Луиз Бегшоу
Игри на властта (1)

Първа глава

— Дами и господа, моля, посрещнете в Залата на славата на рокендрола^[1] единствената и неповторима, легендата Роуина Кребс!

В препълнената зала отекнаха бурни аплодисменти. Разноцветните лъчи на прожекторите обходиха сцената напред-назад, докато от тонколоните звучеше запис на култово парче от миналото — „Нежен капан“ — номер едно хит на „Атомик Мас“. Публиката скочи на крака — рок звезди, поп идоли, мегапродуценти, президенти на звукозаписни компании и прочути мениджъри: всеки, който бе някой в музикалните среди, присъстваше на годишната церемония за Залата на славата.

След такова нещо оставаш във вечността. Сред безсмъртните.

Стигнеш ли до Кливланд, в музиката те наричаха крал.

Или кралица.

Роуина Кребс бавно излезе на сцената. Беше богиня: изваяна като статуя, прелестна, с руси коси, спускащи се царствено от върха на главата й. Малко жени на четиридесет и две биха дръзнали да се появят в кремав шифон и диаманти, но Роуина сякаш се носеше във въздуха с дълга прилепнала рокля от ефирна тъкан с цвят на бито масло, която подчертаваше стройната й фигура и естествения загар на съвършените й гръб и рамене. Излъчваше неизменната увереност и изтънченост, израз на движещата сила, която я бе направила първата жена — президент на голям световен лейбъл. От двадесет години беше на върха в един мъжки свят.

Тази вечер на Роуина Кребс не й липсваше нищо друго, освен истинска корона.

На издължената й шия блестеше колие с диаманти, което би подхождало на руска императрица. Под прожекторите те заблестяха ослепително, сякаш специално за нея, в червени, зелени и сини експлозии от светлина. На лявата си ръка носеше годежния си пръстен, огромен петкаратов камък от супер продуцента Майкъл Кребс. Той беше с двадесет години по-възрастен от нея и този факт бе обект на злонамерени клюки от деня на запознанството им.

Кребс бе смятан за кучи син и завистливите съперници шушукаха, че съпругата му не е много по-добра от него. Той бе приет в Залата на славата преди години, разбира се, заедно с Д-р Дре и Мат Ланг, като един от най-успешните рок продуценти в историята на музиката. Сега Роуина щеше да отбележи нов триумф за семейство Кребс. Бяха най-влиятелната двойка в музикалния бизнес и това бе тяхната вечер.

Телевизионните монитори показаха в едър план съпруга на Роуина. Майкъл Кребс се наслаждаваше на аплодисментите, приковал поглед в жена си. Кребс бе плешив и набит, мускулите на гърдите и ръцете му изпъкваха под смокинга, който носеше с огромно неудоволствие. Дори на шестдесет беше от хората, които не изневеряват на тениските и дънките. Десетилетия вдигане на тежести му бяха придали внушителното телосложение на военен, а тъмните очи, обградени с гъсти тъмни мигли, все още бяха хипнотизиращо секси. Суровият му поглед сега бе вперен в Роуина, изпълнен с желание. Кребс гледаше съпругата си, сякаш нямаше търпение да се прибере с нея в луксозния им хотелски апартамент и да разкъса тази елегантна рокля. Няколко жени сред публиката тихо простенаха под носа си, когато камерата улови изражението му, след което смутено хвърлиха погледи към съпрузите си.

Беше нашумяла бурна любовна история. Страстта и чувството за собственост бяха изписани на лицето на Майкъл и телевизионните монитори го показаха.

Аплодисментите и подсвиркванията се усилваха в оглушително кресчендо. Роуина се усмихна на публиката и на камерите. След това повдигна ръка, призовавайки за тишина.

Беше просто директор на компания, но имаше излъчване на звезда.

— Благодаря. Много благодаря на всички.

Още аплодисменти.

— Това е невероятна чест. Най-важното е, че Майкъл няма вече да се държи така господарски с мен у дома.

Публиката се засмя. Камерите рязко се насочиха към Кребс, който леко поклати глава. Още смях.

