Луиз Бегшоу
Игри на властта (8)

Осма глава

— Наистина смятаме, че трябва да се случи нещо радикално. — Ернесто Хоакинес, агресивен корпоративен лидер с побелели коси, надменно изгледа Топаз. — Или ще се наложи да проучим възможностите си.

— Акционерите бяха много разочаровани от последните дивиденти. — Лайънъл Тест, един от членовете на борда, кимна към нея. — Не е нужно да ти напомням, Топаз, че това не е някаква фалшива интернет компания, която разчита на зрителни измами. Тук има реални факти. Цифри. И нашите бележат спад. Губим читатели. Приходи от реклами. Продажби.

— Стабилни сме по отношение на общ пазарен дял — отвърна Топаз. — Поради общ спад в индустрията и защото и заглавия на други пазари понасят удари.

— Това няма да трае дълго, ако тези цифри продължат да вървят надолу — отговори Хоакинес.

— Господа… и Криста — Топаз опря ръце на масата за по-силно въздействие. Огромният диамант на годежния й пръстен проблесна в очите й и трябваше да потисне прилив на емоции. Не беше време за сълзи. — Не се опитвам да омаловажа или оспоря тревогите ви. Да, има твърде много лоши цифри и лоши месеци. Дори най-преуспяващите компании понякога имат трудни периоди. Моята работа е да подобря тези цифри. Това, което искам от вас, е максимален срок от два месеца, за да прегледам задълбочено списанията ни, да направя анализ, да видя какво се случва и да предприема промени. След това би трябвало да видим и ръст на продажбите, и намаляване на разходите.

— Готова ли си да заложиш работата си? — безцеремонно попита Ернесто.

Ето. Някой го бе изрекъл.

— Топаз Роси е легендарен главен изпълнителен директор на „Американ Мегъзинс“ — изтъкна Криста. — При нея пазарният дял стигна до самия връх на класациите. Надмина Конде Наст, за бога. Тя е бизнес икона.

Лайънъл погледна другите членове на борда около масата и по гърба на Топаз пробягна хладна тръпка. Знаеше какво е да й бъде устроена засада. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че този борд се е събрал с ясна цел.

Да я уволни.

— Никой не оспорва постиженията ти — каза Ернесто. — Но старите лаври не плащат сметките. Носим отговорност пред акционерите. И смятаме, че твоето ръководство е изчерпано по отношение на идеи.

— Ще ти предложим много щедър пакет — увери я Лайънъл Тест. — Искаме гладък преход.

— Пакет за пенсиониране? Забравете. — Яростта бушуваше в нея. — Три лоши месеца и ме смятате за бита карта? — Сякаш преповтаряше своя разговор с Джоана Уотсън, но ти не беше разглезена богаташка щерка. — Не става така. Имам договор. И той беше съставен от един от най-добрите адвокати в бизнеса.

Мъжете около масата се спогледаха. Знаеха, че е права. Топаз благодари на бога, че се бе свързала с Имелда Консуелас; правата й по мегасделката бяха непоклатими.

— „Американ Мегъзинс“ също може да наеме добри адвокати. Ще изживееш голям срам.

Топаз се усмихна самодоволно.

— Няма от какво да се срамувам, господа. Ще дам толкова много интервюта, че ще молите за скорошна среща, за да подадете своите оставки, всичките до един. Мога и да влача това шест месеца, за да не можете да назначите нов главен изпълнителен директор. Резултатът ще е катастрофален.

— Никой не може да попречи на уволнението ти в крайна сметка. Главните изпълнителни директори не се назначават за цял живот. Дори онези с най-скъпо платени адвокати — рязко каза Ернесто.

— Съгласна съм. И аз нямам желание да работя без пълната подкрепа на борда. Ето какво ще направим.

Топаз не можа да сдържи леката си усмивка. Адреналинът пулсираше във вените й. Действаш или загиваш, убиваш или умираш. Чувстваше се като у дома си в корпоративния свят. Тази битка й бе присъща. Вече нямаше никаква тъга. Само сила. И решимост. Гордо се бе изправила срещу враговете си.

Дори Криста вече не я защитаваше. Господи, създателите на филма „Уолстрийт“ бяха напълно прави; обожаваше го: „Ако искаш приятел, вземи си куче“.

