Луиз Бегшоу
Игри на властта (4)

Четвърта глава

Мария Гонзалес лежеше отпусната на масата за масаж.

Затоплени гладки камъни бяха поставени отзад на талията й и стратегически подредени нагоре по гръбнака. Кожата й със златист загар блестеше от розмариново масло, а гарвановочерните й коси бяха повдигнати над тила, прихванати с шноли от слонова кост.

„Виктрикс“ беше най-изключителният спацентър в Манхатън и Мария се наслаждаваше на услугите на двама от най-добрите им терапевти. Чувстваше се секси, изтощена от индивидуалната тренировка сутринта, последвана от лека закуска, богата на протеини, от белтъци и бекон, които поддържаха прословутото й дупе повдигнато и стегнато, а талията й удивително тънка. Вчерашните посещения при маникюрист и стоматолог означаваха, че ноктите й са идеално оформени, а зъбите — искрящо бели. Успокояващите ръце я разтриваха, топлите камъни отпускаха мускулите й. В стаята звучеше нежна японска музика. Леко се раздвижи и се сети за Джо Голдстийн.

Хм. Видението накара Мария да усети по-силна топлина, отколкото от камъните. Джо Голдстийн беше толкова неустоим. Беше секси, по-възрастен, с ум, мускули и голяма власт. Мария бе свикнала мъжете да точат лиги по нея, да флиртуват, да я умоляват за среща. Джо бегло бе плъзнал поглед покрай нея, сякаш с досада. Недоумяваше как това може да бъде толкова секси.

Не беше гей. Беше женен за Топаз Роси, страховитата издателка на списания, но тя бе стара харпия, така я наричаха. Е, човек не можеше да се издигне до нейното положение, ако не е такъв. Имаха близнаци и Мария просто бе сигурна, че Джо е нормален. Той беше алфа-мъжкар от старомоден тип. Целият тестостерон. Беше го проучила в Гугъл, прочела какво пише за него в Уикипедия. Да, новият шеф на НАТ беше горещо парче. И точно типът интимен приятел, от който Мария се нуждаеше.

Вече съжаляваше за решението си да приключи със „Съмърсайд“. Беше мегазвезда, но това можеше да отшуми за нула време. Мария предпочиташе да бъде реалистка. Можеше да изглежда секси цяла вечност, ако полага достатъчно усилия, но всяка година в повече щеше да означава малко по-малко сексапил, а и не беше добра във финансовите дела. Имаше милиони в сметките си, но вече бе изхарчила повече. Това не беше никак добре. Умен приятел би бил много ценен за нея. А и Джо Голдстийн можеше да повлияе върху бъдещето й. Можеше да отиде и другаде, разбира се, да получи роля в нов сериал, ако искаше да се снима в някой клонинг на „Съмърсайд“.

Но, парадоксално, Мария бе страшно доволна, че господин Голдстийн иска да вземе по-добри решения за телевизионната мрежа. Искал свежа кръв — беше го узнала от шпионите си в НАТ.

А ако тя, Мария, можеше да бъде тази свежа кръв?

Просто трябваше да бъде различна — а вярваше, че има дарба за това.

Знаеше, че Джо Голдстийн може да й уреди истинска роля, да я направи богата. Мария искаше Джо Голдстийн. Нямаше спор по въпроса. Не бе спала с никого от четири месеца — какъв смисъл имаше, по дяволите? Комплексирани млади фенове и глуповати баскетболисти, целящи да се окичат с още малко слава. Мария мразеше подобно отношение. Знаеше, че има страхотни гърди. Може да не бе завършила „Харвард“, но имаше и ум.

Искаше качествен мъж. Искаше да се развива в кариерата си, да премине на по-високо ниво.

Отново да бъде бедна? Никога.

На бедните им се случваха лоши неща.

Много лоши неща. От онези, които Мария Гонзалес цял живот се бе опитвала да забрави.

Когато решеше да се оттегли, Мария виждаше идеално бъдеще за себе си — домакиня в Хамптънс през лятото, любезна посрещачка на гости през есента. Зима на Маями Бийч или в някой курорт на Карибите.

Всичко би било по-добро от живота, от който бе тръгнала. Стискайки зъби, Мария се раздвижи под ръцете на масажиста, чиито умели палци бяха улучили точното място, където ги искаше.

Против волята й, мислите й се понесоха назад към миналото.

Никакви пари, красота или слава не можеха да заличат тези спомени. Изпита гняв към себе си заради това, че потъна в тях точно сега. Онова хленчещо, уплашено момиче, което бе някога, жертвата, страдащата. А когато порасна, полагаше толкова усилия да накара всички тях да я обичат, полубратята й бандити и пияния й баща. Ученето не помагаше. Будният, бърз ум на Мария, с който бе спечелила симпатиите на сестрите в местното католическо начално училище, й носеше само неприятности у дома. „Устатница.“ „Всезнайка.“ „Малка заядлива кучка.“ „Изтърсачка, кльощава, вечно хленчеща…“.

Очите й запариха от сълзи. Преглътна ги, твърдо решена да не допусне баща й да победи.

Споменът изплува, докато лежеше там и я разтриваха и глезеха. Поне никой не можеше да види насълзените й очи.

