Луиз Бегшоу
Игри на властта (10)

Десета глава

Топаз погледна децата си. Очите й вече не бяха зачервени; беше се постарала да се наплаче в часа, преди да се приберат.

Джо се бе върнал. Но не както тя искаше.

— Какво мислиш, че трябва да им кажем? — попита той.

Топаз го изгледа с недоумение.

— Какво има да им казваме? Не се ли прибираш у дома тази вечер?

— Разделени сме — отвърна Джо и отмести поглед от очите й.

Топаз затаи дъх.

— Какво? Ти преспа в хотел една нощ. Това не означава разделени.

— Според мен означава — промърмори той.

— Джо, една кавга. Ние сме съпрузи. Обичаме се.

Топаз се олюля, замаяна от адреналина. Нима това се случваше наистина?

— Да. Но напоследък ти не ми показваш тази любов.

— Така ли, по дяволите? Изведнъж решаваш, че искаш гейша, а не съпруга. — Италианският й темперамент отново се надигаше. — Не стоварвай своята криза на средната възраст върху мен и децата. Просто порасни!

— Виждаш ли? Ето за какво говоря. Никаква подкрепа. Никакво уважение. Как можеш да очакваш да бъда доволен от брака ни? Ще ме подкрепиш ли в решението да отпишем близнаците от Академия „Пойнтър“, ако оценките им не се подобрят?

— В никакъв случай. — Топаз трепереше от гняв. — Не искам отново да чувам за това. Имат изпити. Колкото и да искаш да се правиш на строг родител, не губи времето ми точно сега. Не искам децата ни да ни мразят до края на живота си, защото татко им е обхванат от някаква истерия.

— Мили боже — сопна се Голдстийн. — Невероятна си. Точно сега съм подложен на достатъчно стрес в работата и без тези глупости.

— Ти? Ти си подложен на стрес в работата? Защо не попиташ за моята работа?

— Топаз, ти ръководиш „Американ Мегъзинс“ от петнадесет години. Аз бях назначен в НАТ само преди един сезон. До голяма степен ти си виновна за онова, което се случва в „Американ“. Винаги се опитваш да виниш другите. Омръзна ми.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Джо Голдстийн, нещастнико. Нима вярваш, че съм искала да се върнеш у дома?

— Е, няма да повторим тази грешка. Разделени сме. Предполагам, че трябва да остана тук и заедно да кажем на децата.

В очите й напираха сълзи. Искаше да заридае, да умолява, да се хвърли в краката на Джо и да го моли да остане завинаги.

Но гордостта не й позволи. Гневът не й позволи.

Рязко се обърна, за да прикрие сълзите, и се съсредоточи върху думите си, заговаряйки с леден тон.

— Ще останеш, докато се приберат, и заедно ще им кажем. След това веднага си тръгваш. Не те искам тук.

Тя влезе в домашния си офис и затръшна вратата. Колкото и да й се плачеше, щеше да плаче, докато е сама.

 

 

Да кажат на децата, бе мъчително. Най-ужасният момент в живота на Топаз Роси.

— С баща ви имаме лоши новини — започна тя. — Разделяме се. Баща ви се изнася от къщи.

— Какво? — засмя се Рона. После изведнъж лицето й помръкна. — А… какво?

Дейвид настръхна.

— Това са пълни глупости, мамо. Ти ли го изрита?

— Решението е изцяло негово. Баща ви се изнесе и сме разделени.

Топаз прехапа устната си и хвърли поглед към Джо с ненавист.

— Реших, че с мама имаме нужда от почивка — каза той. — И двамата все още ви обичаме…

— Моля те, не се опитвай да минеш със стандартните глупости — предизвикателно го прекъсна Дейвид и красивото му младо лице доби мрачен израз. — Какво се е случило, по дяволите? Вие двамата се обичате.

— Точно сега имаме някои съществени разногласия — отвърна Джо.

— Тогава отидете при брачен консултант! — изпищя Рона.

— Не може просто да скъсате! Би трябвало ние да сме разглезените тийнейджъри в това семейство!

На лицето на баща й се изписа тъга.

— Не е смешно, Рона.

— Какъв точно е проблемът? — попита Дейвид и скръсти ръце по начин, който толкова напомни на Топаз за Джо, че сърцето й замря. Започна да диша учестено. Отново почувства световъртеж.

— Заради нас ли е? — попита Рона и заплака. — Съжалявам, че отново закъсняхме за училище, татко.

— Не! — извика Топаз веднага, преди Джо да отвори уста. Стрелна го с поглед, яростта, в който би разтопила олово. — Вие нямате абсолютно нищо общо.