Но Топаз Роси не търсеше приятели.

Искаше короната си. Кралството си. И щеше да срита отзад всеки, който се опита да й ги отнеме.

— Дайте ми три месеца, за да преобърна баланса ни. Ще вляза отново в ролята на главен редактор. Всъщност ще бъда гост редактор на следващия брой на „Американско момиче“. Ако не видите ръст на продажбите на това издание с двадесет и пет процента, месец по-късно ще обявим оттеглянето ми. Сама ще напиша изявлението за пресата. Пенсията ми зависи от общия остатъчен капитал, както знаете, така че до голяма степен е в мой интерес цифрите да са по-добри. — Тя се усмихна. — Сега всички ли са съгласни?

Първа заговори Криста.

— Безспорно е честно. Така се прави добър бизнес. Сигурна съм, че всички сте прегледали отново договора на Топаз Роси; абсолютно права е, както знаете.

— Това звучи като изнудване — просъска Тест.

— Нека не бъдем невъздържани — укорително каза Криста като учителка, която смъмря непослушен ученик. — Топаз има право на шанс и в правно, и в морално отношение.

— Това е компания. Не църква — изтъкна Ернесто.

Един от другите членове на борда, Роджър Симънс, се обади:

— След като внимателно изслушах всичко, гласувам с Криста. Въпросът не е толкова материален. А и така или иначе, не можем да назначим нов главен изпълнителен директор след по-малко от три месеца.

— Чувствайте се свободни да търсите — каза Топаз. — Но го правете, без да се вдига шум. Ако узная, че сте провели интервю с някого, дори неофициално, ще ви съдя до дупка. Наясно ли сме?

Тест кимна с неохота.

— Нужно ли е да гласуваме? — попита Криста. — Не? Много добре тогава. Значи, три месеца.

Топаз стана и гневно излезе от конферентната зала, без да каже довиждане. Майната им на тези негодници. Щеше да им покаже на какво е способна една истинска кралица в печатния бизнес.

 

 

Джо Голдстийн погледна Мария. Решимостта му бързо отслабваше.

Тя стоеше до закрития басейн на покрива на жилището си. Господи, това беше живот; дори неговият апартамент не можеше да се мери с нейния. Притежаваше мезонет в Ъпър Ийст Сайд, но вместо тераса, заобикаляща горния етаж, имаше цяла градина на покрива и огромна веранда, в която се помещаваше басейнът. Дори в този хладен пролетен ден беше приятно топло. Загрятата вода се плискаше в мраморните стени на басейна от лекото течение и хвърляше сенки и отблясъци по стените. Беше толкова отпускащо.

Също като двете чаши шампанско, което се бе съгласил да пийне с нея след приятния обяд в хотелски ресторант, по време на който Мария го съзерцаваше с възхищение, сякаш беше рок звезда. Заговори за подробности относно негови дребни сделки, сключени преди време, за които дори самият той бе забравил. С онзи свой задъхан глас изпълни малка комична сценка за него. Разказа му за своите бизнес начинания, договорите си за реклами, сподели подробности.

И Джо започна да изпитва симпатия. Беше неизбежно. Като човек, водещ затворен живот, изведнъж бе пленен от забавното младо създание срещу себе си, което бе готово да повери кариерата си в неговите ръце. Да уволни агента си. Да застане на негова страна.

Мария слушаше внимателно.

Не като Топаз. Не, Мария Гонзалес не беше твърде заета за него, не бе погълната от справяне с някаква криза. Не се безпокоеше излишно за собственото си бъдеще. Никакво мърморене. Никакви упреци. Никакво натякване. Беше оптимистка. Може би не гениална, но с доста здрав разум.

И дръзко флиртуваше с него.

Джо не можеше повече да се преструва, че не забелязва. Беше започнало на обяд и той не знаеше накъде да погледне. Пръстите й докосваха неговите, когато посягаше към чашата с шампанско. Беше невинно, но следваха момичешко кикотене и лукави погледи изпод онези дълги мигли. Взираше се в очите му малко по-дълго, отколкото би трябвало. Кракът й се търкаше в неговия, острият връх на обувките й с висок ток го докосваше през панталона.

Отначало леко се съпротивляваше, но дълбоко в себе си свиваше рамене. „Какво, по дяволите?“. Щом тя искаше тази игра, кой бе той да каже „не“?

