Пиер Певел
Рицарят (9)

Глава 6

Лорн се събуди на сутринта, когато един прислужник му донесе закуската. Беше старият Одрик — довереният слуга на Алан. Слаб, сух и сбръчкан, той беше на служба при принца още от раждането му. Така че и Лорн го познаваше откакто беше роден.

— Добър ден, Одрик — каза Лорн, забелязвайки, че старият слуга отбягва погледа му.

— Добър ден, месир.

Всъщност Одрик се чувстваше неудобно и не успяваше да го прикрие. Лорн го гледаше как подрежда съдържанието на подноса върху масичката.

— Радвам се да ви видя отново, Одрик.

— Благодаря, месир.

После, все така отбягващ погледа му, старият слуга попита:

— Желаете ли още нещо, месир? Провизиите на борда са ограничени, но…

— Всичко е наред.

— На вашите услуги, месир.

Слугата си тръгна, но преди да затвори вратата, се обърна.

— Месир?

— Да?

Срамуваше се.

— Аз… Моля ви да ми простите, месир…

Все така невъзмутим, Лорн усети как в него се връща гневът, който се беше поуспокоил през нощта.

— Излезте, Одрик.

Останал сам, Лорн стана и отиде до прозореца.

Галеонът все още не беше напуснал Морето на мрака, но плаваше в по-спокойни води, тласкан от постоянен вятър. Лорн дълго гледа вълните, после се обърна към храната, която го очакваше.

* * *

Лорн ядеше без апетит.

Тъкмо привършваше с храненето, когато при него дойде Алан и без много приказки седна до него и започна да чопли в чинията му. Размениха по един дълъг поглед, без да кажат нищо.

Тъй като бяха истински приятели, мълчанието никога не ги беше притеснявало. И все пак това мълчание, което цареше сега помежду им, беше различно. То не беше израз на разбирателство, което не се нуждае от думи, а проява на притеснение, като всеки се колебаеше да започне да говори пръв. Лорн не се чувстваше способен да изрази каквото и да било, дори и признателност. Колкото до принца, той не знаеше как да се държи, раздвоен между желанието да се погрижи за приятеля си, страха да не се окаже непохватен и някакъв глупав свян, който го възпираше.

Освен това не можеше да престане да се чувства виновен.

— Очите ти са се променили — каза накрая с такъв тон, все едно че водеха обикновен разговор.

С върха на ножа мажеше масло върху къшей хляб.

Лорн се намръщи.

— Какво?

— Очите ти. Променили са цвета си. Особено дясното. Всъщност така ми се струва.

Лорн откачи малкото калаено огледало, увесено над легена с вода за миене. После се приближи до прозореца, за да се възползва от светлината, която нахлуваше през малките ромбовидни стъкла.

Алан беше прав.

Лорн беше роден със сини очи. Сега дясното имаше бледо сив цвят. Предишната нощ в полумрака на каютата не си беше дал сметка за това. Всъщност беше избягвал да се гледа много-много. От години не беше виждал лицето си и това лице го плашеше.

— Как се е случило? — попита принцът.

— Представа си нямам.

Но също като Алан Лорн прекрасно знаеше причината за тази промяна. Хвърли огледалото върху смачканите чаршафи на кушетката и седна отново.

— Не е страшно — поде Алан. — Обзалагам се дори, че това ще се хареса много на жените. Придава ти някакъв… ммм… мистериозен вид.

Лорн сви рамене.

Истината беше, че не му пукаше, че цветът на очите му се беше променил. Знаеше, че Далрот му беше причинила нещо далеч по-лошо, като завинаги открадна част от душата му.

— Отец Домнис е говорил с теб, истина ли е? — попита той.

Алан стана сериозен.

— Да.

— И?

Принцът мереше думите си.

— Страхува се да не си увреден от Тъмнината.

— Изглеждам ли като човек, който е изгубил разсъдъка си?

— Не — призна Алан.

Това обаче нищо не доказваше.

И единият, и другият много добре знаеха, че заразата на Тъмнината можеше и да не се прояви. Тя беше коварна и търпелива. Можеше да причини поражения, преди да бъде разкрита. Можеше дори никога да не бъде разкрита.

Лорн въздъхна.

— А ти как мислиш?

— Аз мисля, че ти си мой приятел и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

Размениха дълъг поглед, който не се нуждаеше от думи, после Лорн каза:

— Благодаря. Благодаря, че ме измъкна от този ад.

Почти се беше насилил да го каже.