— Защо не бъдете честни и не кажете, че се развеждате? Това са увъртания, които би трябвало да смекчат нещата за нас.

Дейвид затрепери.

— Няма никакво увъртане. Просто раздяла. Ще ви кажем веднага, ако се стигне по-далеч — увери ги Джо.

— И двамата ви обичаме и се разбрахме, че татко може да ви вижда през уикендите и веднъж за вечеря през седмицата.

— Мамка му. — Рона седна на масата тежко. — Шибана работа.

— Не ругай — каза Джо.

Тя го изгледа гневно.

— Губиш правото да ми казваш какво да правя, Джо.

— Рона! Не наричай баща си така.

Топаз преливаше от емоции. Безизходица. Гняв. Но главно потребност да защитава. Децата, дори Джо. Начинът, по който го гледаха сега, беше непоносим за нея. Сякаш никога нямаше да му простят.

— Уикендите и една вечеря? Искам да зная кой започна пръв — настоя Дейвид. — Ти ли, татко?

— Не. — Топаз полагаше усилие да говори със спокоен и авторитетен тон. — Беше общо решение. Въпреки че баща ви избра да си тръгне, и аз исках същото. Ако се чудите кого да обвините — и двамата. Вярваме, че това е най-доброто решение точно сега.

— Да обвиняваме и двама ви? Добре, нещастници — каза Рона. Скочи на крака и гневно се втурна навън от кухнята. След секунда, без да каже дума, Дейвид я последва.

Топаз мислено провери пулса си. Беше жива, здрава. Болката от гнева на децата й я разкъсваше отвътре. Витаеше в стаята като вледеняващ студ.

— Не зная. Може би не бива да оставям нещата така. Мога да пренощувам тук — предложи Джо.

— Твърде късно е. Не бива да си играеш с тях. — Топаз осъзна, че вече не й се плаче. Емоциите й бяха отшумели. Чувстваше празнота. — Върви си и не ми се обаждай до петък следобед. Ще ти кажа кога можеш да дойдеш да ги вземеш в събота.

— Топаз. Слушай, моля те…

— Казах да си вървиш.

Тя стоеше и го гледаше и силата на гнева й накара Джо да политне назад. Без дума, той взе палтото си и излезе от апартамента.

В хладилника имаше чили с ориз. Топаз стопли две купи от него в микровълновата и ги сложи на масата. След това позвъни по интеркома, за да повика децата за вечеря.

Никакъв отговор.

Нищо изненадващо.

На автопилот стопли купа и за себе си и извади бутилка вода. Влезе в спалнята си — тяхната спалня. Отделната им баня бе пълна с негови неща. Цялото жилище бе пълно с негови неща.

Отвори аптечната и потърси шишенцето си с валиум. Използваше го главно за успокоение на нервите по време на полет до Ел Ей или Европа — Топаз мразеше да лети. Но точно сега се нуждаеше от успокоително повече отколкото при каквато и да е турбуленция. С треперещи пръсти развъртя капачката и извади една таблетка.

Утре беше на работа. Нямаше почивка. Нямаше никаква благословена възможност за отпуск. Наближаваше крайният срок за излизането на следващия брой на „Американско момиче“.

„Трябва да поспя“, каза си Топаз. Ако трябваше да вземе друго лекарство, нямаше проблем. Щеше да го вземе.

Нахрани се, като преглъщаше с мъка всяка хапка, и взе капсула витамини. Свали дрехите си, постара се да ги хвърли в коша за пране, а не на пода. Никакви кризи. Никакви сривове.

Нямаше време за лудост.

Машинално изми зъбите си и влезе под душа, изми косата си, сложи балсам и излезе, загърната с халат, с едър гребен в ръка. Ако се приготвеше сега, щеше да има едно нещо по-малко за вършене сутринта.

Телефонът звънна, докато седеше там и разресваше косите си. Сърцето й подскочи.

Джо. Искаше да поговорят, да се разберат…

Не беше Джо. Номерът беше от Ел Ей. Роуина Кребс.

Топаз вдигна.

— Здравей, Роуина — каза тя и зарида. — Толкова се радвам, че се обади. Имах нужда да чуя приятелски глас.

 

 

Конрад Майлс бе доволен. И двете набелязани цели изглеждаха все по-близо с всяка следваща сутрин. И разбира се, все по-примамливи.

„Недовършени дела.“

— Зная, господин Майлс, че баща ми с радост би работил с вас върху финансирането — каза Джоана Уотсън.

