аз да отида във Франция — отбелязва Нед. — Да присъствам на коронацията на новия крал. Това е голяма чест за мен, но не искам да замина сега.

— Не ме оставяй! — възкликвам веднага. — Любов моя, не можеш да ме оставиш! Не мога да остана тук без двама ви.

— Джейни казваше, че би трябвало да отида — казва той. — Каза, че благосклонността на Сесил е по-хубава от парична издръжка. Неговото приятелство ще ни помогне, Катрин. Той ще съобщи на кралицата за женитбата ни.

— Да, предполагам — съгласявам се неуверено. — Но не мога да мисля за това сега. Не мога да мисля като придворна, при положение, че Джейни току-що почина!

— Ще трябва да уредя погребението й — казва Нед тъжно. — Изпратих съобщение на майка си и ще говоря отново с брат си. И ще кажа на Уилям Сесил, че ще замина, ако мога, ще му кажа, че вече не съм сигурен.

— Ще дойда на погребението — решавам. — Всички знаят, че я обичах като сестра.

— Ти беше нейна сестра — казва Нед. — Във всяко отношение. И си нейна сестра по брак. Тя беше толкова щастлива от това.

* * *

Погребението е впечатляващо. Елизабет обявява в двора траур за Джейни, признавайки в смъртта роднинската им връзка чрез крал Едуард, която през повечето време пренебрегваше, докато Джейни бе жива. Горчиво си помислям, че Елизабет не иска братовчеди, не иска наследници, иска всичките й роднини да са мъртви като майка й. Но пищните погребения й доставят удоволствие. Погребва сродницата си с всички почести, които й бе отказвала приживе.

Майката на Нед присъства на погребението на дъщеря си, но оставя своя втори съпруг с ниско потекло у дома. За един безразсъден миг си помислям, че мога да говоря с нея, че това е жена, омъжила се по любов, без позволение, както сторих аз. Но тя е вцепенена в скръбта си. Не се разтапя в сълзи, не се обръща към мен като към възможна снаха, не говори дори със синовете си. Заема мястото си в процесията и изпълнява машинално траурните ритуали, сякаш й се иска това да не се случва, и си тръгва от двора при първа възможност.

Нед няма време за нищо освен за подготовката на погребението, каляската за ковчега, репетициите на хора в Уестминстърското абатство. Почти триста опечалени вървят след ковчега, сред тях съм и аз, и виждам бледото изопнато лице на Нед, осветено от скръбта в тъмнината на голямото абатство. Той поглежда към мен, сякаш чувства любящия ми поглед върху себе си, и ми отправя малка, тъжна усмивка. После прекрасният химн, избран от него, отеква звънко в изпълнение на хора, и Джейни е положена да почива в криптата на семейството си, до нашата. Гробниците на Джейни и на майка ми са една до друга, което е някаква утеха, макар да прави още по-печален факта, че сестра ми Джейн е погребана далече, на парчета, в параклиса на Тауър.

След погребението Нед придружава майка си до Хануърт за няколко седмици, и макар да му пиша, той отговаря само веднъж. Казва, че се моли за душата на Джейни и помага на майка си да опакова дрехите й и малкото й дребни вещи. Пиша веднага и казвам, че ще се грижа за нейните конопарчета, които тя държеше в Хануърт. Но той дори не отговаря на това.