Пиер Певел
Рицарят (59)

Глава 18

Лорн пристигна в галоп, но трябваше да слезе от коня на Площада на брястовете. Пожар унищожаваше лечебницата на отец Елдрим. Огромни пламъци пробиваха покрива и излизаха през прозорците, обвиваха стените, като повдигаха вихрушки от гореща пепел. Горещината беше толкова силна, че човек не можеше да се приближи.

Лорн пристигна, когато вече нищо не можеше да се направи. Оставаше само надеждата, че пожарът няма да се разпространи. За щастие лечебницата беше заобиколена от улици, които я изолираха. Освен това поливаха покривите на съседните къщи при най-малкото пламъче, при най-малкото въгленче, понесено от вятъра. Но до сутринта от сградата щяха да останат само димящи купчини пепел. Колкото до нещастниците, които все още се намираха вътре…

Веднага щом пожарът беше избухнал, монахините се бяха опитали да изведат болните. Жители от квартала спонтанно бяха предложили помощта си, а ониксовите гвардейци се бяха притекли веднага, щом чуха камбаната за тревога. Но тези, които пристигнаха първи, бяха намерили вериги, заключващи изходите. Прозорците бяха защитени с решетки, трябваше да намерят инструменти, за да срежат веригите, докато паниката обхващаше затворените вътре хора — някои намираха убежище на покривите… но само за да се хвърлят в празнотата, уловени от пламъците. По инициатива на Вард гвардейците не се поколебаха и разбиха главните врати с брадви и чукове. После едните започнаха да се борят с огъня колкото можеха, докато другите с риск за живота си помагаха на доброволците да изведат болните от горящата сграда. Цистерните на пожарните бързо бяха изпразнени, а кофите вода, които човешките вериги донасяха, скоро се оказаха отчайващо напразни. Огънят поглъщаше всичко. Нищо повече не можеше да го спре и битката беше изоставена.

Огромните яростни пламъци, които унищожаваха лечебницата, осветяваха насъбралата се тълпа, труповете, положени на земята, ранените, на които помагаха, колкото можеха. Най-големите късметлии, които страдаха само от това, че бяха вдишали малко дим, стояха уплашени, немощни, безчувствени за подкрепата, с черни лица и зачервени очи. Лечебницата приютяваше не само болни, но и бездомници. Бащи и майки търсеха свои близки — съпрузи, синове или дъщери — в суматохата и викаха с прегракнал от тревога глас, преди да нададат разтърсващ вик и да паднат на колене до някой труп.

Лорн потърси отец Елдрим с поглед, но не го намери. Но позна Вард, който с опърлени коси и зачервено лице беше седнал на един бордюр, а една жена му превързваше прасеца.

— Как си? — извика Лорн.

Грохотът, скърцането, свистенето на огъня бяха толкова силни, че човек трябваше крещи, за да го чуят.

Старият ковач кимна.

— Жив съм. Но няма да мога да подскачам веднага.

— Сериозно ли е?

— Не.

— А другите?

— Мисля, че също са живи.

Лиам и Логан дойдоха при тях. Смръщиха вежди, като видяха, че Вард е ранен, но той ги успокои със спокойното си изражение.

— Като че ли огънят е започнал от няколко места — каза Лиам — и на вратите имаше вериги.

Също като всички останали, и Лорн знаеше какво означава това.

— Къде е Йерас?

— Остана в Черната кула — каза Лиам.

— Някакъв проблем? — разтревожи се Лорн.

— Сибелиус. Хората на Андара го нападнали тази вечер.

Значи Андара се беше нахвърлил на главния архивар същата нощ, когато беше подпалил лечебницата. Искал е да удари силно и може би това не беше всичко.

— Не виждам отец Елдрим — каза Лорн.

— Последния път, когато го видях, влизаше вътре — каза Логан.

Лорн се обърна към горящата лечебница.

— Отдавна ли?

— Не.

— Дали още е вътре?

— Така мисля.

— Лорн! — извика Вард. — Не!

Но Лорн вече се беше втурнал.

— След мен!

Ковачът изруга, като видя, че Лиам и Логан последваха капитана си, без да се колебаят. Първо, защото се хвърляха с наведена глава насред жаравата. Но и защото не можеха да постъпят другояче.

* * *

Лорн разкъса единия ръкав на ризата си и си направи от него маска, преди да влезе в лечебницата. Пламъците го заслепиха, а горещината направо го удари. Въздухът беше нажежен като в пещ.

— Оттук! — изкрещя Логан, като посочи стълбите. — После не зная.

Лорн хукна пръв и изкачиха каменните стъпала, чийто парапет гореше. Бяха в централната част на лечебницата. На етажа пламъците облизваха стените на коридорите и се извиваха до тавана.

Почти заслепен, Лорн извика:

— Отец Елдрим! Отец Елдрим!

Напразно.

— Търсете! — нареди той на другите.

Плътен черен дим правеше въздуха отровен, те се лутаха сред пожара, бутаха врати, които освобождаваха кълба пламъци, претърсваха помещенията, в които мощните, извисяващи се огнени езици разкъсваха всичко сред оглушителна врява и непоносима горещина.

Прескачаха трупове, после Лиам извика:

— Тук!

Беше намерил отец Елдрим, който беше само припаднал, съвзе се и започна да кашля, когато го обърнаха, за да го огледат.

