Джоджо Мойс
След теб (21)

Двадесета глава

— Какво е направила?

В мълчанието на госпожа Трейнър долових неверие и вероятно (може би все пак бях свръхчувствителна) слабо ехо от мисълта, че не бях успяла да опазя и последното, което имаше.

— Опита ли да й се обадиш?

— Не ми вдига телефона.

— И не се е свързала с родителите си?

Затворих очи. Страхувах се от този разговор.

— Правила го е и преди явно. Госпожа Хоутън-Милър е убедена, че Лили ще се появи всеки момент.

Госпожа Трейнър обмисли чутото.

— Но ти не си.

— Нещо не е наред, госпожо Трейнър. Знам, че не съм родител, но просто… — Думите ми заглъхнаха. — Както и да е. Предпочитам да правя нещо, вместо само да чакам, затова ще изляза да обикалям улиците и да я търся. Само исках да знаете какво се случва в действителност.

Госпожа Трейнър помълча за миг. А после каза с овладян, но особено решителен тон:

— Луиза, преди да тръгнеш, би ли ми дала номера на госпожа Хоутън-Милър?

 

 

Обадих се в работата, че съм болна, като мимоходом отбелязах, че хладното „разбирам“ на Ричард Пърсивал бе по-зловещо, отколкото предишните му шумни възражения. Разпечатах снимки — една от профилните снимките — на Лили във Фейсбук и едно от селфитата, което беше направила на двете ни. Прекарах сутринта в обикаляне на Централен Лондон. Паркирах на тротоара, оставях колата с мигащи аварийни светлини и набързо влизах в барове, заведения за бързо хранене, нощни клубове, където чистачите, работещи в мрачните и задушни помещения, се взираха в мен с подозрение.

Виждали ли сте това момиче?

Кой пита?

Виждали ли сте това момиче?

От полицията ли си? Не искам неприятности.

Някои явно смятаха за особено забавно да ме залъгват известно време: О, това момиче! С кестенява коса? Да, как й беше името?… Нее. Никога не съм я виждал. Изглежда, никой не беше я виждал. И колкото повече се отдалечавах от центъра, толкова по-безнадеждно ми се струваше търсенето. Какво по-добро място да изчезнеш от Лондон?

Оживен метрополис, в който можеш да се скриеш в милиони входове, да се смесиш с тълпи, които никога не свършват. Гледах високите небостъргачи и се чудех дали в този момент не се е излегнала на нечий диван по пижама. Лили се запознаваше лесно с хората и не се притесняваше да помоли за каквото и да било — можеше да е при кого ли не.

И все пак.

Не бях съвсем сигурна какво ме подтикваше да продължавам. Може би неизреченият ми гняв към Таня Хоутън-Милър и нейното полуродителство; може би вината, която изпитвах заради това, че не бях направила същите неща, за които критикувах Таня. Може би защото знаех твърде добре колко уязвимо е едно младо момиче.

Но мисля, че го правех най-вече заради Уил. Обикалях пеша, шофирах и пак тръгвах пеша, задавах въпроси и водех безкрайни мислени диалози с него, докато бедрото ме заболя ужасно и седнах в колата си, за да хапна студени и омекнали сандвичи и евтин шоколад, както и да преглътна няколко болкоуспокояващи, преди да тръгна отново.

Къде би отишла тя, Уил?

Какво би направила?

И за пореден път: Съжалявам. Разочаровах те.

 

 

Нещо ново? — попитах Сам със SMS. Чувствах се странно да говоря с него, докато в същото време водех мислени разговори с Уил, беше един вид изневяра. Само не бях много сигурна на кого изневерявам.

Не. Обадих се във всички поделения на Спешна помощ в Лондон. А при теб?

Малко съм уморена.

Бедрото ли?

Няколко нурофена ще ме оправят.

Искаш ли да се отбия след смяната?

Мисля, че трябва да продължа да я търся.

Не отивай на място, където аз не бих отишъл. Х

Много смешно. Ххх

— Проверихте ли в болниците? — Сестра ми се обади от колежа в петнайсетминутната почивка между лекциите на тема: „Променящото се лице на данъчните приходи“ и „Данък добавена стойност: Европейската перспектива“.