— Влиятелните мъже като теб са свикнали да си имат работа с момичета като мен — отбеляза тя с непринуден смях.

Джо застина. Беше го казала, сякаш гледа на себе си като на някаква награда, играчка. Робиня, изпратена на Цезар като дар. По дяволите. Не бе правил секс от седмица, може би повече, а тя му се предлагаше на тепсия, с тази гладка кожа, тези влажни очи и тези чувствени, неустоими форми.

Не можеше да го отрече. Изпитваше непреодолимо желание да види как изглеждат тези форми без дрехи, в реалния живот.

— Ти си жена с опит. Не наивно момиче — изтъкна той. — Ще се радвам да работя с теб.

Мария нацупи устни.

— Стига толкова. Да поискаме сметката.

Беше извадил черната си „Американ Експрес“ и бе подписал касовата бележка. Тя се бе усмихнала.

— Играч, а?

Човек получаваше черна „Амекс“ само ако харчи над 75000 долара на месец. Платинената беше за нещастници. Мария бе забелязала това.

Джо не отговори. Беше време да се връща в офиса, но му беше твърде забавно. Не се бе забавлявал така от години. Или поне така се чувстваше.

— Искам кафе — изведнъж каза тя.

— О! Мога да поръчам.

— Не, не тук. Твърде задушно е. Имаш ли нещо против да дойдеш в дома ми? Уговарям си много бизнес срещи там. Обичам да работя от дома си. Не съм капризна дива, но е толкова досадно да попаднеш в задръстване с лимузината.

— Привилегия на звездите. Ние идваме при вас.

— Можем да зачеркнем още някои идеи за избор на продуценти или да поговорим за сценаристи, таланти…

Голдстийн погледна телефона си. Личната му асистентка очакваше да се върне всеки момент.

— Хайде, Джо. Ти трябва да им държиш сметка, не те на теб. Помни това. Ти ръководиш компанията.

Изкушаващи думи. Знаеше, че тя четка мъжкарското му самочувствие, но все пак постигна въздействие. Включи телефона си.

— Шона? Аз съм. Отивам с Мария в центъра, ще обсъждаме продуцентски идеи.

— Уау — каза асистентката му, силно впечатлена. — Да, сър. Чудесно. Но не забравяйте, че хората от „Чикаго Ембюлънс“ ще бъдат тук след час.

— Ще се наложи да им позвъниш и да отмениш уговорката. Поднеси им искрени извинения. Опитай се да намериш промеждутък утре.

— Да, господин Голдстийн.

— Ще бъда зает три часа, след това се връщам. Междувременно, състави ми списък с екипите на всички най-гледани предавания, които са свършили през миналия сезон, от всяка телевизия и данните им за контакт. Изпрати ми го по имейл. С Мария ще го прегледаме.

— Да, сър, разбира се. — Шона говореше, сякаш иска да каже още нещо, но се въздържа. Така за него нещата изглеждаха страхотно; одобрението на мрежата му бе в кърпа вързано. — Ще отменя всичките ви ангажименти до четири часа.

— Идеално. — Той затвори и се усмихна на Мария. — Да отидем да пием кафе.

 

 

Апартаментът й бе предвидимо разкошен, но това, което най-много хареса на Джо, беше, че представяше звездата като истинска готвачка. Мария Гонзалес не изглеждаше от хората, които си цапат ръцете, но явно случаят не бе такъв — личеше, че домът й е обитаван, използван. Имаше кухня с най-съвременно оборудване и предния ден бе ползвала фурната; почерпи го с домашни бисквити и прясно сварено еспресо. Господи, бяха превъзходни: хрупкави и не твърде сладки, с лек дъх на бадеми.

Топаз вече почти никога не готвеше, а когато се опиташе, резултатът беше плачевен. Джо бе впечатлен.

Докато разбъркваше пръчица кафява захар в своето гъсто черно кафе, Мария му се усмихна над ръба на чашата си.

— Нямам много роднини. Леля ми и братовчед ми живеят в Бевърли Хилс; аз издържам и двамата. Хосе е пристрастен към кокаина, така че не му давам пари. Много ми се сърди. Казва, че един ден и той ще успее, но никога не посещава часовете по актьорско майсторство.