— Но трябва да му благодаря. Изигра ключова роля за кариерата ми. Както и на всички в „Музика Рекърдс“. На близката ми приятелка, легендарния мениджър Барбара Линкълн. На „Атомик Мас“, които поставиха началото за мен в онзи бар в Шефийлд. Много се радвам, че всички те все още пътуват по турнета. Но най-вече държа да спомена Джошуа Оберстейн. Когато започнах да си проправям път в бизнеса, мъжете не даваха рамо на жени. Той промени всичко това. Джош ми беше като баща. Надявам се всеки от нас, които сме тук тази вечер, да помогне поне на един човек да се изкачи по стълбицата след него. — Повдигна златната си статуетка към небето. — Ти пое риска, Джош, и те обичам. Това е за теб.

Огромна снимка на възрастния мъж изпълни екраните зад нея и аплодисментите отново огласиха залата. Всички присъстващи си спомниха за легендарния звукозаписен магнат и уважението към Роуина в залата се удвои.

Заключителната музика тихо зазвуча от подиума, но Роуина Кребс все още не бе свършила. Наведе се по-близо до микрофона.

— А, и на Топаз Роси — добави тя. — Че направи всичко малко по-интересно.

 

 

Апартаментът на Топаз Роси заемаше целия двадесети етаж на сградата и тя обичаше да се възползва от това.

Беше станала рано. Имаше навик да си приготвя голяма чаша димящо кафе с дъх на канела и да го пие на балкона, докато гледа изгрева. Тази сутрин времето бе идеално. Градът бе спокоен в този ранен час, а балконът на Топаз беше градина в небето; докато лъчите на зората се процеждаха между листата и цветята около нея, тя отпиваше от изящната си чаша от фин порцелан, като се наслаждаваше на богатия вкус. Малко лично време, преди хаосът на деня и града да я завладее.

Под нея Сентръл парк се простираше като зелен килим, заобиколен от всички страни от небостъргачи, музеи и високи здания. Слънчевата светлина проблясваше по стъклата на колите, които пълзяха като мравки към Манхатън, центъра на вселената За Топаз Роси Ню Йорк все още беше най-вълнуващият град на света. И тя бе на върха му в няколко отношения. Буквално — в небесната си градина. И метафорично — на ръководния си пост в „Американ Мегъзинс“, където, като главен изпълнителен директор, най-сетне управляваше най-голямата фабрика за лъскави месечни издания в страната. Примамливо оформените заглавия, които Топаз Роси и екипът й бълваха всеки месец, обхващаха всичко — от мода до финанси. Тя беше безапелационният шампион — тежка категория, в индустрията.

Топаз Роси бе имала само двама съперници в живота си. Едната, Роуина Гордън, сега Кребс, отново беше най-добрата й приятелка, въпреки че живееше на хиляди километри от нея на спокойното калифорнийско крайбрежие. Другият, който за кратко я бе сразил, беше Джо Голдстийн, сега неин съпруг.

Преди години Джо се бе отказал от списанията, за да се посвети на телевизията, а миналата година се бе съгласил да поеме загиващата Национална американска телевизионна мрежа, или НАТ. Така сега двамата Голдстийн бяха най-влиятелните личности в манхатънските медии. Плюс две деца в сметката, Топаз чувстваше, че заслужава оазиса на покрива и спокойния малък ритуал, който си позволяваше всяка сутрин.

Наистина, беше скъпо удоволствие. Но си струваше всеки похарчен цент.

Ню Йорк бе известен с много неща, но „пространство“ и „тишина“ не бяха сред тях. Ако човек искаше „провинциална атмосфера“, можеше да я получи всяко лято в Хамптънс, стига начинът му на живот да му позволява да бъде на два часа и половина път от оживлението.

Топаз Роси и Джо Голдстийн обичаха височините: страхотните гледки, хаотичното разположение и — най-важното за американското момиче от италиански произход, отраснало в задните улички на Бронкс и някак успяло да спечели стипендия „Роудс“ за Оксфордския университет, нещо зелено, закътано и изпълнено с буйна растителност, тих заден двор, където да могат да се освобождават от напрежението.

Бяха похарчили още половин милион за озеленяване. Беше използван всеки сантиметър, от парапетите до степите, и в летни утрини като тази Топаз Роси, жестоката кралица с високи токчета, беше обикновено момиче в средиземноморски гъсталак.

