Джоджо Мойс
След теб (25)

Двадесет и четвърта глава

Ето какво научих за родителството, без да съм станала истински родител. Каквото и да направиш, вероятно ще сбъркаш. Ако си жесток или строг, или пренебрежителен, вероятно ще оставиш белези върху отрочето си. Ако си любящ и грижовен, ако го окуражаваш и хвалиш дори и за най-малките постижения, като ставането навреме сутрин, да речем, или успешното въздържане от пушене цял ден — това го съсипва по различен начин. Научих също, че ако си де факто родител, всички тези неща важат и за теб, но без да имаш и в най-малка степен естествения авторитет, който би могъл да очакваш, когато храниш и се грижиш за друг човек.

Предвид всичко това, в един свободен ден просто натоварих Лили в колата и й заявих, че отиваме на обяд. Вероятно щях да объркам тотално нещата, казах си аз, но поне щяхме да сме заедно, за да ги понесем по-лесно.

Понеже Лили бе твърде заета с телефона си и със слушалки в ушите, минаха цели четиридесет минути, преди да погледне през прозореца. Намръщи се, когато подминахме една табела.

— Това не е пътят към твоите родители.

— Знам.

— Тогава къде отиваме?

— Казах ти. На обяд.

След като ме гледа вторачено достатъчно дълго, за да й стане ясно, че няма да кажа нищо повече, тя се загледа с присвити очи през прозореца.

— Господи, понякога си много дразнеща.

Половин час по-късно спряхме пред „Короната и Ордена на жартиерата“, хотел с червена тухлена фасада, разположен сред няколко декара паркова зона, на около двайсет минути южно от Оксфорд. Бях решила, че неутрална територия е за предпочитане. Лили слезе и тръшна демонстративно вратата, за да ми покаже, че още е подразнена.

Не й обърнах внимание, сложих си червило и влязох в ресторанта, като я оставих да ме последва.

Госпожа Трейнър вече беше на масата. Когато Лили я забеляза, леко изпъшка.

— Но защо правим това отново?

— Защото нещата се променят — отвърнах аз и я избутах напред.

— Лили! — Госпожа Трейнър стана, за да я поздрави. Очевидно бе ходила на фризьор и косата й отново бе добре подстригана и оформена със сешоар. Беше се гримирала леко и тези две неща в комбинация й връщаха облика на предишната госпожа Трейнър — самоуверена жена, която разбира, че външният вид е, ако не всичко, то поне в основата на нещата.

— Здравейте, госпожо Трейнър.

— Здрасти — измърмори Лили. Не протегна ръка, но се настани на мястото до мен.

Госпожа Трейнър го отбеляза, но й се усмихна леко, седна и даде знак на сервитьора.

— Този ресторант беше от любимите на баща ти — каза тя, докато разтваряше салфетката върху коленете си. — В редките случаи, когато успявах да го убедя да напусне Лондон, се срещахме точно тук. Храната е добра. Имат звезда на „Мишлен“.

Погледнах менюто — „ноазети от калкан с франджипан от миди и лангустини, пушени патешки гърди с тосканско черно зеле и израелски кускус“ — и мислено се помолих фактът, че госпожа Трейнър е предложила ресторанта, да означава, че тя ще плати.

— Изглежда ми малко претенциозно — каза Лили, без да вдига глава от менюто.

Погледнах госпожа Трейнър.

— Точно така казваше и Уил. Но храната е много вкусна. Мисля да си поръчам пъдпъдък.

— За мен — лаврак — поръча си Лили и затвори подвързаното с кожа меню.

Гледах втренчено листа пред мен. Нямаше и едно ястие, което да разпознавам. Какво беше брюква? Какво беше равиоли с костен мозък и морски копър? Зачудих се дали да не си поръчам сандвич.

— Готови ли сте да поръчате? — Сервитьорът се появи до мен.

Изчаках другите да кажат какво искат. И забелязах една дума, която разпознах от престоя си в Париж.