Мария му разказа как, когато станала звезда, наела детективи да издирят роднините на майка й. Оказало се, че баба й и дядо й са починали, но сестрата на Лусита живеела в бедност в Богота, разведена, с бебе. ДНК тестове потвърдили родствената връзка. Казвала се Селена и Мария започнала да фантазира в самотата си как се сгушва под крилото на кръвната си роднина. Но Селена се оказала сприхава, тесногръда и очевидно безразлична към племенницата, която не познавала. При първата им среща Мария узнала, че Селена се е омъжила млада, преди Лусита, и е загубила връзка с нея. По-късно била изоставена, докато била бременна, и започнала да се препитава с кражби и проституция.

Когато адвокатите на Мария пристигнали със самолетни билети и дрехи за двамата, Селена била наркоманка, а Хосе — млад бандит. Все пак, тя им купила къща, в която да живеят, помогнала на Селена да се излекува, насърчила Хосе да учи и ги принудила да свикнат с нормалния живот и предградията. Къщата била в Пасадина, близо до добро католическо училище. Имала плувен басейн и тревна площ, оградена с жив плет.

Нито лелята, нито братовчедът показвали мотивация да постигнат нещо по-добро. Мария била разочарована, но приела новото отхвърляне на шега.

— Тогава защо търпиш това? Можеш да ги изриташ.

— Майка ми е починала, когато съм била съвсем малка. — Очите на Мария се присвиха, предупреждавайки го да не задава повече въпроси. — Тя би искала някой да се грижи за сестра й, така че го правя. Радвам се, че мога.

— А мъжете в живота ти? — полюбопитства Джо.

Мария поруменя.

„Късметлии“, помисли си той. Представи си какво е някой да може да докосва тези прелести колкото иска.

— Само един–двама след колежа. Мислех само за кариерата си. Не им хареса, когато се прочух. Питър ме удряше; това беше неговият начин да упражнява контрол. Леополд реши, че съм твърде незначителна, за да се ожени за мен. Вечерта, когато предложи на годеницата си, ми каза, че ще ми наеме апартамент. Беше като в „Хубава жена“, но без щастливия край. Нямаше обръщане на колата. Нямаше изкачване по стълбата до апартамента. Знаеше ли, че краят е бил такъв в оригиналната версия? Той я напуска, тя се хваща на работа.

— Не е минал на предварителните прожекции, нали?

— Не. Зрителите негодували. Някои от тях заплакали. Бум, време за промяна на сценария в последната минута, и всички са доволни. — Изражението на Мария стана сурово, но само за миг Джо долови искрен гняв, огорчение. — Трябва да проумеете, че никой няма да дойде да ви спаси. Не и в реалния живот. Ако искате рицар на бял кон, момичета, по-добре сами се мятайте на седлото, защото можете да разчитате само на себе си.

Забеляза, че той я гледа втренчено, и леко поклати глава; гърдите й примамливо подскочиха и вниманието му бе напълно отвлечено. Топло му се усмихна.

— А момчетата в клюкарските списания? Моделът, танцьорът… как се казваше, Рамирес…

— Сам отговаряте на въпроса си, господин Голдстийн — невинно каза тя. — Гейове. Подходящи кавалери. Както мъжете звезди години наред ходят с бради, защо и ние, хетеросексуалните жени, да не отклоняваме подозренията? Не искам да съм сама и не искам никакви сложни романтични връзки. Досега от тях не е излязло нищо добро.

Джо се наведе към нея.

— А какво искаш?

— Мъж, който ме харесва и иска да ме чука. Някой с добро сърце и положително отношение към брака. Не играч. Умен мъж, на когото мога да разчитам. Не някой нещастник, който иска да бъде с мен заради парите ми. Абсолютно никакви актьори, рок звезди или политици.

Джо се засмя с глас.

— Никакви политици? Наистина ли?

Мария изпъна дългите си, стройни крака.

— Можеш ли да си представиш цял живот добро поведение? Или никога да не можеш да изругаеш или да блъснеш някого на опашка в „Дънкин Донътс“? Не е за мен, мамка му. Не бих станала първа дама и за милион долара. Местна дума.

Джо все още се хилеше.

— Получаваш моя глас.

— Все още се надявам да срещна някой готин. Да бъдеш богата жена, не е като да бъдеш богат мъж. Това ограничава възможностите ти за интимни връзки.

