Луиз Бегшоу
Игри на властта (7)

Седма глава

Топаз се чувстваше ужасно. Потръпна от необичайния за сезона студ. Телефонът на Джо беше изключен; вече бе оставила три съобщения. В третото му казваше да върви на майната си.

Но в огромния й офис цареше оживление. Бордът на директорите се събираше, за да я изслуша. В момента подготвяха конферентната зала. И това не беше положително развитие. Бе чула от една от съюзниците си, Криста Мърсър, бивш главен редактор на „Нюйоркър“ и отскоро член на борда, че председателят е настоял да присъстват не само висши директори.

Това означаваше беда. И Топаз Роси бе готова да я посрещне.

Разбитото сърце бе нещо достатъчно лошо. Психически срив щеше да бъде фатален.

— Кафето ви, госпожо.

Една от младшите асистентки бе дошла с поднос. Ароматно кафе с канела и кифличка със стафиди. Идеално. Нуждаеше се от въглехидрати.

— Благодаря — каза Топаз. Грабна чашата и пое кофеина на големи глътки, неподобаващи на дама. Бюрото й беше в безпорядък; по него бяха разпилени броеве на всички списания на компанията. Дълго бе преглеждала оформленията, рекламните карета, статиите. Подхождаше като редактор, а не като главен изпълнителен директор. От години списанията бяха нейният живот; мразеше провалите, но още докато бе съсредоточена върху оформленията, почувства прилив на адреналин в тялото си.

Кое беше страхотно. Кое беше безсмислено. Кое беше стандартно, просто за запълване. И някоя и друга книга, толкова посредствена, че би трябвало веднага да бъде отхвърлена.

— Брад.

Натисна бутона за асистента си.

— Да, госпожо Роси.

— Намери ми шест-седем айпада. Качи списанията ни на тях. Разбрано? Не искам да губя време за сваляне.

— Ясно. Да, госпожо.

Дигиталните технологии. Това би трябвало да бъде спасението им. На помощ на печатните издания. Но нещата не се бяха развили така. Хората не се абонираха от таблети. Просто напълно преставаха да четат. Лъскавите снимки, които някога бяха спасявали дебелите месечни списания, се намираха безплатно в Инстаграм. Новините излизаха от Туитър. Модата се разпространяваше чрез Тъмблър. Децата не четяха нищо друго, освен блогове. Тя беше в информационния бизнес, а информацията бе навсякъде; „като въглищата в Нюкасъл“, както казваха в Англия.

— Всичките са черни. Но аз продавам малко по-добри въглища тук — каза тя на глас.

— Моля?

Топаз се обърна. На прага стоеше жена. Криста Мърсър, шестдесетгодишна, с елегантен делови костюм „Долче и Габана“, черен, със златисти копчета. Може би го имаше от осемдесетте, предположи Топаз, но модите се въртяха и отново изглеждаше шик. Стоманеносивите й коси бяха дълги, сплетени на плитка, увита около главата, като на викингска кралица с корона.

— Всичко това. Все едно да продаваме лед на ескимосите. — Топаз посочи с жест към списанията. — А аз се опитвам да изсека от него по-интересни фигури.

— Съгласна съм. Но бордът ще преценява работата ти относително.

Топаз въздъхна. „Колко добре се справяш?“. Това бе въпросът за нея. Нямаше да ги е грижа какво се случва с индустрията. Само с „Американ Мегъзинс“. Те стояха зад конкуренцията. И това болеше.

— Имам план.

— Ще ти бъде нужен. Те искат кръв. — По-възрастната жена леко се усмихна. — Реших, че не е зле да те предупредя.

— Прието. Разбрано.

— Тръгвам натам. Ще се видим след малко.

Топаз кимна. Все още не бе сигурна какво ще каже. Но бе намислила нещо и трябваше да го направи скоро.

 

 

Продуцентският офис на „Фестхале“ бе твърде тесен в сравнение с огромната зала отпред. На сцената „Лумос“ забиваха своя емоционален прогресив рок. Внушителна мрежа от лазерни лъчи, червени, зелени и сини, се въртеше в тъмнината и обгръщаше петимата музиканти, докато позираха и флиртуваха с публиката; огромни екрани показваха на полупразната зала лицата им в едър план.

Франкфурт ги аплодираше, но не достатъчно. Съвсем не достатъчно.