Кафето с дъх на канела бе превъзходно. Тя се изтегна по гръб на шезлонга си, за да се полюбува на гледката.

Градината й на покрива бе проектирана на отделни „стаи“ и всеки участък от външното пространство отговаряше на различни настроения: свеж зелен мъх в един ъгъл с бляскав шадраван и дзен камъни, чакълена градина за Джо, в която той се отдаваше на съзерцание, и нейната страна на терасата, която отдаваше значение на сицилианското й наследство. Розмарин изпълваше въздуха с приятно ухание от сандъчета под две маслинови дръвчета със сребрист оттенък на листата, а зад гърба й, сред тъмни листа, се открояваха лимонови цветове. Високите стени бяха покрити с пълзящи рози.

Топаз седеше загледана в зеленината на Сентръл парк долу и се наслаждаваше на топлото утро. След малко щеше да облече екипа си за джогинг, да премине през апартамента съвсем тихо, за да не събуди съпруга си. Децата спяха в стаите си и нямаше да я чуят дори ако стъпва тежко като слон; сигурно снощи си бяха легнали късно; въпреки че днес бяха на училище. Джо беше друг въпрос.

Топаз обожаваше това време. Бавно допи кафето, взирайки се в белите пухкави облаци. Скоро щеше да тича по пътеката за джогинг, до езерото с лодки в Сентръл парк и около него, между дърветата, към пътеките за езда. Беше съвършено, малко провинциално кътче — е, почти — сред града, по-приятно от другите градски паркове, по-голямо, по-красиво; Манхатън знаеше точно какво иска. Зелените площи бяха проектирани така, че където е възможно, да скриват бетонните стени на града от погледа. Преди девет сутринта бе позволено да се разхождат кучета без каишки; докато тичаше, се налагаше да заобикаля хрътки, кокер шпаньоли и любвеобилни мелези, които поздравяваха ранобудниците като нея, дошли да потичат, преди да започне денят. Беше пълно с бегачи и хора, излезли на разходка, голи до кръста мъже, които правеха лицеви опори на тревата или се набираха на клони, отделяйки време за фитнес. Градът бе пълен с живот и най-амбициозните му жители гледаха на грижата за телата си като на инвестиция; от 5 до 7:30 часа бяха навсякъде, накъдето се обърне човек — покрай крайбрежните диги и река Хъдсън, между доковете, препускащи около Ийст Ривър и през парковете. Сентръл парк, най-близкият за нея, държеше първенството.

Топаз нахвърля няколко бележки, като част от подготовката си за деня. Скоро пристигаха летните броеве и по-късно трябваше да координира действия, да сръчка редакторите си. Като главен изпълнителен директор, всичко зависеше от нея. Мода, дом, финанси… „Американ Мегъзинс“ засягаха всички теми и цялото съдържание преминаваше през нейните ръце. Беше редактирала половината от тези списания на някой етап от главозамайващата си кариера и най-сетне бе начело на компанията. „Гадната шефка“? Сигурно някои я наричаха така. Нямаше съмнение. Но това беше Ню Йорк и човек не можеше да преуспее тук, без да прецака неколцина души.

Сякаш Топаз я беше грижа. „Или ще стане на моето, или всичко да върви по дяволите.“

Пресуши кафето си и дъхът на канела се смеси с уханието на лимоновите цветове и подправките в кухнята й. Все още се чувстваше малко уморена, но скочи на крака. Време бе да действа. Умората не беше извинение. Отговорът бе действие. „Просто го направи.“ Най-доброто рекламно изречение.

Пъхна се в огромния си вграден гардероб и извади екипа си за джогинг. Тялото, което се отразяваше в огледалото, бе доказателство за добрите й навици. Топаз все още имаше изваяни, стегнати форми; леко заоблен ханш, силни бедра и тънка талия, поддържана с тренировки. Дори след две деца гърдите й бяха стегнати и едри, хирургически повдигнати, но изцяло нейни и почти съвършени. Скъсваше се от бягане и вдигане на гири, и си личеше.

Секси фигурата й все още предизвикваше подсвирквания по улиците.

