Пиер Певел
Рицарят (21)

Глава 18

На другата сутрин, понеже белегът му от Тъмнината го болеше и му се струваше, че дясното му око беше още по-чувствително към светлината, отколкото обикновено, Лорн остана в полумрака на стаята си. Почина си, поспа, прие болката търпеливо и зачака.

Но нищо не се случи.

Всъщност се чувстваше по-добре и в началото на следобеда реши да излезе на чист въздух и да се поразходи. Яркото слънце го накара да примижи веднага щом се подаде навън, което го принуди да спусне качулката над тъмните очила. Поколеба се за миг, докато разтриваше белязаната си ръка, после се реши и слезе на двора.

Три семейства бяха пристигнали и се пазаряха за цената на престоя си с ханджията. Мъжете, жените и децата изглеждаха изтощени. Не бяха богати и искаха просто малко място, където да прекарат нощта, и вода за мулетата, впрегнати в каруците. Децата не струваха нищо — щяха да спят на същото легло и да ядат от същата чиния като родителите. Но собственикът остана непреклонен. Отказа да им направи отстъпка и тонът се повиши, стара жена напразно призоваваше щедростта му, един мъж го упрекваше, че злоупотребява с положението и че цените му са неоснователни. Приближиха се неколцина наемници, които подкрепиха ханджията — мълчаливи, но заплашителни. Присъствието им беше достатъчно. Семействата разбраха, че само си губят времето и след като обсъдиха нещата, със съжаление се съгласиха. Ханджията недоверчиво настоя да му платят предварително. Броеше парите си, докато едно бебе плачеше в ръцете на майка си.

Лорн продължи по пътя си.

Отиде да се погрижи за коня си в конюшнята, размени няколко думи с коняря, после купи бутилка вино и седна на един стол, сложен в сянката на дъб в един спокоен ъгъл, далеч от оживлението на двора. Беше свалил качулката, но остави очилата и размишляваше, докато разтриваше ръката си, когато забеляза нечие присъствие близо до себе си.

Беше едно момиченце на три-четири годинки, мърляво, с боси крака, което го гледаше втренчено и смучеше пръстите на дясната си ръчичка.

Лорн отвърна на погледа му, без да каже нищо, и зачака.

Тогава момиченцето вдигна ръчичката, която не беше в устата му, и посочи с пухкавото си пръстче към Лорн. Той разбра, че то не сочеше него, а очилата му. Сигурно никога не беше виждало такива. Той ги свали и протегна ръка, за да може да ги разгледа.

Хлапето се поколеба.

Този мъж, който не се усмихваше, все пак го впечатляваше.

Тогава Лорн завъртя очилата така, че светлината да заиграе по стъклата. Малката се приближи. Искаше да пипне очилата, но Лорн направи „не“ с глава. За момент тя отдръпна ръчичката си, погледна Лорн право в очите и отново се опита да достигне очилата, като бавно, много бавно протегна ръка.

Лорн се усмихна и си сложи очилата.

Хлапето го гледаше все така мълчаливо, без да изразява каквато и да била емоция.

— Тук си!

Момиченцето се стресна.

Една млада жена идваше забързано и на лицето й се четеше огромно облекчение, но и остатъци от прекалено скорошна тревога, която още не се беше разсеяла. Беше руса, по-скоро привлекателна и нямаше още трийсет години, макар умората да я състаряваше. Лорн я позна. Беше пристигнала със семействата, които се бяха опитали да спазарят цената на престоя си.

— Знаеш, че много мразя да изчезваш така, Идия! Искам винаги да знам къде си, чуваш ли ме?

За да й простят, малката изтича при майка си и прегърна краката й.

Жената се омекна и като галеше косата й, меко й се скара:

— Умрях от притеснение.

След което вдигна глава и каза на Лорн, който не беше помръднал:

— Извинете я, господине.

Лорн замълча.

— Надявам се, че не ви е досаждала…

— Не — отговори Лорн.

Настъпи неловко мълчание, жената се колебаеше дали вече да се сбогува. Тогава каза на дъщеря си:

— Кажи довиждане, Идия.