Пътуваха с лимузината му през нюйоркския трафик. Бестелен, Клаус и Уайнтрауб бяха адвокатите му по корпоративно право. Вече бяха оформили пакета. Най-добрите за тази работа. Най-вероятно щеше да разчита на Голдман, поне за да ръководи наддаването. Всичко трябваше да бъде гарантирано.

— Може да даде някой съвет. Какво ще кажеш за това? — Майлс закачливо се усмихна на младата жена. Дали бе готова да се включи в играта? — Ако информацията ти се окаже ценна, ще получиш място в борда.

— Искам да редактирам „Американско момиче“ — настоя Джоана и нацупи устни.

— А аз искам да съм на двадесет и пет. Нещата не се получават така.

Майлс прецени Джоана. Безспорно беше хубава, макар и не неземна красавица. Дали флиртуваше с него? Беше свикнал с това от определен тип мацки: меркантилни и без притеснения за външността си. Джоана Уотсън го интересуваше, макар и слабо. Все пак бе наследница на завидно състояние. Не беше в неговата категория, но щеше да получи осемдесет до сто милиона. Примамливата перспектива затанцува пред него: секс с млада жена, без да изглежда абсолютно нелепо. Защото Джоана Уотсън не можеше да получи етикет „Златотърсачка“.

Баща й имаше своя собствена златна мина.

Тогава, ако не пари, какво искаше Джоана?

Власт.

Имаше само две примамки за младите според циничните и сурови възгледи на Конрад Майлс. Едната бяха парите. Другата бе властта. Той притежаваше и двете и сключваше множество дискретни споразумения, търговски, както биха могли да се нарекат, в които и двете страни влизаха с широко отворени очи. Колекционираше жени с изключителна дискретност. Жени, които бяха образовани, привлекателни и винаги на негово разположение. Които подписваха договори с обвързващи клаузи за мълчание и след това приемаха щедрата му отплата. Апартамент в голям град, обикновено и пет години издръжка, след което апартаментът ставаше тяхна собственост, освен ако кажат на някого. В такъв случай моментално го губеха.

Конрад Майлс подбираше внимателно. Искаше само интелигентни професионалистки, съгласни да се подложат на медицински изследвания, потвърдили в писмена форма, че сключват договор и че знаят за връзките му с други. Това беше повече, отколкото би могъл да иска. Нямаше никаква любов.

Но имаше приятелство. Майлс бе размишлявал дълго и сериозно, когато съставяше скъпия си, гениален план. Не търсеше просто платена любов — с подходящите брокери човек можеше да си уреди компанията на супермодели всяка нощ. Искаше жени, които да го избавят от самотата в редките случаи, когато тя го сграбчваше в хватката си. Жени, които могат да го придружават на концерти с класическа музика, да водят разговор в театъра или след вечеря, сервирана в дома му. Може би това бе западната версия на гейша: високо образована жена, която да го обгражда с внимание, да разговаря и да му поднася зелен чай с изтънчена ръка. И разбира се, със страхотно тяло и уста, владеещи умението да събуждат застаряващата му мъжественост, когато зажаднее за женска плът.

Получаваше се страхотно. Конрад Майлс се гордееше със сексуалния си живот, както с всяка сключена сделка. Беше дискретно, глобално и елегантно. Имаше почтени, старомодни любовници. Държанки.

Но дали искаше истинска интимна приятелка?

Дали искаше съпруга?

Определено щеше да получи още нещо в живота. По-малко километри във въздуха. По-малко предпазливост. Беше се уморил от игри.

— Конрад! — Беше й позволил да го нарича с първото му име. — Бъди честен. Аз ти дадох идеята за тази сделка.

— И ще се отърва от активите. Освен това не те бива за редактор. Роси е имала право да те уволни.

Джоана Уотсън зяпна насреща. Той се усмихна широко. Ако искаше да стигне по-далеч, щеше да стане при неговите условия.

— По-добре да гледат на теб като на дъщеря на баща си, уредила тази сделка с мен. Ще надзираваш редакторите като член на борда на „Американ Мегъзинс“ през шестте месеца, докато срина компанията.

Джоана тръсна коси.

— Е, поне ми обещай едно.

Майлс вътрешно се усмихна. Хареса му, че използва думата „обещай“. Джоана отлично бе разбрала кой има властта да взема решенията тук и това не беше тя.

— И какво е то?

— Аз да бъда тази, която ще уволни Топаз Роси. И искам да стане публично.

— Харесваш ми, моето момиче. Дадено.

Конрад плъзна поглед по елегантната й рокля, старомодните черни чорапи с ръб. Досети се, че ги е избрала нарочно, за да му напомня за момичетата от неговата младост. Получаваше се.