— Мога ли да поръчам „жу дьо бьоф“?

— С картофени ньоки и аспержи? Разбира се, госпожо.

Говеждо — помислих си. — Мога да хапна говеждо.

Разговаряхме за незначителни неща, докато изчакаме предястията си. Споделих с госпожа Трейнър, че още работя на летището, но има вероятност да ме повишат, и се опитах да го представя като положителна стъпка в кариерата си, вместо отчаяния зов за помощ, какъвто беше в действителност. Казах й, че Лили си е намерила работа, и когато чу какво върши Лили, госпожа Трейнър не потрепери от ужас, както тайничко се бях опасявала, а само кимна.

— Звучи доста разумно. Не е зле човек да си поизцапа ръцете, когато започва кариерата си.

— Няма никакви перспективи — твърдо каза Лили. — Освен ако не броим евентуалната възможност да работя на касата.

— Е, същото може да се каже и за разнасянето на вестници по домовете. Но баща ти го правеше цели две години, преди да завърши училище. Така човек се научава на трудова дисциплина.

— А и винаги има нужда от наденички в консерва — отбелязах аз.

— Наистина ли? — учуди се госпожа Трейнър и за миг изглеждаше отвратена.

Загледахме се, докато на съседната маса се настаняваха други клиенти — възрастна дама бе настанена на мястото си с много суетене и възклицания от страна на двама нейни близки мъже.

— Получихме албума — казах аз.

— О, чудесно! Не бях сигурна. Дали… хареса ли ви?

Лили колебливо я погледна.

— Много е хубав, благодаря — каза тя.

Госпожа Трейнър отпи глътка вода.

— Исках да ти покажа друга страна на Уил. Понякога имам чувството, че животът му е сведен до събитията около смъртта му. Просто исках да видиш, че той не беше само човекът от инвалидна количка. Да не го свързваш само с начина, по който настъпи смъртта му.

Последва кратко мълчание.

— Албумът е хубав, благодаря — повтори Лили.

Храната ни пристигна и Лили отново се умълча. Сервитьорите се навъртаха наоколо услужливо и допълваха чашите ни с вода дори ако нивото им спаднеше със сантиметър. Поднесоха табла с хлебчета, отнесоха я и отново я предложиха след пет минути. Ресторантът се напълни с хора като госпожа Трейнър: добре облечени, образовани хора, за които „ноазети от калкан“ беше стандартно обедно меню, а не потенциална мина в разговора. Госпожа Трейнър попита за родителите ми и се изказа топло за баща ми.

— Върши толкова добра работа за замъка.

— Сигурно е странно да не можете да се върнете — казах аз, а после потръпнах вътрешно, докато се чудех дали не съм нарушила някаква невидима граница.

Но госпожа Трейнър само се загледа в покривката пред нея.

— Така е — съгласи се тя и кимна, а усмивката й стана малко по-изкуствена. После пийна глътка вода.

Разговорът продължи по този начин по време на предястията (пушена сьомга за Лили, салата за госпожа Трейнър и за мен), с прекъсвания и рязко придвижване напред, както когато някой се учи тепърва да кара кола. С известно облекчение забелязах сервитьорът да се приближава с основните ни блюда. Усмивката ми обаче изчезна, когато сложи чинията пред мен. Това не приличаше на говеждо. Приличаше на меки кафяви дискове в гъст кафяв сос.

— Извинете — обърнах се към сервитьора. — Аз поръчах говеждо, нали?

Той ме изгледа за миг.

— Това е говеждо, госпожо.

И двамата се вторачихме в чинията ми.

— „Жу дьо бьоф“? — каза той. — Говежди бузи?

— Говежди бузи?

Двамата загледахме чинията и стомахът ми се обърна.

— О, разбира се — казах аз. — Аз… да. Говежди бузи. Благодаря.

Говежди бузи. Опасявах се да попитам от кой край на говедото са взети. Не бях сигурна кое ще е по-страшно.