Но хлапето, забило нос в полите на майка си, отказа.

— Съжалявам — каза жената. — Понякога е толкова срамежлива…

Лорн кимна.

— Ами… довиждане, господине… И още веднъж извинете Идия.

Като каза това, жената се канеше да се обърне, когато изведнъж Лорн попита:

— Откъде идвате?

Хваната натясно, тя заекна:

— От… откъде ние…

— Бях там, когато пристигнахте преди малко.

— Да, спомням си. Вие… бяхте там.

— Идвате от Градовете, нали?

— Да.

— Ангборн?

Жената смръщи вежди.

— Да. Но как… — тогава разбра. — Ах, моят акцент. Долавя се, нали?

— Малко — каза Лорн с любезна усмивка. — И къде отивате?

— Ще се установим в Бренвост.

— За дълго ли?

— Може би завинаги. Не искаме да ставаме иргаардци.

Тази фраза, изречена гордо, привлече вниманието на Лорн. Дори предизвика в него нещо като възхищение.

— Така че предпочитате да заминете… — каза той.

— Да заминем? — жената се усмихна тъжно. — Ако бяхме заминали, нещата ни нямаше да са побрани в една каручка. Не сме заминали, господине. Избягахме.

Лорн се изправи.

— Избягали сте? Как така?

Покани с ръка жената да седне на неговия стол. Тя се поколеба за миг, но бързо се предаде на умората си и охотно прие да седне за малко на сянка с дъщеря си на коленете.

— Казвахте, че със съпруга си сте избягали от Ангборн?

— Да, господине.

Като отговаряше на въпросите на Лорн, тя обясни, че вече няколко месеца на жителите на Ангборн не беше разрешено да напускат. Бъдещите иргаардски власти се страхуваха, че всички ще се втурнат да бягат след отстъпването на града, така че напускането беше забранено и тези, които излизаха извън града, нямаха право да вземат със себе си повече от необходимото за обикновено пътуване. Невъзможно беше дори да продадеш къщата или имотите си. Който тръгнеше, трябваше да остави всичко или почти всичко зад себе си.

Лорн искаше да разбере повече, но съпругът на жената дойде и подозрително попита:

— Наред ли е всичко?

— Да — отвърна съпругата му. — Почивах си за малко, това е.

Тя стана, а мъжът взе дъщеричката им на ръце.

— Довиждане — каза жената.

— Довиждане — каза Лорн и кимна на мъжа, който побърза да отведе семейството си.

* * *

Вечерта Лорн отиде да хапне в общата зала.

Макар да не го предизвика с действията си, влизането му беше забелязано. Тъмните му дрехи всяваха тревожност, очилата му будеха интерес, така че разговорите замряха, докато той сядаше на едно свободно място, прекрачвайки пейката.

После, след като поръча, хората продължиха разговорите си.

Лорн вечеряше, без да каже дума, но слушаше приказките около себе си. Съседите му тихо обсъждаха цените на ханджията.

Естествено, за да се оплакват:

— Това е грабеж. Чист грабеж.

— Като че ли техните кокошки са хранени със златни зърна.

— А морковите им все едно в коприна растат!

— А, да! Добре се възползват…

— Като се замислиш, нямаме избор, все ще те оберат — дали тук, дали вън.

— Но тук не рискуваш да ти прережат гърлото.

— Абе, това още не се знае.

— Как така?

Разговорът промени посоката си.

— Бандитите стават все повече и повече. И все по-дръзки. Ще видите, че един ден ще нападнат някоя странноприемница.

— Мислите ли?

— Направо съм сигурен! Къде отсядат най-богатите пътници, освен на места като това?

— Вярно е.

— А мислите ли, че бандитите не си казват същото?

— Но все пак има стени. И пазачи.

— Стените могат да бъдат прескочени. А пазачите — да бъдат убити. Или купени. Ще видите, че някоя вечер ще заспим, уверени, че сме на сигурно място, а после ще се окажем заклани в съня си…

— Достатъчно — каза Лорн с тон, който не търпеше възражение.