— След като приключим тук, мога ли да те поканя на вечеря? Ще се опознаем малко по-добре.

Джоана Уотсън наклони глава встрани и му се усмихна лъчезарно.

— Помислих, че няма да попиташ.

 

 

Роуина не се поколеба. Беше лош момент; току-що се бе върнала от Европа, а щеше да се качи на друг самолет. Но най-добрата й приятелка се нуждаеше от помощ, за да се измъкне от дъното. И това не бе нещо, което можеше да се уреди по телефона.

— Заради Топаз е — каза тя на Майкъл. — Джо я е напуснал; току-що са казали на децата. Съжалявам, скъпи. Трябва да отида.

— Няма проблем — отвърна Кребс. — Ще се справя с децата. И, разбира се, ще изчукам домашната помощница.

Тя се засмя.

— Разбира се. Това е ясно.

Мариан беше петдесет и пет годишна, с двадесет и пет кила наднормено тегло, въпреки че по цял ден вървеше из къщата им.

— Върни се скоро, скъпа — ласкаво каза той. — Липсваш ми, когато излезеш от стаята. Да не говорим за далечно пътуване.

— Трябваше ли да казваш това? — попита Роуина. В очите й напираха сълзи, но тя ги прогони.

— Може би не. Всичко ще продължи нормалния си ход, когато се върнеш. Постарай се да бъде скоро.

— Няколко дни. Обичам те, скъпи.

Запази си място за вечерен полет. Така щеше да успее да се види с децата, преди да замине.

— Мамо, ти току-що се върна. — Рут направи недоволна гримаса. Все още не беше пълна с тийнейджърски хормони, не беше своенравна и раздразнителна. Бяха близки и сърцето на Роуина се сви заради дъщеря й. Наистина ли трябва?

— Да. Вие, деца, се грижете за татко си вместо мен.

— Татко се интересува само от Мартин — промърмори Джошуа.

Роуина се намръщи.

— Джошуа Кребс. Зная, че не съм те чула да казваш това. Мартин е болен. Ако ти беше болен, татко ти щеше да бъде най-загрижен за теб.

Синът й ритна масата.

— Зная, но сякаш нас ни няма. Ако отново заминеш…

Чувството за вина връхлетя Роуина като вълна. Децата винаги знаеха слабото място на родителите си.

— Милички, Топаз е най-най-добрата ми приятелка и истински се нуждае от мен. С баща ви обичаме и двама ви повече от всичко на света. Съжалявам за всички пътувания, но този път е за кратко. Проявете търпение. Ще направите ли това за мен?

Рут въздъхна шумно и страдалчески завъртя очи, но тъмнокосата й главица кимна.

— Страхотно — каза тя.

— Върни се скоро — сърдито промърмори Джош. Вече беше на четиринадесет, твърде голям, за да се натъжи. Или поне да го покаже.

Роуина отиде до гардероба си, където винаги държеше готов куфар с дрехи за топло време, както и един с дрехи за студен климат. Когато ръководи голяма корпорация, човек трябваше да бъде готов да отпътува незабавно. Нещо човъркаше Роуина и я караше да мисли, че не е много разумно да заминава точно сега. Че трябва да бъде в Ел Ей, да се грижи за бизнеса. Но нямаше значение. Топаз наистина имаше нужда от нея.

И щеше да отиде. Да става каквото ще.

Докато обличаше дъждобрана си „Бърбъри“ и слизаше по стъпалата до чакащата лимузина, Роуина предъвкваше това лошо предчувствие. Защо не можеше да го назове? Интуицията й никога не я бе подвеждала.

Все едно. Дори с разбито сърце, Топаз Роси щеше да може да й помогне. Беше достатъчно напреднала в кариерата си, за да види ясно какво става по-добре от самата Роуина. И отвличането на вниманието щеше да бъде добре дошло за нея. Да помогне на приятелката си да открие проблема, да го реши и да продължи напред възможно най-елегантно.

Когато двете работеха заедно, бяха страхотен тандем. Преди толкова години, когато бяха провалили опитите на Конрад Майлс да погълне компаниите, може би последните набелязани, успели да го отблъснат. По дяволите, тя помнеше адреналина на онези трескави седмици, как с Топаз работеха отчаяно, за да не станат главните изпълнителни директори, заемали длъжността за най-кратък срок в историята. Топаз дори роди по средата на всичко това. А Роуина я откара до болницата. Проклета да бе, ако позволеше този път Джо Голдстийн да оплеска нещата.

 

 

— Добро утро — каза Топаз.

