Луиз Бегшоу
Игри на властта (11)

Единадесета глава

— Уау! Господи, това е просто върхът! — Роуина се огледа, истински впечатлена. — Имаш страхотно жилище.

— Благодаря. Дълго време се занимавахме с него. — Топаз прехапа устни. — Джо го намери, а аз го обзаведох главно.

— И двамата сте свършили чудесна работа.

Тя опря куфара си на гардероба в спалнята за гости; беше с прекрасен изглед към парка и Музея за естествена история. Вече изпитваше известна носталгия по Манхатън, където се бе запознала с Майкъл и изградила собствената си империя.

Вратата се отвори и Рона и Дейвид влязоха с ученическите си раници на рамо.

— Деца, това е Роуина Кребс, помните я.

— Разбира се. Здрасти — каза Дейвид.

— Съименничката ми — усмихна се Рона.

— Боже мой — Роуина се облегна с гръб на стената, изумена. — Вие сте тийнейджъри. Искам да кажа, знаех, че сте пораснали, но да ви видя с очите си, е истински шок.

— Не е за вярване, нали? — каза Топаз с умиление.

— Мамо, засрамваш ме — промърмори Рона. — Хайде…

— Можем ли да си поръчаме нещо от сайта на „Сиймлес“ за вечеря? — попита Дейвид.

— Всъщност не. Ще приготвя агнешко с къри. Можете да слезете и да хапнете.

— Супер. Радвам се да те видя, Роуина — каза Рона. И двамата с брат й се изнизаха към стаите си.

— Моите са почти на тяхната възраст — каза Роуина. — Не зная защо се изненадвам толкова. Това ме кара да се чувствам стара.

— Остаряваме.

— Хей, говори за себе си. Аз съм в разцвета на младостта си — отвърна Роуина. — Имаш ли чайник, или ползвате само кафеварки и кафемашини?

— Мога да ти приготвя чай. Все още същата типична британка. — Топаз се усмихна и беше искрено. Приятно бе Роуина да й бъде на гости. Понякога животът беше ужасен, но за всичко имаше утеха. Със сигурност тя и Джо щяха да закърпят отношенията си, може би нещата отново щяха да потръгнат, по-добре от преди.

— Благодаря. Черен, със захар, ако нямаш нищо против. После ще седнем някъде само двете и ще ми кажеш какво става тук, по дяволите.

 

 

Настаниха се в библиотеката — библиотеката на Джо, но майната му, той не беше тук, за да се разсърди, помисли си Топаз — и Роуина отпиваше чай, а Топаз — безкофеиново кафе с аромат на ванилия, и разговаряха. Разказа й за кавгите, изнасянето от къщи, драматичното завръщане. След това заговори за „Американ“, за Джоана Уотсън и преживяването си на границата на смъртта пред борда на директорите…

— Да. Господи.

— Какво? — попита Топаз.

— Не ми обръщай внимание — каза Роуина. — Просто… това, което каза, ми напомни за нещо. Напоследък нещо ме тревожи, докато привидно всичко върви по вода. Извинявай, не исках да те прекъсвам. Продължавай.

Топаз отпи още глътка кафе и леко подсуши очите си.

— Не преставам да бърборя за себе си.

— Не. Долетях тук, за да слушам. Всичко ще се оправи, Топаз. Кажи ми на какъв огън се печеш.

Топаз я осведоми за всичко и Роуина я изслуша мълчаливо, с някое и друго одобрително кимване. Когато приятелката й най-сетне свърши, тя сви рамене, изду бузи и изпусна въздуха.

— Това е моята тъжна история. — Топаз се намръщи. — Съжалявам, зная, че е сериозно. Просто не ме бива в патетичните словоизлияния.

— Адски сериозно е — каза Роуина. — Това ми е ясно. Но трябва да бъдеш силна, за да не рухнеш. Шегите помагат.

— Права си. Зная. — Пръстите на Топаз стиснаха чашата. — Е, каква е диагнозата?

Роуина тръсна дългите си коси и се замисли за миг.

— Да започнем с Джо. Първо, аз съм твоя приятелка, а не психолог. Това е като обичайните предупреждения за здравето. Нали така?

— Очевидно.

— Тук става нещо друго. Вие двамата страшно много се обичате. Нещо го терзае. Може би е криза на средната възраст, но едва ли е само това. Явно и той има проблеми в работата си, може би и там има някаква криза. Ти, неговата опора, не си до него. Децата са разглезени. Той се опитва да въведе ред у дома. Джо е алфа-мъжкар, може би не чак такъв булдог като Майкъл, но все пак държи нещата да стават според неговите желания. А ти му се опълчваш.

— И затова си тръгва?

— Мисля, че просто нещо му е прищракало. Но не мога да си обясня защо веднага не се е върнал. Определено те е стреснал.

— Какво мислиш за брачна консултация?

Роуина кимна.

— Не бих позволила това да продължи нито седмица повече. Децата ще бъдат при него този уикенд, където и да е отседнал, а след това на всяка цена трябва отново да се съберете. Важно е да го накараш да се върне у дома възможно най-скоро. Дори ако трябва да ходите на консултации всеки ден.

Топаз разкърши врата си, опитвайки се да се отпусне.

— Значи, да се предам, а? Да го оставя да крещи, да се сопва и да настоява децата да правят всичко както той иска? Роуина, просто… не зная. Ще изпитвам негодувание всеки път, когато дойде в леглото. Няма да бъде същото. — Зарида. — Просто никога вече няма да бъде същото.

— Не! Нямам предвид това. Искам да кажа, че хората се преоткриват, когато се съберат. Той се е страхувал да не изглежда слаб; Джо Голдстийн не е мекушав. После с децата… и теб… за него е било по-лесно просто да избухне, вместо да подходи конструктивно и да намери решение. Да си излезеш, често е хубав начин да сложиш точка. Мисли си, че може да се справи сам с проблемите си. Но щом тръгнете на консултации, всичко ще излезе наяве.

— Джо ненавижда идеята за терапия.

— Ще трябва да я приеме. Всъщност терапевтът не прави много; само задава въпроси и те оставя да говориш. А и никой не си тръгва, когато е платил петстотин долара, за да поседи един час в луксозния му кабинет. Джо със сигурност ще разбере това.

— Предполагам. — Топаз се почувства малко по-добре. — Но той не се обажда.

— И двамата сте горди. Той е този, който си е тръгнал, така че е редно той да ти се обади, но не робувай на правила. Ще дойде ли да вземе децата?