Тримата търговци, които разговаряха близо до него, млъкнаха, а вместо обяснение, Лорн посочи малката Идия.

Случайността беше пожелала да вечеря на една и съща маса с нея и родителите й. Впрочем баща й и майка й, уморени и твърде заети да обсъждат малкото пари, които им бяха останали до края на пътуването, не бяха забелязали, че момиченцето не изпускаше дума от разговора на търговците и вече гледаше с широко ококорени очи. Притеснени, търговците се извиниха и повече не казаха и дума до края на вечерята.

Лорн обаче не се тревожеше прекалено за това, което Идия можеше да чуе. Белегът от Тъмнината го болеше силно и болката обхващаше цялата ръка. Беше му ту топло, ту студено и вече чувстваше как по челото му избива пот. Кризата, от която се страхуваше от няколко дни, започваше.

Стана, излезе с колкото се може по-уверена крачка и когато се скри от погледите, няколко пъти си пое дълбоко въздух. Вкопчен в един парапет, той се мъчеше да запази контрол, но разбра, че тази битка беше предварително изгубена. Трябваше да стигне до стаята си и да легне, докато все още имаше силата да го направи сам. Запита се дали нямаше да е по-добре, ако беше предупредил ханджията, че е болен, за да му хвърлят по едно око при нужда. Гордостта му, тя не му беше позволила и сега вече беше твърде късно.

До стаята му се стигаше през една галерия, на чийто под дъските бяха поставени на разстояние една от друга.

Лорн започна да се качва по стълбата, която водеше към нея, като се държеше за перилата и от високото бе един от първите — заедно с наемниците, стоящи на пост, — които видяха каретата, носеща се бързо по пътя. Ескортирана от конници, тя влезе в двора сред силен тропот от копита, подкови и скърцане на оси. Това внезапно пристигане разтревожи странноприемницата и бързо изкара всички навън. Дори Лорн остана на прага на стаята си и подтикван от любопитство, наблюдаваше от галерията.

— Затворете портите! — изрева кочияшът, докато опъваше юздите, за да спре каретата. — Затворете портите! Нападнаха ни!

Докато затваряха тежката порта, Лорн, който отгоре можеше да види над стените, обиколи околностите с поглед на слабата светлина на полумрака. Но взорът му беше мътен — сякаш гледаше през движещ се воал. Отказа се и се съсредоточи върху кочияша, който беше скочил пред странноприемницата и разказваше, че бандити им били направили засада, но те успели да си проправят път. Тревожните въпроси валяха от всички страни. Къде беше засадата? Колко бяха бандитите? Бяха ли проследили каретата?

Каретата.

Въпреки че му беше трудно да се съсредоточи, Лорн си каза, че този или тези, които кочияшът возеше, още не се бяха показали. После забеляза, че конниците от ескорта бяха слезли от конете, но само малцина от тях стояха до каретата, която се предполагаше, че трябва да пазят. Повечето вече дискретно се бяха разпръснали, докато кочияшът привличаше цялото внимание към себе си.

Нещо се подготвяше.

Нещо, което Лорн предчувстваше и знаеше, че предстои, но без да може ясно да каже какво е то.

Разбра, когато видя кой слезе от каретата.

Тъмнокоса, млада, красива.

Беше казала, че се казва Елана и няколко седмици преди това се беше опитала да го отвлече в Самаранд.

Отначало той си помисли, че бълнува, че треската му и Тъмнината си играеха с него. Но разпозна младата жена без никакво съмнение, когато тя вдигна очи към него, сякаш знаеше точно къде да го намери, и той срещна погледа й.

Тя му се усмихна.

* * *

Лорн изруга и бързо влезе в стаята си, като я заключи и подпря вратата с един стол. Трескав, развълнуван, той крачеше напред-назад, като се опитваше да се съсредоточи. Трябваше да помисли. Бързо. Нищо обаче не му хрумваше, мислите му се блъскаха, надпреварваха, изтриваха се една друга, а от болката в ръката му се виеше свят.

Те бяха тук за него.

