Пиер Певел
Рицарят (25)

Глава 22

То е най-дълголетното, най-рядкото и може би най-красивото от всички цветя в Имелор. Никой сняг не е достатъчно студен, да му попречи да разцъфти през пролетта и да продължи да цъфти чак до последните дни на есента, никоя суша не е достатъчно жестока, никой дъжд не е толкова силен, никоя градушка не е толкова плътна. И е казано, че дори Тъмнината е безсилна да издържи на неговия блясък и да накърни красотата му. Понеже е безсмъртно, то расте само на вечните върхове на Лангър и е неговата емблема и гордост. Носи старинно име: ирелис.

„Хроники“ („Книга на символите“)

Ейлин дьо Фелн се наслаждаваше — сама — на удоволствията на топлата благоуханна баня. Полегнала, с притворени очи, тя си почиваше в полумрака. Няколко свещи горяха. Косите й, хванати в лек кок, и грациозният й тил почиваха на възглавничка, докато младата жена дишаше спокойно с изящна усмивка на устните, а гърдите й леко се подава над млечната вода.

Отвори само едното си око и направи леко движение да прикрие гърдите си, когато баща й влезе. Дънкан дьо Фелн изглеждаше нервен. Може би беше ядосан. Отпусна се на едно кресло в луксозната баня и въздъхна.

— Какво става, татко?

С мрачен поглед херцогът гледаше втренчено пред себе си. Гърдите му свиреха, а челюстите му бяха стиснати. Сдържаше се — мълчалив, с мускули, опънати до скъсване.

— Идиоти! — изрече той сякаш на себе си.

Ейлин знаеше, че баща й рядко допуска да бъде обзет от гняв. Смяташе това за слабост, чиито последици винаги бяха вредни. Ядосаният човек разсъждава зле и взема лоши решения. Ръководят го емоциите, вместо ума и опита. А в политиката — областта, в която Дънкан дьо Фелн беше най-добър — да се оставиш на чувствата беше нещо повече от грешка: беше такава грешка, която можеше да се окаже фатална.

— Идиоти — повтори херцогът.

Без никакъв свян Ейлин стана от ваната. Водата се стичаше по голото й тяло. Тя беше красива — слаба, със закръглени, твърди гърди, тънка талия и плосък корем. Слабините й бяха гладки — нещо, което Дънкан забеляза с крайчеца на окото си и оцени. Ейлин излезе от ваната и нахлузи дълга прозрачна риза, която веднага полепна към кожата й. Приближи се до баща си, целуна го по челото, после мина зад него, за да разтрие раменете му.

Малко по малко Дънкан си връщаше спокойствието.

— Опитали са се да отвлекат Лорн за пръв път в Самаранд — каза той. — И втори път по пътя за Бренвост. И сигурно още са щели да опитват, ако отряд от сиви гвардейци, който патрулирал там, не ги бил убедил да се откажат…

— Отпуснете се, татко.

— И сега… и сега имат наглостта да ме… да ме…

Херцогът си пое дълбоко въздух, после затвори очи и бавно издиша. Изчака малко, докато умелият масаж на дъщеря му окаже своето въздействие, и каза:

— Това е работа на Ебар. Възползвал се е от нашето пътуване до Аргор, за да организира тази… идиотщина. Мисля, че не му е било много трудно да убеди другите. Всичките са на ръба да се насерат от страх, откакто разбраха, че Лорн ще бъде освободен…

— Но Лорн никога не е имал нищо общо с тях, само с вас.

— Да.

— Следователно не познава никого от другите членове на Ирелис, нали?

— Разбира се! Ама какво искаш? Те се страхуват и от сянката си.

Младата жена помисли.

— Добре, но какво са смятали да правят с Лорн, след като го отвлекат? — запита се тя на глас.

— А! — изкикоти се Дънкан. — Дори не съм сигурен, че тия идиоти са знаели какво да правят.

— Кой се е натоварил с работата?

Херцогът вдигна рамене.

— Не знам. Все още не са ми известни всички подробности. Но се съмнявам Ебар да си е изцапал ръцете… Както и да е, злото е сторено. И сега аз трябва да се оправям с последиците.

Ейлин престана да масажира баща си, седна на коленете му и попита:

— Но какво зло всъщност? Толкова ли е сериозно, татко?

— Кой знае как ще реагира Лорн. А ако реши да се разправя с нас?

— Първо трябва да разбере кой се е опитал да го отвлече…

— Кой друг, освен Ирелис, ще иска да го накара да мълчи? Кой друг би бил заинтересован той да изчезне? Ако Лорн още не го е разбрал, скоро ще разбере.

Ейлин стана и — съвършено гола — направи няколко крачки, като размишляваше на глас.

— Това не е сигурно. Лорн несъмнено има достатъчно други врагове, които далеч не са очаровани от завръщането му. Освен това какво може да направи той против нас? Да говори? Защо ще го прави сега, когато до този момент мълчеше?

— Да… може би си права… Както и да е, ще трябва да го държим под око.

Младата жена престана да върви напред-назад.

— Така или иначе не възнамерявахте ли да правите точно това?

— Да — призна Дънкан, като направи гримаса.

За миг остана замислен, после заяви:

— Ще направя така, че Ебар дълго да не може да се съвземе от тази погрешна стъпка. Ще го вкарам в правия път и ще го накарам да върви в крак. Колкото до Лорн… Мисля, че е най-добре да чакаме и да наблюдаваме. Убеден съм, че ако Върховният крал е наредил да бъде освободен, то не е само, за да поправи една…

Търсеше точната дума.

— Несправедливост? — предложи Ейлин.

Херцогът се усмихна.

— Да — каза той. — Една ужасна несправедливост.