Луиз Бегшоу
Игри на властта (18)

Осемнадесета глава

Конрад Майлс леко се отпусна. Току-що бе получил свирка от съпругата си, нещо, в което от ден на ден ставаше все по-добра. Изглеждаше прекрасно, с тяло, изваяно до съвършенство от един от най-добрите лични треньори в града; парите му бяха превърнали външността й от обикновена в необикновена. Бе зачислил към личния им персонал и двама гримьори и сега ежедневната рутина на Джоана включваше деветдесет минути време за разкрасяване всяка сутрин. Той тренираше, докато я глезеха и издокарваха, и когато се качеше на терасата за закуска, съпругата му винаги изглеждаше като модел.

Първите две седмици от брака им бяха натоварени. Той сновеше между двете крайбрежия, надзираваше новозакупените компании; очакваше се покачване на акциите заради слуховете за закупуване, но бе останал непреклонен и акционерите се бяха примирили. Точно както бе предвидил. Нямаше бъдеще без звездните им главни изпълнителни директори.

Джоана беше малко развлечение. Съпругата му го изненадваше със своята дребнавост и раздразнителност. На Майлс му харесваше; доказваше, че и нещо друго я мотивира, друго, освен парите. Джоана не се задоволяваше да се развлича с шопинг и маникюр. Искаше нещо повече. Отмъщение.

— Хубаво — каза той, потупвайки я по главата. — Наистина обичаш работата си.

Тя замърка, без съмнение се преструваше, но го правеше добре. Властта му я възбуждаше. Знаеше това.

— Скъпи, вече мислиш за следващия си ход. Закупуване на нова компания?

Майлс сви рамене.

— Раздробяване на „Американ Мегъзинс“. И „Музика Рекърдс“. Можеш да седиш в борда, когато се случи.

Беше й простил за оставката на Топаз. Може би не беше виновна. Джоана играеше добре. Мястото й в борда бе нова демонстрация на сила от негова страна — като императора, който направил коня си сенатор. Разбира се, Джоана Майлс не притежаваше нужните качества, но те просто трябваше да се примирят и да си траят, нали?

— Да. Трябва да се отървем от малко ненужен багаж.

Джоана буквално засия. Конрад знаеше, че мисълта за уволняване на служители й носи задоволство. Всички онези млади юпита, които й отговаряха, не й ръкопляскаха. Беше проява на злоба, разбира се, но това не дразнеше Майлс. Заставайки срещу съпругата му, те заставаха срещу него. Люси Клайн бе мъртва.

— Давай. Предпочитам да продам заглавията без излишен багаж. Но искам и да координирам раздробяването. И нещо, което ще ти хареса, скъпа — каза той с нотка на сарказъм. — Сега, когато притежавам и двете компании, е време да изровим труповете.

— Какво имаш предвид?

— Кребс и Роси. Хората са ги забравили. Исках да го направя още когато обявим закупуването, но Роси се изплъзна. Пресконференцията е шанс да уредим този въпрос. Смисълът на цялото упражнение беше да покажа, че никой не може да ме победи.

Джоана широко отвори очи.

— Но тя напусна. Целият положителен пиар…

— Да. Сега трябва да дадем да се разбере, че всъщност е била уволнена. Гледай телевизия утре. Ще ме видиш в действие.

— Мога ли да помогна?

Майлс я пощипна отзад.

— Не. Това е от висшата лига. Не е в твоята категория.

— Но нима има значение? Топаз и Роуина изчезнаха. Не съм прочела нищо за тях, станали са най-обикновени домакини. Единственото интересно нещо е битката на Джо Голдстийн в НАТ. Говори се, че и той е застрашен от уволнение. — Лицето й засия още повече. — Може би не е зле да купиш и телевизионна мрежа, скъпи? Мога да бъда страхотен стълб. Или да ръководя лайфстайл канал…

— Вече получи нова играчка миналия месец — сухо изтъкна Майлс.

— Сега Топаз живее от парите на съпруга си. Ако го уволнят, и с двамата е свършено.

— Истински я мразиш, а?