Редакторите вдигнаха погледи от масата, където разпалено обсъждаха текстове и разположения. Две от тях изпищяха.

— Мили боже — промълви млада жена, след което закри устата си с ръка.

— Това е Роси — каза мъж с костюм на „Диор“ и събра вежди, когато осъзна, че е изрекъл думите на глас.

— Точно така. Това е Роси. Люси, радвам се да те видя.

— Здравей, Топаз.

— Благодаря ви, че овладявате положението досега. Имаме осем дни до крайния срок, нали?

— Ако броим и днес.

— Поемам ролята на главен редактор за този брой.

Последва шепот на ужас, негодувание. Топаз бе подготвена за това.

— Нямам абсолютно никакво време за каквито и да било възражения — каза тя. — Ето как стоят нещата: или се вписвате в програмата, или сте уволнени. Това списание е флагманът на компанията ни, а напоследък очевидно не ни представя особено добре. — Последваха кимвания. — Нека запиша имената ви. Отляво надясно.

Тя посочи към мъжа с костюма на „Диор“.

— Мартин Уийгъл, фоторедактор.

— Джанис Тъфнел, редактор на публикациите.

— Айрис Лилънд, редактор на раздела за красота.

— Лора Морган, продажби и маркетинг.

— Питър Фароу, сътрудник публикации.

— Гари Хърш, щатен фотограф.

Топаз кимна.

— Преди време редактирах това списание. По онова време се продаваха пет пъти повече копия. Пазарният дял беше близо двойно по-голям. Така че съм била доста по-напред от вас в играта. Знаете ли какъв е проблемът? Скучни сте.

— Това е пресилено — отбеляза Джанис. — Ние сме лидер на пазара.

— Не задълго, ако продажбите продължат да падат. Ето. — Топаз се приближи към масата и разчисти малко място с ръка. Стовари последните три броя на списанието. — Модели на корицата. Кльощави бели момичета. Никакви звезди. Вижте големите заглавия: „Козметични решения. Честито ново Аз!“. Убиват интереса ми. Къде е „Вашата най-добра година“? О, да, ето го там, в горния десен ъгъл. Това беше януарският брой. Ето и февруарския. „Провокативни за Свети Валентин“. „По дрехите ще ви посрещнат“. „Пролетно прочистване на гардероба“. „Мъже споделят любовните си тайни“. „50-те най-предпочитани чанти“. Леле, повдига ми се. А мартенският? „Хип-хоп. Бъди фънки великденско зайче“. „Мадона на 60 — все още на върха“. „Клюкарките — защо обсъждането на чуждия живот води до пристрастяване“. — Погледна редакторите с презрително отегчение. Внимателно повдигна януарския брой. — Тъничък е, а? Никога не е бил силен месец и всички го знаем. — Остави го. — Но и през февруари положението не е по-добро. Разгърнете го. Къде са снимките? Къде е интересното? Март? По-тънки сме с тридесет страници в сравнение със същия месец миналата година.

— Определено няма нищо лошо във всички тези заглавия — възрази Айрис Лилънд. Беше дребничка брюнетка с класическа красота; изглеждаше на около двадесет и осем. Частно училище, помисли си Топаз, летни ваканции в Хамптънс, стажуване във „Вог“.

— Но няма и нищо добро. Нищо голямо. Нищо ново. — Топаз поклати глава. — Не можем да си позволим да се носим по течението. „Американско момиче“ трябва да произвежда новини. Не да убива времето.

Люси Клайн зададе най-уместния въпрос.

— Тогава какво следва?

— Трябва да шокираме. Ние трябва да бъдем в новините. Дайте ми списък на лицата на броя и снимката за корицата.

Мартин й подаде няколко снимки, прехапа устни.

— Това е Лина Луис. Беше най-обсъжданият модел по време на нюйоркската седмица на модата.

Топаз погледна снимката. Поредният модел, отлят в калъп, нацупила устни срещу фотоапарата.

— Късно ли е да я сменим?

— Изхарчихме дванадесет хиляди за фотосесията.

Тя кимна.

— Покажи ми оригинала, преди ретуширането.

Мартин Уийгъл подскочи.

— Защо? Моето ретуширане е страхотно, няма да намериш по-добро.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че е изумително.

Топаз изчака, докато прерови купчината и й подаде друга снимка.

Тя стисна юмруци. Беше всичко, на което се бе надявала: отново красива, но с бледа кожа, торбички под очите, зачервяване около ирисите, зъби, пожълтели от цигари.