Роуина се бе придвижила до първия ред през затъмнения терен с ламинирания пропуск за пълен достъп на врата си. Искаше да види с очите си колко е зле. Завъртя глава наляво–надясно, забеляза празните седалки на балконите, цели непродадени редове. Старият трик, прилаган от екипите — да спускат завеси пред празните сектори, — беше навсякъде около нея.

Лазерите изглеждаха страхотно. Както и екраните. Тя въздъхна дълбоко. Всичко това бе за сметка на „Музика“.

Рик Уилсън, мениджърът на групата, беше легендарен негодник. Беше се опитал да й попречи да дойде тази вечер и се бе наложило да се снабди с пропуск от немския промоутър. Беше бясна заради това.

— Не можете да влезете тук.

Страховит охранител, двуметрова планина от мускули, се опита да препречи пътя й.

— Да, мога — Роуина повдигна пропуска. — Пълен достъп.

— Мога да чета. Все пак, не можете да влезете. Рик не желае да ви вижда.

— Като че ли ми пука. Дръпни се от пътя ми, момче.

Отворкото се засмя.

— С чия армия си тук, бейби?

— Мога да използвам това.

Роуина повдигна дясната си ръка — беше малка, елегантна и нежна.

— Ще ми покажеш хватка от кунгфу с тази ръка ли? — засмя се той. — О, треперя от страх.

— Не, ще я използвам утре, за да отменя чек. Чекът, с който всички вие ще платите почивките си в Испания. Онзи, с който ще си получите надниците. — Чаровно се усмихна. — Е, кажи ми, бейби, сега хвана ли те страх?

Той се намръщи.

— Дръпни се, по дяволите.

С неохота й стори път. Роуина нахълта в претъпкания продуцентски офис. Една от гардеробиерките стоеше отегчено подпряна на стената; Рик Уилсън бе седнал върху сандък, смееше се и се натискаше с някакво групи^[1]. Черните й коси бяха небрежно разпуснати по раменете; той бе повдигнал тениската й и мачкаше голите й гърди отдолу.

— Добър вечер — силно каза Роуина.

Уилсън подскочи като ужилен.

— Мамка му! — процеди той през зъби със силния си лондонски акцент. — Разкарай се, Кребс! Къде е Джордан, по дяволите? Наредих му да не те пуска. Не ни интересува какво имат да ни казват шепа американски костюмари.

— Аз съм шотландка.

— А аз съм чудовището от Лох Нес. — Цинично продължи да си играе с гърдите на момичето, усмихвайки се похотливо. — Това трябва да правят момичетата по време на шоу. Така че, ако не искаш да покажеш прелестите си като тази малка фройлайн, изчезвай от тук.

Групито се захили и се наведе назад. Роуина направи снимка с телефона си. Светкавицата щракна в стаята.

— Ааа! — изпищя момичето и придърпа тениската си надолу.

— Geh weg — кратко каза Роуина. — Hab etwas Selbst-achtung.^[2]

Момичето заплака. Стана и побягна от стаята.

— Хубаво — отбеляза Рик. Но нехайно хвърли поглед към телефона на Роуина. — Не можеш да направиш това, мамка му.

— Мога. И току-що го направих. — Тя завъртя телефона. — Имам настройка за автоматично изпращане на снимки. Как ти се струва да пусна тази в есе за половата дискриминация в музиката? Сега не са осемдесетте и ти не си мениджър на „Мотли Крю“. Емоционалната ви тийнейджърска аудитория ще те уволни, преди да кажеш „шибан динозавър, който ощетява компанията ми с три милиона долара с този срамно скапан албум и турне“.

— Изнудване — каза той, но не особено уверено. — Сега ми е ясно за какво е всичко това. Просто не искаш да подкрепиш бандата. Да дадеш време на албума ни да узрее.

— За да узрее един албум, са нужни песни. А вие нямате такива.

Той сви рамене.

— Феновете ще ни преоткрият на това турне.

Роуина седна върху един сандък.

— Рик, ти си пълна скръб като мениджър. Абсолютен некадърник. Провървя ти с една страхотна банда, които случайно бяха твои познати, и се възползва от тях, за да стигнеш дотук. Зависим си от тази банда. Затова не би искал да те уволнят. Защото какво друго имаш? А страхът те кара да допускаш грешки.

— Например? — попита той с ехидна усмивка.