Джоана тръсна глава. Да, мразеше Роси. Дори уволнена, тя витаеше като призрак в офиса. Редакторите отговаряха троснато на Джоана, кимаха и правеха разни жестове. Действащият редактор на „Американско момиче“ бе пуснал следващия брой същия като предишния, без компютърна обработка на снимките, със скандални новини, оферти и съвети. И се продаваше. Това изпълваше Джоана с негодувание. Приходите от реклами бяха потекли, но водещите марки една по една ги изоставяха. Тя беше Джоана Майлс; искаше да бъде голямата звезда на Седмицата на модата в Ню Йорк, не приветствана клиентка на „Мейсис“ или „Гап“. „Мейбълин“? Майната им! Тя искаше „Крем де ла мер“, най-нашумелите модели, качество, живота на Саут Бийч и нос Антиб. „Американско момиче“ не можеше да й донесе това. Докато не установи истински контрол.

— Тя го заслужава. Все пак не е като да изпратя конска глава в леглото й — Джоана леко се засмя, за да прикрие жестокостта си. — Със съпруга й се перчат като пауни с влиянието си от години. Сега той прави секс с някаква долнопробна актриса, а тя уж слиза от върха, за да закърпи брака си. О, стига, моля ви. С Джо Голдстийн могат да продадат апартамента си и да живеят някъде кротко до края на дните си, нали, например в Уестчестър? — просъска името на предградието, сякаш беше някаква болест. — Просто няма вече да бъдат в играта. Не мога да понеса мисълта, че след всички тези усилия Топаз може все още да бъде толкова самодоволна…

— Няма да действам за НАТ. По-трудно е да се раздроби. Човек трябва да се е занимавал с телевизионни мрежи, а това не е в нашата сфера. Има какви ли не проблеми с контролните органи. Ще стоим далеч от електронните медии. Трябва да се задоволиш с главата на Топаз Роси на тепсия. Остави Мария Гонзалес да се погрижи за Голдстийн. — Конрад се засмя ехидно. — Може би двете трябва да се срещнете на обяд.

— Може би.

— В моя свят е важно да сразяваш враговете си. Брачните им партньори не са важни.

Джоана нацупи устни.

— Да, скъпи. Както кажеш.

Беше безупречно изпълнение; Майлс не можеше да посочи никакъв недостатък. Джоана щеше да полага големи усилия да поддържа одобрението му, сега и в бъдеще. Може би щеше да й остави значителен дял от състоянието си, ако не го излага; онова, което би могла да направи с отпуснати юзди, беше приятно ужасяващо. Харесваше му.

— Хайде, върви на урок по тенис или нещо подобно. — Бе загубил интерес. — Не ходи в „Американ Мегъзинс“ днес. Първо ще гледаш пресконференцията ми.

— Да, Конрад.

Не го попита какво ще каже. Щом не искаше да сподели, нямаше смисъл.

Джоана Майлс никога не го притискаше. Бе решила да се задържи тук дълго.

— Нямам търпение — каза тя.

 

 

Конрад Майлс се качи на подиума в конферентната си зала. Пред него имаше само няколко камери, но бяха най-важните; на Си Ен Би Си, „Блумбърг“, интернет потоците на „Уолстрийт Джърнъл“, „Фокс Бизнес“. Лично избрани анализатори едва се сместваха на редовете седалки. Само бяха нахвърляли бележки по време на сухата презентация на Ханк Айвънс, главен оперативен директор на „Майлс Индъстрис“, за активите на развлекателния сектор и „олекването откъм съдържание“ като стратегия. Айвънс изреждаше цифри, които всъщност не интересуваха никого. Балансите бяха излезли преди седмици. „Майлс Индъстрис“ щеше да извлече малка печалба от разпадането на „Американ Мегъзинс“ и „Музика Рекърдс“. Беше незначителна сделка, ако около нея нямаше известна драма.

Но великият мъжкар беше тук, за да осигури точно това.

Конрад Майлс рядко заставаше лично пред медиите. Това беше новина. И много от любопитните журналисти щяха да имат привилегията да чуят нещо още по-интересно. Човешката история щеше да извади материалите им от последните страници на вестниците в разделите за водещи новини. Репортерите живееха за това.