— Сам каза, че няма пациент с нейното име в никоя от големите болници. Накарал е всичките си познати да я търсят. — Погледнах през рамо, докато говорех, сякаш очаквах да видя Лили да крачи в тълпата към мен.

— От колко време я търсите?

— Няколко дни. — Не й казах, че почти не съм спала. — Аз… хм… взех си отпуск.

— Знаех си! Знаех си, че ще ти докара неприятности. Шефът ти съгласи ли се да ти даде отпуск? Какво стана с онази другата работа, между другото? Онази в Ню Йорк? Яви ли се на интервю? Моля те, не ми казвай, че си забравила.

Трябваше ми минутка, за да се сетя за какво говори.

— О, онази. Да, получи се.

— Какво?

— Нейтън ми каза, че ще ми предложат работата.

„Уестминстър“ се пълнеше с туристи, мотаещи се край отрупани с британското знаме сергии, протегнали високо ръце с мобилни телефони и скъпи фотоапарати, за да заснемат извисяващите се сгради на Парламента. Видях един пътен полицай да идва към мен и се зачудих дали някоя антитерористична разпоредба не забранява паркирането точно там, където бях спряла. Вдигнах ръка, за да му дам знак, че тръгвам.

От другата страна на телефонната връзка настъпи тишина.

— Чакай малко… нали не искаш да кажеш, че…

— Дори не мога да мисля за това сега, Трина. Лили изчезна. Трябва да я намеря.

— Луиза? Чуй ме за една минута. Трябва да приемеш тази работа.

— Какво?

— Това е възможност, която получаваш веднъж в живота. Имаш ли изобщо представа какво бих дала аз, за да имам шанса да се преместя в Ню Йорк… с гарантирана работа при това? Място за живеене? А ти не можеш да мислиш за това в момента?

— Не е толкова просто.

Пътният полицай определено идваше към мен.

— О, мили боже. Това е. Именно това се опитвах да ти кажа. Всеки път, когато имаш възможност да продължиш нататък, ти просто саботираш собственото си бъдеще. Сякаш… сякаш в действителност не искаш да продължиш.

— Лили е изчезнала, Трина.

— Шестнайсетгодишно момиче, което едва познаваш, с двама родители и поне двама баба и дядо се е запиляло някъде за няколко дни, както е правило и преди. Както правят понякога тийнейджърите. И ти си готова да използваш това като извинение да отхвърлиш най-голямата възможност, която някога ще ти се предостави? Господи. Ти даже не искаш да заминеш, нали?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Много по-лесно ти е да си стоиш на онази жалка и мизерна работа и да се оплакваш от нея. По-лесно е да си седиш на едно място, да не поемаш рискове и да се правиш, че всичко, което ти се случва, е извън твоя контрол.

— Не мога да замина, докато се случва всичко това.

— Ти сама си отговорна за живота си, Лу. И въпреки това се държиш така, сякаш постоянно си връхлетяна от събития, на които не можеш да влияеш. Какво е това — вина? Да не би да смяташ, че дължиш нещо на Уил? Или е някакъв вид изкупление? Отказваш се от живота си, защото не си могла да спасиш неговия?

— Ти не разбираш.

— Напротив. Отлично разбирам. Дори по-добре, отколкото ти самата се разбираш. Дъщеря му не е твоя отговорност. И ако не заминеш за Ню Йорк — възможност, за която дори не ми се говори, защото направо ми идва да те убия — аз никога повече няма да ти проговоря. Никога.

Пътният полицай стоеше до прозореца ми. Свалих стъклото и направих универсалната физиономия, която всеки прави, докато сестра му е на телефона, и наистина съжалява, но не може просто да й затвори. Той само потупа часовника си и аз кимнах в съгласие.

— Това е, Лу. Помисли си. Лили не е твоя дъщеря.

Останах да зяпам в телефона си. Благодарих на пътния полицай, после вдигнах прозореца си. И в главата ми прозвуча една фраза: Той даже не ми беше истински баща.

Завих зад ъгъла, спрях до една бензиностанция и се зарових в опърпаната пътна карта, която се мотаеше под жабката, опитвайки се да си спомня името на улицата, която Лили бе споменала. „Паймур“, „Пайкръст“, Пайкрофт. Проследих с пръст разстоянието до Сейнт Джонс Ууд — дали това беше петнайсет минути пеша? Трябва да бе същото място.