— Съмнявам се — каза Топаз. — Ще бъде твърде мъчително за него. Вече не са на осем години, както знаеш. Достатъчно самостоятелни са, за да отидат сами до квартирата му и да се върнат, без да е нужно ние двамата да се виждаме. — Тя потърка чело. — Би трябвало да му се обадя, но просто не мога. Мъчно ми е, но все още тая в себе си гняв. Чашата отново ще прелее и ще му се разкрещя. А точно сега на работа правя точно това. Чувствам се… като у дома си. Залогът е голям и давам нареждания на всички, но ако отстъпя пред Джо, мисля, че ще се отрази и на работата ми. Защото зная, че всичко онова са пълни глупости, онази безгранична власт, за която пише „Американско момиче“. А ако аз не вярвам в тази идея, не мога да я продам на други. Няма да се харесвам и списанията, за които отговарям, ще бъдат страшно безинтересни, защото просто няма да ме е грижа. Не можеш да се преструваш. Трябва да шокираш персонала, когато искаш големи промени, да им въздействаш с нещо, в което самата ти вярваш. — Топаз поклати глава. — В това няма никаква логика.

— Напротив, има съвършена логика. Не бива да се обаждаш на Джо и да умоляваш. Не бива и да чакаш цял живот, докато той преглътне гордостта си. Мамка му — каза Роуииа. — Аз ще го направя. Но не по телефона. Ще отида в офиса му и ще му кажа, че трябва да завлече задника си при психолог и да се върне у дома при семейството си. После ще трябва само да го слушаш, когато говори, а не да го нападаш със зъби и нокти още от вратата. Можеш ли да направиш това?

Топаз кимна.

— Разбира се. Обичам го.

— И той те обича.

Сълзите заседнаха в гърлото на Топаз като огромна хапка несдъвкан хляб, сякаш физически не можеше да ги преглътне.

— Не ми казвай това — проплака тя. — Щом ме обича, защо не е тук? Защо не си е у дома?

Сърцето на Роуина се сви, докато гледаше Топаз така, почти свита на кълбо, хленчеща като дете. Топаз и Джо бяха стабилна, неразделна двойка. Това я плашеше; потръпна при мисълта, че самата тя е далече от Майкъл, макар и само за няколко дни. Понякога семейните хора реагираха така, бояха се да стоят близо до приятелите си — сякаш разводът е някаква болест, с която има опасност да се заразят…

Каза си да престане. Развод? Това беше лудост.

Джо и Топаз нямаше да се разведат. Тя бе дошла, за да спре този развой на нещата.

Наведе се напред и сграбчи Топаз в силна, енергична прегръдка.

— Стига, скъпа, горе главата. Трябва да приготвим онова къри. Никакъв плач пред децата. Можем да поговорим за бизнес. Всъщност, в интерес на истината, ти би могла да ми помогнеш в това отношение.

— Хей. — Топаз се стегна. — С радост. Имаш право, така ще направим.

Отправиха се към кухнята.

— Откога готвиш? — попита Роуина. — Мислех, че си зле колкото мен.

— По-зле. Но не искам да влизам в образа на самотната жена с пица, докато децата са тук. Домашно приготвени ястия, това трябва да им осигуря според майка ми.

— Майка ти е гаднярка — каза Роуина. Родителите на Топаз се бяха отрекли от нея преди години, защото се бе омъжила за евреин. Понякога изпращаха умоляващи писма и тя им изпращаше пари. Католическо чувство за вина, въпреки че нямаше причина. Все още не бяха виждали внуците си, а може би вече бе твърде късно да започнат.

— Точно така — отвърна Топаз. — Но е гаднярка, която знае как да приготви тава кюфтета. За разлика от мен. Както и да е, реших да скалъпя малкия си домашен специалитет, както се справям с всичко.

Роуина се засмя.

— Хвърлила си куп пари?

Топаз имитира стрелба с пистолет срещу нея и Роуина бе сразена.

— Господи, и двете сме пълна скръб — каза тя. — Аз съм същата. Не мога да чистя. Не мога нито да готвя, нито да се грижа за градина, не мога и да сменя скапана свещ на кола.

— Можеш да ръководиш звукозаписна компания.

— Можеш да продаваш списания.

Размениха поздрави с допир на дланите.

— Е, открих една малка гостилница във Вилидж — „Черната овца“. Предлагат най-добрите готвени ястия. И собственикът ми дължи услуга, защото две от списанията ми публикуваха страхотни рецензии за тях, а „Ню Йорк Лайф“ дори ги сложи на корицата. Казах му, че спешно ми трябват вкусни домашни гозби, и го помолих да се постарае. На следващия ден ми изпрати пет подноса с различни вкуснотии: сос болонезе, страхотно чили, енчилади, агнешка пасанада с къри, задушено, яхния и четири вида супи, които сега са във фризера. Все превъзходни неща, които само трябва да стопля.

— Дявол да те вземе — каза Роуина. — Толкова ти завиждам.

— Не само това. Изпрати ми и четири кофички домашен сладолед. Тутифрути, от което ще ти се завие свят. Ревен, капучино и ягодово ментов.

— Никога няма да си тръгна от тук.

— И кутии „Шарбонел и Уокър“ за по-късно.

Роуина разпери ръце.

— Силата на медиите. Господи. А аз мога само да уредя няколко безплатни компактдиска.

— Глупости. Имаш билети за концерти и рок звезди на разположение, колкото искаш.

— В Холивуд? На кого му пука? — Роуина грабна тиган и започна да налива вода. — Сериозно. Гордея се с теб. Мамче на годината. Творческо мислене.

— Както виждам нещата, мога сама да им приготвям закуска. Горе–долу мога да запържа бекон и бъркани яйца.

— Все пак е нещо. Вероятно можеш и да изцедиш портокалов сок.

— Да не полудяваме — пошегува се Топаз. — Това е твърде много работа.

Стояха заедно в кухнята, готвеха и разговаряха и Роуииа наля на двете по голяма чаша червено вино. Само една нямаше да навреди, а и Топаз определено имаше нужда за отпускане, докато свикне с мисълта, че е сама с децата. Кърито леко се затопляше в тигана, ухаеше божествено. Роуина сложи масата и повика децата. Господи, бяха толкова хубави: Рона с тъмните си коси и сини очи, а Дейвид — огнен, червенокос като майка си, мускулест като баща си.

— Уау, мамо, сосът е страхотен — Дейвид лапна още една хапка. — Не си го приготвила ти, нали?

— Стига — каза Рона. — Очевидно не е.