Усмихнах се на госпожа Трейнър и се заех да гризвам по малко от ньоките.

Хранехме се в почти пълно мълчание. Двете с госпожа Трейнър бяхме изчерпали темите си за разговор. Лили се обаждаше рядко, а когато казваше нещо, почти винаги беше хапливо, сякаш провокираше баба си. Играеше си с храната като всеки намусен тийнейджър, когото са завели против волята му на официален обяд с възрастни. Аз хапвах дребни парченца, като се мъчех да заглуша гласа, който пищеше в ухото ми: Ядеш бузи! Истински бузи!

Накрая поръчахме кафе. След като сервитьорът се бе отдалечил, госпожа Трейнър махна салфетката от скута си и я остави върху масата.

— Не мога така повече.

Лили вдигна глава. Погледна първо мен, после отново госпожа Трейнър.

— Храната е много вкусна и е приятно да чуя за работата ви и всичко останало, но това няма да ни доведе доникъде, нали?

Зачудих се дали няма да си тръгне, дали Лили не я бе провокирала прекалено. Видях изненадата, изписана по лицето на Лили, и осъзнах, че и тя мисли същото. Но вместо това госпожа Трейнър побутна настрани чашата и чинийката си и се наведе напред към масата.

— Лили, не дойдох тук да те впечатля с хубав обяд. Дойдох да ти кажа, че съжалявам. Трудно е да се обясни в какво състояние бях в деня, когато се появи на прага ми, но онази несполучлива среща не беше по твоя вина и искам да ти се извиня, задето запознанството ти с тази част от твоето семейство беше толкова… неадекватно.

Сервитьорът се приближи с кафето, но госпожа Трейнър само вдигна ръка, без да се обръща.

— Бихте ли ни оставили за две минути, ако обичате?

Той бързо се отдалечи с таблата. Седях напълно неподвижно. Госпожа Трейнър, в чиито глас и изражение се таеше напрежение, си пое въздух.

— Лили, аз изгубих сина си — твоя баща — и ако трябва да съм откровена, вероятно го бях изгубила още преди да умре. Смъртта му ми отне всичко, върху което се градеше животът ми: ролята ми на майка, семейството ми, кариерата, дори вярата. Чувствах се така, сякаш съм потънала в черна дупка. Но когато открих, че той е имал дъщеря — че аз имам внучка, това ме накара да се замисля, че може би не всичко е загубено. — Тя преглътна. — Няма да кажа, че ти ми върна част от него, защото това няма да е честно спрямо теб. Ти си, както вече знам, напълно самостоятелна личност. Ти си съвсем нов човек, когото да обичам. Надявам се да ми дадеш втори шанс, Лили. Защото много бих искала не, по дяволите, бих била щастлива да бъдем заедно. Луиза ми е казвала, че имаш силен характер. Е, трябва да знаеш, че това е типично за семейството ни. Затова вероятно ще се караме понякога, както беше и с баща ти. Но в общи линии, дори и нищо друго да не излезе от днешния ден, трябва да знаеш едно.

Тя хвана ръката на Лили и я стисна здраво.

— Страшно много се радвам, че се запознах с теб. Ти промени всичко само с факта, че те има. Дъщеря ми, леля ти Джорджина, ще долети другия месец, за да се срещне с теб, и вече ме пита дали двете с теб не можем да идем в Сидни и да останем за известно време при нея. Имам писмо от нея до теб в чантата си.

Гласът й стана по-тих.

— Знам, че не можем да компенсираме факта, че баща ти го няма, и съзнавам, че аз не съм… ами още се мъча да си събера ума, вместо да… но, мислиш ли… дали… би ли намерила място в живота си за една баба с труден характер?

Лили я зяпна.

— Не би ли… опитала поне?

Гласът на госпожа Трейнър пресекна на последните думи.

Последва дълга тишина. Направо можех да чуя как бие сърцето ми. Лили ме погледна и сякаш след цяла вечност отново се обърна към госпожа Трейнър.