 

 

Използвах телефона си да потърся в интернет фамилното му име заедно с това на улицата и готово. Номер петдесет и шест. Стомахът ми се сви от вълнение. Запалих мотора, включих рязко на скорост и отново потеглих.

Макар и отдалечени само на една миля, разликата между къщата на майката на Лили и тази на бившия й доведен баща нямаше как да е по-голяма.

Докато къщите на улицата на Хоутън-Милър бяха големи, с бяла мазилка или с червени тухлени стени, разделени от декоративни зелени плетове, и големи коли, които сякаш никога не се цапаха, улицата на Мартин Стийл изглеждаше определено непретенциозна, от онези двуетажни квартали в Лондон, в които цените на имотите скачаха стремглаво, но външният вид категорично отказваше да отрази тази промяна.

Минах бавно по нея, покрай коли, покрити с платнища и преобърнати кошчета за боклук, докато накрая намерих място за паркиране близо до малка викторианска къща, залепена за съседните такива, които се срещаха в дълги редици от еднакви сгради в цял Лондон. Загледах се в нея, забелязах белещата се боя по входната врата, детската лейка на стъпалата. Отправих мислена молба към небето тя да е тук. В безопасност зад тези стени.

Слязох от колата, заключих я и се качих по стълбите отпред.

Вътре се чуваше пиано, накъсани акорди, които се повтаряха безспир, приглушени гласове. Поколебах се само за миг, после натиснах звънеца и в отговор чух музиката да спира внезапно.

Стъпки в коридора, после вратата се отвори. Около четиридесетгодишен мъж с памучна карирана риза, джинси и набола брада застана на прага.

— Да?

— Питах се… Лили тук ли е?

— Лили?

Усмихнах се, протегнах ръка.

— Вие сте Мартин Стийл, нали?

Той ме изгледа за миг, преди да отговори.

— Може и да съм. А вие коя сте?

— Приятелка на Лили. Аз… опитвам се да се свържа с нея и разбрах, че може да е тук. Или може би знаете къде е.

Той се намръщи.

— Лили? Лили Милър?

— Да. Точно тя.

Той потърка брада, после хвърли поглед през рамо към коридора.

— Бихте ли изчакали за момент, ако обичате?

Влезе обратно вътре и го чух да дава указания на човека, който беше пред пианото. Когато се върна, вече звучеше гамата, колебливо отначало, после с повече увереност.

Мартин Стийл придърпа вратата зад гърба си и почти я затвори. Сведе глава за момент, сякаш се опитваше да осмисли въпроса ми.

— Съжалявам. Малко съм объркан. Вие сте приятелка на Лили Милър? И защо сте тук?

— Защото Лили ми каза, че е идвала да ви види. Вие сте… неин втори баща?

— Технически погледнато — не, но преди време бях.

— И сте музикант? Водели сте я на детска градина? И още поддържате връзка. Каза ми колко близо живеете. И че това адски дразни майка й.

Мартин ме изгледа с присвити очи.

— Госпожице…

— Кларк. Луиза Кларк.

— Госпожице Кларк. Луиза. Не съм виждал Лили Милър от петгодишна. Таня сметна, че ще бъде най-добре за всички, след като се разделихме, да прекъснем всякакви контакти.

Зяпнах го.

— Значи, казвате, че не е идвала тук?

Той се замисли за миг.

— Появи се веднъж преди няколко години, но моментът не беше подходящ. Тъкмо ни се беше родило бебе, а аз се опитвах да давам уроци, ами, честно казано, не можах да разбера какво точно иска тя от мен.

— Значи, не сте говорили с нея и не сте я виждали оттогава?

— Освен онзи път, не. Тя добре ли е? Да не се е забъркала в неприятности?

Вътре продължаваше да звучи пианото — до-ре-ми-фа-сол-ла-си-до; до-си-ла-сол-фа-ми-ре-до. Нагоре и надолу.

Махнах с ръка, вече слизах по стъпалата.