— О, благодаря за вота на доверие — усмихна се Топаз.

— Майка ви се е запасила с полуготови ястия, които може да ви приготвя бързо. Трябва и вие да усвоите тези номера, вече сте големи — посъветва ги Роуина. — Последното, което ще ви се иска в края на дълъг ден, е да започнете да готвите.

— Аз ще стана страстен кулинар — заяви Дейвид. — Като татко. — Изчерви се и погледна Топаз. — Извинявай, мамо.

— Добре — шеговито каза тя. — Баща ви е страхотен готвач.

— Това страшно ми харесва — каза Рона. — Но нямам нищо против да ям сандвичи. Все едно. Мисля, че не трябва да обръщаме твърде голямо внимание на храната.

— Браво, момиче — кимна Роуина. — Заслужаваш страхотното име, което носиш.

— Мъжете обичат добрата храна — изтъкна Дейвид. — Не се смей, Рона. Искам да кажа, че мъжете държат на нея. И се налага да се научим да готвим добре, защото вече никой не се жени млад. А дори тогава жена ти може и да не готви.

— Вече си го проумял — отбеляза Топаз, но буцата в гърлото й се върна. Господи, колко й се искаше Джо да беше тук, за да се посмее с тях.

Синът й я погледна мъдро, след това грабна купата си.

— Мамо, искам да довърша вечерята в стаята си, ако нямаш нищо против. Имам да пиша есе, а съм уморен от снощи.

— Добре.

— Аз също — изведнъж каза Рона. — До утре, Роуина. Колко дни ще останеш?

— Само до уикенда — отвърна Роуина. — Моите деца ме чакат в Ел Ей. Не мога да отсъствам твърде дълго.

— Разбирам. Радвам се, че си тук — каза Рона. — Нали ще се погрижиш за мама?

Взе купата си и излезе.

— Добри деца — отбеляза Роуина. — Тактични. Невероятно за тийнейджъри.

— Зная. Късметлийка съм.

Разчистиха масата и Роуина свари кана безкофеиново кафе. Беше топла вечер и Топаз я заведе на терасата — да поседят и да погледат парка.

— Прекрасно — въздъхна Роуина. — Зад теб небостъргачи, а пред теб зеленина. Удивително.

Вече се бяха отпуснали, след виното и вечерята и след като тийнейджърите ги бяха оставили насаме. Роуина имаше план за справяне с Джо — утре щеше да го изненада в офиса му и всичко щеше да се изясни.

— Не са Холивудските хълмове. Но аз никога не бих могла да живея извън Голямата ябълка — сподели Топаз. — Изпитвам носталгия само като отскоча до Ню Джърси. — Бавно отпи голяма глътка от чашата си с кафе. Едва бе успяла да изпие половината от виното; утре беше твърде важен ден, за да го започне с махмурлук. Освен това нямаше нужда. Присъствието на Роуина бе достатъчно успокояващо, караше я да чувства, че има някого зад гърба си. — Кажи ми за своя проблем. Не че вярвам, че може да имаш някакъв.

— Започна веднага след приемането ми в Залата на славата. Цифрите тръгнаха надолу.

— Познато чувство.

— Трите ни най-големи звезди издадоха слаби албуми. Бяхме задлъжнели с милиони за спонсорирането на турнетата, нищо не се продаваше, свиреха пред празни зали. Пресата започна да забелязва. По-лошо — не предстоеше нищо значимо, на което да възлагаме надежди. Беше убийствено. Нямаше начин да прикрия срама си. Изгледите бяха ужасяващи.

Топаз потръпна, отпи още кафе.

— Да, ясно. Не е приятно. И?

— Предполагам, че сме преживели почти едно и също. Извърших спешна хирургическа намеса, като теб. И се получи.

— Все още не зная дали моята стратегия ще бъде успешна — каза Топаз. След това се усмихна. — Е, добре, почти съм сигурна, че ще бъде.

— Принудих бандите да обединят турнетата си. Така свихме разходите и разпродадохме стадионите. Отзивите в пресата бяха далеч по-добри и се тълпяха фенове, искащи да влязат. Накарах ги да ремиксират парчетата си изцяло, със страхотни композитори и продуценти. Тогава и продажбите на албумите потръгнаха.

Топаз поклати глава.

— Добра работа. Бандите не се ли разсърдиха?

— Честно казано, това не ме интересуваше. Да бяха направили по-добри албуми, ако искат да са сами.

— Кораво момиче.

— Налага се да бъда. Отгоре на всичко накарах сътрудниците си да извадят каквото могат от каталозите си и заплаших с уволнения, ако не намерят нови велики групи. Старите записи живнаха и се очертава страхотно тримесечие. Последното парче от пъзела ще бъде да добавя добри нови банди към списъка си. Все още чакам да се случи.

— Тогава какъв е проблемът? Прочетох статиите във вашите специализирани издания. Обожават те.

Роуина кимна.

— Откакто се върнах от Европа, нещо не е наред. Не мога да кажа какво. Майкъл е доволен, нещата при нас вървят… — искаше да бъде тактична — добре. Но усещам, че в работата нещо не е както трябва. Надявах се ти да се досетиш какво. — Тя се облегна назад на шезлонга, отпусна се, загледа се в Сентръл парк. — Може би ми е нужна помощта на друга бизнес дама. Аз съм твърде близо, за да видя нещата отстрани. Или това, или просто съм параноичка.

Топаз се замисли за няколко мига.

— Чувала ли си се с борда си?

— Какво?

— С борда на директорите. Когато продажбите рязко тръгнаха надолу, моите едва не ме уволниха. Наложи се да измоля три месеца милост.

— Леле — бавно каза Роуина. — Не.

— Бих очаквала някаква реакция, когато разберат, че нещата вървят на зле. Или поне обаждания, имейли, когато отново си стъпила на крака. Странно е, че не са те потърсили.

Роуина почувства неприятно свиване в стомаха.

— Мили боже — каза тя.

— Нормално ли е бордът на „Музика“ да са дистанцирани?

— Не. Често разговарят с мен. Всеки път правят подробен анализ на резултатите. Не мога да повярвам, че не забелязах. — Роуина се плесна по челото. — Как може да съм толкова глупава?

— Може би просто се опитват да разберат какво се случва. Или водят спорове. Дали да те похвалят за начина, по който си се справила с проблемите, или да те насолят, че си допуснала да възникнат.

— Не. — Роуина поклати глава. — Няма начин. Мълчанието е най-лошият знак. Искат вниманието ми да бъде отвлечено, за да действат зад гърба ми.

