Пиер Певел
Рицарят (24)

Глава 21

Почти нищо не се знаеше за тях. Някои твърдяха, че живеели с векове — предани служители на Съвета на Ирканс.

„Хроники“ („Книга на тайните“)

Лорн се събуди, легнал върху едно одеяло, а главата му беше на сянка — парче плат, завързано между две колчета, го пазеше от слънцето. Което беше високо.

Лорн мъчително присви клепачи и си даде сметка, че на гърдите му имаше някаква тежест. Тази тежест беше една котка, която седеше и го гледаше, сякаш чакаше нещо. Беше рижа, спокойна и търпелива.

Цвърчене на олио и миризма от пържено достигнаха до Лорн.

Той се размърда и се облегна на хълбок, като принуди котката да се премести. Доколкото можеше да види на тази ослепителна светлина, от която го болеше, все още беше на могилата, а някой се беше навел до лагерен огън.

Мъж с качулка на главата стоеше с гръб към него.

Все още с размътена глава, Лорн намери очилата си, оставени до него, и си ги сложи. Тъмните стъкла облекчиха очите му, но нищо не можеха да направят против острата мигрена, която го мъчеше.

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Как е рамото ви? — попита непознатият, без да се обръща. — А ръката ви?

Ръката и рамото на Лорн бяха грижливо превързани. Не го боляха. Усещаше само сърбеж: приятното пощипване от оздравяването, ускорено от някакъв необичаен мехлем. Впрочем с изключение на болката, която пробиваше слепоочията му, изобщо не се чувстваше зле. Раздвижи без голямо усилие ставите на рамото си, после сви юмрука си няколко пъти, като въртеше китката си.

— До… — започна той прегракнало.

Прокашля се и продължи с по-ясен глас:

— Добре. Благодаря.

— Гладен ли сте? — попита мъжът, преди да счупи три яйца в тигана, в който вече беше изпържил сланина.

Лорн веднага преглътна. Беше гладен и жаден.

— Има прясна вода в манерката.

Лорн наведе поглед към един кожен мях, сложен на земята до него. Пи жадно, въпреки напуканите си от слънцето устни и намокри дланта си, преди да си разтрие врата. През това време непознатият беше привършил с приготвянето на яйцата.

— Готово е — обяви той, като се обърна към Лорн, за да му подаде тигана. — Добър апетит.

Лорн се смрази.

Лицето под качулката не беше на човешко същество. Непознатият беше драк — влечуго, чиято раса беше дошла от Кралството на сянката и забравата по време на Тъмнината. Люспите му бяха бели и лъскави. Дръпнатите му очи бяха с наситено тюркоазен цвят.

— Вече не сте ли гладен? — попита той с мек, дружелюбен глас.

Лорн се съвзе.

— Гладен съм! — каза той и грабна тигана и дървената лъжица, които дракът му подаваше.

— Хляб?

Лорн кимна с пълна уста.

Дракът измъкна един кръгъл хляб от една пътническа чанта и отряза две дебели филии.

Една за Лорн и една за себе си, която бавно започна да яде, докато Лорн поглъщаше храната си и го наблюдаваше. Дракът носеше пръстен с герб на безименния пръст на лявата си ръка, а халка от черен аркан пробиваше веждата му. Дълъг меч висеше на изящно изработения му колан. Иначе дрехите му бяха пътнически. Невъзможно бе да се познае възрастта му, нито да се отгатнат чувствата му.

След като се нахрани, Лорн остави тигана и си избърса устата с опакото на ръкава.

— Благодаря — каза той, като гледаше драка право в очите. — За всичко.

Дракът прие благодарностите с просто кимване на глава.

— Няма за какво, Лорн.

Лорн се наежи, станал изведнъж отбранителен.

— Вие ме познавате?

— Всички ви познават.

— Тук преувеличавате, нали?

— Съгласен съм. Да речем, че аз ви познавам. Аз и неколцина други.

— Кой сте вие? — попита Лорн.

— Аз съм Пратеник на Сивия дракон.

— Драконът на съдбата. Как е името ви?

— Не е ли достатъчно да знаете, че съм Пратеник? — учуди се дракът.

— Не.

Пратеникът направи физиономия, която означаваше: „В края на краищата, защо пък не?“

— Казвам се Скерен.

Рижата котка беше останала на сянка върху одеялото. Стана, протегна се и дойде да седне на коленете на Лорн. Той я остави така и започна бавно да гали гърба й. Животното тихо замърка.

— Изглежда, че преди да разпореди втория процес срещу мен, Върховният крал е бил посетен от Пратеник — каза Лорн сдържано. — Той как се казваше?

Пратеникът се усмихна.

— Той също се казваше Скерен.

— Странно съвпадение — иронично подхвърли Лорн.

— Нали?

На свой ред и Лорн се усмихна и насочи цялото си внимание към котката, която продължаваше да гали. С притворени клепачи, котката пъхна глава под ръката му.

— Предполагам, че ви дължа благодарности и за това — рече Лорн.

— Нищо не ми дължите. Върховният крал сам взима решенията си.

— Несъмнено. Но ако не бяхте вие, дали щеше да нареди да има втори процес?

Пратеникът не отговори.

— Какво казахте на Върховния крал? — попита Лорн.

— Първо, че сте невинен.

Лорн се изсмя.

— Ама че работа! Ако трябваше да бъдат освободени всички невинни…

— После — продължи невъзмутимо белият драк — ние му разкрихме кой сте вие…

— Кой съм аз? — учуди се Лорн.