Мария се върна отново в невинността си, преди цяла вечност. Ето я там, малко момиче, може би на единадесет, което усърдно съчинява история и пише с евтина пластмасова химикалка. Беше я нарекла „Цяла купчина боклук“, нейната представа за смешно заглавие; така Папа наричаше всичко, което тя прави, така че защо да не го поразсмее? В нейната история се разказваше за боклук, който оживява, за счупените играчки, кукли и мечета, които виждаше на сметището извън града, където безпризорни деца ровеха за храна. Играчките тайно оживяваха нощем, благодарение на магическо детско желание, изречено на рожден ден, и тръгваха да търсят страхотни приключения на север. Преминаваха през границата, промъкваха се над Рио Гранде и се озоваваха в Америка…

Мария си спомняше тази история много добре. Никога нямаше да я забрави. Допълнителните листове, които монахините й бяха дали. Измислянето на всяка подробност, планирането в главата й. Малката книжка имаше пет глави и я писа през цялата есен. Беше домашното й за часовете по писане и учителката й, сестра Фатима, написа на първата страница колко прекрасно и умно момиче е Мария. Получи награда, поетична антология, подвързана с червена кожа, със заглавие, отпечатано със златисти букви на корицата и пурпурния гръб.

Беше великолепна. Най-ценната вещ, която Мария някога бе притежавала.

— Папа! Спечелих наградата! — извика тя, когато се прибра у дома в онзи ден. Изминаваше по километър и половина до училището и обратно сутрин и вечер. — Виж!

Протегна ръце напред с книгата, за да я покаже.

— Какво е това? — попита баща й, Карлос.

— Поезия — отвърна Мария. — За писането ми. Защото съм писателка. Това е наградата ми.

Сияеше от радост.

Карлос остана с втренчен поглед.

— Не са ти дали пари, нали? — Тя поклати глава. — Църквата само взема, винаги. Това е пълна глупост.

Гневно махна с ръка към книгата.

— Ще прочетеш ли историята ми, Папа? — попита тя и му подаде своята книжка.

— Нямам време.

— Искам да я прочетеш — настоя Мария. Обикновено се предаваше, но този път лицето й поруменя от непреклонност. Ако майка й бе жива, щеше да я прочете. Баща й трябваше да разбере, че Мария не е „празноглава кучка“, че е умна и получава награди.

— Може би по-късно — изсумтя Карлос и отпи от бутилката уиски.

Мария не помръдна от мястото си.

— По-късно — изръмжа баща й и разпиля листовете й по пода, всичките, нейната история, дълга четиридесет страници.

— Папа! Ще я изцапаш!

Малката Мария се наведе и отчаяно започна да ги събира, докато най-големият й полубрат, Чико, се смееше в ъгъла. Братята й вече се подвизаваха по улиците, носеха пистолети и изпълняваха мръсни поръчки за наркобарони; бяха тъпи наемници, на които не можеше да се разчита да пласират стока.

… Добре, ще ти я покажа по-късно.

Карлос отпи още глътка и съсредоточи вниманието си върху футболния мач, който вървете на примигващия им телевизор.

През следващите няколко дни Мария досаждаше на баща си, убеждаваше го колко хубава е историята й.

— Нарекох я „Цяла купчина боклук“. Харесва ли ти, Папа? Смешно е. Можеш ли да я прочетеш днес?

Оставяше листовете старателно подредени на нощното му шкафче или на лавицата, където той държеше дрехите си. Карлос Гонзалес й се разкрещяваше да го остави на мира.

— Трябва да я прочетеш. Спечелих награда — извика Мария веднъж, след като бе изминала седмица. — Нямаш никаква работа. Можеш да прочетеш поне една глава…

— Дяволите да те вземат! Махни се от главата ми! — внезапно изрева Карлос, скочи и кожата му доби виолетов оттенък от гняв. Мария затаи дъх и се отдръпна назад, притискайки листовете към себе си. — Дай ми ги! Веднага!

Изтръгна ги от ръцете й и там, пред очите й, накъса цялата й история на малки парчета.

Когато Мария побягна към банята и повърна от мъка, баща й, залитайки, влезе след нея и й удари плесница, за да замълчи, след което зарида, каза, че тя го е накарала да направи това и се опита да залепи страниците с вода и брашно. Докато Мария гледаше и плачеше, той се напи още повече, заплаши, че отново ще я удари, и накрая хвърли всичко в печката.

Следващата вечер Мария чу баща си да разговаря с Хефе, местния гангстерски бос, за когото работеха братята й.

— Да, ще стане хубавица — отбеляза Хефе.

— Кльощава е, за нищо не става, само книги са й в главата и все тича на училище. Къщата ми е кочина. Тя не върши никаква работа. Майка й беше същата кучка.

— Тя си получи заслуженото, Карлос. Много отдавна.

— Шибана кучка. Не като моята Анна. — Майката на братята й, която бе починала от рак. Баща й казваше, че и нейната майка, Лусита, е починала от рак. Много отдавна. Мария била твърде малка, за да помни. — Анна беше светица — продължи баща й с дрезгав глас, мрачно вперил поглед в чашата си. — Нямах проблеми с Анна и mi hijos^[1].

— Когато пораснат, ще станат добри войници. Картелът е доволен. Мислят да вземат Чико за операцията в Колумбия.

— Това е опасно — изтъкна баща й, но без истински да възрази. — Ще има ли допълнително заплащане?