— Направи корицата разделена на две и ми я изпрати днес. Отляво да бъде ретушираната снимка. Отдясно естествената. Да не бъде заличена нито една бръчица.

— Господи! — изпищя Мартин. — Не можеш да направиш това! Тя ще изглежда ужасно!

— Не, няма — увери го Топаз. — Така изглежда Лина в действителност. — Обърна се към Джанис Тъфнел. — Ти ли отговаряш за лицата на броя?

— Да, госпожо.

— Чудесно. Ето ти заглавието на корицата: „Извинявайте“. Искам тази дума с огромни черни букви. Под тях: „Как нашата индустрия ви е продавала измами: 50-те ни най-големи фотошоп провала“. След това публикувайте петдесет снимки на модели, както сме ги публикували, и оригиналите. Изберете модели, подписали стандартния ни договор. Никоя със специални условия — не искам да ни съдят.

Джанис понечи да кимне.

— Това е страшно популярно в интернет.

— Но списанията не го правят. Ние ще бъдем първите. — Обърна се към Люси. — Ще поставим началото с „Американско момиче“. Ще слагаме знак на всяка ретуширана снимка.

— Това означава на всички.

— Така да бъде — каза Топаз. — Нещата вече ще бъдат различни. По-нататък, искам коментари от истински американски момичета. Снимки. Цитат върху всяка снимка. Свържете се със сътрудниците ни в цялата страна. По едно момиче от всеки щат. Постарайте се да има разнообразие на расови принадлежности и произход. Възраст от шестнадесет до двадесет и седем.

— Какво да коментират? — попита Люси.

— Какво мислят за това, че индустрията изглажда всичко. Заличава всички недостатъци. Лъжите ни към тях. По две изречения от всяка.

— Господи — Люси Клайн кимна. — Съдържанието ще бъде сензационно. Както и корицата.

— Трябва да произвеждаме новини. Каквито и личности да представяме, нека има различен подход. Искам звезда да интервюира критик. Романтика? Да бъдем истински. Попитайте няколко мъже какво търсят в една жена и отпечатайте истинските им отговори. Мажоретките.

— Мажоретки? — попита Лора Морган. — Това не противоречи ли на етиката ти?

— Не. Искам да ги нападнете. Уговорете се за пиар интервю с момичета от Националната футболна лига, а след като направите снимките, бъдете безмилостни. Попитайте ги защо приемат смешни подаяния като възнаграждение. НФЛ печели по девет милиарда на година, а тези жени се прибират у дома с по-малко от хилядарка. Искам голям материал. Искам снимки. Искам реклами. Искам изявления от всеки отбор от НФЛ. И цитати от мажоретките на шампиона. Трябва да свършите тази работа утре. Уредете фотосесия за сряда. Четирима репортери да бъдат готови с цитати веднага щом снимките пристигнат на компютрите пи. Джанис, статията трябва да бъде написана до днес следобед, така че ще ни трябват само цитатите.

— Уау — възкликна Люси Клайн. Поклати глава. — Мисля… че това ще бъде върхът.

— Добре. Да действаме. — Топаз погледна всички. — Къде е редакторският офис?

— В онзи ъгъл.

Топаз погледна натам. В сравнение с нейния огромен офис в главното седалище, този беше кутийка. Само с бюро, компютърен монитор и няколко стола. Хареса и.

— Ще се разположа там. Някой да ми донесе чисто кафе — каза тя.

За първи път от дни Топаз почувства искрица щастие. Отново се занимаваше с онова, в което бе най-добра. Някъде, където имаше значение. Тук можеше да забрави за Джо, поне за няколко часа, поне ако работеше достатъчно упорито, достатъчно умно.

 

 

Джо Голдстийн седеше с Мария в скута си. Беше наведен назад, стегнал мускулите на корема си, докато тя подскачаше нагоре–надолу и се плъзгаше по члена му, притискаше го, доставяше му удоволствие. В съзнанието му нямаше нищо друго, освен тръпката, насладата, неописуемото усещане да бъде възседнат от нея, тези големи гърди да подскачат пред него, устните й да се разтварят от вълнение. Дългите черни коси се спускаха по гърба й на талази, развяваха се като пламъци. Тя изгаряше от страст, без никакви преструвки, бледорозовите й зърна стърчаха, изпълнени с кръв и желание.

Беше изгубен в нея. Позволяваше й да се забавлява. Бореше се със собственото си желание да стигне до върха. За нищо на света, твърдо бе решил да я разтърси, да я накара да крещи името му. Мария да се предаде, да бъде покорена от него. Не би се задоволил с нищо друго.

