Пиер Певел
Рицарят (32)

Глава 2

Аргор беше северната защитна линия на Върховното кралство, измивана от Морето на мъглите. Това беше провинция с високи планини, красиви долини и високопланински пасища, син гранит, забулени в облаци хребети, извисяващи се върхове и вечни снегове. Въздухът там беше свеж, а водата — прозрачна, нощите често бяха прохладни, а зимата никога не беше далеч.

„Хроники“ („Книга на Върховното кралство“)

Лорн не видя как умря първият мъж.

Но чу гелтските бойни викове и разбра какво ще види, още преди да стигне до върха на хребета. Предпазливо беше оставил коня си назад, завързан за дънера на едно изсъхнало дърво. Легнал по корем, той наблюдаваше войниците, заели позиция далеч напред, в ниското, зад едни скали в коритото на пресъхнала река. Бяха хванати в капан, върху тях се спускаха конници, чиито лица имаха цвета на сажди, косите им бяха дълги и черни и бяха облечени в ризници от кожа и кост; те ги обграждаха в галоп и ги обсипваха със стрели.

Гелти.

Лорн преброи двайсет или двайсет и петима срещу едва десетина войници. Повечето от тях вече бяха ранени, нямаха никакъв шанс да победят и се готвеха да умрат геройски. Знаеха ли, че това щеше да е последната им битка? Знаеха ли, че не можеха да се надяват на никаква милост? Лорн добре познаваше гелтите, беше се бил с тях цяла една година в Далатия. Те бяха смели воини, страшни, често достойни за уважение, но винаги бяха безмилостни и избиваха до последния човек. Ако никой не им дойдеше на помощ, войниците бяха обречени.

Лорн огледа долината, склоновете на околните планини, пътя, който се виеше надалеч и се изкачваше към един проход.

Никой.

Тъй като бяха изпразнили колчаните си, гелтите се скупчиха и нападнаха с крясъци. От войниците бяха останали само неколцина, които все още бяха в състояние да се бият. Облени в кръв, изтощени, те застанаха един до друг, за да отвърнат челно на нападението на конниците, които стигнаха до тях, скочиха от седлата и започнаха ръкопашен бой. Обречените войници се биеха, зареждани от отчаянието, като се мъчеха да защитят ранените си другари. Беше диво и престъпно. Сеч. Хвърчаха глави. От разкъсаните кореми се изсипваха димящи вътрешности. Кръвта се плискаше на червени, лепкави снопове сред крясъци на ярост и агония.

Лорн гледаше как войниците падаха един след друг, без да изпита някакво истинско чувство. Последният, ранен на няколко места, се клатеше, нямаше сили дори да вдигне оръжието си срещу фаталния удар.

Широкото острие на ятаган отряза главата му.

* * *

Гелтите претърсиха труповете и отведоха конете им. Лорн ги гледаше как се отдалечават в галоп с победни викове.

Без да бърза, той се върна да вземе коня си. Рижата му котка — която беше кръстил Исарис — го чакаше, седнала на седлото. Лорн я погали по главата и я качи на раменете си, преди да яхне коня. После отиде до мястото на клането.

Телата лежаха на земята — осакатени, с изкривени лица, — въздухът беше пропит от топъл мирис на кръв и вътрешности. Докато траеше нападението, Лорн дори и за миг не беше помислил да се притече на помощ на тези мъже и нямаше никакви угризения за това. Техният час беше дошъл, това е.

Освен това имаше да изпълнява мисия.

Стенание.

Лорн слезе от коня, докато Исарис скачаше от рамото му, и обърна един войник, когото смяташе за мъртъв, също като другите.

Беше почти мъртъв.

Мъжът имаше ужасна рана на главата и още една, по-лоша, на хълбока. От пръв поглед Лорн разбра, че скоро щеше да умре. Миговете живот, които му оставаха, можеха да стигнат единствено да почувства известен мир.

Лорн погледна примирено Исарис, която го наблюдаваше, спокойно седнала настрани. След това избърса праха, потта и кръвта от лицето на войника. После внимателно повдигна главата му и поднесе гърлото на своята манерка с вода към пресъхналите му устни.

Мъжът успя да пийне малко.

Отвори очи и кимна в знак на благодарност.

— Гелтите… — прошепна той едва-едва. — Ние… ние ги намерихме, но те…

— Зная — прекъсна го Лорн. — Видях.

— Видели сте? Вие… бяхте тук? И… и нищо не… направихте?

— Това щеше да означава само още един мъртъв.

Войникът опита да се изправи, но беше толкова слаб, че Лорн само постави ръка на рамото му, за да му попречи.

— Трябва… трябва да се предупреди замъкът!

— Не. Вие никъде няма да ходите.

Мъжът го погледна, после разбра.

Чертите на лицето му се отпуснаха и той остави главата си да падне назад. Нямаше трийсет години. Несъмнено беше съпруг и баща.

— Ще умра — каза той.

— Да.

— Аз… Не ме боли много. Може би…

— Не. Това е краят.

Лорн беше виждал агонията на достатъчно много умиращи, за да знае, че е излишно както да ги лъжеш, така и да говориш много. Достатъчно беше това, че е тук, до него. Няма по-лошо нещо от самотата в последните мигове. Лорн изчака дишането на войника да се успокои и попита:

— Как се казвате?

— Сарес.

— Вярващ ли сте?

— Да.

— Тогава сега е моментът да се помолите, Сарес.

Със сълзи на очи войникът леко кимна. Мръсната му ръка, със засъхнала кръв по нея, се плъзна по гърдите му и хвана един медальон с изображението на Дракона-крал — дракон с корона, с изправено тяло и разперени хоризонтално криле.

Невъзмутим, Лорн хвана другата ръка на умиращия.

Остана с него до края.

* * *

Когато войникът умря, Лорн се изправи. Дълго гледа изтерзаните тела, които лежаха наоколо му — поради топлината започваха да долитат насекоми. После вдигна очи към хребета, от който беше гледал битката.

Там стоеше един конник.

Един неподвижен гелт, който упорито го наблюдаваше, изправен на седлото — силуетът му се очертаваше на суровата слънчева светлина.

„Страж. Или изостанал“ — помисли Лорн.

Присвил очи зад тъмните си очила, той също го наблюдаваше, а Исарис скочи в ръцете му. Мина един дълъг момент, преди конникът да се обърне и да изчезне зад хребета.

Тогава Лорн възседна коня си и тръгна в противоположна посока.