— Голям проблем в света на богатите — усмихна се Джо.

— Мърморене на разглезена звезда. Зная, съжалявам. Чувствам се благословена.

— Но не искаш деца? А биологичният часовник?

— Моят е с повторение на алармата, в случай че я проспя. Истински уважавам майките, но просто зная, че не съм създадена за това. Нещастно детство. Не мисля, че мога да бъда толкова всеотдайна. — Мария тръсна назад гарвановочерната си грива и гърдите й леко се повдигнаха при движението. — Братовчед ми ще има деца и със сигурност ще трябва да финансирам образованието им. Надявам се да срещна човек, който не иска това от мен. — Усмивката й беше толкова ослепителна, че му бяха нужни слънчеви очила. — Може би защото е разведен и вече има свои. Това би било идеално.

Гърлото на Джо пресъхна. Би трябвало да намери извинение и да си тръгне. Но не помръдна.

— Няма много мъже на твоята възраст, които вече да са разведени и с деца.

Мария стана и бавно закрачи из стаята. Той се загледа и заоблените й задни части, докато се поклащаха под роклята.

— Предпочитам по-възрастни. Знаеш ли, по това време на деня обичам да плувам. Горе има басейн. Ще ми правиш ли компания? Имам резервни бански за гости. Ще ти намеря подходящ.

— По-добре не.

Трудно му бе да преглътне.

— Тогава може да продължим да си говорим, докато аз съм във водата?

Понечи да каже „не“, но нищо не излезе.

— Насам — каза Мария. — Ще се преоблека за минута.

И ето, сега бяха тук. Той бе седнал на шезлонг край басейна й и се чувстваше глупаво с костюма си. Развълнуван. И възбуден до полуда.

Мария все още не бе влязла във водата. Седеше на ръба на басейна, загърната с пухкав бял халат, и краката й докосваха водната повърхност. Виждаха се съвършено оформените й нокти с момичешки розов лак. Кожата й беше със секси загар. Нямаше начин да разтвори халата и да надникне под него. А точно сега изпитваше отчаяно желание да го стори.

— Не си ми казал нищо за семейството си. Зная, че имаш близнаци тийнейджъри, Дейвид и Рона?

— Да. — Той се замисли какво ще им каже тази вечер, когато се обади. — Страхотни хлапета. Сега е малко трудно.

Тя направи гримаса. Устните й се нацупиха и му се прииска да ги целуне.

— Съжалявам. Защо?

— Сигурно се досещаш. Или може би не. Понякога много привилегированите деца не ценят онова, което се прави за тях. Мисля, че го изживявам толкова тежко, защото самият аз съм се борил. Не искам да изпитвам гняв към тях, но и не искам да се провалят. — За секунда отклони вниманието си от това взривоопасно тяло и красивото лице с израз на обожание. Не беше се разкривал така пред никого от години. Джо не ходеше на терапия; той бе по действието, не по приказките. Още докато изричаше думите, нещо в него се пропука и изведнъж се отвори.

— Какво казва жена ти?

Мислите му се насочиха към Топаз, към извиненията, които намираше за децата, към подронването на авторитета му, и настроението му помръкна.

— Тя вижда нещата по друг начин.

— Не те ли подкрепя? — попита Мария с най-уместния тон. Не искаше да издаде твърде явен шок и приятелско съчувствие — по-скоро дистанцирано любопитство, с лека нотка на изненада.

— Не. — Следващите думи бяха много по-лесни за изричане. — Всъщност в момента сме разделени.

Дали наистина бе така? Той просто си бе тръгнал. Не бяха поговорили. Трябваше да каже на децата, но точно сега нямаше желание да се връща при Топаз, не и преди тя да престане да мисли само за себе си и да застане до него.

— Ще се съберете ли отново?

— Да… предполагам, ще почакаме и ще видим.

Отговорът трябваше да бъде: „Да, разбира се“ или „Сигурно, тази буря ще отмине“, но не каза това.

Мария стана.

— Е, важното е, че в момента не сте заедно.

Пристъпи към бяла метална градинска масичка, свали джапанките си със скъпоценни камъни, бавно съблече халата и го сложи старателно сгънат върху масичката.

Джо зяпна от възхищение.