Той стисна зъби и леко се плъзна назад. Тя недоволно изскимтя, отчаяно искайки да го язди, да го изцеди докрай, но Джо имаше други намерения; вместо това задържа ханша й, изви гръбнака си, повдигна я, раздвижи се и с енергични тласъци продължи да прониква в нея, докато я държеше притисната и не й позволяваше да решава нищо. Безпомощно, тя издаде силен стон, замаяна, с полупритворени очи.

— Това е, скъпа. Отдай ми се докрай. Знаеш, че го искаш. — С широка усмивка той я повдигаше и спускаше, караше я да подскача. Беше лека в ръцете му, влажна и хлъзгава.

— О, господи! Джо! — Тя затаи дъх и застина. — Ах!

— Давай — шеговито я подкани той и тя извика, затрепери и се залюля, впи нокти в него, задъхано изрече името му. Изведнъж загубил контрол, свърши в нея, замаян от силата на усещането, сърцето му запрепуска неудържимо, дъхът му секна.

Остана неподвижен няколко секунди, след това бавно я отдели от себе си. Беше обляна в пот, с поруменяло лице, задъхана. Инстинктивно се наведе да я целуне.

— Ммм — промълви Мария. — О, скъпи, ти си невероятно страстен.

— Да. Ти също — каза Джо.

Бързо стана и се отправи към банята й за гости в дъното на коридора. Определено предпочиташе да се измие там. Беше стерилно луксозна, като в хотелски апартамент. Там нямаше да вижда кърпите й в розово и златисто, нейните шампоани, парфюми и бурканчетата със скъпи кремове за лице, всичко, което му напомняше къде се намира, вместо да си бъде у дома.

Сексът беше страхотен. Той беше в капан. Всичко го разяждаше отвътре: гневът към Топаз, раздялата с децата. Вълни на болка го разтърсваха, но не можеше просто да приключи с Мария, да си отиде у дома. Тя със сигурност щеше да вирне нос и да напусне телевизията му, но не го бе грижа. НАТ щяха да се задоволят с това, което им предлага, или щеше да си тръгне.

Дали можеше да го направи, питаше се Джо, но нямаше сам да се постави в това опасно положение. Докато беше с Мария, тя най-вероятно щеше да подпише договора и проблемите му в работата щяха да бъдат решени.

По-важното бе, че проявяваше слабост и безразсъдство. Един следобед съблазън и й падна в ръцете. След като бе правил секс с Мария, как можеше да се измъкне?

„Все пак сте разделени. Няма нищо нередно.“ Магически думи, които му бяха дали позволение да се предаде на инстинктите си, да прави секс с тази жена, да бъде с нея.

Мраморното мокро помещение бе оборудвано с всички най-модерни играчки: вода и пара, наклонен под, сиви кърпи зад стъклена врата, пейка за сядане. Избра режим „Дъжд“ и от целия таван потекоха струи, отпускащ порой от топли капки, които се сипеха върху него като фантазия. Затвори очи за миг, повдигна лице нагоре и остави топлината да отмие всичко.

Трябваше да остане с Мария. Трябваше да превърне лъжата в истина. Наистина да бъдат разделени. Да не се окаже просто една следобедна забежка, евтино, гневно и абсолютно предателство към съпругата му. Мисълта се въртеше в съзнанието му, но нямаше желание да го признае.

Вместо това грабна душ гела и бързо се изми. Беше с краставица. Джо предпочиташе обикновен сапун, без аромат. Следващия път щеше да си донесе такъв. Знаеше, че ще има следващ път.

Спря водата, подсуши се с кърпа и влезе в спалнята за гости, където бяха дрехите му. След секс нямаше желание да гледа Мария, докато се облича. Времето, което жените отделяха за това, винаги го бе дразнило, а и не би искал да се появи по първите страници на вестниците. Искаше да излезе от сградата, в която живееше Мария, най-малко двадесет минути преди нея.

След пет минути вече закопчаваше копчетата на маншетите си, златни, гравирани с неговите инициали, ръчна изработка на „Аспри“ в Лондон.

— Ще се видим след час — извика той към нейната баня.

Мария беше под своя душ в помещение с базалтова облицовка. Погледна го през рамо.

— Добре, скъпи, до тогава — замърка тя.

Водата се стичаше по незабравимите й форми, но Голдстийн бе напълно безразличен. Погледна задника й само с професионално одобрение. Щеше да изглежда страхотно, възседнала кон, с прилепнал кожен панталон или пола, докато подхвърля забавни реплики. Като фентъзи версия на „Херцозите на Хазард“^[1]. Телевизионният магнат в него страшно харесваше идеята. И днес щеше да подпише договор с Мария. И задника й.

