Пиер Певел
Рицарят (29)

Глава 26

Лорн отново вечеря сам в стаята си, която Хурст пазеше. Нямаше никакъв апетит, бързо бутна чинията си и замислено започна да гали рижата котка, която беше скочила на коленете му. Прибавено към шума на дъжда по покривите, мъркането на котката го успокояваше и му помагаше да успокои яростния поток на мислите си, на страховете и въпросите си.

Дъждът спря и остави белезникави следи по сивите камъни. Нощта се спусна, а Цитаделата изглеждаше пуста. Изоставена. Нито едно движение. Никакъв шум, освен шума от капките, падащи от покривите в големите бели локви.

Гроб.

От своя прозорец Лорн си спомни времето, когато Цитаделата, макар и сурова, каквато винаги е била, беше и крепост, изпълнена с живот. Върховният крал винаги я беше предпочитал. Но тя беше изолирана, достъпът до нея — труден, беше некомфортна и неудобна. От нея трудно можеше да се управлява, така че Ерклант II се беше примирил да идва в нея само през най-топлия летен месец, когато горещината в Ориал, в сърцето на Лангър, ставаше непоносима. Алан и Лорн идваха да прекарат този месец при Върховния крал, преди да се върнат за останалата част от годината при херцога на Сарм и Валанс, на когото беше поверено възпитанието на принца.

Лорн не можеше да не се усмихне при спомена за щастливите дни, които двамата с Алан бяха преживели в сянката на тези стени, които тогава не му се струваха толкова страховити. Това беше преди Цитаделата да се превърне в гробница на един много стар, болен и самотен крал, който очакваше смъртта, заобиколен единствено от гвардията си, присъствайки — от своя трон от абанос и оникс, сега вече разклатен — на упадъка на своето кралство.

Лорн разбра, че няма да може да заспи.

Препаса колана с меча, сложи наметало с качулка и под внимателния поглед на котката прекрачи през прозореца. Знаеше наизуст покривите на Цитаделата, по които двамата с Алан бяха тичали всяка нощ през лятото, когато бяха юноши. Заради тръпката, заради удоволствието от изследването и заради нарушаването на забраните. Но и за да избягат от бдителността на своите пазачи.

„Също като днес“, каза си Лорн, като си помисли за Хурст.

Нищо и никой не можеше да му забрани да отиде там, където отиваше, но той искаше да отиде сам.

* * *

От покрив на покрив, като внимаваше да не го видят часовите, Лорн напусна квартала на гвардейците, където беше настанен. После, като се страхуваше да не се подхлъзне по мокрите керемиди или да падне лошо заради тъмнината, която беше обгърнала крепостта, той намери павираните улици и влезе в квартала на оръжията.

Цитаделата беше разделена на квартали, които най-често се състояха от двор и няколко постройки. Обиколните пътища, наблюдателните кули и стените с бойници ги разделяха, очертавайки мозайка. Кварталът на краля беше най-просторният и най-добре защитеният сред тях. Отчасти издълбан в скалата, той се извисяваше над всички. Имаше квартал на конюшните, на арсенала, на посланиците, на храмовете, на училищата, на болницата. И още много — скромни или славни, понякога забравени, като броят им беше почти невъзможно да се установи.

Решетката на входа на квартала на военните беше вдигната. Помещенията изглеждаха необитаеми. Дворът беше пуст, а постройките наоколо — потънали в тъмнина.

Никакъв шум.

Лорн почувства как гърлото му се свива.

По традиция в квартала на оръжията живееха кралският оръжеен майстор и кралският ковач. Първият тренираше и обучаваше Върховния крал, докато вторият изковаваше оръжията и доспехите му. На всеки един от тях по свой начин беше поверен животът на краля. Престижна, но смазваща отговорност, за която човек трябваше да се покаже достоен.

Бащата на Лорн беше учител по фехтовка на Ерклант II. Беше го придружавал във всички битки и когато времето на войните свърши, беше останал завинаги при него. Така че Лорн беше прекарал тук първите години от живота си; тук беше израснал при баща си и майка си; тук се беше връщал всяко лято през юношеството си. Точно тук беше обучен на трудния занаят на учител по фехтовка от баща си, като от двама им с Алан се лееше пот и кръв, но никога не се отказваха, независимо от умората и раните.

Накрая, тук беше обичал за пръв път.

Тя се казваше Наерис. Беше единствената, обожавана дъщеря на кралския ковач Рейк Вард. Като истинско момче беше споделяла игрите на Лорн и Алан, когато бяха деца. Когато се превърна в красива девойка, двете момчета се влюбиха в нея едновременно през едно лято и се опитаха да я съблазнят. Тя предпочете Алан, както толкова много след нея. С годините Лорн щеше да свикне с това. Алан умееше да говори добре, беше привлекателен, елегантен и изпълнен с жар. В него имаше нещо слънчево. Той заслепяваше. И това, което правеше така, че тълпите да го обожават, караше и жените рано или късно да падат в ръцете му. Никой не можеше да му устои дълго.

Това правило беше имало едно-единствено изключение — Алисия.