Беше изумителна. Като компютърна анимация, като тяло, изваяно с научна прецизност. Не на екран, а пред очите му. Банският беше оскъден, модел на „Мисони“ на зелени и златисти триъгълници, покриваше едва една трета от едрите й стегнати гърди, които никога не бяха кърмили — може би бяха уголемени, но нима го интересуваше? — и тънка прашка с връзка, завързана от лявата страна на тънката й талия, чиито краища висяха до ханша й и го караха да си представя, че може просто да ги дръпне и да я разсъблече за своя наслада. Коремът й беше плосък, мускулите — поддържани в съвършена форма: разбира се, звездите прекарваха часове с лични треньори и си личеше. Задникът й — по дяволите, това, разбира се, беше най-забележителната част и Джо облиза пресъхналите си устни, когато тя се обърна с гръб към него. Леко стърчеше, повдигнат, заоблен, стегнат, мускулест, изпълнен със сочната ДНК на младостта; краката й бяха невероятно стройни, с атлетични бедра и страхотни прасци.

— Ще измина само няколко дължини — нехайно каза тя. Джо не отговори. Желаеше я твърде силно, за да може да каже нещо. Лудост.

След миг тя се гмурна, златистото й мексиканско тяло се плъзна във водата. Задникът й се скри от погледа му и го обзе негодувание. Движеше се под водата като видра — хлъзгава, с пъргави крака. Беше добра плувкиня, уверена, устремена напред. Едва когато стигна до другия край на басейна, се надигна, за да си поеме въздух. Косите й бяха залепнали около лицето. Джо искаше да види как изглежда този оскъден бански, когато е мокър.

— Мария. — Гласът му звучеше изненадващо спокойно. — С удоволствие бих разговарял с теб за бизнес, но не така. Трябва да тръгвам.

— Изведнъж изникна нещо ли? — замърка тя. Лукаво плъзна поглед право към чатала му.

— Много си привлекателна. Не искам да прозвучи неуважително. Беше ми много приятно. Но така ми е трудно да се съсредоточа. Освен това за една добра тренировка не е нужно някой да наблюдава, освен ако не е личен треньор. — Джо стана. — Ще обсъдим идеи друг път.

— Но аз не искам да се съсредоточаваш. — Мария безмилостно запристъпва по стъпалата, държейки се за парапета от двете страни, приближавайки се към него с това почти напълно голо тяло със златист загар. — Искам да легнеш с мен.

Дъхът му секна.

— Какво?

— И двамата сме зрели хора. Зная, че ме чу.

— Не мога — промълви той. — Женен съм.

— Но сега сте разделени. Разделените съпрузи често имат връзки с други хора.

— Случи се… наскоро. Съвсем наскоро.

— Все пак сте разделени. Всъщност няма никакъв проблем. И не е нужно никой да узнава. Засега — многозначително добави тя.

Джо почти не чу последната уговорка. Сантиметър по-близо и тези атомни бомби щяха да докоснат ризата му.

— Аз съм ти шеф. Би било неетично. Мога да загубя работата си. А и ще се отрази зле на репутацията ти…

— Скъпи, не си ми никакъв шеф. Аз съм свободна. Дори вече нямам договор с НАТ. Не и докато не измислим нещо ново.

Имаше право.

Джо не можеше да помръдне.

— Знаеш, че го искаш — каза тя. И преди да успее да отговори, тя повдигна горнището на банския, без напълно да го свали, остави го изпънато над гърдите си. Той издаде стон на желание. Зърната им бяха бледорозови и съблазнително сочеха на север. Формата им беше още по-неустоима без разпалващото фантазии горнище. По тях едва се забелязваха леки кафеникави линии. Беше тяло на порнозвезда, изложено на показ.

Ръцете му се повдигнаха и ги обхванаха. Моментално. Той беше човешко същество. Тя беше богиня.

Внезапен прилив на мъжественост го разтърси, изненадвайки го с необузданата си сила. Значи го изкушаваше? Измъчваше го? Щеше да я накара да си плати за това. Палците му започнаха да се плъзгат съвсем леко по върховете на зърната й, едва ги докосваха, проверяваха реакцията им. Тя простена и се изви назад. Краката й се разтвориха, сякаш възседна пространството помежду им. Но Джо не посегна да развърже малкия възел и да проникне с пръст в женската плът, която жадуваше за него.