— Мислиш, че провеждат интервюта за твой заместник?

— Възможно е. Въобразявам си, че щях да разбера, но изпълнителните директори винаги си мислят, че имат уши навсякъде, а понякога не е така. — Тънките й пръсти се свиха в юмрук. — Аз съм идиотка.

— Хей, слушай, не е нужно да стоиш тук, в Ню Йорк, и да държиш ръката ми. — Топаз я потупа по гърба. — Голямо момиче съм. Разбирам, че това е важно.

Роуина преглътна. Започваше да я обзема паника. Готвеха се заговори, интриги на нейна територия, а тя бе тук, в Манхатън. На хиляди километри от действието. Инстинктите й крещяха веднага да хване самолет обратно.

— Никакъв шанс. — Решително се усмихна и погледна приятелката си. — Трябва да бъда тук. С теб.

„Проклет да си, Джо Голдстийн. Всичко е заради теб.“

 

 

— Господа, мисля, че чух достатъчно.

Конрад Майлс погледна двадесетте висши банкови служители, събрани, за да му кажат това, което знаят.

— „Американ Мегъзинс“ и „Музика Рекърдс“ са готови кандидати за поглъщане. Сега искам от вас да подготвите агресивни ценови оферти. Разбира се, вече се свързах и с двата борда. Трябва да обявим намерението си да участваме в публичен търг. Но това е само първата крачка. Сериозно възнамерявам да се заловя с шоубизнес. Но кое филмово студио да закупим, коя телевизионна мрежа? Сега е епохата на интернет и старите медии са подценявани. Това е страхотно. В тази област искам да работя. Както казваше майка ми, никога не играй на дребно.

Удари по масата.

— Не искам никакви спънки при закупуването на двете компании. Пазарът не бива да остава с впечатлението, че „Майлс Индъстрис“ ще плати твърде скъпо. Накрая, ако цената на акциите ми не се покачи с пет долара в деня на сделката, значи, вие не сте свършили работата си както трябва.

— Да, сър — каза Фил Реймън, лидерът на дилърския отбор. — Точно там се целим. И двете компании загиват. Бих заложил на сто за „Музика“ и осемдесет и шест за „Американ“.

Майлс се усмихна.

— Реални цифри или първоначална цена?

— Реални цифри, господин Майлс. Можем да открием с около три долара по-ниско.

— Да се залавяме за работа. Накрая, искам да стартирам тази процедура в близките две седмици. Нужни са ни специалисти по корпоративни отношения, анализатори и когото още искате да привлечете в екипа дотогава. Ще ни трябват и списъци на всички служители, които можем да уволним. Искам максимално свиване на разходите. Никаква милост за никого.

— Да, сър — уверено отвърна Реймън. — Ще бъде направено.

— И всеки актив, който можем да продадем, преотстъпим или използваме. Особено журналисти и групи. Нужна ни е аналитична документация за експлоатиране на съдържание. — Той се усмихна. — Каталогът на „Музика“ е много богат в това отношение.

Мъжете в стаята водеха бележки на айпадовете си или малки лаптопи. Всички кимаха и се опитваха да изглеждат заети.

Но Майлс не се безпокоеше за нищо. Тези инвестиционни банкери бяха страхотни, а това беше старомодна корпоративна атака. Беше набелязал две компании, които щеше да срине до основи и да разпродаде за по-малко от сбора на частите им.

Най-голямата печалба за него щеше да бъде историята как той, Конрад Майлс, е уволнил двете главни изпълнителни директорки. Влиятелни жени, уважавани в индустриите си. Рядко добри лидери за жени. Сривът на компаниите им, едновременно, беше страхотна история. Фактът, че бяха приятелки, я правеше още по-интригуваща. Майлс обичаше човешката страна и да вижда себе си в дъното на нещата, Господарят на мрака напада отново. Колкото повече пресата пишеше за Топаз Роси и Роуииа Гордън, толкова по-голяма и жестока щеше да става корпоративната игра. Аналитиците щяха да пренасочат вниманието си към „Майлс Индъстрис“. Отново щеше да бъде на първа страница на списание „Форчън“. Може би щяха да излязат и книги, статии в „Уолстрийт Джърпъл“ или „Ню Йорк Таймс“. Неговата легенда щеше да се разрасне. Усещането за могъщество премина през него, невероятно бе да знае, че има такава власт. Топаз и Роуина, неговата апетитна плячка, щяха да направят Конрад Майлс най-великия в бизнеса, дори на седемдесет и осем.

Конрад се усмихна. Тръпката на преследването, това обичаше. Действаше му по-добре от виагра, по-добре от всичко.

— Добре. Идвайте при мен ежедневно с доклади за напредъка. Това е — каза той и излезе.

 

 

— Всички са готови, господин Голдстийн — съобщи Шона.

— Благодаря.

Той се усмихна на асистентката си, която все още се държеше твърде официално, въпреки че работеха заедно втора година. Но Шона бе прехвърлила шестдесетте и поддържаше строг ред в офиса с безупречна прецизност. Знаеше, че не бива да се държи несериозно с нея.

— Господин Босток попита дали можете да им отделите малко време преди пресконференцията.

— Разбира се.

Голдстийн се усмихна. Това бе равносилно на повикване при кралицата, но беше благодарен на Шона, че се изрази сякаш той имаше избор.

Бордът се бе събрал в малка конферентна зала. Рязко станаха, когато Шона го придружи до там.

— Човекът е тук, самият той. Поздравления. — Харви Босток сграбчи ръката на Джо в лепкава хватка. — Ти успя.

— Казах, че ще я убедя да подпише след по-малко от седмица — хладнокръвно изтъкна Джо.

— Браво — кимна Стив Байърс. — Действаш бързо.

— И е уволнила агента си. В твоя офис — самодоволно се усмихна Лу Конрад. Като бивш главен директор на телевизия, можеше да си представи сцената. — Разчуло се е в целия град. Господи, как ми се иска някоя звезда да беше направила това за мен. Онези господа „десет процента“ са нещастници, всичките.

— Ако нямате нищо против — промърмори Лайла Евънс.

Всички се засмяха. Джо бе поразен от почитанието към бившия суперагент. Още повече от всеобщото облекчение в залата. Бе подписал договора с бойния кон, който поддържаше рейтинга им. Цената на акциите нямаше да падне. Поне засега. Всички от борда бяха спокойни и доволни и лицата им сияеха срещу него, дори онази безчувствена кучка Ема Сандерсън. Тя разбираше от пиар, ако на човек му пукаше за подобни неща.