— Нещо за la familia, si. Грижим се за своите, Карлос, знаеш това. Искаме да направим нещо и във връзка с проблема с Мария…

— Няма да се оженя отново. Харесват ми проститутките в бара.

— Тя няма нужда от майка, вече е достатъчно голяма.

— На единадесет — колебливо каза баща й, не искаше да противоречи на Хефе. — Сеньор… може да изчакаме още малко.

— Пропуснал си рождения й ден. На дванадесет е.

Щеше да ги навърши след осем месеца. Мария лежеше неподвижна в леглото си, напрягаше слух, дишаше съвсем тихо.

— О, да… прав сте, сеньор. Gracias. Gracias. — Мария чу как някакви пари преминаха от ръка в ръка. — Какво имате предвид?

— Скоро ще стане тийнейджърка, а улиците не са безопасни за момичета. Може да я изнасилят, да я откарат в някой бардак. Нали не искаш това?

Настъпи тишина. Мария очакваше баща й да каже нещо, да я защити, но не, нищо. Мъжете сключваха… търговска сделка. Ясно го разбра, макар и на единадесет. Тя беше стоката.

— Семейството ти има голям късмет. Сеньор Алонсо се е отбил в училището тази сутрин. Чико му казал, че вчера сте имали неприятности с момичето. Глупава кавга заради някаква книга.

— Да. Разциври се като малка глупачка. Даже не мога да чета. Защо ме тормози?

— Мисли се за по-добра от теб. Това е лошото на ученето, разваля хубавите момичета. Жените не са каквито бяха по времето на Анна.

— Нейната майка беше безбожна курва.

— Нали я застреля — каза Хефе със съчувствие. — Голяма работа. Мъртва е. Момичето няма вина.

— Нямам късмет с жените. — Сръбване, преглъщане. — Анна ме остави, Лусита беше курва, а Мария е жива напаст. Впрочем мисля, че е от друг мъж. Най-вероятно отглеждам копелето на Лусита, като глупак.

Малката Мария пъхна пръсти в устата си, страхуваше се, че баща й може да чуе учестеното й дишане.

— Чико мисли, че сеньор Алонсо ще я хареса. Готов е да те отърве от нея. Ще живее с него в имението в Тихуана. Ще намерят съдия да ги ожени.

— Но той е стар…

— На петдесет-шестдесет, кой знае? Всяка тийнейджърка предпочита по-възрастен мъж, който може да се грижи за нея. Алонсо иска девица. Нали е девствена?

— Никой мъж не я е докосвал! — провлачено каза Карлос. — Невинна е като Мадоната!

— Чудесно. Значи, ще бъде почтен брак. Момичета на нейната възраст са продавани на дилъри. Стават жертви на трафик. Добре се плаща за тях.

Заплахата беше ясна и Мария потръпна ужасена. Бореше се със сълзи, ужас, мрак. „Папа е убил мама. Папа ще ме продаде. Той ме продава.“

— Ще живее в разкош, за какъвто малцина могат да мечтаят. Коне, плувни басейни, там имат всичко. Сеньор Алонсо е голям бос. Иска тихо, кротко, хубаво момиче, което да му роди деца. Ще се движи сред грандами, дори съпруги на политици. Хубаво е, че може да чете и пише. Това са жени от висшето общество. Когато порасне още малко и има свои деца, ще се хранят в ресторанти и ще обикалят по магазините.

— Мария е късметлийка — каза Карлос с известна завист.

Късметлийка? Да бъде продадена на старец, който ще я насилва? И трябвало да бъде благодарна. Майка й бе мъртва и мъжът, който я бе убил, я мразеше. Той беше пияница, неудачник. Не можел да чете, затова бе унищожил малката й книжка.

Все още разговаряха, но баща й бе включил телевизора и той заглушаваше думите им. Обляна в сълзи, Мария зарови лице в голия дюшек — нямаше възглавница за нея; невзрачната им малка къща беше една от малкото в района с електричество и течаща вода и тя бе доволна, че има свой дюшек в таванското помещение.

Обзе я чувство на изтощение. Реши да поспи. Утре беше голям ден. Широко разтвори пердетата, въпреки заслепяващата светлина от уличните лампи. Искаше слънцето да я събуди преди всички други.

Затвори очи, отправи молитва към Пресветата Дева и тогава, като по чудо, сънят дойде.

На сутринта Мария облече ученическата си униформа, безплатно дарена от богатите американски грингос с тяхната благотворителност. Взе раница, която напълни с още дрехи, пуловери, дебели дънки и чорапи и най-здравите си маратонки. Пъхна четка за зъби, вода, руло тоалетна хартия, сапун, действаше бързо. Братята й хъркаха, все още полупияни, и щяха да хъркат още часове.

Методично претършува къщата и взе малкото пари, които успя да намери. Скри ги на различни места по себе си, направи и процеп в колана на дънките си. Взе бейзболна шапка на Чико, стара и захабена. Най-сетне излезе от къщата. Беше рано. Семейството й живееше в гето в покрайнините на Ирапуато, златния град за туристите, пълен с хубави църкви и добри хотели. Знаеше къде отива. Беше просто. В Америка. Нямаше да се качва на влакове. Щеше да се крие, докато стигне далеч, където никога няма да я открият.