— Назад — каза той и леко притисна гърдите й.

Очите на Мария учудено се отвориха.

— Какво?

— После трябва да се върна в офиса си. Не искам да намокриш костюма ми. Ще стане по друг начин. — Тя затаи дъх. Отдръпна се назад. Беше поруменяла, изгаряше. Очевидно никой не й бе говорил така. — Добро момиче. Сега свали това. Бавно.

Мария трепереше. Пръстите й посегнаха към възела отстрани. Дръпна връзката, засуети се с нея. Джо просто стоеше там, скръстил ръце, и я гледаше. Не каза нито дума. Не помогна.

Най-сетне тя развърза възела и вдигна поглед към него. Гледаше я в очите, съсредоточено. Забавляваше се. Караше я да изпълнява еротичен танц. Долнището на банския послушно се плъзна надолу и се свлече в краката й. Беше гладко избръсната, с еднакъв златист загар навсякъде. Като мокър сън за всеки тийнейджър.

До ръба на басейна имаше два чифта обувки с висок ток; представи си как предишния ден ги е свалила и се е подготвила да поплува. Посочи.

— Сложи червените.

Бяха с тънки секси токчета. Мария се подчини, тихо стенейки от желание. Кръвта на Джо бушуваше. Искаше да види как тя го води през верандата като стриптийзьорка, със скъсени от високия ток крачки и повдигнат задник.

Направи го. Тялото й изглеждаше още по-страстно. Той полагаше усилие да се владее. Трябваше да влезе с нея в спалнята.

— Обърни се. Покажи ми този задник — нареди Джо. — О, да. Това е световна класа. Сега тръгни към спалнята. Ще вървя след теб и ще гледам как задникът ти танцува. Постарай се да поклащаш бедра. Секси походка. На всяка крачка искам да виждам как това нещо се движи.

Мария простена, но послушно закрачи пред него, поклащайки примамливите си задни части със съвсем леки игриви движения. Ръцете му се свиха в юмруци. Вкопчи се в последните капки самообладание, които му бяха останали. За щастие спалнята не беше далече; тя сви покрай ъгъл, влезе в коридор, и ето я там. Луксозна, но малко претрупана, кичозна фантазия в розово и златисто, не че го бе грижа. Имаше легло. Нямаше огледало, което беше жалко. Би я накарал да си купи.

— Отиди до леглото, но не лягай. Застани с лице към него.

— Какво ще направиш?

— Ще разбереш.

Тя измина последните две крачки и се спря.

Зад гърба й той разкопча колана си, свали ципа на панталона и придърпа боксерките надолу до средата на бедрата. Това беше; щеше да се слее с нея полуоблечен, да я накара да усеща допира на голото си тяло до ризата му, до копчетата на ръкавите, до обувките му.

— Наведи се напред.

Почти ридаейки от желание, тя го направи. Ръцете му се протегнаха и обхванаха великолепните й гърди, погалиха ги, разпалиха у нея още по-силно желание.

Мария отново простена. Той провря крак между нейните, потърка го между бедрата й. Беше влажна; не само капчици вода все още по кожата й, а онази съвършена, гореща хлъзгавост на младостта. Там, над червените секси обувки, този изваян задник просто го приканваше да изживее порива. Нямаше колебание. Бе престанал да мисли, без угризения, без морални задръжки. Проникна в нея — дълбоко, енергично, безмилостно, най-сетне отприщил неудържимото отчаяно желание, и усети как тялото й се изви и отвърна, коленете й затрепериха от наслада, но ръцете му, обхванали ханша й, я задържаха на крака. Беше свежа, нова, страстна. Изцяло му се отдаваше, без никакви преструвки.

Диво се мяташе; той усети леко притискане и спазми, наведе се напред, повдигна я и със силен тласък отново навлезе сред примамливата мекота, докосна онази малка нежна точка на разтапяне. От нея се изтръгна силен, пронизителен вик, краката й затрепериха неудържимо, когато стигна до върха, и той внезапно експлодира едновременно с нея, чувствайки прилив на сила, изживявайки триумфа на своята мъжественост…

След миг всичко свърши и докато задъханите й стонове заглъхваха, бавно излезе от нея и вълна на приятно изтощение разлюля тялото му. И той дишаше тежко, сърцето му постепенно се връщаше към нормалния си ритъм.