— Благодаря, Ханк. Радвам се, че съм тук. — Очите му обходиха залата с поглед. — Стратегията за възстановяване, която предложихме за активите на тези компании, беше определена от цената при закупуване. Счетохме, че и двете целеви компании ще бъдат по-лесни за закупуване при окаяното състояние, до което бяха доведени от предишното ръководство. Както повечето от вас знаят, Роуина Кребс беше уволнена поради изключително слаба година преди резултатите от последното тримесечие, за които заслугата е на други лица в организацията. Установихме, че под нейно ръководство „Музика Рекърдс“ върви към дъното. Също толкова трагично беше положението в „Американ Мегъзинс“ при Топаз Роси.

На огромния мултимедиен екран зад него, разделен на две, светнаха диаграми и графики. В горната половина усмихнатото лице на Роуина бе монтирано върху тяло на бейзболен играч, застанал до цифри, разположени така, че да изглеждат като стръмна ски писта. Неговите анализатори можеха да представят всяка история, както той желаеше. В долната половина, точно под нея, бе портретната снимка на Топаз Роси, с цифрите от продажбите на „Американ“ за последните шест месеца. Красивите жени се взираха в празното пространство до графики, които ги изкарваха бита карта.

Изпели песента си. Свършени. Динозаври.

— С отстраняването на двете жени от ръководството „Майлс Индъстрис“ сложи край на това. Ще започнем раздробяването на двете групи през следващата седмица. Ще преговаряме с множество кандидат-купувачи. Някакви въпроси?

 

 

Сама в апартамента, свила крака във френско кресло от деветнадесети век, докато послушна фризьорка разресваше кичурите й, Джоана Уотсън издаде радостен вик.

— Донеси ми рокля! — сопна се тя на камериерката си. — Нещо изключително! Не! Донеси ми костюм! Розовият „Шанел“ от туид! Трябва да изглеждам сериозна.

— Да, госпожо, веднага.

Жената бе работила като старши личен стилист за Анри Бендел. Ненавиждаше Джоана от дъното на душата си, но Конрад Майлс й плащаше по сто хиляди на година. За толкова госпожа Майлс можеше да се държи с нея грубо колкото иска. Никаквица.

— Ще изглеждате изумително с този костюм — излъга тя. „Мода от осемдесетте; с подплънки на раменете и силно вталяване отзад.“ Джоана беше такава разглезена принцеса; добре че имаше ужасен усет за това как трябва да изглежда една работеща жена.

— А ти побързай! — изкрещя Джоана на фризьорката. — Имам важна работа! Трябва да отида в офиса на компанията си!

 

 

В центъра, в наетия апартамент на Роуина до Сентръл парк, двете с Топаз гледаха пресконференцията на малкия телевизор, монтиран на стената в кухненската ниша на офиса. Зад тях програмистите работеха, обсъждаха продукта си, тестваха го и не обръщаха внимание на телевизора, кафемашината и всичко останало. Роуина и Топаз бяха наели най-добрите и те нямаха очи за нищо друго, освен за новото приложение. Всичко се получаваше идеално, беше по-вълнуващо от секс. Най-сетне бяха изравнили силите и вярваха, че това ще ги направи богати.

— Гледай го ти — каза Роуина, подсмихвайки се.

— Върхът. Голям смях — каза Топаз. — Прави точно това, което очаквах. Страшно ми харесва.

— Хубаво е да познаваш журналисти. Твоите хора си знаят работата.

— Шшт, да не пропуснем нещо — каза най-добрата й приятелка. — Ще се обеси сам. Супер.

 

 

— Имам въпрос, господин Майлс. — Журналист от „Блумбърг“ повдигна ръка. Беше над петдесетте и не се смущаваше от милиардери. — И двете ръководителки успяха да измъкнат компаниите си от затрудненията. Топаз Роси се оттегли след най-успешния брой на списание в историята на компанията и изданието продължава да се продава.

— За разлика от други издания. Радвам се, че заговорихте за госпожа Роси. Смятаме, че прозрачността е важна в корпоративното общуване. Всъщност тя не се оттегли по своя воля. Щеше да бъде уволнена от борда на „Американ Мегъзинс“ след обсъждания с мен. Предполагаме, че просто е скочила, преди да бъде блъсната. Сигурно е била уведомена, че на следващия ден предстои спешно заседание на борда. Изведнъж пристигна имейл с оставката й. Наричам това хитруване. Била е предупредена. Аз не возя пътници.

— Силни думи.

Конрад сви рамене.

— Да. Следващият?