Замисли се за Джо, усмихна се. Съпругът й също бе в добра форма. Боксираше се по четири пъти в седмицата и практикуваше смесени бойни изкуства. Когато свалеше спортния си екип или кимоното за карате, обличаше някой от съвършените си костюми „Савил Роу“ с вратовръзки, подхождащи на кестеняви те му коси и тъмни очи. Носеше малко аксесоари, обикновено само масивен платинен „Ролекс“, и уверената осанка, която вървеше с успеха.

Щеше да бъде още един добър, ползотворен ден в офиса. Топаз върза маратонките си и се подготви да поеме контрол върху утрото си.

 

 

Лимузината чакаше до бордюра. Кребс стисна още няколко ръце, прие поздравления. След това отиде да потърси Роуина. Бе застанала до група рок звезди, повечето по-млади от нея, и всички мъже я гледаха с копнеж в очите, онази смесица от желание и страхопочитание, която бе свикнал да вижда. Момичетата — сред които онази двадесетгодишна басистка от „Крейтър“, рок сензацията на годината — просто се взираха в нея с безкрайно възхищение.

Роуина Кребс бе една от най-влиятелните жени в света. Без китара, без микрофон; не беше рок звезда или поп певица, а като президент на „Музика Рекърдс“ ги купуваше и продаваше. И те я обожаваха заради това.

— Време е да потегляме.

Кребс се приближи и разпръсна групата. Сложи ръка на талията на Роуина, пъхна два пръста през процепа под закопчалката на роклята й и погали голата й кожа. Усети мигновената електрическа реакция на докосването си; тя се изправи като от шок, по кожата й преминаха тръпки. Беше безпомощно подвластна на въздействието му и това го възбуждаше. По-младите мъже се отдръпнаха; доминиращият мъжки маркираше територията си.

— Благодарим ти, че отдели време, Роуина.

— Поздравления, Роуина.

— Беше голяма чест да се запознаем с теб.

— По дяволите, има да се хваля с това цяла година.

— Регистрирайте се в сайта на „Музика“ — нехайно им каза тя, притискайки гръб към пръстите на Кребс. — Тогава ще можем да си говорим всеки ден. — Обърна се с лице към Майкъл, изведнъж забравила за почитателите си. — Готова ли е колата?

Той кимна.

— Насам.

— Хей, за къде бързате?

Джефе, рапър с милиони продажби, чието парче се бе закотвило на първо място в класациите, повдигна ръка, цялата в пръстени от масивно злато, очевидно отказвайки да пусне Роуина. Намръщено погледна Майкъл Кребс, сякаш го предизвикваше. По-възрастният мъж беше легендарен продуцент, да, но от години бе извън играта и киснеше на плажа в Малибу или някъде другаде. Какво право имаше да се перчи с такава мадама? Роуина Кребс бе най-ценният трофей. Жена от класа.

Той смръщи вежди.

— Искаш да си легнеш рано? Нека дамата остане. Ако самолетът ви излети, винаги мога да ви купя нови билети. — Усмихна се, показвайки бели зъби, инкрустирани с чисто злато. — Първа класа.

— Много мило от твоя страна. — Кребс погледна по-младия мъж право в лицето. — Но заминаваме утре и самолетът ни ще излети тогава, когато аз кажа. Пътуваме с частен.

Другите момчета в компанията се заподхилкваха и рапърът силно се изчерви. Господи, това беше жестоко жегване. Наклони глава към Кребс с нежелано възхищение.

— Лека нощ — каза Роуина и тръгна след съпруга си, без да хвърли поглед назад.

— Беше нагло, пич — отбеляза един от приятелите на Джефе. — Те са легенди. А онази има адски секси задник.

— Хм. — Той сви рамене, прикривайки ревността си. — Старият скоро ще започне да я отегчава. И знаеш ли какво, и двамата са динозаври. Това означава „легенди“, нали? — Хвърли поглед към огромната зала, нехайно махна с ръка към множеството костюми, бижута, прожектори. — Така става тук. Изгряваш и залязваш. — Грабна чаша шампанско от минаваща сервитьорка. — Сега е нашето време. — Последваха нечленоразделни звуци в израз на съгласие. — С Кребс и Ледената кралица е свършено.

