Пиер Певел
Рицарят (20)

Глава 17

След пожертването на Дракона-крал и бедствието, което последва, след поглъщането на провинция Елариас и раждането на Сграбчващото море, дълго след края на Последната война на мрака, Мъртвите земи останаха прокълнати и опустошени, подчинени на Тъмнината, която се просмукваше и в земята, и във водата, и в камъните и във вятъра.

„Хроники“ („Книга за Елариас“)

Напускайки Самаранд, Лорн не тръгна по долината на Ейрдър, която щеше да го отведе право в сърцето на Върховното кралство. Яздеше на запад, няколко дни пътува покрай морето на Градовете, после потегли на юг. Намерението му беше да прекоси провинция Исерн до Бренвост. После щеше да се качи на първия кораб, отплаващ към Лорианд, с който щеше да стигне до херцогствата Сарм и Валанс. Това не беше най-краткият път, нито пък най-лесният. Но Лорн знаеше, че го грози заплаха, и макар да беше отказал ескорта, който Алан му предлагаше, все пак му се струваше по-разумно да минава през по-заобиколни пътища. Освен това за него целта беше по-маловажна от пътуването, което смяташе да използва за размисъл. Дори не знаеше дали ще стигне до края, но това не го вълнуваше.

Болестта на краля, регентството на кралицата, отстъпването на Ангборн и лукавствата на Иргаард му бяха безразлични. Както и съмненията и тревогите на Алан. Както и Ирелис. И дори Тъмнината. Лорн вече не беше същият. Не чувстваше никакъв дълг към Върховното кралство, нито към Върховния крал. Искаше повече да няма нищо общо с никого. Жадуваше само за едно: да го оставят на мира. Искаше да пътува дълго и напълно сам, неузнаваем.

Искаше да забрави.

Да избяга.

И може би дори да се изгуби.

* * *

Провинция Исерн се простираше на изток от диви планини и на запад от Мъртвите земи. Тук-там имаше по някоя отдалечена ферма. Беше ценна само поради кралския път, свързващ Свободните градове с крайбрежието и с Бренвост — едно от най-богатите и посещавани пристанища на Сграбчващото море. Стоки и търговци всеки ден поемаха по този път, независимо от бандитите, които вилнееха, откакто Върховното кралство беше изтеглило — понеже не можеше да ги поддържа — войските, които пазеха областта. Сега все по-многобройни банди ограбваха пътниците, а после бързо намираха убежище в близките хълмове.

Сигурност имаше единствено в големите странноприемници по пътя. Напълно независими, те бяха укрепени и защитавани от наемници. В тях можеше да се спи и да се яде, а освен това да се смени коня, да се подкове отново или да се поправи колелото на каруцата. Всичко обаче беше много скъпо. Наемът на одър беше колкото за стая, а купа бульон струваше колкото дивеч. Но стените бяха високи, камъните здрави, а портите яки. Тук човек можеше да си отпочине и да се отпусне спокойно между два дни път, преминали в постоянна тревога. И толкова по-зле за тези, които нямаха средства или предпочитаха да си спестят парите.

Първите две нощи Лорн прекара под открито небе. Всеки път се отдалечаваше от пътя и се стараеше да намери закътано място, откъдето да не може да се види огъня, нито да се чуе коня. Спокойно можеше да си позволи няколко нощи в странноприемница. Предпочиташе обаче самотата и не се уморяваше да съзерцава Голямата мъглявина над себе си. Тази гледка ужасно му беше липсвала в Далрот. Освен това очите му реагираха на най-слабите светлини и той се наслаждаваше на детайли, които другите не различаваха. Всичко — най-малката звездичка, най-малката спирала, най-малкият млечен рояк — се появяваше пред очите му със съвършена отчетливост без тъмните му стъкла, сякаш беше станал по-приспособен, също като някои животни, към нощния, отколкото към дневния живот.

Вечерта на третия ден обаче Лорн се реши да си почине в една странноприемница. Мисълта да хапне сготвена храна и да спи в хубаво легло доста го изкушаваше. Може би дори щеше да остане един-два дни, но само ако можеше да наеме сам една спокойна стая. Конят му също имаше нужда от почивка, а и от нова подкова на предния десен крак — да прекара малко време в конюшнята щеше да му се отрази прекрасно.

Освен това по пътя беше преживял една малка криза в края на следобеда. Беше започнала с болки в ръката и в дланта. После дойдоха треперенето и началото на треската. За щастие, достатъчно беше Лорн да се съсредоточи и няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, за да спре кризата. Сега обаче предчувстваше следващата. По всичко личеше, че щеше да е скорошна и тежка. Предпочиташе да го връхлети на място, където някой можеше да му се притече на помощ и да се погрижи за него. Тази идея никак не го радваше. Да се съобразява с тези кризи, означаваше да признае властта, която Тъмнината имаше над него. Но знаеше, че засега трябваше да се съобразява с нея. Да се прави, че няма нищо, си беше чисто самоубийство. Тъмнината беше противник, с когото не можеше да не се съобразява.

* * *

Леко встрани от пътя, странноприемницата беше построена над река, чието течение задвижваше едно колело с перки. Дебелите й стени пазеха не само самата нея, но и конюшня, ковачница, плевник, цял заден двор, зеленчукова градина и няколко плодни дървета, фурна, мелница и параклис, посветен на Дракона-крал.

Веднага щом слезе от коня, Лорн го повери на слугата от конюшнята, после, като се освежи с вода от поилката, дискретно разгледа мястото. Странноприемницата беше оживена, приятна и уютна. И сигурно процъфтяваше, защото се строеше още една сграда, несъмнено предназначена да приюти още стаи. По стените стражите оглеждаха околността, а от време на време хвърляха и по един поглед вътре. Други пазеха портата. Лорн се запита колко ли струваха тези мъже. Времената бяха смутни и всеки, който носеше меч, можеше да стане наемник. Но присъствието на тези мъже разколебаваше бандитите да нападат. В крайна сметка, от тях не се искаше повече…

Лорн поиска стая само за себе си, което не зарадва особено ханджията, защото — като всички ханджии — той не даваше под наем стаи, а места във всяко легло. Всъщност беше му останало само едно голямо легло в една голяма стая — много приятна за почивка, чиито качества той надълго и нашироко похвали. Лорн нае и леглото, и стаята. Той плати веднага и това, прибавено към страховития му вид и към безстрастния поглед на тъмните му очила, окончателно убеди собственика да му даде ключа без повече приказки.

Тази вечер Лорн поиска топла баня и предпочете да вечеря сам в стаята си. Излезе само за да се убеди, че конят му е в добри ръце, след което подпря вратата с един стол, затвори капаците на прозорците и потъна в неспокоен сън. Не знаеше, че веднага го бяха познали и че в момента, когато заспиваше, един мъж препускаше с всички сили в нощта към щедрото възнаграждение, което му беше обещано.