Имаше дълъг път, може би три километра изкачване. Страхът й нарастваше с всяка крачка. Баща й щеше да се събуди. Братята й. Но нямаше да я търсят. Щяха да мислят, че е на училище. Времето й щеше да започне да тече, когато на някого му потрябват пари, за да отиде в кръчмата или да купи нещо за ядене. Но беше умна, бе оставила парите в портфейлите им непокътнати, на Чико и на Пана. Щяха да открият кражбата, ако забележат, че вещите й ги няма или са им нужни още пари.

Но едва ли щяха да забележат нещо, свързано с нея. Тя беше невидима.

Мария знаеше какво търси. Някой гринго. Турист. Американец с кола. Или автобус, който би могла да хване. Не за мексиканци, не от онези, които бяха проверявани от полицаи, вземащи пари от картела, на който служеха братята й. Мария беше умна, много умна, като улично хлапе.

Като счупените кукли и мечета в историята, която бе написала, Мария щеше да избяга.

Накрая куклите и мечетата успяваха да избягат и да отидат в Америка с гринго момиче на име Мария, като нея.

Това беше име, използвано и от англоезичните. Мария от историята ги намираше паднали пред входа на музей, скриваше ги в джобовете си, а после те се промъкваха в куфара на майка й и летяха, летяха, чак до Холивуд…

— Как е натискът, госпожо? — попита масажистът с успокояващ глас.

Мария потръпна. „Как е натискът?“. Беше смешно.

Силен. Натискът, на който бе подложена, винаги беше силен.

— Страхотно е, благодаря — промърмори тя.

Но нищо не помагаше. Беше толкова обсебена от страха, надеждата и мъката. Онова малко момиче, лишено от обич, бягащо от всичко. Онова момиче, което щеше да узнае какво е да бъде малтретирано, само, без семейство…

„Мамка му“, решително си каза тя. „Баща ми няма власт над мен. Нито пък Сеньор Алонсо. Никой от тях няма власт над мен. Аз ги победих всичките.“

Слабичката, безпомощна жертва отдавна бе минало. Мария Гонзалес беше нов човек. Суперзвезда. Богата. Известна. И копнееше за сигурността, която мъж като Джо Голдстийн можеше да й даде. Ако той не проявяваше интерес…

Щеше да прояви.

Мъже като него бяха плячка за нея. Можеше да има всеки от тях, нали? Бе узнала това по трудния начин. А и в края на краищата Голдстийн не беше бебе и Топаз Роси не беше светица. Нали бе започнала връзката си с Джо, докато бе омъжена за първия си съпруг?

Мария бе набелязала мишената си, направила проучвания. След онова първо наивно бягство, насилието и побоите никога вече не правеше нищо без идеално изпипан план.

Със силата на волята си успя да се изтръгне от спомените. Масажистът я обтриваше с топла кърпа. „Време е да се събудиш, Мария, да действаш.“

Да. Беше най-подходящият момент за промяна в кариерата и в личния живот.

Бъдещето на Мария бе застрашено. Но беше в разцвета на красотата си. Нима това не бе идеалният момент за прехода й?

Кратка връзка с Джо би подложила теорията й на проверка. Мария се раздвижи и разтриването с топлата кърпа продължи с ново сладостно докосване точно над извивката на съвършения й задник. Беше толкова опияняващо, че не можеше да бъде разумна. Топаз Роси не притесняваше Мария. Добре поддържана, може би, но тя бе на възрастта на Джо, а това никога не беше предимство, нали? Мъжете бяха биологично програмирани. Може би нямаше да се разведат, но Джо щеше да препоръча някой по-добър за Мария, след като ненаситно са се чукали няколко месеца. Щеше да я запознае с по-подходящ съпруг.

Въздъхна, сигурна в сексуалната си сила. Какво толкова. Кого заблуждаваше? Мъжката фантазия беше Мария Гонзалес. Топаз дори не бе приела фамилното име на съпруга си и се носеха слухове, че не се свърта у дома. Може би беше поредният от онези удобни медийни бракове. Мария нямаше скрупули. Все пак, нямаше да изнасили Джо. Ако не я пожелаеше, прав му път.

Мъжете бяха мръсници, всичките. Използваха, измъчваха. Години наред изнасилвания и експлоатация бяха научили Мария на това. Не говореше за преживяното. Просто го превъзмогваше. По свой начин.

Връщаше си го на копелетата, сега тя ги използваше.

Любов? Не вярваше в нея. Никой никога не й я бе показвал. Но Мария вярваше в сигурността, във високото положение. Знаеше какво е да си проправя път към светлината със зъби и нокти. Никога вече нямаше да бъде онова малко момиче с трогателната история, която бе надраскало с детския си почерк, момичето, което живееше с надежди и разчиташе на мъжете.

„Разчитай на себе си, скъпа.“

Самодоволно се усмихна и погледна към часовника. Още десет минути и този божествен масаж щеше да свърши. Тогава внимателно щеше да се облече и да се качи в лимузината. Може би щеше да даде няколко автографа пред хотела днес. Беше в толкова добро настроение. Срещата й с Джо Голдстийн беше в офиса му и вече го бе накарала да обещае, че няма да има прекъсвания.

Джо Голдстийн просто не знаеше какво го очаква.

 

 

Топаз и Джо седяха заедно в хола, сгушени на дивана. Той бе обвил ръка около раменете на съпругата си, но мислите му препускаха.