Но Пратеникът не му отговори, а продължи:

— В крайна сметка му казахме това, което може би сте предопределен да извършите. Защото вие имате съдба, Лорн. А това не е дадено на всички.

— Какъв шанс за мен…

Лорн почеса главата на котката. После, като остави животното, се замисли, разтривайки с палец под ремъка дланта на белязаната си ръка.

— Мисля си, че съдбата ми не е била да пукна в Далрот — досети се той.

— Със сигурност не.

— Тогава каква е?

— Не зная.

— Но Събранието на Ирканс знае.

— Да, то знае достатъчно.

Като подбираше думите си, дракът обясни:

— Виждате ли, съдбата винаги се осъществява — по един или по друг начин. Ако е писано, че един крал ще падне под меча на убиец, това ще се случи, каквото и да се направи. Убиецът може да не успее. Или да умре преждевременно. Или да продължи по съвсем различен път. Но тогава някой друг ще заеме мястото му. Друг, чиито стъпки съдбата ще направлява. И кралят ще умре в уреченото време или поне почти. Може би няма да умре от удар с кама. Може да бъде отровен. Но ще умре убит. Непременно… Разбирате ли?

— Да.

— Драконът на съдбата винаги успява да постигне целите си — заключи Пратеникът.

— Понякога с помощта на Събранието на Ирканс.

— Понякога да. Но Пазителите само благоприятстват изпълнението на съдбата. Нищо повече. Когато залогът е голям, те правят така, че всеки да има шанс да изпълни съдбата си…

— … в интерес на съдбата.

— Да. Точно така. Което е писано, трябва да се случи.

Лорн замълча.

Помисли, като продължаваше да гали котката, после изведнъж каза:

— Не ми пука за съдбата като цяло и за моята в частност. Намерете някой друг да го извърши, Пратенико.

Дракът остана съвършено невъзмутим.

— Един кралски ездач на змей вече е забелязал дима от нашия огън — каза той. — Преди да се стъмни сивите гвардейци, които ви търсят, ще са ви заловили.

Лорн не можа да се сдържи да се усмихне на себе си.

Значи ездачите на змейове, които беше забелязал преди да тръгне към Мъртвите земи, го търсеха, но по заповед на Сивите гвардейци, които Върховният крал беше изпратил да го посрещнат.

— Имат заповед да ви ескортират до Цитаделата — продължи Пратеникът. — Доброволно или насила. Ще постъпите по-добре, ако ги последвате.

И тъй като Лорн мълчеше, добави:

— Върховният крал умира и ви чака.

Лорн сведе очи и погледна котката, която продължаваше да мърка под неговите ласки.

— Хубава работа! — каза той.

Искаше да прозвучи иронично, но не беше убедителен.

Лорн си даде сметка, че нещо в него оставаше привързано към службата на Върховното кралство. Нещо, което се мъчеше да преодолее с цинизъм и злоба. Нещо, което беше оцеляло от човека, който беше и който несъмнено не беше изчезнал напълно в Далрот.

— Не ми ли казахте, че ако не изпълня съдбата си, някой друг ще го направи?

— Да — съгласи се дракът. — Но това няма да се случи ей така. Съдбата винаги предпочита лесния път. И няма да се откаже лесно — сега, когато ви е избрала. И цялото Върховно кралство ще пострада от решението ви, да не говорим за това, което ви чака…

— Опитвате да ме уплашите ли?

— Не. Но зная къде води прекият път, по който искахте да тръгнете.

Лорн се сепна.

— Докато ако приемете дори само да говорите с Върховния крал… — добави Пратеникът, като остави изречението си недовършено. — Вашата съдба е изключителна — добави след малко. — Повярвайте ми, ако я приемете, тя ще ви даде изобилие от средства да си отмъстите.

При тези думи той стана, Лорн също го последва. Дракът събра нещата си, сложи ги в една чанта и възседна коня си, който чакаше, вързан за един камък от тези, които обкръжаваха могилата.

— Довиждане, Лорн. Направете съдбата си свой съюзник. Няма по-мощен от него.

Лорн поздрави студено Пратеника с кимване на глава, преди да забележи, че продължава да държи рижата котка в ръцете си.

— Забравихте си котката — извика той.

— Котките не принадлежат на никого — отвърна дракът, като се отдалечаваше. — Но тази като че ли ви прие. Запазете я при себе си.

— Има ли си име?

— Най-вероятно, но не го зная.

* * *

Сивите гвардейци пристигнаха на смрачаване. През това време Лорн седеше на земята, котката се беше свила на кълбо върху краката му, а той разсеяно разравяше жарта на огъня.

Вдигна глава и се загледа в отряда, който приближаваше.

Състоеше се от двайсетина въоръжени конници, шлемовете им бяха украсени с гребени, на знамената и на сивите им щитове имаше пет черни корони. Лорн познаваше много добре тези знаци и емблеми, защото ги беше носил, преди да го обвинят, опозорят и осъдят. И тогава, при вида на тези знамена, плющящи на вятъра сред тропота на равномерния галоп, едно неподозирано чувство го стисна за гърлото.

Спомни си за собствената си церемония по приемане — изключително тържествено — в Сивата гвардия. Спомни си честта, която представляваше фактът да принадлежиш към тази елитна войска, на която кралят поверяваше живота си. Спомни си своята гордост и гордостта на своя баща. Спомни си момента, когато беше арестуван. Само няколко месеца бяха изминали между деня, когато капитанът на Сивата гвардия му беше връчил прословутия шлем с гребен в присъствието на краля, и деня, когато му бяха отнели меча…

Лорн се съвзе.

С котката в ръце той стана и зачака.