Джоджо Мойс
След теб (23)

Двадесет и втора глава

Пристигнах последна на сбирката на „Кръга на продължаващите“. Колата ми отново не искаше да запали и се наложи да чакам автобуса. Когато влязох, кутията с бисквити тъкмо се прибираше, което бе знак, че истинската работа за вечерта тепърва започва.

— Днес ще говорим за вярата в бъдещето — обяви Марк. Извиних се тихичко и седнах. — О, и днес разполагаме само с един час заради извънредна сбирка на скаутите. Съжалявам за това.

Марк огледа всеки със специалния си окуражителен поглед. Много държеше на този специален трик.

Понякога толкова дълго се взираше в мен, че почвах да се питам дали нещо не стърчи от ноздрата ми. Сведе очи, сякаш събираше мислите си — или може би обичаше да чете въвеждащите си думи от предварително подготвен сценарий.

— Когато някой ни бъде отнет, ние много трудно си правим планове. Понякога хората губят вярата си в бъдещето или стават суеверни.

— Аз си мислех, че ще умра — обади се Наташа.

— Ще умреш — подхвърли Уилям.

— Това не ни помага, Уилям — каза Марк.

— Не, честно, през първата година и половина след като Олаф умря, си мислех, че имам рак. Ходих при лекаря си поне десетина пъти, убедена, че съм развила рак. Тумор в мозъка, в панкреаса, в матката, дори и на малкия пръст.

— Няма такова нещо като рак на малкия пръст — каза Уилям.

— О, и откъде знаеш? — сопна се Наташа. — Имаш готов отговор за всичко, Уилям, но понякога трябва просто да си затваряш устата, знаеш ли? Много е досадно да те слушаме как правиш саркастични забележки за всичко, което някой сподели в тази група. Мислех, че имам рак на малкия пръст. Моят лекар ме прати на изследвания и се оказа, че нямам. Може да е било само ирационален страх, вярно, но няма нужда да осмиваш всичко, което казвам, защото, каквото и да си мислиш, ти не знаеш всичко, нали така?

Последва кратка тишина.

— Всъщност — обади се Уилям — работя в онкологично отделение.

— И все пак съм права — заяви тя след една кратка секунда. — Ти си непоносим. Нарочно дразниш хората. Истински трън в петата.

— Така е — съгласи се Уилям.

Наташа се загледа в пода. Или може би всички сведоха очи. Трудно ми беше да кажа, понеже и аз изучавах пода. Тя скри лице в ръцете си за момент, после го погледна.

— Не си такъв, Уилям. Съжалявам. Май просто имам лош ден. Не исках да ти се сопвам така.

— Но все пак не можеш да имаш рак на малкия пръст — настоя Уилям.

— И така… — подхвана Марк, докато всички се правехме, че не чуваме как Наташа ругае под нос — … питах се дали някой от вас е стигнал до момента, в който се замисля какъв ще е животът му след пет години. Къде се виждате? С какво се занимавате? Чувствате ли се комфортно да си представяте бъдещето си сега?

— Аз ще съм доволен, ако сърцето ми още има сили да бие — отбеляза Фред.

— Да не би от толкова много интернет секс да си го претоварил? — подхвърли Сунил.

— Пфу! — възкликна Фред. — Само пари, хвърлени на вятъра. В първия сайт цели две седмици писах имейли на една жена от Лисабон — много засукана мацка — и когато най-после й предложих да се видим за малко старомоден екшън, тя се опита да ми пробута апартамент във Флорида. А после един мъж с псевдоним Надарения Адонис ми прати лично съобщение, за да ме предупреди, че тя всъщност е еднокрак пуерториканец и се казва Рамирес.

— Ами другите сайтове, Фред?

— Единствената жена, която се съгласи да се видим, изглеждаше като пралеля ми Елси, която си носеше ключовете в гащите. Вярно, беше много мила и всичко останало, но горката женица беше толкова стара, че направо се изкушавах да проверя.

— Не се отказвай, Фред — каза Марк. — Може би просто търсиш на грешното място.

— Кое, ключовете ли? О, не. Окачвам си ги на вратата.

Дафни сподели, че би искала да се пенсионира и да заживее някъде в чужбина през следващите няколко години.

— Тук е студено. Болят ме ставите.