— Например да не им кажеш, че песните им не струват, когато са ти дали демозаписите. Да се надяваш, че продуцентът ще ги превърне в нещо приемливо при миксирането. Невъзможно. Да договориш същата подкрепа за турнето от наша страна, като премълчиш, че бандата ти е претърпяла провал и че се нуждаеш от повече време. Ти се перчиш. Като онази кукла. И каква полза имаш от това? Празни зали и катастрофално турне. Това дразни бандата като гадна воня. Виждат празните седалки всяка вечер и изпитват срам. Продажбите на албума са още по-слаби. До края на турнето ще проумеят, че не биваше да им позволяваш да издадат толкова скапан албум.

Той въздъхна.

— Какво да направя, Роуина? Не мога да пиша песни вместо тях.

— Не, идиот такъв. Ние можем. Имаме връзки с някои от най-добрите композитори в света. Могат да работят в сътрудничество с тях или сами. Това е смърт за всяка голяма група — да си въобразяват, че са вечни, че могат да издават детски песнички и всичко ще бъде наред. Няма да бъде.

— Какво искаш? Защо ми досаждаш?

— Не искам. Нареждам. Ще подпишеш този документ с мен тази вечер. Споразумение за предоговаряне.

— Разкарай се.

— Свиваме разходите за вашето турне — каза Роуина. — Ще слеем две големи турнета. Вашето и на „Касиус“. И те не могат да напълнят залите. Имате едни и същи фенове. Емоционални момичета и неудовлетворени момчета. Заедно ще продадете повече билети. Ще изпълнявате само първите два сингъла от новия албум. Останалата част от сетлиста ще включва само най-харесваните ви парчета. Най-големите ви хитове. Ще завършите с кавър на „Твърде бързо“, третия по известност хит на „Касиус“. Те ще завършат с кавър на вашия „Маймуна“. Феновете ще искат да чуят първите два хита от самите банди.

На лицето на Рик Уилсън се изписа странна смесица от емоции. Боязливост, тревога и надежда. Както и примирение. И двамата знаеха, че е права.

— И ако се съглася?

— Ще се съгласиш. Не ми се прави на интересен, когато спасявам кариерата ти. Дори ще ти позволя да кажеш на бандата, че идеята е била твоя. Опитай се да поговориш с тях като с възрастни хора. И отсега нататък, ако моята звукозаписна компания не получава възможност да чува парчетата на всеки етап, от демозапис до издаване на албум, няма да покрием нито цент от разходите.

— Добре. — Той прокара грубите си къси пръсти през пепеляворусите си коси. — А какво ще стане с албума, мамка му? Онези шибаняци от радиата ни отрязват.

— Искаш да кажеш, че въртят само хитове. Това е работата им. Ще извършим спешна операция във връзка с този албум. Ще дам петте най-приемливи парчета на най-добрите си продуценти, включително и Майкъл. Имам и автори на велики хитове на разположение. Ще ги ремиксираме в нещо, което човек би могъл да затананика. Ще добавим преходи, ще добавим цели нови куплети. Постарай се да имаш готовност да вкараш Сет в студиото по всяко време, когато ти кажа. Ще записва на път.

Сет бе вокалистът.

— Това няма да му хареса — каза Уилсън.

— Все още не съм срещнала музикант, който не знае какво се случва, когато феновете се отдръпват — увери го Роуина. — Те са като вас. Изпадат в паника. Може би не го показват. Подай му сламката. Гледай как ще се вкопчи в нея. Тези пет парчета ще бъдат синглите. Аз ще определя реда на издаване.

Уилсън се наведе назад с усмивка на възхищение. Не можа да се сдържи.

— Наистина си корава кучка, Роуина Кребс.

— Няма мърдане. „Касиус“ вече подписаха.

Тя отвори раницата си „Прада“ и му подаде няколко листа.

Уилсън се приближи да ги вземе. Грабна химикалка от бюрото и надраска подписа си.

— Приятно е да се прави бизнес с теб — отбеляза Роуина.

Взе обратно договора, внимателно го сгъна и го прибра в раницата си. След това се завъртя на пети и се отдалечи.

Сенаторският апартамент в „Юмейра“ бе идеален за нея. Хотелът беше безлично и удобно място, най-подходящо за бизнес престой. Роуина Кребс пътуваше с малко багаж. Не отсядаше в най-скъпите хотели и не запазваше място за полет с частен самолет; летеше в бизнес класа, а не в първа, и така спестяваше на „Музика“ цяло състояние. За бизнес титан, приет в Залата на славата, това бе спартански живот.

