Джоджо Мойс
След теб (8)

Седма глава

Усетих миризмата на кафе. Нужни ми бяха няколко секунди, докато реша защо в апартамента ми може да се носи аромат на кафе, и когато си отговорих, мигновено скочих от леглото, навличайки суитшърта в движение.

Тя седеше с кръстосани крака на дивана, пушеше и използваше единствената ми по-хубава чаша за пепелник. Телевизорът работеше — даваха някаква щура детска програма с ярко облечени и широко ухилени водещи — а на полицата над камината имаше две чаши от стиропор.

— О, здрасти. Онази вдясно е твоята — каза тя, като ми хвърли кратък поглед. — Не знаех какво обичаш, затова ти взех американско кафе.

Примигнах и подсмръкнах от цигарения дим. Прекосих стаята и отворих прозореца. Погледнах часовника.

— Толкова късно ли е?

— Да. Кафето може да е малко студено. Не знаех дали да те будя.

— Днес е почивният ми ден — казах аз и се пресегнах за кафето. Беше достатъчно топло. Отпих голяма глътка с удоволствие. После се загледах в чашата. — Чакай малко. Как го купи? Бях заключила вратата.

— Слязох по противопожарната стълба — отвърна тя. — Нямах пари, затова казах на човека в пекарната в кой апартамент съм и той каза, че може после да му ги платиш. О, дължиш му и за два сандвича с пушена сьомга и сирене.

— Така ли? — Искаше ми се да се разсърдя, но изведнъж усетих силен глад.

Тя проследи погледа ми.

— О, аз вече ги изядох. — Издуха кръгче дим в средата на стаята. — В хладилника ти няма почти нищо. Наистина е редно да си подредиш малко жилището.

Момичето от тази сутрин бе толкова различно от онази Лили, която бях прибрала от улицата предната вечер, че ми беше трудно да повярвам, че е същият човек. Върнах се в спалнята, за да се облека, заслушана в телевизионната програма и шляпането на босите й крака, докато си вземаше нещо за пиене от кухнята.

— Хей, слушай… Луиз. Може ли да ми дадеш малко пари назаем? — викна тя.

— Ако е, за да се напиеш до козирката, не.

Тя влезе в спалнята ми, без да чука. Вдигнах тениската си пред гърдите.

— О, и може ли да остана тук тази нощ?

— Трябва да говоря с майка ти, Лили.

— Защо?

— Трябва да разбера какво се случва.

Тя застана на вратата към стаята ми.

— Значи, не ми вярваш.

Направих й знак да се обърне, за да си сложа сутиена.

— Вярвам ти. Но така стават нещата. Ти искаш нещо от мен, а аз трябва да науча нещо повече за теб преди това.

Докато навличах тениската презглава, тя отново се върна.

— Щом така искаш. И без това трябва да си взема малко дрехи оттам.

— Защо? Къде живееш сега?

Тя се извърна, сякаш не ме беше чула, душейки мишницата си.

— Може ли да използвам душа ти? Направо воня.

 

 

Час по-късно вече бяхме в колата и отивахме към Сейнт Джонс Ууд. Направо бях изтощена, както от събитията от предната вечер, така и от странната енергия, която се излъчваше от седналата до мен Лили. Тя непрекъснато мърдаше на седалката, пушеше цигарите една след друга, а после мълчеше в толкова напрегната тишина, че направо можех да усетя бремето на мислите й.

— Е, кой беше онзи? Младежът от снощи? — Старателно гледах напред и гласът ми беше спокоен.

— Просто един тип.

— Каза ми, че ти е гадже.

— Значи, е такъв. — Гласът й бе станал отсечен, а лицето й бе сковано. Когато наближихме дома на родителите й, тя скръсти ръце пред гърдите си, а погледът й стана предизвикателен, сякаш вече водеше мълчалива битка. Беше ми любопитно дали не ме е излъгала за квартала, но тя махна да завия по една широка улица с дървета от двете страни и после да отбия в третата пресечка вляво, и се озовахме в място, типично за чужди дипломати или американски банкери, на улица, по която сякаш никой никога не минава. Спрях колата и се загледах през прозореца към високите измазани в бяло къщи, грижливо подрязаните зелени плетове, безупречно поддържаните саксии по первазите.