— Дорийн Ърншоу, „Фокс Бизнес“. Господин Майлс, изглежда, съзнателно насочвате вниманието към бившите главни изпълнителни директорки.

— Плачевните им резултати са причината да закупя тези две компании. Освобождаваме обезценени активи.

— Изглежда много лично. Преди години, през деветдесетте, Роуина Гордън и Топаз Роси са се обединили, за да осуетят подобен ход от страна на „Майлс Индъстрис“. Всъщност с дръзкия си подход тогава едва не са превзели компанията ви.

Конрад се усмихна самодоволно.

— Така ли? — каза той с престорена изненада. — Бях забравил.

— Не изглежда да сте забравили, сър.

Последва гора от ръце във въздуха, засипване с въпроси. Конрад леко потръпна от искрено задоволство.

— Да, Брент. Давай.

— Брент Стоукрофт, „Файненшъл Таймс“. Значи, целият смисъл на тази пресконференция беше, за да стане ясно, че най-сетне сте си отмъстили на двете забележителни бизнес дами?

— Възразявам. Не бих ги нарекъл забележителни — Конрад отново се усмихна, въпреки че англичанинът почти бе уцелил в десетката. Присви влажните си очи, за да накара Стоукрофт да разбере, че го гледа. — Шегата настрана, „Майлс Индъстрис“ обявява сделките си публично. Искаме акционери и инвеститори да знаят какво можем да направим със зле ръководени компании…

Отново последва порой от въпроси, но на Конрад му бе омръзнало. Повдигна едната си сбръчкана ръка и се отправи към вратата. Зад него Ханк Айвънс отново уверено се качи на подиума, за да каже няколко безинтересни приказки за емблематичните издания на „Американ Мегъзинс“.

— Господин Майлс! Един последен въпрос.

Беше Улрика Уестън, ветеран в бизнес новините от „Блумбърг“. Обърна се с лице към нея и камерите отново забръмчаха и защракаха.

— За теб, Улрика, винаги — галантно каза той.

— Новата ви съпруга, Джоана Уотсън, за кратко беше главен редактор на „Американско момиче“, преди да бъде уволнена от Топаз Роси. Тя има ли нещо общо с това?

Конрад почти се изсмя с глас. Малката скандинавска умница бе намерила последното парче от пъзела. Ако това вече не му осигуреше мястото във водещите новини, на което се бе надявал от самото начало, щеше да бъде безкрайно изненадан.

— Знаеш ли, наистина Джоана ми спомена за „Американ Мегъзинс“ като възможност за закупуване — каза той. — Тази бизнес пикантерия е причината сега тя да бъде член на борда на компанията. Като оставим бизнеса настрана, трябва да благодаря на госпожа Роси за брака си. Сега, дами и господа, Ханк с удоволствие ще отговори на останалите ви въпроси…

 

 

В малкия си офис в ъгъла Топаз Роси отговори на обаждане от Люси Клайн.

— Мислиш ли, че трябва да си тръгнем сега? Тя ще идва в компанията днес.

— Не. Изчакайте до утре — каза Топаз. — Имаме план. Да се придържаме към него.

— Имаш право, шефе — каза Люси. — Уау. Ще бъде много забавно.

 

 

Роуина влезе в „Четири сезона“ за обяд. Няколко души извърнаха глава към нея; видя бизнесмените да си шушукат, да поклащат глави и да я оглеждат.

Леко се усмихна. Нека клюкарстват. Двете с Топаз щяха да им устроят представление, каквото никога не са виждали.

Беше облечена със семпла рокля в тъмносиньо, с нисък ток и жакет от жарсе без копчета, който красиво обгръщаше раменете й. Носеше малка чанта „Ерме“ от черна кожа и с буйните си руси коси, повдигнати на обемна прическа така, че да се спускат малко под плещите й в изкусно оформено съвършенство, караше мъже с двадесет години по-млади от нея да въздишат, когато мине покрай тях.

Там я очакваше Лен Блатински, сприхавият главен изпълнителен директор на „Галакси Рекърдс“, последният водещ лейбъл, който на всяка цена трябваше да бъде привлечен. Усмихна се, когато я видя, тъмните му очи издадоха, че е впечатлен от нейната елегантност и изтънченост.

— Господи, Роуина Кребс. Как онзи твой жалък продуцент извади такъв късмет?