Все пак, оценяваше лукса. Част от Роуина си оставаше завинаги онова момиче на двадесет и една, отхвърлено от родителите си, току-що завършило „Оксфорд“ и отчаяно търсещо работа, каквато и да е работа, в звукозаписния бизнес. За да има по-добри шансове, като се занимава с това, което обича.

Беше стигнала дотук. И то как.

Сега се изтегна на огромното си легло. В приемната имаше удобен и мек диван, а банята беше по-голяма от някогашния й апартамент в Лондон. Плодовете, швейцарските шоколадови бонбони и платата с отбрани пушени меса и баварски сирена бяха навсякъде; беше си ги поръчала заедно с купички със солени ядки, вместо готвено ястие. Утре сутринта щеше да направи лека тренировка във фитнес залата на хотела, може би да поплува в басейна. Франкфурт щеше да бъде базата й; утре европейските директори щяха да долетят за среща с нея.

И вече имаше какво да им покаже.

Роуина почувства прилив на адреналин. Беше страхотно. Беше вълнуващо. Също както когато бе млада, наскоро поела по пътя нагоре, и трябваше да се справи с Топаз Роси, съперницата, която искаше да я унищожи.

Решаване на проблеми. Разпадане на групи. Възстановяване на компанията.

Плаваше по течението.

На първо място, „Музика“ беше нейното наследство. А тази вечер мислеше за концерта.

Искаше да се оттегли, когато е на върха. Когато феновете крещят за още, когато светът иска част от онова, което е тя.

Не можеше да остави компанията така. Не, щеше да накара доста хора да поблъскат главите си, да скалъпят по някой хит, да върне трите си големи имена към живот. От всеки албум трябваше да бъдат продадени поне два милиона копия това лято.

И накрая искаше да види и чуе новите невръстни открития на своите агенти. Да се срещне с бъдещето на музиката.

Тогава, каза си тя, докато вдигаше слушалката, щеше да бъде време за голяма промяна в живота й.

— Офисът на Майкъл Кребс.

— Роуина е. Би ли ме свързала веднага, Елън?

— Да, госпожо. Само секунда.

Усети лека тръпка в корема от вълнение. Уау. Двадесет години и той все още й въздействаше така.

— Роуина — каза Майкъл.

— Сам ли си?

— В момента да.

— Аз също.

— Надявах се. Мислиш ли си за мен?

— Не — излъга тя.

— Знаеш какво ти се случва, когато не казваш истината — Майкъл бе широко ухилен; онази хищническа усмивка беше в гласа му. Арогантен. Уверен в себе си, както и в нея. — Би трябвало да те накарам да застанеш на колене и да ми духаш. — Роуина затаи дъх. — Да ти напомня откъде си тръгнала. Понякога ми се струва, че забравяш това.

Тя простена.

— Измъчваш ме.

— Още един ден. Само помисли.

— Знаеш, че ще мисля.

— Харесва ми да си те представям по време на концерти. Спомням си как веднъж го направихме под сцената, точно под подиума за барабаните. Групата свиреше, китките ти бяха притиснати към тавана.

— За бога, Майкъл…

— Да продължим по-нататък — каза той и я накара да се заизвива от отчаяно желание и смях, сливащи се в едно. Никога не й позволяваше да се отърве лесно. — Как мина при онова нищожество днес?

— Заварих го с младо групи. Играеше си с циците й пред мен. — Роуина се засмя. — Въобразяваше си, че ще ме накара да изпитам неудобство, като ги подхвърля. Дори ме покани да се присъединя. По-скоро бих изминала километър по натрошени стъкла, противен нерез. Все още е пъпчив и дебел. Привлекателен колкото купчина боклук.

— Както казах, нищожество. Познавам този тип мениджъри. Единственият начин да си уреди котенце е да вземе назаем от бандата си. Както всичко друго.

— Не се зарадва особено, когато ги щракнах с камерата. Стана страхотна снимка, на която мачка бомбите на онази със зяпнала уста и течащи лиги.

Кребс се засмя.

— Браво, момиче. И после?

— Казах му, че е пълна скръб като мениджър, че бандата му не струва и че ще прави каквото аз му кажа.

— Хубаво. Заплака ли?

— Малко. Подви опашка и клекна. В залата беше жалка картина, беше почти празна. Хвана ме срам заради всички онези нещастници.

— Значи клекна? Ще слеете турнетата? — Тонът на съпруга й се промени и издаде искрена гордост. — Страхотен резултат.