Защо не можеха да се справят с това? Всеки ден започваше с кавга. Беше ужасно. Тази сутрин си бяха крещели заради последния имейл от директора на училището.

Закъсняването е проява на неуважение към съучениците, преподавателите и училищната общност. Дисциплинарната комисия реши да накаже децата ви с последно предупреждение. Ако Рона или Джейкъб закъснее още веднъж до края на учебната година, ще бъде изключен(а) от училището. Присъствието в час в Академия „Пойнтър“ не е по желание, както и изпълняването на поставените задачи за домашна работа.

— Ти можеше да ги събудиш, разбира се. Всеки ден излизаш да тичаш.

— Имаме график — сърдито каза Топаз. — Беше твой ред.

Джо отмести ръката си. Беше бесен.

— Но ти знаеше, че съм бил на парти. Трябваше да остана до края.

— Щом си знаел, че ще бъдеш махмурлия, Джо, да беше ме предупредил. С радост щях да те сменя. Аз също имам задължения.

— Моите са малко по-важни. Аз плащам сметките.

Топаз поруменя от гняв.

— Изкарвам доста добри пари, по дяволите. Обидно е да говориш така.

И неговото лице пламна.

— Е, добре, съжалявам. Зная, че и ти работиш. Просто нещата в телевизията не вървят добре напоследък. Очаквах да проявиш разбиране.

— Ако си правеше труда да попиташ, щеше да знаеш, че и в моята работа…

Главата му щеше да се пръсне.

— Стига. Съжалявам, че започнах това. Права си, по график беше мой ред. Животът ни се подчинява на графици, според които беше мой ред.

— Какво би трябвало да означава това?

— Не зная, по дяволите. Може би понякога ми се иска да имам обикновен живот.

Топаз настръхна.

— Искаш да кажеш, обикновена съпруга.

— Не че не те обичам. Знаеш какво изпитвам към теб. Но е непоносимо да искам да ти се обадя, а онзи твой симпатичен секретар да отказва да ме свърже.

— О, стига — сопна се Топаз. — Брад е умен младеж и умее да взема бързи решения. Винаги си се дразнел от това, че секретарят ми е мъж.

— Той прекарва с теб повече време, отколкото аз.

— И се отнася към мен с повече уважение.

— Може би ти трябва послушно момче като него, Топаз. Аз не съм такъв. Щом ти се обаждам, значи има причина, не е за да обсъждаме прогнозите за времето.

Топаз дълбоко си пое дъх.

— Брад ми каза, че си се обадил. Попитал те е дали е въпрос на живот и смърт, казал си „не“.

— Не. Може би само за нашия живот.

— Е, за твоя информация, не можах да приема обаждането, защото уволнявах някого. Отдавна трябваше да го направя, но няма значение. Не можех да прекъсна разговора, за да проявя съчувствие към теб.

Презрителният тон, с който изрече думата „съчувствие“, го накара да стисне зъби. Не беше честен с нея, знаеше го, по и тя не се държеше по-разумно, нали?

Отново обгърна раменете й. Топаз остана скована, но не се отдръпна.

— Трябва да правим секс тази нощ.

Топаз потисна въздишка. Липсваше й тялото на Джо върху нейното, проникването му, ласките му, но не можеше да се примири той да има последната дума в спора. И не можеше да се люби с него, след като се е държал така.

— Мисля, че първо имаме нужда от брачна консултация.

Ето. Думите бяха изречени.

Джо се отдръпна назад.

— За какво говориш, по дяволите? Сериозно?

— Знаеш. Терапия…

— Терапия? Ние с теб нямаме нужда от подобни глупости. Никога не сме имали. Да обсъждаме проблемите си с някакъв непознат? — Прокара пръсти през косите си. — Имаме нужда от секс, от разговори на вечеря и план за дисциплиниране на децата. Да бъдем семейство.

— Би било хубаво. — Топаз преглътна с мъка. — Но, Джо, проблемът е в твоето отношение към мен. Трябва да го промениш, за да се разбираме.

Джо не можеше да повярва. Нима тя го заплашваше?

— И няма да правиш секс с мен, докато не се подложим на терапия?

Топаз не каза нищо.

Джо стана от дивана.

— Е, това ми звучи като изнудване, скъпа. Няма да ходя на никаква терапия. Нито сега, нито никога. Какво правим тогава? — Тръгна към вратата, взе якето си от гардероба. — Имам среща — каза той и излезе.

 

 

Офисът на Джо бе стерилен и полупразен, но точно сега му се струваше като убежище. Имаше два малки дивана в ъгъла, защото понякога се налагаше да бъде домакин на по-големи съвещания от планираното, стена с телевизионни екрани, на които вървяха предавания на НАТ и конкуренцията, и средно голямо английско бюро антика, на което прекарваше доста време. Върху него нямаше нищо друго, освен малък лаптоп, на който той нахвърляше и обмисляше идеи и сделки. Деветдесет процента от програмната схема на телевизията бяха в главата му.

На масичката бяха разхвърляни множество специализирани списания. Взе „Дейли Варайъти“ и разсеяно го прелисти, опитвайки се да се успокои. Най-добрият начин да се справи с Топаз Роси бе да забрави за нея. Иначе гневът щеше да го обсеби.