Не и на Голдстийн. Но това бе факт от корпоративния живот. Особено в света на телевизията.

— Всички, от които зависи съдбата ни, са в залата за пресконференции — високопарно заговори Сандерсън. — Ще сме голяма новина. Преподписването с Мария Гонзалес показва сериозното ни отношение към жените.

Джо едва се сдържа да не завърти очи. Сандерсън беше наказанието на НАТ за полова дискриминация; знаково присъствие на още една жена в борда, за да придава повече тежест на Лайла Евънс. Все пак, въпреки харвардската си диплома, беше излишна на шеста степен. Бяха се паникьосали и назначили жена с известен опит във връзките с обществеността след скандал. Това изглеждаше добре на хартия, но Джо трябваше да се справя с реалността.

— Мария Гонзалес допада най-вече на мъжката част от аудиторията — тактично отбеляза той.

Босток сдържа усмивката си.

— Но е жена. Това е важното. Повече жени в ефира — сериозно изтъкна Ема.

— Тогава ще се зарадваш да узнаеш, че току-що дадох зелена светлина на риалити поредицата „Стриптийзьорките от Вегас застават пред камера“ — отвърна Джо. — Представя двадесет и две забележителни женски истории.

— А… добре…

Джо плъзна поглед из залата и видя Джак Травис да се усмихва над чашата си с кафе.

— Е, истинските истории на жени в тази екзотична индустрия могат да се приемат като силен глас срещу експлоатацията — каза Ема. — Зависи как са представени.

Голдстийн се усмихна.

— Просто се шегувам с теб, Ема. Не сме такава телевизия.

— О! Ясно. — Тя се намръщи срещу него. — Това не е голяма подкрепа.

— Според сключената сделка, Джо, сега имаш картбланш — обяви Босток. — Това беше гаранцията ни. Само се постарай да не пропилееш звездната сила на Мария.

— Няма страшно. — Голдстийн погледна борда; всички мъже бяха облечени с най-официалните си костюми. — Искате ли да я приветствате с „Добре дошла отново“?

— Ще бъде чудесно — въодушевено каза Джак Травис. Шансът да се докосне физически до най-горещата холивудска секс бомба не беше за изпускане.

— Разбира се. Ще изпратя да я доведат. Шона, покани госпожица Гонзалес, ако обичаш.

— Да, сър.

След секунда Мария бе в залата, придружавана от раболепен и мазен пиар агент, изпратен от една от големите агенции да я надзирава. Голдстийн бе възхитен. Въпреки че преди по-малко от час я бе чукал до забрава, отново почувства лека тръпка при вида й. Дългите й тъмни коси бяха изкусно стилизирани и се спускаха съвършено гладки почти до задника й. Беше с обувки „Кристиян Лубутен“ в класическо черно, с платформи и онази характерна червена подметка, и златиста рокля „Ерве Лежер“, която сензационно прилепваше към всяка извивка на фантастичното й тяло. Иначе беше консервативна, дълга точно до коляното, с три четвърти ръкави, които подчертаваха загара на ръцете й, но нищо не можеше да отклони вниманието от съблазнителните форми на прелестния й задник, гърди и тънка талия.

Той чу Харви Босток неволно да затаява дъх. Влажните очи на Лайла Евънс също светнаха с хищнически блясък. „Тази жена е обратна“, изведнъж осъзна Джо. Реакцията бе разбираема. Мария би накарала и статуя да реагира.

— Госпожице Гонзалес. Радваме се да се запознаем с вас! — весело каза Ема. — Чудесно е, че ще има още една жена на водеща позиция в нашата мрежа!

— Това е мрежата на Джо Голдстийн — каза Мария и й се усмихна с ослепително белите си зъби като красиво пауново око, разперило криле над малка кафява нощна пеперуда. — Аз съм само творец. Но се радвам, че отново се договорихме.

— Аз съм член на този борд — настоя Ема. — Ние оценяваме работата на Джо.

— О, да. Всъщност бях привлечена само от перспективата да работя с Джо. За актьорите е важно сработването в ежедневието — заяви Мария и Стив Байърс изсумтя с насмешка.

— Мария, нека те представя на всички — каза Джо. — Вече познаваш Ема.

Мария леко присви очи и Ема смутено извърна глава. Джо искрено се забавляваше и бе впечатлен от лоялността и. Малката наистина му харесваше. Точно сега чувствата му бяха твърде объркани, така че престана да се опитва да се справи с тях.

— А това е Харви Босток, нашият председател. Лайла Евънс, по-рано движеща сила на своя собствена агенция, а сега движеща сила тук. Джак Травис ти е познат от сайта Джойхакс. Това са Стив Байърс и Лу Конрад. И двамата са изпълнителни директори на телевизии.

Мария енергично се ръкува с всички, докато той говореше, без никаква боязливост и стисна малко по-силно ръката на председателя, Джо забеляза това.

— Радваме се, че отново сте на борда — каза Харви Босток. — Чудесно е, че Джо успя да ви убеди толкова скоро.

— Много е сладкодумен — засмя се Мария.

Голдстийн изпита леко раздразнение. Всички мъже в залата хвърляха одобрителни погледи към него. Господи, ако имаха представа каква е истината, биха го ступали.

— Това е страхотно. Нямам търпение да опозная всички пи по-добре, когато Джо ми позволи — каза Мария. — Да вървим. След теб, шефе.

— Абсолютно.

Джо й се усмихна одобрително. Създаваше му толкова добър образ. Безспорно впечатляващ.

Чувството му за вина от по-рано се изпаряваше. Разбира се, все още се чувстваше зле, но точно сега нямаше време да мисли за семейството си. Имаше работа за вършене и Мария му помагаше да я свърши добре.

— Дами, господа, ако ме последвате, имате запазени места на първия ред.

Асистентите на Голдстийн отвориха вратите. Той поведе Мария към директорските офиси. Пиар агентите на мрежата бяха окачили банери и картонени изрезки с логото на телевизията и снимки на Мария в най-секси тоалетите й, инфографики, представящи марката, славата й и броя зрители, следили сериала. На редици черни столове седеше малка медийна армия: телевизионни кореспонденти на големи развлекателни списания и някои вестници, телевизионни камери на „Ентъртейнмънт Телевижън“, дошли да направят свой запис на голямото събитие. Джо внимателно бе съставил списък на аналитици от Уолстрийт за телевизионния бизнес, както и ключови играчи от обществените медии; на втория ред седяха Бъзфийд и Хъфпро.