— Бихте ли… искате ли да ви дойда на гости?

— Ако искаш. Да, много бих се радвала.

— Кога?

— Кога можеш да дойдеш?

Никога не бях виждала Камила Трейнър извадена от равновесие, но в този момент лицето й се набръчка. Другата й ръка полека се плъзна над масата. След секунда колебание Лили я пое и двете стиснаха здраво пръсти над бялата ленена покривка, сякаш са оцелели след корабокрушение, докато сервитьорът стоеше с табла в ръце и не знаеше кога ще е безопасно да се приближи отново.

 

 

— Ще я върна утре следобед.

Стоях на паркинга, докато Лили се мотаеше край колата на госпожа Трейнър. Беше изяла два десерта — шоколадовия си лава кейк и моя (аз вече напълно бях изгубила апетит по това време), и сега небрежно оглеждаше колана на джинсите си.

— Дали е разумно? — Не бях сигурна към коя от двете задавах този въпрос. Съзнавах колко крехък е този сърдечен съюз, колко лесно можеше да пламне вражда и всичко да се обърка.

— Ще се справим.

— Не съм на работа утре, Луиза — викна Лили. — Братовчедът на Самир му помага в неделя.

Беше ми странно да ги оставя така, макар Лили да се усмихваше широко насреща ми. Исках да я предупредя, че не бива да пуши и да ругае, а може би и да предложа: „Какво ще кажете да го направим някой друг път?“, но Лили ми помаха и се качи на предната седалка до шофьорското място на голфа на госпожа Трейнър и повече не ме погледна.

Край. Нещата бяха извън контрола ми.

Госпожа Трейнър се обърна и също понечи да влезе в колата.

— Госпожо Трейнър? Може ли да ви попитам нещо?

Тя спря.

— Камила. Мисля, че с теб отдавна сме минали отвъд подобни формалности, нали?

— Камила. Говори ли изобщо с майката на Лили?

— О. Да, говорих. — Тя се наведе и отскубна дребна тревичка от цветната леха. — Казах й, че се надявам да прекарам доста време с Лили в бъдеще. И че напълно съзнавам, че в нейните очи аз не съм пример за майчинско поведение, но честно казано, никой от нас явно не е идеален в тази роля и би било редно и удачно тя да се замисли сериозно поне веднъж дали не е правилно да постави щастието на детето си над собственото си.

Челюстта ми май бе увиснала леко.

— „Редно и удачно“ е отлично казано — отроних аз, когато гласът ми се върна.

— Нали? — Тя се изправи. Леко веселие блесна в очите й. — Да. Точно така. Такива като Таня Хоутън-Милър не могат да ме уплашат. Мисля, че двете с Лили ще се погаждаме добре.

Понечих да тръгна към колата си, но този път госпожа Трейнър ме спря.

— Благодаря ти, Луиза.

Тя стисна лакътя ми.

— Аз не съм…

— Напротив. Ясно съзнавам, че трябва да ти благодаря за ужасно много неща. Надявам се някога да мога да направя нещо за теб.

— О, няма нужда. Аз съм добре.

Очите й се взряха изпитателно в моите и тя ми се усмихна леко. Червилото й, забелязах аз, беше перфектно.

— Добре, значи, ще ти се обадя утре по кое време ще върна Лили у дома.

Госпожа Трейнър пъхна чантата си под мишница и тръгна към колата си, където я чакаше Лили.

Загледах се след отдалечаващия се „Голф“, а после се обадих на Сам.