 

 

Хотелският апартамент бе старателно подготвен. Имаше още шампанско, неотворено, в сребърна кофа, десетки червени рози, изкусни аранжировки от божури и ириси, облаци от ароматизирани нарциси изпълваха стаята. Половината от звукозаписната индустрия засвидетелстваше уважение към Роуина Кребс. Никой не искаше да бъде забравен. Наоколо бяха разхвърляни други подаръци — ароматни кошнички от „Флорис“, шоколадови бонбони „Шарбонел и Уокър“ — американците показваха уважение към британските корени на Роуина.

— Всичко е много мило — отбеляза тя, когато Кребс затвори вратата зад тях, натисна бутона „Не ни безпокойте“ и закачи старомодната верига. — Нужно ли е да разберем от кого са?

— Портиерът може да направи опис. И да изпрати цветята в някоя местна болница.

— Ще му бъде нужна цяла вечност.

Роуина огледа изобилието от цветове, панделки и гравирани кристални вази.

— Дадох му пет стотачки бакшиш.

Тя се засмя.

— Тогава предполагам, че ще свърши работата.

Последва нов прилив на желание. Майкъл винаги се грижеше за всичко. От каквото и да се нуждаят, вече го бе предвидил.

Приближи се към нея, плъзгайки поглед по вечерната й рокля. Беше същият хищнически поглед, който й бе хвърлил в Залата на славата, но сега, когато телевизионните прожектори и публиката бяха изчезнали, и Роуина го видя. Рязко си пое дъх.

Кребс пристъпи по-близо, застана пред нея надвесен, с устни на сантиметри от лицето й. Дишането й се учестяваше, в тялото й се надигаше топлина, разтваряше се за него. Беше влажна и възбудена. Хиляди пъти бе виждала този поглед. Знаеше какво следва.

— Хубава рокля — кратко каза той. — Съблечи я.

Роуина посегна зад гърба си и пръстите й се засуетиха със закопчалката. Кребс не й помогна. Роклята, откотюр, тоалет от кремав шифон, се свлече от тялото й като локва на пода. Тя стоеше там, пред него — малки гърди, сутиен без презрамки, оскъдни бикини от дантела с цвят на кафе, стройни крака в обувки на Маноло Бланик с висок ток.

Кребс усети още по-силна възбуда. Роуина бе страстна, апетитна. И негова. Протегна ръце зад гърба й, разхлаби сутиена и го хвърли встрани. Малките й заоблени гърди бяха топли, податливи в ръцете му, със зърна, втвърдени от желание при грубиянския допир на дланите му.

— Косата — дрезгаво нареди той.

Тя простена, повдигна ръце и извади фибите от дългите си руси коси, като ги остави да се разпуснат в цялата си дължина по гърба й. Стигаха почти до талията й; никога не ги бе подстригвала късо, не бе следвала модата. Той си поигра с гърдите й безкрайно дълго, безмилостно, все още напълно облечен, докато тя се опитваше да се владее, потърквайки бедра.

— Толкова ласкателства. Страхотно. Повдигат самочувствието, а?

— Да — успя да промълви Роуина отчаяно. Кребс рязко дръпна бикините надолу по бедрата й, плъзна ръка между тях, прокара пръст напред–назад по цепката и я наелектризира. — За бога, Майкъл, моля те…

— Молиш? — Той се усмихна широко, направи още крачка към нея, притегли я към себе си, притисна я гола към костюма си. — Това ли каза? Не чух добре. — Сега ръката му бе под задника й, галеше я, разпалваше огън в нея. — Кажи го още веднъж.

— Желая те… Господи, моля те, скъпи…

Единият му пръст проникна в нея и предизвика топла вълна в корема й. Беше негова, изцяло негова. Все още страстна и безпомощна в ръцете му всяка нощ, всеки път, когато посегнеше към нея. Искаше му се да се изсмее в израз на истински триумф, да го извади, да я измъчва, както й харесваше, както и на двамата им харесваше, но неговото желание бе твърде силно, за да чака. Сграбчи я в прегръдката си и с лекота отнесе крехкото й тяло до леглото.