За миг Лорн остана мълчалив пред къщата на своето детство. В неговите очи това беше преди всичко къщата на баща му — къщата, в която учителят по фехтовка, останал вдовец, беше остарял сам и беше дочакал смъртта си.

Капаците на прозорците бяха затворени.

Лорн се опита да отвори вратата. Тя беше заключена, но се клатеше. Той я натисна с рамо, напъна я без много усилия и тя се отвори със скърцане пред него.

За миг се поколеба на прага, до него достигна миризма на застояло и на стара прах.

После влезе.

Едва виждаше в тъмнината. Но всичко тук му беше близко и като че ли нищо не беше помръднало, откакто…

Открай време.

Или поне от последния път, когато Лорн беше дошъл да види баща си, при връщането си от Сарм и Валанс, където беше отишъл да търси Алан. Разбира се, не можеше да каже нищо за своята мисия, нито за властта, която кешът имаше над един принц на Върховното кралство. Дори на баща си. Дори на кралския учител по фехтовка.

Два дни по-късно Норфолд поиска меча му и го арестува.

— Кой сте вие? — каза изведнъж женски глас зад гърба на Лорн. — И какво правите тук?

Лорн се обърна и веднага беше заслепен от светлината на фенер. Вдигна ръка, за да предпази очите си и обърна глава, като се мъчеше да гледа встрани.

— Предупреждавам ви, че ако повикам часовите, то ще е, за да приберат трупа ви! — заплаши младата жена, която стоеше на прага. — Отговаряйте!

По ботуши, панталон до коленете, риза и сако, тя поклащаше фенера в лявата си ръка, а в другата държеше меч.

— Нае? — каза Лорн. — Нае, ти ли си?

Младата жена се поколеба.

— Л… Лорн?

Вдигна фенера, който освети напълно лицето й и престана да заслепява Лорн. Той позна без никакво съмнение големите й черни очи и онзи храбър вид, нежната светлина в погледа й и дясната буза, разполовена от грозен белег.

Наерис.

— Да, Нае. Аз съм.

— Лорн!

Пусна меча и фенера и се хвърли в прегръдките му, дълго го притиска към себе си — едно слабо, твърдо тяло, което го смути. Не знаеше какво да прави с ръцете си, но накрая я прегърна.

Развълнувана, младата жена се мъчеше да намери думи.

— Това… това си ти, ти си… Аз… мислех, че…

— Бях освободен, Нае. Оневинен…

— Но как? — попита тя, като се отдръпна малко, за да го погледне в лицето. — Дори не знаехме дали си…

Усмихна се, очите й бяха пълни със сълзи.

— Бях повикан отново от Върховния крал — каза Лорн. — Аз…

Но Наерис го прекъсна:

— Не, не тук. Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Сега ще ни разкажеш всичко. Татко ще е много доволен да…

Изведнъж млъкна и стана сериозна.

— Какво — разтревожи се Лорн.

— Аз… съжалявам много, Лорн… За баща ти.

— Благодаря, Нае.

— Татко го намери, знаеш ли? Една сутрин… вече… вече беше много късно…

Очите на Наерис отново се замъглиха, но този път сълзите й не бяха от радост.

* * *

— Хайде, хлапе. Изпий още една чаша.

Лорн беше изгубил сметката, но сърце не му даваше да откаже. Впрочем Рейк Вард му сипа, без да чака и тъй като бутилката се изпразни, се обърна към дъщеря си.

— Иди да донесеш друга, Нае.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Не мислиш ли, че пихте достатъчно вече?

Старият ковач погледна дъщеря си със замъглен поглед.

— Ти знаеш ли, че все още си на възраст, на която можеш да изядеш един шамар?

— Не съм, и то отдавна. Освен това сигурно ще е първият, който ще ми удариш…

Рейк вдигна рамене и се наведе през масата, за да сподели с Лорн:

— Струва ми се, че изтървах възпитанието на дъщеря ми…

Лорн се усмихна и побутна пълната си чаша към Рейк.

— Тя е най-доброто, което сте направили.

— Мда — каза ковачът замислено, преди да смигне на дъщеря си, седнала в другия край на масата, малко встрани от двамата мъже.

С възрастта русите й коси, събрани на опашка, бяха започнали да посребряват, но опашката беше все така дълга и гъста. Навитите й ръкави позволяваха да се видят сините татуировки, които покриваха ръцете, гърдите и гърба й. Скандски татуировки, каквито носеше и майката на Лорн. Те бяха магически — ставаха червени и се променяха, когато този или тази, които пазеха, биваха понесени от вихъра на войната. Рейк беше сканд и ковач. Това означаваше, че умее да обработва аркана и можеше да изкове изключителни оръжия и доспехи.

— Той се бори докрай, знаеш ли? — каза изведнъж Рейк. — Баща ти. Докрай. Никога не повярва на обвиненията срещу теб. И когато беше осъден, направи всичко, всичко опита, за да… Но какво ли можеше да стори? Всички му обърнаха гръб. Дори Върховният крал, даваш ли си сметка?

Изруга.

— Всички, но не и вие двамата — възрази Лорн.

Ковачът размени поглед с дъщеря си и му се усмихна.