 

 

Един мишелов кръжеше лениво в лазурното небе над полето и огромните му криле изглеждаха неподвижни в искрящата синева. Бях предложила на Сам да му помогна да довърши зидането на стената, но бяхме сложили само един ред тухли (аз му подавах тухлите). Горещината бе толкова силна, че той бе предложил да изпием по една студена бира през почивката, а след това се бяхме излегнали в тревата за малко и се оказа, че не можем да станем повече. Бях му разказала за говеждите бузи и той се смя цяла минута, макар да полагаше усилия да се овладее, когато протестирах: „Ако ги бяха нарекли нещо различно…“ и „Това е все едно да ти кажат, че ядеш пилешко дупе или нещо подобно“. Сега двамата лежахме един до друг, слушахме песните на птиците и нежния шепот на тревата, гледахме как оранжевото слънце бавно се плъзга надолу към хоризонта и когато успявах да се абстрахирам от тревогите си дали Лили вече не е изтърсила някоя цветуща ругатня, аз си мислех, че животът не е съвсем лош.

— Понякога в такова време си мисля, че няма защо да си правя труда да строя къщата — обади се Сам. — Може просто да си лежа така в полето, докато остарея.

— Отличен план. — Дъвчех една тревичка. — Само дето дуелът с дъждовна вода няма да ти хареса чак толкова през януари.

Долових смеха му, който приличаше на ниско ръмжене.

Бях дошла при него направо от ресторанта, необяснимо разстроена от неочакваното отсъствие на Лили. Не исках да стоя сама в апартамента. Когато спрях пред портата в полето на Сам, останах да седя в колата с изключен двигател и се загледах в него. Изглеждаше напълно доволен в собствената си компания, слагаше вар върху всяка тухла, притискаше я към съседната, после бършеше потта от челото си и докато го гледах така, нещо в мен сякаш се отпусна. Не беше казал нищо за леката неловкост в последните ни няколко разговора и му бях благодарна за това.

Самотен облак се носеше из синьото небе. Сам премести крака си по-близо до моя. Неговите стъпала бяха двойно по-големи от моите.

— Чудя се дали госпожа Трейнър е извадила отново снимките си. Нали разбираш, за Лили.

— Снимки?

— В рамки. Казах ти. Нямаше нито една снимка на Уил онзи път, когато с Лили отидохме в дома й. Изненадах се, когато изпрати албума, защото се бях опасявала, че може да е унищожила всички.

Той мълчеше, мислеше.

— Странно е. Но като се замисля, и аз нямам никакви снимки на Уил в апартамента. Може би просто е нужно време да… да свикнеш да те гледат отново от снимките. На теб колко време ти трябваше, преди отново да сложиш снимката на сестра си до леглото?

— Никога не съм я махал. Харесва ми да я виждам там, особено така… както изглеждаше преди. — Той вдигна ръка над главата си. — Тя ми казваше всичко направо. Типично за всяка по-голяма сестра. Когато си мисля, че съм сбъркал нещо, поглеждам снимката и чувам гласа й. „Сам, голям си глупак, просто оправи нещата“. — Обърна лице към мен. — А и знаеш ли, за Джейк е добре да я вижда наоколо. Трябва да знае, че няма проблем да говори за нея.

— Може би и аз ще извадя поне една. Би било добре за Лили да има снимки на баща й в апартамента.

Кокошките бяха пуснати на свобода и на около метър-два от нас две от тях се търкаляха в пръстта, рошеха перата си и се въртяха, вдигайки облаче прахоляк. И сред домашните птици, оказа се, имаше различни характери. Имаше една много нахална кафява кокошка, друга — с благ характер и шарен гребен, а малката от породата „Бантам“ трябваше всяка вечер да я свалят от дървото и да я прибират за сън в кокошарника.

— Мислиш ли, че е добре да й пиша съобщение? Да питам как е?

— Кой?

— Лили.

— Остави ги. Ще се оправят.

— Знам, че си прав. Странно е. Гледах я в онзи ресторант и осъзнах, че прилича на него много повече, отколкото бях забелязала отначало. Мисля, че госпожа Трейнър, Камила, също го видя. Често се взираше в различни жестове и маниери на Лили, сякаш внезапно си бе спомнила, че и Уил правеше така. Например по някое време Лили повдигна едната си вежда и ние двете не можахме да откъснем очи от лицето й. Направи го точно като него.