— Не. Всичко е наред. Сгрешила съм. Съжалявам, че ви обезпокоих.

 

 

Прекарах още една нощ в обикаляне из Лондон, пренебрегвайки обажданията на сестра ми и имейла на Ричард Пърсивал, маркиран като „Спешно“ и „Лично“. Шофирах, докато очите ми се зачервиха от блясъка на светлините, докато осъзнах, че обикалям места, на които вече съм била, и докато ми свършиха парите за бензин.

Прибрах се у дома малко след полунощ, като си казах, че ще си взема кредитната карта и ще изпия чаша чай, ще оставя очите ми да почиват половин час, после отново ще изляза навън. Свалих си обувките и си препекох филийка, която не можах да изям. Вместо това глътнах още две болкоуспокояващи таблетки и се облегнах на дивана, докато мислите ми препускаха във всички посоки. Какво пропусках? Трябваше да има някаква следа. Мозъкът ми бе замъглен от изтощение, а стомахът ми постоянно бе свит на топка от притеснение. Дали имаше вероятност да е някъде другаде, а не в Лондон?

Нямаше друг избор, реших накрая. Трябваше да уведомим полицията. По-добре да ни сметнат за глупави и прекалено загрижени, отколкото да рискуваме нещо да й се случи наистина. Полегнах и затворих очи за пет минути.

 

 

Три часа по-късно ме събуди телефонен звън. Скочих на крака със залитане, временно объркана къде точно се намирам. После погледнах светещия екран до мен и побързах да приема обаждането.

— Ало?

— При нас е.

— Какво?

— Сам е. Лили е при нас. Можеш ли да дойдеш?

 

 

Във вечерната блъсканица след загубата на футболен мач за Англия, сред ядосаните запалянковци и обичайните пиянски наранявания, никой не забелязал дребничката фигура, спяща на два стола в ъгъла, с дръпната върху лицето качулка на суитшърта.

Едва когато сестрата започнала да обикаля от човек на човек, за да провери кой е болен и кой просто чака свой приятел, някой събудил момичето и то си признало неохотно, че е там само защото вътре е топло и сухо, и безопасно.

Сестрата я разпитвала, когато Сам, който бил довел в болницата жена с дихателни проблеми, я забелязал пред гишето. Тихичко казал на сестрите да не я пускат да си тръгне и побързал да излезе и да ми се обади, преди Лили да разбере. Разказа ми всичко това, докато тичахме към приемната на Спешната помощ. Чакалнята най-после бе опустяла, децата с висока температура бяха приети в отделенията заедно с родителите си, пияниците бяха изпратени у дома да се наспят. Само пострадали при катастрофи и намушкани при сбивания се появяваха по това време на нощта.

— Дали са й да пие чай. Изглежда изтощена. Мисля, че е доволна, че не се налага да ходи никъде. — Сигурно съм изглеждала много притеснена, защото той побърза да добави: — Всичко е наред. Няма да я оставят да си тръгне.

Вече тичах по осветения от неонови лампи коридор, докато Сам крачеше бързо до мен. И ето че я видях, стори ми се някак по-дребна, отколкото преди, косата й бе сплъстена на рошава плитка, стискаше пластмасова чашка в ръце. До нея седеше сестра и преглеждаше купчина медицински папки, а когато ме видя и позна Сам, се усмихна топло и стана, за да отиде по задачи. Ноктите на Лили бяха черни от мръсотия, забелязах аз.

— Лили? — повиках я.

Тъмните й, уморени очи се вдигнаха към мен.

— Какво… какво е станало?

Тя ме погледна, после изгледа и Сам, а очите й бяха огромни и леко уплашени.

— Търсехме те навсякъде. Направо… Мили боже, Лили. Къде беше?

— Съжалявам — прошепна тя.

Поклатих глава, исках да й кажа, че това не е важно. Че нищо друго няма значение, освен факта, че е жива и здрава и че е тук.

Протегнах ръце. Тя ме погледна в очите, направи крачка напред и леко се сгуши в прегръдките ми. Аз я притиснах здраво и усетих как нейните тихи, разтърсващи ридания стават и мои. Единственото, което можех да направя, бе да благодаря на всички богове и да изрека мислено: Уил. Уил, намерихме я.