Точно сега бракът му никак не вървеше. Но в кариерата му настъпваше подобрение. „Съсредоточи се върху това.“

Трябваше да спаси загиващата си телевизия и най-сетне бе извоювал правото си.

Беше безкрайно вълнуващо, макар и малко плашещо.

— Господин Голдстийн! — Секретарката му Шона бе позвънила. — Посетителката ви за 9:30 е тук.

Голдстийн погледна часовника си. Беше удивително точна. Това бе обнадеждаващо. Беше свикнал разглезените звезди да разиграват него и всички останали. Щом Мария Гонзалес проявяваше достатъчно уважение да не го кара да чака, беше добро начало.

— Покани я да влезе.

Вратата се отвори и Джо стана. Огледа младата жена от главата до петите, преценявайки я. Беше по-добре облечена, отколкото на партито. Никакъв грим или съвсем лек. Вместо повдигнати на сложна прическа, косите й бяха свободно разпуснати по гърба. Имаше здрав и свеж вид и когато се усмихна, зъбите й заблестяха от белота. Той съзнателно задържа поглед върху лицето й, за да не се изкушава да зяпа прословутите й гърди, изпъкващи под еластичния пуловер от мохер, макар и не толкова прилепнал, че да изглежда безвкусно. Всъщност облеклото й би могло да се нарече почти консервативно. Под пуловера беше с тясна пола от туид с дължина до коленете, гладък чорапогащник и обувки с малък ток. Тоалетът подчертаваше тънката й талия и заоблен ханш, типичната фигура „пясъчен часовник“ от четиридесетте години на двадесети век. Такова бе и впечатлението, което създаваше: на лисица от четиридесетте, готова да престане да се прави на невинна и да започне да го дразни, докато я вземе в обятията си, в скута си, а може би и двете.

Джо усети възбуда. Изпита чувство за вина, но Мария беше неустоима, не можеше да се отрече.

— Благодаря ви, че отделихте време да поговорим, господин Голдстийн — каза тя, докато пристъпваше напред. — Оценявам това.

— Благодаря ти, че дойде — припряно каза той. — Седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Кафе, благодаря, ако не ви затруднява.

Той позвъни на Шона.

— Две кафета, ако обичаш. Как предпочиташ своето?

— Чисто, благодаря. Няма значение.

Непретенциозното държание беше толкова приятно.

„Някога и Топаз беше такава.“

— Две чисти кафета — нареди Джо и затвори. — Ето какво, Мария. Бихме се радвали отново да работим с теб.

— О, каналът, разбира се. — Тя леко махна с ръка. — Агентът ми цял ден отклонява предложения. Зная, че знаете това, господин Голдстийн. Не се хваля, просто така стоят нещата.

— Не се и съмнявам. Наричай ме Джо. Господин Голдстийн е баща ми.

— Благодаря — отвърна Мария и засия, сякаш току-що й бе връчил „Оскар“. — Както и да е, за мен въпросът е дали вие желаете да работите с мен. Не искам да прозвучи арогантно, господин Голдстийн… Джо — поправи се тя с усмивка, топла като разтопен карамел. — Но мога да отида навсякъде. Телевизиите са готови на всичко, за да ме отмъкнат. Както навярно разбирате, за мен не е въпрос на пари. Искам да работя лично с вас. — Вече почти мъркаше. — В тясно сътрудничество. Ако започнем общ проект, ще трябва да бъдете плътно до мен. Да ме наставлявате. Да бъде творческо сътрудничество. — Направи пауза за драматично въздействие. — Както казах, Джо, искам съвместната ни работа да бъде нещо повече от рекламна фраза. Тоест, ако искаш да подпиша нов договор с НАТ.

Джо сви рамене.

— Но, Мария, аз не съм шоу продуцент. Аз наемам шоу продуценти. Това означава да ръководя телевизионна мрежа.

— Да — тихо каза тя, — ти си шефът, разбирам. Но можеш да следиш нещата отблизо, да участваш в създаването на предаванията, които включваш в програмата. Слушай, тооолкова се възхищавам на всичко, което правиш. Сега предприемаш чистка. Рисковано е.

Когато Шона влезе, за да донесе кафето, Голдстийн помисли секунда, за да проумее какво означава онова, което току-що бе казала. Изненадано примигна.

— Откъде знаеш това?

Глупав въпрос. Но бе успяла да го заинтригува.

— Голяма звезда съм. Имам свои шпиони тук. Да вляза ли в ролята на домакиня? — шеговито каза Мария и се наведе над каничката с кафе веднага щом видя гърба на Шона. Онези гърди стърчаха право в лицето му. „Проклятие.“

— Благодаря. — Той стисна зъби. — И жена ми, Топаз, обича да сервира кафе.

О, разбира се, откъде бе дошло това, по дяволите? Джо се засрами.

— Влиятелните жени обичат понякога да показват женствената си страна — кимна Мария. — А в мен всички виждат само женствената страна. Искам да покажа нещо различно.

— Така ли? — машинално кимна Джо. Трудно му бе да откъсне очи от задника й, когато се изправи, очевидно за по-добър ъгъл за наливане на кафе. Наистина доста добре показваше прелестите си. Все още стоеше така. „Съсредоточи се, Джо.“

— Виж, всички ще си помислят, че правиш нов сериал с мен само за да угодиш на костюмарите. Зная, че твърдиш, че си един от тях, но всъщност си бунтар с костюм. И ако искате да изненадате критиците, господин Голд…

— Джо.