— Тук ли живееш?

Тя затръшна вратата зад себе си с такава сила, че малката ми кола се разтърси цялата.

— Не аз. Те живеят тук.

 

 

Отключи си и аз я последвах смутено, чувствайки се като натрапник. Озовахме се в просторно фоайе с висок таван, паркет на пода и огромно позлатено огледало на стената, с куп снежнобели покани, закачени на рамката му. Ваза с красиво аранжирани цветя беше поставена на малка старинна масичка. Въздухът бе наситен с уханието им.

От горе някъде се чу шум и врява, май някакви детски гласове — трудно беше да се прецени.

— Природените ми братя — небрежно поясни Лили и тръгна навътре, явно очаквайки да я последвам. Кухнята беше огромна, в модерно сиво, с безкраен на пръв поглед мраморен плот в бледокафяво. Всичко тук говореше за много пари — от дизайнерския тостер до кафемашината, която беше достатъчно сложна и голяма, че да е на мястото си в изискано миланско кафене. Лили отвори хладилника и погледна вътре, след което най-накрая извади кутия с прясно нарязани парчета ананас, които започна да яде с пръсти.

— Лили?

Глас от горния етаж, тревожен, женски.

— Лили, ти ли си? — Звук от стъпки, които бързаха надолу.

Лили само вдигна очи към тавана.

На вратата застана руса жена. Тя се вторачи в мен, после в Лили, която тъкмо пъхаше нехайно парче ананас в устата си. Отиде и грабна кутията от ръцете й.

— Къде, по дяволите, беше? От училището направо не са на себе си. Татко ти обикаля из квартала. Мислехме, че може да са те убили! Къде беше?

— Не ми е татко.

— Не ми се прави на много умна, госпожице. Не може просто да се върнеш тук, сякаш нищо не е станало! Имаш ли някаква представа какви тревоги ни причини? Будувах заради брат ти през половината нощ, а после не можах да спя от притеснения какво може да ти се е случило. Наложи се да отменя гостуването при баба Хоутън, защото не знаехме къде си.

Лили я изгледа хладно.

— Не разбирам защо си се притеснила. Обикновено не те е грижа къде съм.

Жената застина от гняв. Беше слаба, от онези фигури, които се постигат с постоянни диети или строг тренировъчен режим; косата й беше скъпо подстригана и боядисана, така че да не си личи намесата на специалиста, и носеше дизайнерски джинси. Но лицето й, въпреки скъпия тен, я издаваше: изглеждаше изтощена.

Тя се нахвърли върху мен:

— При теб ли спи?

— Ами да, но…

Тя ме изгледа от глава до пети и явно реши, че не е очарована от видяното.

— Знаеш ли какви неприятности ни причиняваш? Имаш ли представа на колко години е? Какво, по дяволите, изобщо правиш с толкова младо момиче? Ти си поне, на колко, на трийсет?

— Всъщност аз…

— Затова ли е всичко? — попита тя дъщеря си. — Да не би да имаш връзка с тази жена?

— О, мамо, млъкни. — Лили отново бе взела кутията с ананас и ровеше в нея с показалец. — Не е каквото си мислиш. Не е тя причината. — Пъхна парче ананас в устата си и помълча, докато сдъвче или заради драматичния ефект, преди да продължи. — Тя е жената, която се е грижила за баща ми. Истинският ми баща.

 

 

Таня Хоутън-Милър седеше, облегната на безбройните възглавнички на кремавия си диван, и разбъркваше кафето си. Аз се бях настанила на ръба на дивана отсреща и гледах огромните френски ароматни свещи и артистично подредените списания за луксозен интериор. Леко се притеснявах, че ако седна назад като нея, кафето ми ще се излее в скута.

— Как се запозна с дъщеря ми? — уморено попита тя. На безименния й пръст се мъдреха два от най-големите диаманти, които бях виждала.

— Не съм се запознавала с нея. Появи се в апартамента ми. Нямах представа коя е.