Сервитьорите издърпаха столовете им и Роуина се настани. Чувстваше се уверена, могъща — като жена, която държи апетитна примамка, и нямаше предвид своята секси външност.

— Шегуваш ли се? Трябваше да го преследвам като ловджийско куче.

Блатински се засмя.

— Де да можеше жена ми да каже нещо подобно за мен. Запознанството ни на моята мицва далеч не звучи толкова ласкателно.

Тя отвърна на усмивката му.

— Роуина, чу ли онзи мръсник днес? Показват го във всички новини. Майната му. Ела да работиш за мен. Не мога да ти преотстъпя моята длъжност, но ще те направя номер две в компанията и ще ти дам толкова акции, че твоят секси съпруг домошар може никога вече да не работи.

— О, Лен, Лен — каза Роуина. — Майкъл винаги е изкарвал десет пъти повече от мен.

— Мога да поправя това.

— Не и ако предлагаш по-малко от сто милиона. Той се захвана с недвижими имоти и засега всичко върви прекрасно.

По-възрастният мъж зяпна.

— Стига. Онзи шибаняк Кребс винаги е бил с три крачки пред мен. Мразя го, по дяволите. Ела да работиш за мен, красавице. Все още не се е родила жена, по-добра от теб в звукозаписния бизнес.

Бе готова да го разцелува.

— Голям сладур си, но не. Какво ще кажеш за нещо друго? Да работя съвместно с теб и всичките ти банди?

Лен въздъхна тежко.

— Трябваше да зная, че няма такова нещо като безплатен обяд с неустоимата Роуина Кребс. Давай, скъпа, изплюй камъчето. Какво предлагаш?

 

 

Джо Голдстийн погледна графика си и се усмихна.

Хотел „Виктрикс“ в Ел Ей бе претъпкан със суперзвезди и точно сега Джо Голдстийн засенчваше всички. Беше настанен в най-луксозния им апартамент, със самостоятелен басейн и градина на покрива. НАТ плащаше за една седмица в този разкош. Голдстийн знаеше, че си струва. Нямаше по-добър начин да съобщи на Холивуд, че уморената му стара телевизия отново е в бизнеса.

Ден след ден киснеха пред апартамента му. Мега агенти, изявени журналисти, най-нашумелите продуценти на шоу програми. Голдстийн бе разговарял с Бет Шактър, режисьор, носителка на „Оскар“, и бе подписал договор с нея за новия си праймтайм сериал „Защитени свидетели“, за мъжете и жените, които пазят в тайна най-тайните самоличности на Америка.

— Гледали сте всяка полицейска-лекарска-пожарникарска драма, позната на човечеството — заяви Шактър. — „Полицейско управление Ню Йорк“, „Съмърсайд“, „Пожарникарите от Чикаго“, „Спешно отделение“, „Жицата“… но тази е различна. Колко истории за семейства от програмата за защитени свидетели сме видели по телевизията? Милион. А хората, които се грижат тайната им да бъде запазена? Които ги местят насам–натам и се борят да не бъдат разкрити?

— Много ми харесва — каза Голдстийн.

— И привлякох Роксана Феликс за главната роля. На шеф на отдела за вътрешни разследвания.

— Бившият супермодел? — Джо беше на седмото небе. — Кога можеш да ми изпратиш сценарий?

— Чух, че разчистваш програмната схема, така че… Ето пилотния и първите два епизода.

Тя стовари сценариите на масата му и тръгна за друга среща. Час по-късно Джо подписа първия си ценен договор.

И продължиха да идват. Отмъкна двама комици от Съботното вечерно шоу за ново предаване със скечове — без музика, само смях, както правеха в Лондон. Имаше нова телевизионна игра, за бързо мислене и тактика, разработена от млад сценарист, с мускулест атлет от „Игра на тронове“ за водещ.

— Елементът на късмет е нулев — твърдяха създателите. — Това е като шахмат. Зрителите ще се опитват да следват участника по дъската.