— Извинявай. Толкова много те уважавам. Ако искаш да изненадаш критиците, направи добро шоу с мен. Имам предвид интересно шоу. Не нов тъп полицейски сериал. Нещо различно.

— Например? — попита той с пресъхнала уста.

— Хей, за това ти плащат големите кинти. Но ако ме включиш в нещо интересно, извън стереотипа, можеш да получиш и творческо обновление, и нашумяла звезда. Можеш да имаш и тортата… — Тя присви устни и захапа бисквита — и черешката.

Джо потръпна. Мария знаеше какво прави, нали? Разбира се. Откровено флиртуваше.

„Въпросът е дали ти знаеш какво правиш.“

Но гласът на съвестта му все повече заглъхваше. Джо положи усилие и остана с поглед, прикован в тъмните й секси очи.

— Мария — промълви той с пресипнал глас, — ти не си велика актриса.

— О, така ли?

Тъмните очи се отвориха широко.

— Не заблуждавам хората. Никой няма да те избере за роля на жена финансист с пристягащ сутиен. Мрежата ще иска това тяло да се вижда. Все още.

— Разбирам. Но слушай, аз имам и чувство за хумор. Мога да бъда и забавна. Можем да накараме и момичетата да ме харесват, не само пичовете. Искам да направя нещо феминистично.

Джо се задави с кафето си.

— Феминистично?

— Да. И забавно. Например нещо като съвременна версия на „Зина, принцесата воин“. Завладяващо, смешно, малко култова класика. Може да бъда на кон. Създателите на „Игра на тронове“ няма да знаят откъде им е дошло. — Мария се засмя. — Но ако е забранено за лица до тринадесет години, ще натрупам състояние от повторения, както и ти.

Голдстийн поклати глава, за да проясни ума си.

— Уау — засмя се той.

Вече виждаше примамливите рекламни кадри в съзнанието си. Момичетата щяха да се смеят, мъжете да се смеят и да се възбуждат. А хлапетата щяха да го обожават.

— Какво прави човек, когато иска да видят в него нещо друго, освен забележително тяло? — заговори Мария, парадирайки с достойнствата на своето. — Както знаеш, през 90-те отговорът на Арнолд Шварценегер беше да се снима в „Близнаци“ с Дани де Вито. Конан Варварина в комедия! Изкара куп пари от това.

— Да, така беше. — Ходът на Шварценегер се бе превърнал в холивудска легенда, но никой не очакваше филмовите звезди да разбират от бизнес сделки. Очевидно секс бомбата имаше и ум. — Когато престанеш да бъдеш секс символ, от теб ще излезе страхотен продуцент — каза Джо, без да мисли.

Мария повдигна едната от съвършено оформените си вежди.

Джо поклати глава, ужасено. „Мамка му! Нима изрекох това на глас?“.

— Извинявай, Мария, не исках да те засегна. — С невероятна сила на волята той сдържа въздишка на изумление. — Просто ми се изплъзна. Не мислех. Никога не говоря така на актьорите. Искрено се извинявам.

Ако искаше, би могла веднага да заведе дело.

Мария стана и му подаде ръка.

„Уау. Слава богу.“ Джо отново можеше да диша.

Не знаеше дали да се наведе и да й целуне ръка като французин, или енергично да я разтърси, затова просто я задържа в своята за секунда.

Нямаше грешка, тя плъзна малкия си пръст нагоре–надолу по дланта му. Джо се изчерви.

— Не, Джо. Би трябвало да се извиниш само ако не ме смяташ за секс символ. — Мария се усмихна чаровно. — Успокой се. Радвам се, че харесваш това, което виждаш. Ти си шефът тук. Надявам се да се видим утре и да обсъдим някои добри идеи. Какво ще кажеш?

 

 

Там Уотсън вдигна поглед от четеца си за електронни книги и въздъхна.

В разкошната къща на Маями Бийч, която със съпругата му ползваха като лятна резиденция, не беше спокойно както обикновено.

И имаше само една причина. Джоана си бе дошла у дома. С подвита опашка.

Сега крачеше около басейна им, който оптически се сливаше с океана и изглеждаше безкраен. Джоана въздъхна тежко, повдигна последния брой на „Американско момиче“ и го запрати назад към шезлонга.

„По дяволите. Мислех, че вече е престанала да се държи така“, помисли си финансистът.

Не умееше да се справя с жените и настроенията им. Джоана беше единствената му дъщеря; брат й бе разумен и вече работеше в отдела за маркетинг и реклама на компанията му. С надежда се огледа за съпругата си. Но Мириам бе излязла по магазините, на обяд с някого или бог знае къде.

— Джоана, моля те, опитвам да се съсредоточа.

— Съжалявам, татко, просто не мога да се примиря с онова, което ми причини онази кучка Топаз Роси. Превърна ме в посмешище. Уволни ме.

— Просто не се е получило. Скъпа, не си станала за посмешище. Можеш да се захванеш с нещо друго — каза Там с успокояващ тон.

— С какво например?

— Майка ти е филантроп и активист. Защо не се включиш в някоя от благотворителните й инициативи или нещо подобно? „Спасете дърветата“.