— Е, какво ти се прави тази вечер?

— О… нямам специални желания. Ти избери. — Протегнах се и усетих как тревата ме гъделичка по врата. — Може просто да си лежа тук. Ако случайно по някое време паднеш нежно върху мен, няма да имам нищо против.

Очаквах да се засмее, но той не го направи.

— Тогава… искаш ли… да поговорим за нас?

— За нас?

Той прокара тревичка през зъбите си.

— Да. Мислех си… ами питах се какво според теб става тук.

— Звучи така, сякаш сме математическа задача.

— Просто се опитвам да предотвратя по-нататъшни недоразумения, Лу.

Гледах го как захвърля тревичката и взема нова.

— Мисля, че между нас всичко е наред — казах аз. — И нямам намерение повече да те обвинявам, че пренебрегваш детето си. Или че имаш цяла тълпа въображаеми приятелки.

— Но още не можеш да ми се довериш напълно.

Каза го нежно, но го почувствах като ритник.

Надигнах се на лакът, така че да го гледам отвисоко.

— Сега съм тук, нали? Ти си първият, на когото се обаждам в края на деня. Виждаме се, когато можем. Не бих нарекла това сдържаност и недоверие.

— Да. Виждаме се, правим секс, хапваме заедно.

— Мислех, че това е мечтаната връзка за всеки мъж.

— Аз не съм такъв, Лу.

Двамата се гледахме мълчаливо за около минута. Вече не се чувствах отпусната и спокойна. Бях объркана и настроена отбранително.

Той въздъхна.

— Не ме гледай така. Не искам да се женим или нещо подобно. Просто казвам… че никога не съм срещал жена, която да не иска да обсъждаме накъде вървят отношенията ни. — Засенчи очите си с длан и леко ги присви заради слънцето. — Няма проблем, ако не искаш връзката ни да е с перспектива. Е, добре, има проблем, но просто искам да имам някаква представа какво мислиш ти. Предполагам, че след като Елън почина, осъзнах колко кратък е животът. Не искам…

— Какво не искаш?

— Да си губя времето с нещо, което няма да стигне доникъде.

— Да си губиш времето?

— Лошо се изразих. Не ме бива в тези неща. — Той се надигна леко.

— Защо трябва да обсъждаме нещата? Забавно ни е заедно. Защо да не оставим нещата да следват естествения си ход и да видим какво ще излезе?

— Защото съм човек. Разбираш ли? И ми е достатъчно трудно да бъда с жена, която е влюбена в призрак, даже и без тя да се държи така, сякаш ме използва само за секс. — Той вдигна ръка и закри очите си. — Господи, не мога да повярвам, че го казах на глас.

Гласът ми, когато най-сетне се появи, леко пресекваше.

— Не съм влюбена в призрак.

Този път той не ме погледна. Седна и разтри лицето си.

— Тогава го остави да си иде, Лу.

Изправи се тромаво на крака и отиде към вагона, като ме остави да зяпам подире му.

 

 

Лили се появи на следващата вечер, леко изгоряла от слънцето. Влезе в апартамента, мина покрай кухненския бокс, където тъкмо изваждах чиниите от съдомиялната и се питах за петнайсети път дали да не се обадя на Сам, след което се тръшна на дивана. Докато аз стоях до плота и я гледах, тя само вдигна крака на малката масичка, взе дистанционното и включи телевизора.

— Е, как беше? — попитах след малко.

— Добре.

Изчаках за още нещо, готова да я видя как захвърля дистанционното или хуква навън от стаята, мърморейки: „Това семейство е просто невъзможно“, но тя само смени канала.

— Какво правихте?

— Нищо особено. Поговорихме си малко. Всъщност поработихме в градината. — Тя се обърна и облегна брадичка на ръцете си върху облегалката на дивана. — Хей, Лу. Имаме ли още от онази зърнена закуска с ядките? Умирам от глад.