— Добро утро. Благодаря ви, че дойдохте. Днес НАТ с гордост обявява, че подписахме нов договор с Мария Гонзалес за изключително тригодишно сътрудничество. Въпреки че „Съмърсайд“ свърши, Мария ще се появи отново на екрана в нови проекти, по които ще работи с нашата телевизия. Всички знаят за творчески и търговски успешната ни съвместна работа. Радвам се, че тя ще продължи и че кариерата на Мария ще поеме в нова посока. Мария?

Голдстийн се отдръпна встрани и тя застана срещу глутницата вълци, които видимо се сдържаха да не започнат да точат лиги върху тениските и костюмите си. Шепата жени репортерки изглеждаха безразлични, със заплашително повдигнатите си химикалки и скептично наклонени встрани глави. Мария беше мокър сън от плът и кръв. Обзе го неописуема гордост, че е накарал това момиче да крещи от наслада. Състезателната му мъжкарска натура искаше да се бие с юмруци в гърдите. Господи, какво постижение. Ако знаеха къде бе прекарал сутринта, мъжете в залата биха дали лявото си кутре, за да бъдат на негово място…

„Какво ще кажеш?“, упрекна го разумът му, но мисълта изчезна веднага щом се прокрадна. Мария беше страхотно парче с неустоим задник в прилепнала рокля. Може би се заблуждаваше от факта, че буди симпатии с държанието си, че е забавна, но всъщност какво общо имаше той с нея? Интересът на Джо към Мария Гонзалес бе чисто сексуален. Тя не беше Топаз. По нищо не приличаше на нея. Ако се опита да заговори на тема, различна от онова, което ги свързва — телевизията, нейната кариера, — докъде щяха да стигнат?

Засрамено наведе глава и се надяваше никой да не е видял.

Нямаше значение. Очите на всички бяха приковани в звездата.

— Джо Голдстийн предлага ръководство на НАТ с визия за бъдещето. — Произнасянето на неговото име го накара да се заслуша внимателно. Той също впери поглед в Мария.

Обсъди потенциала ми с мен, както малцина изпълнителни директори биха могли. Не ме ласкаеше и не ми обещаваше, че ще стана универсална марка като „кока–кола“.

Последва шепот, издаващ явен интерес сред глутницата репортери. Нахвърляха се записки, повдигнаха се диктофони.

— Джо ме увери, че не е добра идея да имам контрол над сценария и че така бих съсипала добрата работа. Отнесе се към мен с достатъчно уважение, за да ми каже истината, което ми вдъхва доверие в него и в тази телевизионна мрежа. Освен това ми харесва да бъда голямата звезда на телевизията.

„Ох — помисли си Голдстийн. — Последното беше ужилване.“ Мария го погледна под дългите си черни мигли. Дали му отправяше предупреждение? Публично намекваше, че телевизията му не би оцеляла без нея?

— С нетърпение очаквам следващите няколко години. Благодаря ви.

— Мария! Джанет Косак, „Ню Йорк Таймс“. Бихте ли ни дали известна представа за финансовото измерение на сделката?

Голдстийн отново застана до нея на подиума.

— Не разкриваме подробности за споразуменията си с артистите.

— Ето какво ще ви кажа. Не съм искала повече от онова, което получавах през миналия сезон. Мисля, че Джо истински зачита мнението ми, и това означава повече за мен от парите — каза Мария. После приглади несъществуваща гънка върху роклята си, на ханша, и всички присъстващи мъже издадоха въздишки на желание.

— Мария! Рик Егмънт, списание „Пийпъл“. Можете ли да ни кажете нещо за новия си проект?

— С Джо водим дълги обсъждания — замърка Мария. — Имаме фантастични идеи, но все още не сме готови да ги споделим с вас.

— Добре, благодарим ви, че дойдохте. — Джо енергично кимна. — Ще ви държим в течение.

Отдръпна се встрани като кавалер и придружи Мария до офиса си. Бордът го последва. Чувстваше се като великан. Момичето беше страхотно, истински бе впечатлила и него, и всички други там.

— Прекрасно — усмихна се Ема.

— Великолепно. Справяш се с речите толкова лесно, колкото с изпълняването на роли — възкликна Джак.

— Вдъхновяващо е да мислим какви страхотни предавания можем да създадем заедно тук, в НАТ — замислено каза Харви Босток.

Джо кимна.

— Мисля да не отнемаме повече време на Мария — каза той. Бързаше да я изведе от тук. Допирът на Мария до тези хора го изнервяше. Беше им я довел, беше сключил сделката и защитил репутацията си. Но сега искаше само да бъде оставен да работи. А и тя тайно му хвърляше настойчиви погледи. — Мисля, че имаш среща в центъра.

— О! Да. Разбира се. Е, радвам се, че се запознах с всички ви — любезно каза Мария. След още поредица ръкостискания излезе, придружавана от пиар агента.

— Премина блестящо — отбеляза Ема, сякаш Голдстийн даваше пет пари за мнението й. — Утре трябва да има страхотни отзиви за нас в пресата.

— Ще ги прегледаме след седмица. — Голдстийн задържа погледа й; когато неустоимият задник на Мария бе извън стаята, беше по-лесно. — Бих искал писмо от вас, господин председател, подписано от борда, в което потвърждавате, че подкрепяте стратегията ми за пълно преразглеждане на програмната схема, включително и най-гледаните ни вечерни предавания. Време е да се залавям за работа.

— Имаш го — каза Босток на висок глас. — Ще го получиш Ло края на деня.

— Позволих си волността да подготвя чернова. — Джо Ладе знак на Шона, която раздаде старателно напечатан документ на всеки от членовете на борда. — Бих искал да го получа след час.

Босток отвори уста, сякаш се канеше да възрази; но след миг отпусна рамене и кимна.

— Много добре.

— Трябва да се връщам на работа. Благодаря ви, че дойдохте — уверено каза Голдстийн.

Шона отвори вратата и членовете на борда излязоха.

— Имате ли нужда от още нещо, сър? — попита Шона.

Голдстийн въздъхна. Изведнъж се почувства изтощен. Беше се справил. Мария бе подписала и той най-сетне имаше пълен контрол. Тогава защо се чувстваше толкова скапано?

Подскочи, внезапно осъзнал, че иска да поговори с Топаз. Повече от всичко. Никой друг не можеше истински да сподели този момент с него. Съпругата му винаги бе негов съучастник, втори пилот, дясна ръка, най-добър приятел.