— Ще оживее — каза Логан.

— Бързо! Да го изнесем! — нареди Лорн.

Но отец Елдрим не им позволи, когато Лиам и Лорн го вдигнаха под мишниците, за да го понесат.

— Не — простена той. — Не… Там…

— Какво казва? — попита Логан.

— Не зная — отговори Лорн.

— Там… в…

— Всичко ще се срути — предвиди Лиам.

Лечебницата трещеше и скърцаше сред ревящите пламъци. От време на време се чуваше как цели стени от постройката се срутват.

Черният свещеник успя да вдигне ръка, за да посочи една затворена врата.

— До… до…

— Заеми се с него! — каза Лорн на Логан, преди да отиде да погледне.

Бутна вратата и откри стая, обхваната изцяло от пламъци. Там лежаха две тела — едно момиченце и един мъж. Без съмнение бащата се беше опитвал да спаси дъщеря си, когато таванът се беше срутил. Той лежеше на пода, двата му крака бяха счупени под една тежка греда.

— Лиам! — изрева Лорн. — Изведи свещеника! Логан! Помогни ми!

— Но аз… — започна Лиам.

— Не разсъждавай! Спаси свещеника и се върни, ако можеш!

Лиам се подчини, съзнавайки, че нямаше да има възможността да се върне и да помогне на Лорн и Логан, дори и да успееше да измъкне отец Елдрим от този ад.

Лорн се плъзна под една купчина греди, дъски и гипсови отломки, хвана момиченцето, притегли го към себе си и го положи в коридора. Логан го погледна и разбра, че само е изгубило съзнание заради дима, който беше вдишало. Облекчено каза:

— Жива е.

— Сега бащата.

Двамата заедно се опитаха да повдигнат гредата, която беше затиснала мъжа. Но тя беше тежка, а освен това и затрупана с други парчета. Първия път не успяха.

— Пак — каза Лорн. — Заедно. На три! Едно… две… три!

Обединиха силите си, напънаха се, помръднаха гредата, но нищо повече. И втория път не успяха.

— Невъзможно! — каза Логан. — Да се откажем!

— И дума да не става!

— Момиченцето ще умре заедно с нас, ако останем още малко!

— Изнеси я! Аз пак ще се опитам. Мисля, че ако…

— Не, рицарю! Никога няма да успеете сам! Вие…

Наемникът се закашля.

Едва се виждаха от дима и сълзите, които бяха изпълнили измъчените им очи. На няколко метра от тях коридорът гореше.

— Тогава ми помогни! — каза Лорн. — За последен път!

Логан се съгласи неохотно.

Отново се вкопчиха в гредата.

Отново се опитаха да я поместят, с изкривени от усилието лица и напрегнати до скъсване мускули. И тъкмо щяха да се откажат, когато тя се вдигна като че ли изобщо не тежеше.

Лорн видя, че Дуайн беше дошъл при тях.

— Бързо! — каза рижият колос, като държеше гредата на няколко сантиметра от краката, които тя допреди малко премазваше.

Сам носеше огромна тежест, която нямаше да може да удържи още дълго.

* * *

Вън, пред лечебницата, която се беше превърнала в огромна купчина жар, от която нищо и никой не можеше да оцелее, тълпата се беше смълчала, неподвижна и сякаш поразена от красотата на ужасяващата гледка.

Вард трябваше да задържи Лиам. Ветеранът се беше разминал с Дуайн на стълбите. Той му беше казал къде да намери Лорн и Логан и сега, когато отец Елдрим беше спасен, искаше да се върне в сградата.

— Не! — заповяда Вард. — Вече е твърде късно.

При тези думи покривът на главната постройка се срути в средата, сякаш гигантски юмрук го беше натиснал отгоре. Облак от пламъци, жар, пепел и искри се издигна в тъмнината, като смесваше ефимерни червено-златисти пайети с бледите, неподвижни спирали на Голямата мъглявина. Това, което беше останало от лечебницата, се разтърси до основи, после подовете се срутиха, като започнаха от тавана, сред оглушителния пожар.

Всички бяха затаили дъх, уплашени, неспособни да приемат това, което се беше случило. Както всички останали, Вард и Лиам не можеха да откъснат очи от фасадата, от която вече се очертаваха само контурите и мрачните отвори сред пламъците.

Отец Елдрим падна на колене и започна да се моли, неговите енориаши бързо се присъединиха към него.

После…

— Там! — изкрещя някой.

Частица надежда накара присъстващите да потръпнат. Всеки искаше да види. Хората се повдигаха на пръсти. Протягаха шии и се блъскаха. Безпокойството все така владееше всички, но им се искаше да повярват, че може би…

— Да! Там! Виждам ги!

И тогава всички забелязаха силуетите, които излизаха от пламъците. Олюляващи се, те изглеждаха толкова крехки и треперещи на горещината — превили гръб, с глава, свита в раменете.

Бяха Дуайн и Логан, които носеха ранения.

Вард не можеше да си поеме въздух от тревога и търсеше Лорн с поглед.

— Драконе-кралю — прошепна той, — направете така, че…

Но не можа да довърши молитвата си.

Понесоха се радостни викове и възгласи „браво“.

Лорн вървеше след другите двама и притискаше към себе си хлапето, живо и здраво, което беше увил в дрехата си.