Джоана примигна.

— „Спасете дърветата“?

— Или китовете. Тропическите гори. Все още ги изсичат. — Там се огледа наоколо. — Или започни да колекционираш творби на изкуството. Има предостатъчно неща за вършене.

— Искам кариера, татко.

„Тогава основи компания“, беше онова, което баща й не изрече. Почти беше решил да я назначи за вицепрезидент на отдела за връзки с обществеността на своята фирма, но се бе отказал. Да купи голям дял от едно канадско списание и да я направи редактор, му се струваше отлична идея. Но накрая тя изостави проекта.

— Няма смисъл да се мъчиш — опита се да се пошегува Там. — Аз съм се мъчил достатъчно, за да не ти се налага.

— Татко. Тя се отнесе с пренебрежение към теб. Каза, че не можеш да й повлияеш. Ако позволиш Топаз Роси да ме подритва така, значи й позволяваш да подритва теб. Не можеш ли да купиш скапаната й компания и да я уволниш.

Там поклати глава.

— Списанията са загиващ бизнес, скъпа. „Американ“ не е лоша компания, но всички продажби на Топаз Роси спадат. Не ми трябва печатница. Освен ако не се продава на безценица и мога веднага да разпродам активите.

— Направи го — настоя тя.

Там се прозина.

— Слушай, Джоана. Това не е за мен. По-добре предложи сделката на някой друг.

Джоана отчаяно запристъпва на място с елегантните си маркови обувки.

— На кого например? Татко, ако е ужасно неизгодно, ти трябва да го направиш, защото няма кой друг. Не можеш да й позволиш да постъпи така с мен!

— Предвид няколкостотинте милиона долара, които би ми коствало да купя „Американ Мегъзинс“, да, Джо, мога. — Отегчен, Там Уотсън отново впери поглед в четеца. — Истината е, че ти трябва някой с друга мотивация, освен парите. — Той се засмя. — Хей, не е зле да се обърнеш към Конрад Майлс.

— Конрад Майлс? Милиардерът?

— Да. Притежава милиарди. Петдесет и няколко по последна информация.

Джоана престана да хленчи.

— Защо Конрад Майлс да иска „Американ Мегъзинс“?

— Не би я поискал, но също като теб, той мрази Топаз Роси. Както и Роуина Кребс.

— Коя е тя?

— Президент на „Музика Рекърдс“, друга загиваща компания. — Там се прозина. — Стига, скъпа, на почивка съм. Може ли да приключим с тази тема?

— Разбира се. Само ми кажи нещо повече за Топаз Роси, Роуина Кребс и Конрад Майлс — нетърпеливо каза Джоана.

— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли на мира?

— Кълна се, татко. Кажи ми.

Отново тропаше с крак. Това не му харесваше още от времето, когато беше четиринадесетгодишна.

— В моя свят се разказват легенди за опита на Конрад Майлс да купи „Музика“ и „Американ“ в началото на деветдесетте и как Топаз и Роуина, тогава известни съперници в бизнеса, се съюзиха и използваха отровно хапче, непривлекателни акции. Цената падна и известно време изглеждаше, че Конрад ще загуби контрол върху собствената си компания. Накрая я реформира, но голяма част от основния му пакет акции отидоха при други акционери. Това е известна история, защото е за единствения път, когато Конрад Майлс е бил победен. И като зная колко мрази да става за смях, бих казал, че все още го помни.

— Казваш, че и „Музика Рекърдс“ издиша?

— „Спотифай“^[2], пиратство, а и хлапетата предпочитат ексбокс. Музиката като бизнес е зле от около 1991-ва.

— Значи, той може да купи и двете и да ги съсипе. Да изрита момичетата?

— Ще бъде доволен…

— Татко, можеш ли да ми помогнеш да се свържа с него?

Това преля чашата. Там Уотсън изправи гръб.

— Джоана, ето какво ще направя. Ще възложа на анализатор от „Уотсън Индъстрис“ да състави план за довеждане на двете компании до фалит и ще помоля приятел от „Голдмън Сач“ да препрати на Конрад Майлс имейл от теб. Ако идеята му хареса, ще поиска да се срещнете. Не подхождам директно към Майлс. Не играя в тази лига. Ако искаш, действай. Но искам да хванеш самолета обратно за Ню Йорк, да се върнеш в хубавия мезонет, който с майка ти купихме за теб преди седем години, и да ни оставиш да доизкараме почивката си на спокойствие. На двадесет и осем си. Скъпа, радвай се на попечителския си фонд и си намери съпруг или гадже, или и двете.

— Татко!

— Сериозно, Джоана. Обичам те, но не мога да се занимавам с това. Ще ти изпратя анализатор. И ако Конрад Майлс не прояви интерес, не го притеснявай. Не му досаждай. Каквото и да правиш, не го дразни. В момента той е един от най-влиятелните мъже в света на бизнеса.

Там отново сложи слънчевите си очила и продължи да се взира в четеца. Липсваше му блясъкът в очите на Джоана.

— Благодаря ти, татко. Заминавам. Поздрави мама. Кажи на онзи анализатор да ми изпрати доклад.

— Ще го получиш, преди да кацнеш — каза баща й с облекчение. — Безопасен полет.

В отговор чу само вратата да се затръшва след нея.

Джоана Уотсън вече си бе тръгнала.