Тя осмисли това за минута.

— Ти си се грижила за Уил Трейнър.

— Да. До смъртта му.

Настана кратка пауза, докато и двете гледахме в тавана — нещо се беше разбило над главите ни.

— Синовете ми… — Тя въздъхна. — Имат поведенчески проблеми.

— Те са синове на…?

— Не са на Уил, ако това искаш да знаеш.

Настана тишина. Доколкото можеше да се каже така при бесните викове, които се чуваха от горния етаж. Ново тупване, след което настана зловещо мълчание.

— Госпожо Хоутън-Милър — обадих се накрая. — Вярно ли е? Лили наистина ли е дъщеря на Уил?

Тя леко вирна брадичка.

— Да.

Внезапно цялата изтръпнах и оставих чашата кафе на масата.

— Не разбирам. Не знам как…

— Много е просто. Двамата с Уил бяхме заедно през последната година в университета. Бях лудо влюбена в него, разбира се. Всички бяха. Макар че трябва да отбележа, че чувствата ми съвсем не бяха едностранни, ако ме разбираш. — Тя се усмихна лекичко и изчака, сякаш трябваше да кажа нещо.

Не можех. Как е възможно Уил да не ми е казал, че има дъщеря? След всичко, през което бяхме минали заедно?

Таня продължи да разказва с провлачения си глас:

— Както и да е. Бяхме идеалната двойка на випуска. Ходехме по балове, спортни състезания, уикенди в провинцията, знаеш за какво говоря. Двамата с Уил… бяхме навсякъде заедно. — Разказваше така, сякаш спомените бяха още пресни в съзнанието й, сякаш непрекъснато се е връщала към тях в мислите си. — После, на Бала на основателите, се наложи да си тръгна, за да помогна на една приятелка, която се беше забъркала в неприятности, а когато се върнах, Уил го нямаше. Чаках го часове наред, докато всички коли дойдоха и прибраха всички останали, и накрая дойде едно момиче, което дори не познавах много добре, и ми каза, че Уил си е тръгнал със Стефани Лудън. Ти не я познаваш, но тя открай време му беше хвърлила око. Отначало не повярвах, но въпреки това отидох с колата до къщата й и ето че в пет сутринта той излезе и двамата се зацелуваха на прага, сякаш не ги е грижа кой ще ги види. Слязох от колата и му потърсих обяснение, а той дори нямаше доблестта да се засрами. Каза ми, че нямало защо да се вълнуваме прекалено, след като и двамата сме знаели, че едва ли ще останем заедно след университета. А после, разбира се, завършихме, което, честно казано, беше истинско облекчение, защото кой би искал да е момичето, което Уил Трейнър е зарязал? Но ми беше много трудно да забравя, защото всичко бе приключило така внезапно. След като се разделихме и той започна работа в Ситито, му писах с молба да се видим на по питие, за да разбера къде, за бога, сме сбъркали. Защото, доколкото ми беше известно, двамата бяхме щастливи заедно, нали? А той само накара секретарката си да ми прати… бележка, в която обясняваше, че графикът на Уил бил ужасно натоварен и нямал време точно сега, но ми желаел всичко най-добро. Всичко най-добро. — Тя направи гримаса.

Аз потръпнах вътрешно. Колкото и да не ми се щеше да вярвам на историята й, този образ на Уил беше ужасяващо достоверен. Самият Уил бе гледал с кристална яснота на по-раншния си живот и бе признавал колко зле се е отнасял с жените, когато е бил по-млад. Точните му думи бяха: „Бях пълен задник“.

Таня продължаваше да говори.

— И тогава, около два месеца по-късно, открих, че съм бременна. И вече беше ужасно късно, защото цикълът ми винаги е бил непостоянен и не бях разбрала, че вече съм пропуснала два. Затова реших да задържа бебето. Но… — Сега отново вдигна брадичка, сякаш да се защити. — Нямаше нужда да му казвам. Не и след всичко, което беше казал и направил.

Кафето ми бе изстинало.

— Нямало е смисъл да му кажете?