— Ще напълним залите. Освен това мисля да преработим албумите. — Обясни му как. — Какво ще кажеш?

— С добри композитори, нови преходи… — мислеше на глас. — Харесва ми. Нова идея. Ремиксирането не върши работа; говориш за пренаписване на парчетата. Феновете ще ги лапнат. Но как ще им пробуташ новите записи, ако вече са си купили албума?

— Това е проблемът за следващата седмица. Имам идея и в тази насока. — Роуина въздъхна. — Нямам търпение да се прибера у дома.

Гласът му стана по-тих.

— И аз. Обичам те.

— Нали не се сърдиш, че говоря за бизнес? Предвид онова, което преживяваш?

Сякаш бе готов да я сграбчи за гърлото.

— Да се сърдя? Това е единственият начин да запазя разсъдъка си. Както ти казах, имам нужда от отклоняване на вниманието и разчитам на теб.

— Тук съм, ако искаш да поговорим.

— Да.

Изведнъж се затвори в себе си, стана сдържан. Стомахът на Роуина се сви от тревога. Не можеше да помогне на съпруга си. В това отношение беше сам.

— Обичам те. — Тя потърка слепоочия с пръстите си с дълъг маникюр. — Мислех си за нещо, скъпи.

— Не и още едно дете. Искам да посветя вниманието си на тези, които имам.

Тя се засмя.

— Никакъв шанс. Две са ни достатъчни. Особено щом ти имаш пет. Но си мислех… след като реша всички тези проблеми, ще чувствам, че вече съм дала всичко от себе си тук.

Последваха няколко мига мълчание.

— И стига толкова?

— Да. — Щеше да го изрече, отново да промени живота си. — Искам да напусна „Музика“. Да се оттегля в пенсия.

— Ти си само на четиридесет и две.

— Зная. А ти си само на шестдесет. Но напусна.

— Защото вече не беше страхотно, както преди. А мразя нещата да не са страхотни. Освен това имам достатъчно пари. — Кребс въздъхна. — Но ти казвам, скъпа, адски ми е скучно. Тревожа се за детето си и скучая. Ужасна комбинация.

— Тогава можем да скучаем заедно. Може би ще поема част от твоята скука.

— Не можем да прекарваме целия ден в леглото.

— Недоказано — усмихна се Роуина. — Впрочем, никога не съм си давала година почивка. Може би е време да го направя, да плувам много, да ям праскови и да си намеря някакво друго занимание.

— Година почивка? Да не изживяваш своята криза на средната възраст? Защото ако е така, с радост ще ти купя още една кола. Вишневочервено „Мазерати“? Или синьо „Бугати“?

— Не изпадам в кризи. Както казваш, просто вече не е страхотно както някога. Мога да се справя с проблемите, но просто ще намеря решение. Няма да сложа край на една велика банда…

— По-лесно е да разпуснеш велика банда, отколкото да постигнеш успех със слаба. Теб определено те бива за второто. Защото „Лумос“ не струват, както и „Касиус“. Аз бих ги отрязал.

— Не мога да ги отрежа, защото аз притежавам мастърите. — Роуина въздъхна. — Може би си прав, скъпи, но истински обичам музиката. Искам да работя с велики банди. Искам да долавям онази енергия, да виждам крещящи момичета. Не искам само да скалъпвам нещата, за да има положителен баланс. Все едно продавам прах за пране на „Юнилевър“.

— Да — ласкаво каза той, — проблемът ти е, че истински обичаш музиката.

— Както и ти. Затова напусна.

— Всяко поколение има своя звезден час — изтъкна Кребс. — Е, добре, съгласен съм с теб. Върни се отново на върха и слез от сцената като звезда.

— Толкова се радвам, че си с мен — каза Роуина и очите и леко се насълзиха. Нещо свършваше, нещо прекрасно и много ценно за нея. Работещото момиче щеше да се оттегли. А нямаше представа как да върви в друга посока, освен нагоре.

— Не се безпокой — каза Кребс, сякаш прочел мислите й, — ще ти намеря нещо, с което да се занимаваш, скъпа.

— Не се и съмнявам — отвърна Роуина с престорено весел тон. — Лека нощ. До утре, скъпи.

Когато затвори, по бузите й вече се стичаха големи солени сълзи.

За първи път в живота си Роуина Кребс нямаше никаква представа за бъдещето си.

И това никак не й харесваше.