Голдстийн подписа с всички. Един след друг. Големи звезди, поп принцеси от „Никълодеон“, които искаха да бъдат предизвикателни и неотразими, смела датска полицейска драма, в която жертвите бяха мъже, а ченгетата жени, лековат комедиен сериал за седем вечерта — за египетски богове, попаднали в Манхатън, телевизионна адаптация на „Супергърл“ за 18:30 — „Лоши момичета с мускули“, както задъхано се бе изразил агентът от „Криейтив Артистс“. Бе купил правата за качване онлайн на новопроизведени документални филми и бе добавил няколко забавни шоу формата от Япония и Австралия. Следваше „Роузуел“, историята на най-красивата богаташка къща в американските колонии — „Американска версия на Даунтаун Аби“, бе казала Ели Лангдън, най-добрият продуцент на драматични шоу програми, ценен трофей за екипа на Голдстийн.

Успя да спечели всички. Скоро се разнесе новината, че Джо Голдстийн е пристигнал в града, за да сключва сделки, не на дребно, а с висок залог, за много пари. Предлагаше и творчески контрол. Позволяваше на екипите да провеждат кастинги. Големите имена идваха при него със свои проекти. Ако наемеше находчив режисьор, страхотен продуцент или сценаристи:

— Вие си подбирайте актьорите. Открийте някой неизвестен талант. Не е нужно да бъде утвърдено име. Ще продаваме материал.

— Не ти е нужна звезда? — учудено попита един агент, докато отпиваше от безалкохолния си коктейл край басейна. Голдстийн току-що бе преплувал двадесет бързи дължини, докато Джеймс Билинг преглеждаше договор за сериал. Нямаше да мръдне от „офиса“, както бе казал, докато не попълни всички празноти, докато не уточни състава. А това означаваше да работи тук и сега.

— Нужен ти е половин час? Мога да почакам. Ще поплувам — бе казал той безкрайно уверено.

И посредникът погледа как това мускулесто тяло със златист загар пори лазурносините води, и подписа договора с клиента си, без ограничения. Всеки, който действа толкова решително, несъмнено щеше да направи страхотно шоу.

До средата на седмицата Голдстийн бе готов със схемата за есенния си сезон.

В четвъртък другите телевизии вече започваха да изпадат в паника.

А в петък, когато се готвеше да отпътува обратно, Джо Голдстийн бе напълно разкрит — видя се на първите страници на специализираните издания.

„Голдстийн играе на едро“, гръмогласно разгласяваше „Върайъти“. „Голям телевизионен бос пристига в града, запълва схемата си.“

„Златната треска на Голдстийн“, крещеше „Холивудски репортер“. „НАТ нахлува като торнадо, помита всички таланти в града.“

Социалните мрежи бръмчаха. „Венити Феър“ искаше интервюта. И дори масовата преса започваше да проявява интерес към новия живот на най-безцеремонния директор на телевизия.

Джо сгъна броя на „Ел Ей Таймс“, който съдържаше точна прогноза за есенните рейтинги след голямата чистка. Облегна се назад и се усмихна. Нищо в този град не беше тайно или свещено и в това нямаше нищо лошо. Беше го очаквал. Всъщност бе свършил работата си.

Смайваше борда с неизчерпаемата си енергия. Наваксваше за загубеното време, напълно ги бе загърбил, действаше на своя глава. Важно бе да възвърне водещата си позиция в сектора. Тогава щеше да започне да възвръща и самоуважението си, да може отново да се погледне в огледалото.

Топаз го бе допуснала в дома им. Най-сетне можеше да остане там за постоянно. Бракът им бе разклатен, но Джо работеше по въпроса. Всеки ден. А тази вечер щеше да вземе децата от дома на Майкъл Кребс и да се прибере с тях при майка им. Роуина щеше да пристигне в Ел Ей точно когато той и децата заминат. Беше добър завършек на този малък отрязък от ада.

Точно сега емоциите на Голдстийн бяха трудни за разгадаване. Радостта от срещата с децата, срамът заради онова, което бе сторил, ужасът, че може да бъде отхвърлен, облекчението, че Топаз му бе дала втори шанс. Справяше се с всичко това по най-добрия начин, който знаеше.

Работеше.

 

 

Холивудските хълмове бяха окъпани от ярко слънце. Къщата на семейство Кребс блестеше, сивата й мраморна фасада се издигаше, затоплена и лъскава, сред буйната зеленина, като някаква модерна версия на италиански дворец. Голдстийн пристигна рано и прекара около минута в разглеждане на градината, запечатване на гледките и оценяване на дизайна. Кребс си бе отделил уединено кътче за четене, където нямаше и следа от смог и градска суматоха — само малка зелена площ, ароматни разцъфнали храсти, каменната облицовка на къщата и небето. Страшно му хареса басейнът на покрива: умно.