— Той направо ми беше заявил, че не иска да има нищо общо с мен. Щеше да си помисли, че съм го направила нарочно, за да го задържа или нещо подобно.

Стоях с отворена уста. После я затворих.

— Но не… не смятате ли, госпожо Хоутън-Милър, че той е имал право да знае? Не мислите ли, че би искал да види детето си? Независимо какво е станало между вас двамата?

Тя остави чашата си.

— Тя е на шестнайсет — казах аз. — Била е на четиринайсет или петнайсет, когато той почина. Това е ужасно дълго…

— Тогава вече си имаше Франсис. Той й беше баща. И беше много добър с нея. Бяхме семейство. Ние сме семейство.

— Не разбирам…

— Уил не заслужаваше да знае за нея.

Думите замръзнаха помежду ни.

— Той беше негодник. Ясно? Уил Трейнър беше егоистичен задник. — Тя отметна кичур коса от лицето си. — Очевидно е, че не знаех какво се е случило с него. Това бе абсолютен шок за мен. Но откровено мога да кажа, че не би имало никакво значение.

Отне ми минутка, докато си върна гласа.

— Щеше да има огромно значение. За него.

Тя ме изгледа рязко.

— Уил се самоуби — казах аз и гласът ми леко пресекна. — Уил отне живота си, защото не виждаше причина да продължава напред. Ако знаеше, че има дъщеря…

Тя се изправи.

— О, не. Не ми прехвърляй това бреме, госпожице. Няма да нося отговорността за самоубийството на този човек. Да не мислиш, че животът ми не е достатъчно сложен? Да не си посмяла да стоиш тук и да ме съдиш. Ако имаше да се справяш с половината от онова, което е на главата ми… Не. Уил Трейнър беше ужасен човек.

— Уил Трейнър беше най-прекрасният човек, когото съм срещала.

Тя бавно ме огледа от горе надолу.

— Да. Предполагам, че вероятно е така.

Сигурно никога през живота си не съм изпитвала толкова внезапна неприязън към когото и да било.

Станах да си вървя и в тишината отекна глас:

— Значи, баща ми наистина не е знаел за мен.

Лили стоеше напълно неподвижно на прага. Таня Хоутън-Милър пребледня. После се окопити.

— Спестявах ти болката, Лили. Познавах много добре Уил и не бях готова да подложа и двете ни на унижението да се опитваме да го убедим да бъде част от връзка, която не би желал. — Тя приглади косата си. — И е крайно време да престанеш с този отвратителен навик да подслушваш. Някой ден горчиво ще съжаляваш.

Не можех да слушам повече. Тръгнах към вратата в момента, в който едно момче се развика горе. Пластмасово камионче политна от стълбите и се разби на парчета някъде долу. Тревожно лице — филипинско — ме погледна над парапета. Продължих да слизам по стълбите.

— Къде отиваш?

— Съжалявам, Лили. С теб… вероятно ще говорим друг път.

— Но ти не ми каза почти нищо за баща ми.

— Той не ти е баща — обади се Таня Хоутън-Милър. — Франсис е направил за теб много повече, отколкото Уил някога би направил.

— Франсис не ми е баща — викна силно Лили.

Последва нов трясък горе и женски глас, който викаше на непознат за мен език. Автомат играчка стреляше с металически откоси. Таня вдигна ръце към главата си.

— Не мога да се справя с това. Просто не мога да го понеса.

Лили ме настигна до вратата.

— Мога ли да остана при теб?

— Какво?

— В апартамента ти? Не мога да остана тук.

— Лили, не мисля…

— Само за тази нощ. Моля те.

— О, нямам нищо против. Нека остане при теб ден-два. Очарователна компания е. — Таня махна с ръка. — Любезна, услужлива, мила. Истинска мечта! — Лицето й стана студено. — Да видим как ще се оправите. Знаеш ли, че тя пие? И пуши в къщата? И че е била отстранена от училище? Каза ли ти всичко това?

Лили изглеждаше леко отегчена, сякаш го бе чувала милион пъти.