Изваяните цици и задник на Мария не бяха нищо в сравнение с това. А и задникът на Топаз Роси също бе доста секси, посвоему. И не вървеше в комплект с чувство за вина.

Може би не бе искал да прозре това. „Имам ужасен темперамент“, призна той пред себе си. С Топаз се бяха сдърпали, но беше нормално. Просто той се бе забъркал в повече неприятности, отколкото вярваше, че е възможно, и бе излял гнева си върху нея. Като се добавеше и обожанието, струящо от необвързаната жена, чиято огнена страст би разтопила стомана, беше смъртоносно.

Мария бе подписала.

Целта бе постигната.

Време бе да се измъкне от цялата проклета бъркотия и да се върне у дома, по дяволите. Докато не се справи с това, помисли си Голдстийн, нямаше да бъде пълноценен в работата си.

— Не, благодаря, Шона, всичко е наред.

— Добре, сър.

Тя затвори вратата. Джо бе благодарен да остане сам. Искаше само да протегне ръце към Топаз и да се остави на нейната милост.

Взе мобилния си телефон, но когато понечи да набере номера, вратата отново се отвори.

— Извинявайте, господин Голдстийн. Госпожица Гонзалес отново е тук. — Шона дискретно сниши гласа си. — Настоява да се види с вас. Надявам се да няма проблем.

Голдстийн понечи да издаде въздишка на раздразнение, но размисли. Всъщност това беше страхотно. По-добре бе да скъса с нея сега и да използва подписването на договора като оправдание. Усмихна се.

— Не се тревожи, Шона. Постъпила си правилно. Покани я да влезе.

Мария влезе, буквално подскачайки. Изчака, докато асистентката му затвори вратата след тях, и се отпусна на кожения диван, премятайки дългите си крака върху страничната облегалка.

Изглеждаше толкова сензационно, че би я изял.

Но Джо Голдстийн вече не беше гладен. Поне не за вредна висококалорична храна.

„Стига — каза си той, — не е честно. Ти знаеше точно какво правиш. Мария не е лошо момиче. Знае как да използва сексапила си, безспорно, но не е празноглава брюнетка.“ Не биваше да се отнася с нея като с такава сега. Тя заслужаваше да намери интересен мъж с достатъчно силна воля, за да обръща внимание на онова, което е над раменете й, толкова, колкото на всичко под тях. Джо не я обичаше, но я уважаваше, дори я харесваше.

Не беше скъсвал от повече от двадесет години. Когато човек беше женен, забравяше какво е.

Как, по дяволите, бе постъпвал някога? Да каже на момичето, че всичко между тях е приключило, и да я остави наранена или озлобена? Беше много по-лесно, когато сваляше мацки в нощни клубове или на мачове. В мъжкарските му и несъмнено успешни ергенски дни, когато кратките приключения си бяха точно такива и другата страна не очакваше обвързване.

— Какво има, скъпи? — попита Мария. — Изглеждаш напрегнат. Безпокои ли те нещо? Мисля, че всичко беше идеално. Вече сме бизнес партньори, нали?

— Да. И ти се справи страхотно. — Джо стана. — Нищо не ме безпокои. Винаги си била звезда, Мария; сега ще се превърнеш в супернова.

Мария свали краката си на земята. Рязко изправи гръб с котешко движение, тъмните й очи се присвиха и съсредоточено се вгледаха в него.

„Не е глупава — смутено си помисли Джо. — Знае какво ще последва.“

Имаше лошо предчувствие в тази връзка.

— Между нас с теб има нещо повече — каза той. Речта за скъсване нямаше да стане по-лесна, ако отлагаше, така че смело продължи. — И двамата бяхме подложени на огромен стрес…

Мария го погледна с кратка неискрена усмивка.

— Надявам се да не клониш натам, накъдето си мисля — студено каза тя.

— Сключихме сделката. Ти им показа колко струваш. Но, Мария, заслужаваш нещо по-добро от мен. Не мога да бъда партньорът, от когото се нуждаеш точно сега. Все пак съм женен.

— Глупости. Вече обсъдихме това. Не се чукам с женени мъже. — Мария тръсна дългите си черни коси зад гърба си. — Моля те, не ме обиждай с подобни твърдения. Вие сте разделени. А ти и аз сме любовници. Кой ти оказва натиск? Да не би онези костюмари да са те заплашили?

Джо поклати глава.

— Никой не може да ме принуди със заплахи да скъсам с теб. Ти си удивителна жена, Мария.

— Значи ще ми изнесеш реч от сорта „Проблемът не е в теб, а в мен“? — Мария скочи на крака. — Очаквах нещо по-добро от теб, Джо. Мислех, че си единственият мъж, който не гледа на мен като на парче месо. Който вижда в мен нещо повече от хубаво тяло или пачки долари. Но явно съм се лъгала. Ти си като всички останали. Всъщност дори си по-лош.

— Не е честно.

— Нима? Другите поне не се държаха с мен като с проститутка. Ти ме накара да ти платя, преди да ме зарежеш. Накара ме да уволня агента си и да подпиша тъпия ти договор за по-ниска от пазарната цена и щом оставих живота си в ръцете на твоята скапана телевизия, след по-малко от час искаш да ме разкараш. — Тъмните й очи се насълзиха. — Странно е. Казваш ми, че съм звезда, а никога в живота си не съм се чувствала по-жалка.

Голдстийн изпита ужас.

— Мария, кълна ти се, няма нищо подобно. Зная, че не биваше да започвам връзка с теб по време на преговори за подновяване на договор. Но ти си забавна, прелестна и адски те харесвам. Изпитах непреодолимо влечение към теб. — Гърлото му пресъхна. — Все още изпитвам.

— Тогава защо ме зарязваш, по дяволите?

— Повярвай ми, в някой друг живот бих отрязал дясната си ръка, за да спя с теб.

Тя изтри сълзите и сърцето на Джо се сви, когато забеляза размазаната спирала, потекла по бузите й. Всеки, който я види точно сега, щеше да разбере, че между тях се е случило нещо. Беше разтърсен от съжаление и страх.

— Но не сме в друг живот, а в този. И ако наистина ме харесваш, ще ми дадеш шанс.

Голдстийн се замисли дълбоко. Мария бе права: да я зареже, преди мастилото на подписа й върху договора да е засъхнало, изглеждаше зле. Унизително зле. Пресметливо зле. И по-важното, като основание за завеждане на дело.