Знаеше, че Алан се беше изправил срещу бурите в Морето на мрака, за да го измъкне от Далрот. Беше също убеден, че принцът беше направил всичко възможно, за да ускори освобождаването му. Но независимо от това не успяваше да изпита благодарност към Алан. Мъченията, които бе изтърпял под влиянието на Тъмнината, бяха като живи рани, прекалено болезнени, за да може да изпитва друго, освен страдание.

— Не ми благодари, Лорн. Дължа ти живота си, не го забравяй.

Лорн нищо не каза.

— Освен това — продължи Алан, — няма защо да ми благодариш. Нито на когото и да било друг. Никога не трябваше да бъдеш изпращан в Далрот. Ти беше невинен и…

Лорн го прекъсна.

Нямаше желание да го слуша как говори за неговата невинност и много добре знаеше към какво да се придържа по този въпрос. Болката и гневът му искаха единствено да се превърнат в бунт.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа, Алан. Ти… ти си ми приятел. Зная, че нищо не можеше да направиш за мен през тези три години. Но други можеха и те нищо не направиха. Нищо. Тогава прости ми, че ви се сърдя. На всички вас. На теб. В мен все още има твърде много… твърде много гняв.

Принцът кимна, в очите му се четеше дълбока тъга.

— Разбирам те.

Тогава Лорн съжали, че е наранил приятеля си, искаше му се да обясни по-добре:

— Никой не заслужава да изпита това, което аз изпитах в Далрот. Страданията, кошмарите, лудостта, Тъмнината… Никой не заслужава това и аз…

Гласът му пресекна. Не можа да довърши думите си.

Принцът се поколеба и единственото, което можа да каже, беше:

— Свободен, Лорн. Свободен и оневинен. Искаше ми се да направя повече, но не ми бяха известни всички обвинения против теб. Иначе щях да поема защитата ти. И нямаше да са минали три години, преди…

Погледът на Лорн стана непроницаем.

— Убеден съм в това. Но вече ти казах — не искай от мен да ти простя сега.

— Ако не беше ти — продължи въпреки това Алан, — вече нямаше да съм на този свят. А къде бях аз, когато ти имаше нужда от мен?

— Престани, Алан. Престани.

Тонът на Лорн беше станал леден и заплашителен.

Накрая принцът се съвзе и изпитвайки вина, че беше започнал да се жалва от съдбата си, млъкна и наведе глава. Знаеше, че понякога ставаше егоист и се укори, че се беше поддал на тази лоша наклонност, за да облекчи съвестта си.

Настъпи ново мълчание, което от напрегнато стана смущаващо.

Алан забеляза, че лявата ръка на Лорн беше превързана и му се стори, че е намерил безобидна тема на разговор.

— Ранен ли си?

Лорн се усмихна цинично.

— В известен смисъл.

След кратко колебание той махна превръзката и с изправен юмрук сложи лакътя си на масата. Тогава Алан видя печата на обратната страна на ръката му. Беше старинна руна — руната на Тъмнината, гравирана върху медальон от червен камък, врязан в плътта.

* * *

Скоро галеонът напусна черните, опасни води на Морето на мрака. Континентът все още беше много далеч, но на хоризонта се очертаваше някакъв остров. Капитанът насочи кораба първо към този остров, после към двата скалисти върха, които се очертаваха зад него. Гигантски каменен свод свързваше двата върха близнаци.

Алан и Лорн излязоха на мостика, за да се порадват на гледката. Прав на задната палуба, един маг от гидията на Навигаторите вече беше започнал да изрича своите заклинания. Корабът беше облицован с аркан. Дори платната му бяха изтъкани с нишки от този метал. В отговор на магията, арканът заблестя и запя в същия миг, когато се надигна и един свръхестествен бриз.

Все още слаб, Лорн почувства, че му се завива свят. Беше настоял да излезе от каютата си, за да види как корабът напуска Морето на мрака. Но беше надценил силите си и не беше предвидил ефекта, който щеше да има върху него необятността на хоризонта след три години в тъмницата. Почувства се едновременно смазан и изгубен, много малък, уязвим. Небесната синева му се струваше безкрайна, а слънцето нараняваше избледнелите му очи. Въздухът на простора го опияни. Трябваше на няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, като се държи за рамото на Алан, който дискретно го подкрепяше.

— Добре ли си?

— Да… добре съм.

— Сигурен ли си?

Лорн не успя да отговори.

С наближаването на галеона руните, издълбани в каменния свод, засветиха. Във въздуха се вихреха проблясващи раковини. Те обвиха кораба, увиха се около мачтите му, плъзнаха се по платната му и заблестяха при допира до аркановия обков. Под огромния свод се отвори свободен проход.

Корабът влезе в него и изчезна сред ослепителен блясък.