За да го отвлекат. Ирелис не беше успял в Самаранд, но не се беше отказал.

Не беше в състояние да се бие.

Трябваше да бяга.

Като най-напред напусне тази стая, в която сам се беше хванал в капан…

Изведнъж Лорн си даде сметка, че от двора долитаха уплашени викове и шумове от битка. Веднага след това някой се опита да отвори вратата.

Инстинктът му на воин надделя.

Извади меча си от ножницата, пъхна здравата си ръка в ремъка на чантата си, отвори прозореца и прекрачи. Прозорецът беше на три метра от земята, зад главната постройка. Без да може да разчита на лявата си ръка, той не толкова скочи, а колкото падна в празнотата в момента, когато вратата беше разбита с ритници. Заболя го, но не беше ранен и накуцвайки леко, отиде да погледне зад ъгъла.

Трябваше да се съсредоточи, за да може погледът му да свикне, докато едри капки пот щипеха очите му.

В укрепената странноприемница цареше хаос. На светлината на факлите и фенерите войниците, които ескортираха Елана, нападаха наемниците и овладяваха помещенията, като удряха всеки, който се окажеше на пътя им, и блъскаха мъже, жени и деца.

Един мъж се надвеси от прозореца на стаята на Лорн.

— Тук е!

Лорн се втурна в бъркотията, като извади меча си.

Удари един войник отблизо, избегна чисто инстинктивно нападението на друг и отвърна, прерязвайки едно гърло.

— Тук!

Лорн се обърна, не можа да види Елана, но разбра, че тя вика и го сочи с пръст откъм галерията. Един войник се нахвърли върху него и Лорн удари слепешката. Веднъж. Два пъти. Удари друг застрашителен силует, преди да усети как топла кръв опръска лицето му. Светът се беше превърнал в сломяващо безредие, настръхнало от звуци, викове, прекатурени форми, наситени цветове. Лорн изгуби усещане за себе си и отново стана ужасения луд, който беше побягнал под бурята в Далрот. Пропадна в пропаст от насилие, ревящи призраци, примитивни страхове и дивашки инстинкти. Не знаеше нито кого напада, нито от кого се защитава — войници или наемници, може би невинни.

Когато се осъзна, беше на кон, ранен, държеше юздите със същата ръка, с която стискаше окървавения меч. Животното се изправи на задните си крака, като цвилеше паникьосано пред портата в зида. Беше ли забравил, че наемниците я бяха затворили след като влетя каретата? Или просто не беше помислил за това, отнесен от бълнуване, което му пречеше да мисли?

Освен това портата беше висока и здраво залостена, а стените, които трябваше да го пазят, се бяха превърнали в капан без изход.

Освен ако…

— Предайте се! — извика му Елана. — Всичко свърши.

С пресъхнала уста и болки в очите, почти повален от мигрената, която пробиваше слепоочията му, Лорн направи усилие да прецени ситуацията.

Елана и войниците й го заобикаляха. На двора, осеян с трупове, вече не се биеха. Клиентите се бяха скрили в постройките и тревожно наблюдаваха през прозорците.

Лорн прибра меча си…

Преди да пришпори с токовете си.

Решен да използва всичко на всяка цена, той блъсна един войник, принуди още неколцина да се отдръпнат и като набираше все по-голяма скорост, прекоси двора в галоп по посока на строящата се пристройка.

Елана разбра какво мисли да направи.

— Не! — изкрещя тя. — Ще се…

Но не довърши.

Работниците бяха сложили една полегата дъска, за да могат да качват материалите си на първия етаж, който все още представляваше само площадка с подаващи се части от стени, зарината с инструменти, чували, дъски и натрупани тухли.

Лорн скочи на дъската, без да намалява.

Тя простена, изскърца, спука се и накрая падна в облак прах. Конят направи един скок, когато дъската изчезна под него и премина над етажа като оръдейно гюле, после препусна по това, което един ден щеше да бъде коридор, завършващ с прозорец.

Изплашено, запенено, животното се хвърли в празнотата и прескочи зида.

Лорн изчезна в нощта.