Моментално взе решение с Топаз да се преместят. Не можеше да напусне Ню Йорк, но апартаментът им вече бе опетнен. Искаше къща, място, което да нарича свое. Тухлена сграда. Може би не басейн, но градина на покрива, прецизно проектирана, където да могат да посядат, да пият чай с лед и да гледат само небето. И заден двор, с рози, виреещи и на сянка, и всякакви неща, които придават домашен уют. Свежо начало за всички. Каквото и да се случи с дръзкото й ново бизнес начинание или неговото. Искаше да притежава нещо стабилно, без да се тревожи за разходите по поддръжката или какво мислят съседите.

Господи, колко обичаше съпругата си. Нямаше търпение да започнат отново. Нямаше да бъде нужно тя да изкара нито цент повече. НАТ щеше да процъфти и когато това стане, той щеше да се захване с нещо друго. Да разработва нови шоу програми може би. Нещо, което щеше да му носи доходи от авторски права до края на дните му.

Малкият оазис на семейство Кребс имаше голяма притегателна сила. Топаз заслужаваше нещо подобно за втората половина от живота си. Джо искаше тя да бъде по-добра. Искаше той да бъде по-добър.

Натисна звънеца.

— Голдстийн!

— Кребс. Радвам се да те видя, приятел. Благодаря, че си ги приел.

Майкъл Кребс го потупа по рамото и се усмихна. Общуваха непринудено като двама мъже, чиито съпруги са най-добри приятелки; които постоянно са научавали новини един за друг години наред. Кребс бе доста по-възрастен от Джо, творец, не изпълнителен директор, поне досега. Джо все още беше с всичката си коса, строен и силен; Кребс бе плешив, с по-набито и мускулесто тяло.

— Беше страхотно. Ние по цял ден сновем насам–натам. Роуина лети до Източното крайбрежие, сякаш хваща такси, а децата нямат представа какво става. Забавляват се. Можем ли да ви очакваме двамата отново това лято?

— Джо — извика някой отвътре. Беше Роуина. Стоеше там по широк кашмирен панталон и копринена тениска, без грим, и изглеждаше поразително — боса и по джапанки. — Влез, не стой отвън. Да поседим в хола. Направих кафе.

— С канела, познавам по аромата. — Устата му се пълнеше със слюнка. — Добави и няколко препечени кравайчета, малко пушена сьомга и ще се почувствам като у дома си.

— Не мога, приятел. Но имам малко понички.

— Идеално. — Изведнъж осъзна, че е ужасно гладен. — Къщата ви е великолепна. Каква архитектура.

— Благодаря — каза Роуина.

Предложи й прегръдка.

— Изглеждаш изумително. Ангел по кашмирени панталони. Мислех, че ще пристигнеш утре.

Роуина го водеше бавно през къщата, оставяше го да се наслади на модерното изкуство по стените и творбите на стари шотландски майстори, афганските черги, стъклените стени с изглед към Ел Ей, който се простираше под тях, фантастичния залез, забулен в смог — със златисти и прасковени оттенъци в небето.

— Подраних. И имам изненада за теб.

Покани го в главния хол, където бяха подредени чаши с кафе и чай и множество различни сладкиши, светлината изпълваше къщата през стъклените стени, гледащи към оградената с жив плет закътана градина. А на лъскавия италиански диван, който заемаше единия ъгъл, седеше съпругата му, Топаз Роси.

Джо отвори уста, отново я затвори. За секунда само остана с поглед, вперен в нея.

— Долетях, за да приберем децата — каза Топаз. — Когато пристигнат, искам да ни заварят заедно. Обичам те, Джо. Искам да бъда с теб. Отново ще бъдем семейство.

Очите му преливаха от сълзи. Потекоха по лицето му. Зад него Роуина тихо се отдалечи обратно към входната врата.

Джо не забеляза. Вече вървеше през стаята. Притисна Топаз в прегръдката си, сякаш бе пухена възглавничка, и я целуна, сякаш никога нямаше да спре.