Джо Голдстийн се опита да се съсредоточи върху това, вместо върху завладяващото го чувство на изумление.

 

 

Дейвид слезе за вечеря и погледна масата. Нещо не беше наред. Имаше само три комплекта прибори.

Майка му сервираше пилешка салата и топъл френски хляб; изглеждаха купени от магазин. В момента бе заета да слага лед в чашите за вода, да изважда лъжички за разбъркване и да разговаря с Рона. Сестра му подозрително гледаше храната; щом не беше нещо с оризови спагети, нямаше да й хареса.

Но нямаше порция за баща му и той с шок осъзна, че не го бе видял и сутринта.

— Къде е татко?

— О… — Топаз се поколеба. — Има срещи до късно.

— Какви срещи? — попита Рона, дъвчейки парче хляб.

— Нещо във връзка с изтичането на договора на голямата звезда на мрежата. Баща ви иска да прокара нови предавания, а шефовете не са съгласни. Той не желае да ръководи НАТ, ако не му позволяват да взема решения. — Майка му преглътна. — Труден период е за него — каза тя. Тонът й издаде, че нещо я мъчи.

Дейвид издърпа стол и седна.

— Не иска да ръководи НАТ? Но парите ни трябват! — извика Рона.

— Можем да се справяме и без тях — сопна се Дейвид.

— Но не и да водим живота, с който сме свикнали.

— Можеш да живееш и без слушалки „Боуз“ и „Четири сезона“ в Коста Рика — изтъкна Дейвид.

— Обичам Коста Рика! А и ти не сваляш слушалките, майтапиш ли се с мен?

— Можем да си прекарваме добре и в „Холидей Ин“ в Пуерто Рико.

— Съмнявам се. — Рона сипа голяма лъжица салата в чинията си. — Дейвид, отново започваш с речите си за социална справедливост. Звучат добре, но все пак оставяш стаята си в безпорядък и чакаш Наташа да я разтреби.

Това беше истина. Дейвид мислено направи гримаса, но погледът му срещна този на майка му, докато се хранеше. Вече не изглеждаше напрегната. Защо ли? Защото препирнята им с Рона бе отклонила вниманието от трудна тема?

Подвоуми се. Майка му изживяваше някакъв стрес; нима бе нужно да добавя още?

„Трябва да узная“, помисли си той. Тайните правеха нещата по-лоши.

— Мамо, не искам да те разстройвам, но наистина ли татко не се е прибрал, защото има срещи? Обикновено се старае да си бъде у дома навреме.

Тя се предаде с дълбока въздишка.

— Дейвид, защо е нужно да си толкова умен? Тревожа се. Сигурно отглеждам бъдещ адвокат, бог да ми е на помощ.

— Защо? — Рона вдигна поглед и в тъмните й очи се изписа безпокойство. — Какво се е случило? Мамо?

— Баща ви наистина има срещи — опита се да се оправдае Топаз. — Но брат ти има право. Скарахме се и… той се изнесе на хотел за известно време.

— Ти ли го накара? — попита Дейвид.

Майка му поклати глава. Очите й се зачервиха и енергично стана от масата, за да вдигне чинията си. Дейвид се почувства сякаш бе разчовъркал рана.

— Мога да изпратя съобщение на татко и да го помоля да се върне — предложи той.

— Баща ти може сам да взема решения. Сега искам двамата да разчистите масата и да намерите време за домашните си, за да не ви гоня утре сутринта.

— Трябва да поговорим за това! — настоя Рона.

— Когато татко ви си дойде, със сигурност ще поговорим. Просто се нахрани и вдигни съдовете си, Рони. Разбрано?

Дейвид изяде още няколко хапки салата и хляб. Не усещаше никакъв вкус, но искаше да покаже на майка си, че се чувства добре. Какво се бе случило, мамка му, и защо възрастните трябваше да се държат като деца?

Хрумна му все пак да отиде в стаята си и да позвъни на баща си, но приведеният гръб на майка му го накара да размисли.

Добре, помисли си Дейвид Голдстийн. Но ако баща му не се появеше и утре вечер, скъпо щеше да си плати. Нямаше никакво оправдание просто да ги напусне. Без да поговори с тях.

Но въпреки вътрешното си перчене беше изплашен. И го знаеше.