— Уважавам те — каза той. — Но истината е, че все още имам чувства към съпругата си. Липсва ми. Заедно сме от повече от двадесет години. Точно сега искам да се върна при нея, което няма нищо общо с теб. Ти си секси, умна си и повдигаш самочувствието ми. Не ми се бе случвало много отдавна. Но това не може да заличи по-дълбоките ми чувства към Топаз.

— Повечето мъже, които се разделят със съпругите си, преживяват подобни неща — угризения, тревожност. Естествено е. Но ако я обичаше толкова много, нямаше да ми се нахвърлиш така.

— Не зная какво искаш да кажа.

— Че ще ми дадеш шанс. Че ще дадеш шанс на връзката ни. Искам да ми обещаеш, че ще се виждаме поне месец.

Мария разтвори закопчалката на чантата си „Бъркли“ и извади няколко малки кръгли тампона, с които изтри черпите петна от бузите си. — Тампони за почистване на грим.

Никога не излизам от къщи без тях — шеговито каза тя в отговор на облекчението в очите на Джо. — Този път го приеми като лична сделка с мен. Докажи ми, че не си ме чукал само за да уредиш сделката, и ако след месец все още се чувстваш по същия начин, прав ти път. Тичай обратно при женичката си и няма да стоя на пътя ти. Какво ще кажете, господин Голдстийн?

Джо беше отчаян. Копнееше за Топаз. Но Мария можеше да вгорчи живота му. Огънят на ада не можеше да се сравни с гнева на една наранена жена. Нямаше шега. Бе попаднал в капан.

Мария Гонзалес го бе хванала за топките. Буквално.

— Един месец? Това ли е сделката?

— Отбележи го на календара си — каза Мария с усмивка, този път истинска, изпълнена със сексапил и задоволство.

— Знай, че не ти обещавам нищо. Не мисля, че от това ще излезе нещо. Стига да се впускаш в него с отворени очи.

— Широко отворени, скъпи — каза тя. — Но ще се виждаме. И не искам да бъде тайно.

Голдстийн поклати глава.

— Мария, това е лудост.

— Защо?

— Топаз ще разбере. Компанията ще разбере. По дяволите, ще бъдем по всички първи страници.

— Аз искам Топаз да узнае. Ако това е истинско, няма да се страхуваш да те видят с мен. А що се отнася до мрежата, нека ти кажа нещо. Всичко, което правиш, рано или късно излиза наяве. Единственият начин да изпревариш събитията е да не криеш нищо. Така няма да има за какво да се захванат.

Джо прехапа устни.

— Ако си мислиш, че Топаз никога няма да разбере, значи, витаеш в облаци. Същото се отнася и за шефовете ти. Ще се наложи да обявиш, че имаме връзка. Можеш да кажеш, че това няма да се отрази на професионалните ни взаимоотношения.

— Ще бъде ли така наистина?

Изведнъж Джо съжали, че бе задал този въпрос. Защо да признава, че е обезпокоен?

— Ще бъде, ако удържиш на думата си. Аз съм латиноамериканка, Джо. Единственият начин да ни оправиш, е с покана от наша страна. — Мария се усмихваше секси, но Голдстийн не се засмя. Вярваше във всяка нейна дума. — А ти, Джо, имаш късмета да си получил покана.

Вече нямаше и следа от треперещите устни и насълзените очи; изглеждаше съвършено доволна. Тръгна към бюрото му, поклащайки бедра, и онези гърди заподскачаха, изпъкваха като на дефилираща кралица на красотата, беше очевидно, но дяволски въздействащо.

— Някои мъже смятат, че изглеждам добре — замърка тя.

Един месец в леглото ми не е доживотна присъда в Гуантанамо, ангелче.

— Предполагам, че не — промълви той с пресипнал глас.

— Тогава ще се срещаме явно.

— Явно — съгласи се Джо.

Ако го държеше за топките, те определено не се съпротивляваха. Във всичко това имаше някаква странна логика. Нямаше да има повече изнудване. Щеше да разкрие, че е разделен с Топаз; тогава нямаше да бъде обвиняван в изневяра. Компанията нямаше да има нищо срещу него. Мария също. След един месец можеше да се извини на съпругата си, да пълзи в краката й, да отиде на терапия, да й обещае всичко, което поиска, и да се помирят. Трябваше само да чука това изумително тяло тридесет дни…

Мария се усмихваше, сякаш току-що е спечелила от лотарията. Джо не можеше да не се почувства поласкан, че означава толкова много за нея. Мария Гонзалес можеше да има всеки мъж на планетата. А желаеше точно него.

Повдигна онези устни за целувка, поднасяйки му ги като сочни плодове на тепсия, нежни и алени, топли и примамливи. Обви изваяните си ръце със загар около врата му и притисна гърдите си към колосаната му риза…

Вратата отново се отвори, но Джо почти не я чу.

— Господин Голдстийн, имате посетителка, която настоява да се види с вас… — Шона застина. — Господи! Съжалявам, сър. Нямах намерение да прекъсвам…

Той се отдръпна от Мария.

— Няма нищо, Шона. С Топаз наскоро се разделихме.

След като думите бяха изречени, Джо осъзна, че не е толкова трудно. Премина към втората част. — С Мария се виждаме от известно време.

Мария се усмихна чаровно.

— Просто не искахме да казваме на никого преди днешните официалности. Предполагам, че ти си първата, която научава, Шона.

Голдстийн долови вълна на неодобрение от асистентката си. Възхити се на смелостта, с която тя ги показа пред голямата звезда на мрежата. Но това нямаше да го спре.

— Сигурно, госпожице — отвърна Шона с леден тон. — Да поканя ли посетителката ви, господин Голдстийн, или да я включа в графика за по-късно?

— Покани я. — „Мокър от дъжд не се бои“, както се казваше. — Коя е?

Мария все още стоеше с ръце, обвити около него. Не бе помръднала нито сантиметър.

— Заповядайте, ако обичате — каза Шона. — Роуина Кребс, господин Голдстийн. От „Музика Рекърдс“.

„Какво? Какво каза току-що? Роуина Кребс? Най-добрата приятелка на жена ми?“

Джо не можеше да стори нищо. Дъхът му секна и сърцето му замря. Но усмивката на Мария стана още по-широка и ръцете й притиснаха раменете му по-силно.

Роуина нахълта в офиса. Очевидно бе станала свидетел на малката сцена. Не обърна никакво внимание на Мария и зелените й очи засвяткаха срещу Джо.

— Джоузеф Голдстийн — каза тя. — Какво си въобразяваш, че правиш, мамка му?