Срещу тях имаше огромно огледало, което заемаше цялата стена. Кребс рязко свали сакото си, ризата, разтвори ципа на панталона си и задържа ръцете на Роуина над главата й, докато разтваряше краката й. Тя издаде тих стон на наслада и извърна глава, за да види как съпругът й се плъзва над нея.

— Сякаш са знаели, че ще дойдем — каза Кребс и наведе глава към нея, усмихнат, силно я притисна, докато телата им се сливаха.

 

 

Джо Голдстийн имаше махмурлук. Предната вечер бе натоварена: актьорите и снимачният екип на най-големия хитов сериал на НАТ „Съмърсайд“ празнуваха рекордния брой зрители, гледали последния епизод. Бордът на директорите на телевизионната мрежа искаше от него да си побъбри с екипа, с всички до един, защото хранеха плаха надежда за нов сериал. Краят на „Съмърсайд“ означаваше край на пет години най-висок рейтинг и печалби от реклами дори в този невероятно несигурен свят. И това плашеше НАТ.

Дан Патрис и Джордън Балот далеч не бяха гении в света на едночасовите драми. Но държаха рекорда по гледаемост на полицейски сериал благодарение на изключителния сексапил на една жена.

Темпераментната прелестна звезда на „Съмърсайд“, тъмнокосата секс бомба Мария Гонзалес, бе решила, че й е писнало, и легионите й почитатели бяха с нея. В отчаян опит да запазят част от магията й, шефовете на Голдстийн му бяха наредили да се появи там и да се усмихва. Ако Мария не се навие за нов „Съмърсайд“, то поне да я придума за нещо друго.

Джо мразеше тези глупости. Задълженията на изпълнителен директор не включваха четкане на нечие самочувствие. Зависимостта на мрежата от Гонзалес го дразнеше по време на последните два сезона на „Съмърсайд“, но никой не смееше да клати лодката. Като нов главен изпълнителен директор, Джо трябваше да се погрижи за подобряване на финансовото състояние на НАТ и да остави на програмните директори да се грижат за съдържанието. Само че не се справяха добре. Старата, отживяла програмна схема на НАТ просто смърдеше и снощното парти не можеше да прикрие всеобщото отчаяние.

Джо усещаше пулсираща болка в слепоочията. Погледна часовника си. Децата закъсняваха за училище. Вече бяха изпуснали автобуса. Проклятие, къде беше Топаз, по дяволите? Пак на джогинг? Е, добре, явно бе негов ред да се погрижи за закуската, но Топаз трябваше се съобрази, да прояви разбиране. Все пак, знаеше, че се бе наложило да отиде на партито по случай успеха на „Съмърсайд“ снощи. Как да бъде във форма, за да приготви закуска?

— Ставайте — изрева той към стаите на децата и направи гримаса от болката, която прониза черепа му.

— Какъв ти е случаят? — бе отговорът, който прозвуча през вратата отляво.

— Рона, какъв ли, по дяволите? — Бесен, Голдстийн нахълта в стаята на дъщеря си, включи осветлението, отметна завивките й. — След пет минути да си облечена или, кълна се, тази седмица никакво излизане. Не искам нова среща с директора.

— Фашист — каза тя, но измъкна дългите си крака от леглото. До него достигна шуртене на вода от самостоятелната баня в стаята на сина му.

Скоро щяха да бъдат готови, сънени и неглиже. Джо грабна мобилния си телефон и се обади в гаража да подготвят колата му. Заради тези двама привилегировани мързеливи тийнейджъри щеше да закъснее за работа, ако самият той искаше да вземе душ.

— Вземи си някакво кексче от хладилника. Това ще закусваш. Нямам време.

— Татко — каза Дейвид, — това не е закуска.

Рона изскочи от стаята си по дънки и тъмна риза, с все още мокри коси, вързани на конска опашка, и премрежени тъмни очи.

— Тогава ставайте по-рано. Не стойте до късно, когато сте на училище, за да играете на тъпи компютърни игри.

Голдстийн затръшна вратата на банята си, докато децата се подсмихваха. Беше сърдит на себе си, на тях, на Топаз, на Мария Гонзалес, на компанията и на целия проклет свят.

Просто още един ден в рая.