— Да. Без нас — съгласи се той с горчивина. — Така се промениха нещата… Ще ми се да можех да направя повече за теб, хлапе.

Лорн кимна.

— Зная.

Знаеше, че Рейк е искрен. Той беше сканд като майката му и Лорн в много отношения беше синът, който никога не бе имал. Обожаваше дъщеря си, но тя не беше син.

— Баща ти се беше заклел да ги накара да признаят невинността ти — продължи старият ковач, като впери мрачен поглед в празнотата. — Да предизвика втори процес за теб… Беше бесен. Не спеше. Почука на всички врати. На всички. Напразно — и това го изтощи. Озова се сам, силите му го напуснаха, без приятели и без пари. Но никога не се отказа… — въздъхна ковачът. — И после една сутрин, тъй като не беше отворил капаците на прозорците си, отидох да го видя. Вратата беше отворена. Беше седнал в креслото си пред камината. Мъртъв.

Лорн почувства студ и усети, че ръцете му треперят. Устата му пресъхна, някаква тежест смазваше гърдите му. Отначало помисли, че започва криза. Но това нямаше нищо общо с Тъмнината. Гневът и болката го обхващаха като пареща отрова, потекла във вените му.

С втренчен поглед той не можа да сдържи сълзите си.

— Къде е погребан?

— Тук — отговори Наерис. — В малкото гробище в квартала на мечовете.

— Какво? — възмути се Лорн. — Дори не в гробището в квартала на краля?

— Не — каза Рейк. — Не.

Пресуши на един дъх чашата на Лорн и като стана с по-малко затруднение, отколкото можеше да се помисли, каза:

— Чакай. Не мърдай.

Тръгна с тежка стъпка и излезе от кухнята, в която се бяха събрали, в задната част на къщата, която вече беше празна. Остави вратата отворена и изчезна през задния двор.

— Къде отива? — попита Лорн.

Наерис се плъзна по пейката, за да се приближи към него. Изсипа половината от своята чаша в чашата на Лорн и изпиха по глътка вино, преди да му отговори.

— У дома си.

— Как така?

— Той спи над своята ковачница — обясни тя.

— А ти?

— Тук. Но на тавана.

— Но защо?

Младата жена погледна Лорн в очите.

— Татко вече не е кралски ковач, Лорн. Изгубихме почти всичко. И никой не иска да ни отвори вратата си… Дори не би трябвало да сме тук, но татко не иска да напусне Цитаделата. Така че почти се крием. Без да знаем дали утре някой няма да дойде да ни изгони.

— А ковачницата?

— Угасена — каза Наерис, сякаш съобщаваше за нечия смърт.

Рейк Вард не беше обикновен ковач.

Той познаваше тайните на скандските военни ковачи и знаеше как да обработва аркана и стоманата, за да създава най-добрите възможни оръжия и доспехи. Когато беше станал кралски ковач, беше произнесъл клетва, която му забраняваше да кове за друг, освен за Върховния крал.

Лорн погледна празните бутилки на масата и разбра защо Рейк не се страхуваше, че ще навреди на ръката си, ако пийне малко повече от разумното.

— И всичко това, защото сте подкрепяли баща ми, нали?

— Да. Но не казвай нищо на татко — побърза да добави Наерис, като чу, че баща й се връща. — Знаеш го колко е горд. Той…

Рейк влезе, седна на мястото си и сложи на масата пред Лорн един меч, прибран в ножница.

— Вземи — каза той. — Това е твое.

Лорн взе меча, който беше познал веднага, и с усмивка на уста не устоя да не го извади от ножницата.

Никакво съмнение не беше възможно.

Това беше неговият меч, този, който Норфолд му поиска, когато го арестува. Беше му подарен от майка му, която, като всички скандски жени, беше воин. Мечът също беше скандски, освен че беше изработен превъзходно: острието беше тежко и широко, заострено само от едната страна, а дръжката във формата на кошница обгръщаше ръката. Страховито оръжие, което изискваше умение, за да боравиш с него.

— Накрая това беше всичко, което остана от баща ти — уточни старият скандски ковач. — Нямам представа как го беше получил.

— Благодаря — каза Лорн прегракнало. — Благодаря.

* * *

По-късно, след като се сбогува с Рейк и дъщеря му, Лорн срещна Хурст, който го чакаше на портата на квартала на оръжията.

— Как разбрахте къде да ме намерите? — попита той, докато сивият гвардеец изравняваше крачката си с неговата.

— Прозорците ви се охраняват.

— Следователно сте ме последвали и ме наблюдавате от самото начало.

— Пазя ви. Но да, от самото начало.

— Защо се показахте чак сега?

— Помислих си, че искате да останете сам.

Лорн се усмихна.

— Вие се подчинявате на странна логика, Хурст.

— Не, месир. Подчинявам се на заповеди.

— Знаехте ли, че някогашният ковач на Върховния крал още живее тук?

— Да. С дъщеря си. Всички го знаят. Или почти всички.

Замислен, Лорн кимна.

Вече беше решил да си отмъсти на тези, които го бяха предали.

Към този списък сега прибави и онези, които бяха изоставили близките му.