Две минути след като се раздели с нея, Джо Голдстийн пътуваше с такси към офиса си и проверяваше графика на срещите.

Днес щеше да бъде натоварен ден. Слава богу. Той не искаше да има време за размисъл.

 

 

— Ето каква е насоката, в която искам да работите — каза Топаз. Бе събрала целия отдел за маркетинг и продажби в конферентната зала. — Трябва да предвидим голямо медийно присъствие от седмицата на издаването нататък. Ще се вдигне шум около „Американско момиче“. Искам да се обадите на рекламодателите и да им предложите големи отстъпки. С десет процента по-ниска цена от тази на най-близкия ни конкурент. Предложете безплатна страница на онези, които са се бръквали най-дълбоко за реклама при нас.

Лора Морган почти изпищя.

— Безплатна страница? Това е нечувано.

— Всички свалят звезди на новите си рекламодатели. А старите са тези, които ни хранят. Предложете им единична страница за реклама на нов продукт, нещо, което искат да изпробват. Могат да я използват за каквото решат. Може да бъде и за общински проект или корпоративен брандинг, при нулеви разходи за компанията. — Топаз се усмихна широко. — Онези бедни компании, които трябва да вършат добри дела като част от стратегията си. Могат да рекламират всичко това в „Американско момиче“, без да изразходват бюджета си за тримесечието. Схващате ли? Грабвайте телефоните и задействайте най-ценните си връзки. Искаме броят да бъде дебел. Нещо, което казва „голяма инвестиция“.

— Госпожо Роси — обади се един от агентите по продажби, — втълпява ни се винаги да продаваме на най-добра цена. Какво ще стане, ако не можем да им продадем място на изгодна тарифа следващия месец?

— Това е тарифата. Стремим се към обем. Аз давам пари за повече страници в книжката. Не за прехвалени фотографи и скъпо платени богомолки. Отсега нататък „Американско момиче“ ще залага на скандал и сексапил, защото това са двете неща, които продават. Тук всичко е твърде постно. Трябва да свием някои разходи. Бюджетът ми за маркетинг ще бъде похарчен за безплатен маркетинг.

— Ще има производствени разходи за безплатните страници — намръщено изтъкна един мъж. — За това ще ни бъде нужно одобрението на „Американ Мегъзинс“.

— За щастие аз съм главният изпълнителен директор, нали? — каза Топаз и всички избухнаха в искрен смях. — Вървете, хора. Хващайте се за телефоните.

Тя стана рязко от стола си, нетърпелива да се върне в главното седалище. Агентите по продажби я последваха, бърборейки въодушевено. Толкова бе странно, помисли си Топаз, непознато чувство.

Истински се забавляваше.

— Люси — каза тя.

Люси Клайн унило се довлече при нея. Топаз напълно я бе изравнила със земята, знаеше това, но не можеше да се тревожи за наранените чувства на някаква заместничка. Това беше спешна операция, сърдечен масаж за умиращо списание.

— Дръж фронта тук. Аз се връщам в главния офис.

— Друга гениална идея? — попита заместник-редакторката. Усмихна се, но изразът на очите й остана мрачен.

Топаз погледна право в тях.

— Да. Точно сега съм пълна с такива. Опитай се да научиш нещо. Най-добрите от нас никога не се спират.

Защо не бе направила това по-рано? Така се вършеха велики дела, така потичаха идеите. Вече бе открила начини да спаси не само едно списание. Искаше да се залови и със създаване на нови заглавия.

Докато тичаше нагоре по стълбите, твърде нетърпелива, за да изчака асансьора, посегна към телефона си, за да се обади…

На Джо.

Ръката й застина. Беше го направила машинално. По навик се канеше да му позвъни от айфона си, да сподели страхотната си идея с него. Да му каже как върви. Чий задник предстои да срита.

Но той не беше там. Не беше до нея по начина, който имаше значение.

Преглътна с мъка. Можеше да му изпрати имейл, да настоява за брачна консултация. Но може би Джо трябваше да направи първата крачка. Беше като очакване на покана за среща, сякаш отново бе сама и умуваше кое как би изглеждало, дали да действа смело.

Топаз се нуждаеше от психолог. Искаше й се да потренира. Отново да започне да тича, да проясни мислите си. Не можеше да си позволи да рухне точно сега.

Освен това си напомни, че когато се прибере у дома тази вечер, ще може да помоли някого със свеж поглед за помощ. Роуина. Слава богу.

Твърде отдавна не бе разговаряла с истинска приятелка.