— Дори не си даде труд да се яви на изпитите. Направихме всичко възможно за нея. Психолози, най-добрите училища, частни преподаватели. Франсис се отнася към нея така, сякаш е негово собствено дете. А тя само ни трови живота. Съпругът ми е в много тежък период в банката сега, а и момчетата си имат проблеми, но тя не отстъпва и сантиметър. Винаги е била такава.

— Как би могла изобщо да знаеш? Била съм с детегледачки през половината от живота си. Когато се родиха момчетата, ти ме прати в пансион.

— Не можех да се справя с всички ви! Направих каквото можах!

— Направи каквото искаше, което беше да създадеш своето идеално семейство отначало, без мен. — Лили се обърна пак към мен. — Моля те? Само за малко? Обещавам да не ти се мотая в краката. Ще ти помагам.

Би трябвало да откажа. Знаех, че така е редно. Но бях толкова ядосана на тази жена. И поне веднъж си казах, че трябва да заместя Уил, да направя онова, което той би сторил.

— Добре — казах аз в мига, в който голяма лего играчка профуча край ухото ми и се разби на малки цветни парчета в краката ми. — Грабвай си нещата. Ще те чакам отвън.

 

 

Останалата част от деня мина като вихър. Изнесохме кашоните от втората спалня и ги натрупахме при мен, за да я превърнем в нейна стая. Поне вече не беше складово помещение. Сложихме щорите, които така и не бях намерила време да закача, донесохме лампа и допълнителното нощно шкафче от моята стая. Купих сгъваемо легло, което качихме заедно по стълбите, както и подвижна стойка със закачалки за дрехите й, нови завивки и чаршафи. На Лили явно й харесваше да има цел и никак не се притесняваше, че се пренася да живее с почти непозната. Гледах я как подрежда малкото си вещи в допълнителната спалня същата вечер и се почувствах леко тъжна. Колко ли нещастно бе това момиче, че да иска да напусне онзи лукс и да го замени с тясна стая със сгъваемо легло и разклатена закачалка за дрехи?

Сготвих спагети. Чувствах се малко странно, че има за кого другиго да готвя, после гледахме заедно телевизия. В осем и половина звънна телефонът й и тя помоли за лист и химикалка.

— Ето — каза тя, докато драскаше нещо. — Това е мобилният номер на майка ми. Иска да знае твоя номер и адреса. За спешни случаи.

За миг се запитах колко ли дълго ще се задържи тук според майка й.

 

 

В десет, изтощена, й казах, че си лягам. Тя още гледаше телевизия, седнала с кръстосани крака на дивана, и си пишеше с някого на малкия си лаптоп.

— Не стой до късно, става ли? — Прозвуча кухо от устата ми, сякаш само се преструвах на възрастен човек.

Очите й останаха залепени за телевизора.

— Лили?

Вдигна поглед, сякаш едва сега забелязваше, че съм в стаята.

— О, да, канех се да ти кажа нещо. Бях там.

— Къде?

— На покрива. Когато падна. Аз повиках линейката.

Внезапно видях лицето й, големите очи, бледата кожа в мрака.

— Но какво си правила там горе?

— Намерих адреса ти. След като всички вкъщи бяха изперкали, просто исках да разбера коя си, преди да се опитам да говоря с теб. Видях, че мога да се покатеря догоре по аварийната стълба и че в апартамента ти свети. Просто чаках всъщност. Но когато се качи горе и почна да вървиш по ръба, си казах, че ако се обадя, сигурно ще те подплаша.

— Което и стана.

— Да. Не беше нарочно. Мислех си, че съм те убила.

Тя се разсмя притеснено.

Останахме така близо минута.

— Всички мислят, че съм скочила.

Лицето й рязко се извърна към мен.

— Така ли?

— Да.

Тя се замисли над това.

— Заради случилото се с баща ми ли?

— Да.

— Липсва ли ти той?

— Всеки божи ден.

Тя помълча. Накрая каза:

— Кога е следващият ти почивен ден?

— Неделя. Защо? — попитах, докато с мъка събирах мислите си.

— Може ли да идем в твоя роден град?

— Искаш да идеш в Стортфолд?

— Искам да видя къде е живял.