Лиан каза, че се надява да завърши магистърската си степен по философия. Останалите се спогледахме с безизразните погледи на хора, които не искат да си признаят, че всъщност са смятали, че работи в супермаркет. Или може би в кланица. Уилям се обади:

— Е, добре, Кант.

Никой не се засмя и когато той осъзна, че няма и да го направи тепърва, се облегна на стола си и може би само аз чух как Наташа измърморва: „Ха-ха“ като Нелсън от „Семейство Симпсън“.

Отначало Сунил не искаше да говори. После каза, че бил мислил за това и иска след пет години вече да е женен.

— Сякаш през изминалите две години съм се изключил от живота. Не исках да се сближавам с никого заради онова, което се случи. Какъв е смисълът да се сближаваш с човек, когото можеш да загубиш? Но един ден започнах да си мисля какво в действителност искам от живота и осъзнах, че искам да има човек, когото да обичам. Защото все някога трябва да продължим напред, нали? Трябва да имаме някакво бъдеще.

Това бе най-дългата реч на Сунил в която и да било сбирка, откакто бях започнала да идвам в тази група.

— Това е много положително, Сунил — отбеляза Марк. — Благодаря ти, че го сподели с нас.

Слушах как Джейк говори, че иска да учи в колеж и да се запише в курсове за аниматори, и се питах разсеяно къде ли ще бъде баща му. Дали още ще плаче за мъртвата си съпруга? Или ще свие щастливо гнездо с някоя по-млада? Подозирах второто. После се сетих за Сам и се зачудих дали случайно изтърваната ми реплика за връзката ни беше удачна. Зачудих се как другояче бих определила отношенията ни, ако не ги наричам „връзка“. Защото имаше връзки и връзки. И докато обмислях всичко това, осъзнах, че ако той ме попита, не бях сигурна в коя категория попадаме. Нямаше как да не се запитам дали напрежението в цялата история около издирването на Лили не е подействало като някакъв вид лепило, което ни е свързало по-здраво твърде бързо. Какво толкова общо имахме помежду си, освен падането ми от покрива?

Два дни преди това се бях отбила до Спешната помощ, за да изчакам Сам, и Дона постоя с мен до колата, за да си бъбрим, докато той си събере нещата.

— Не го разигравай.

Обърнах се, понеже не бях сигурна дали съм чула правилно.

Тя проследи с поглед как разтовариха една линейка, после потърка носа си.

— Той е свестен тип. Като за такава грамада. И много те харесва.

Не знаех какво да кажа.

— Истина е. Говори за теб. А той не говори за никого. Не му казвай, че съм ти казала. Аз просто… той е готин. Исках да го знаеш. — Изгледа ме с повдигната вежда, а после кимна, сякаш току-що бе установила нещо за себе си.

— Току-що забелязах. Не си с униформата на танцьорка — каза Дафни.

Наоколо се разнесе мърморене.

— Да не са те повишили?

Изтръгнаха ме от мислите ми.

— О, не. Уволниха ме.

— И къде работиш сега?

— Никъде. Засега.

— Но облеклото ти…

Бях с късата си черна рокля с бяла якичка.

— О, това ли? Просто рокля.

— Помислих си, че работиш в бар, където всички сервитьорки се обличат като секретарки. Или френски камериерки.

— Нямаш ли спиране, Фред?

— Ти не разбираш. На моите години фразата: „Използваш или губиш“ придобива особена актуалност. Може да са ми останали само двайсетина пъти, в които да ми стане.

— Някои от нас може изобщо да не са стигнали до двайсетина пъти.

Помълчахме, докато Фред и Дафни спрат да се подхилкват.

— А твоето бъдеще? Изглежда, всичко се променя за теб — отбеляза Марк.

— Ами… всъщност ми предложиха друга работа.

— Така ли? — Последва нестройно ръкопляскане, което ме накара да се изчервя.

— О, няма да приема работата, но няма значение. Имам усещането, че съм продължила напред, дори и само заради това, че получих предложението.

Уилям попита:

— И каква беше работата?

— Просто работа в Ню Йорк.

Всички ме зяпнаха.

— Получила си предложение за работа в Ню Йорк?

— Да.

— Платена работа?

— С осигурено жилище — добавих тихо.

— И няма да се налага да носиш онази противна лъскава зелена рокля?

— Едва ли униформата ми може да бъде основателна причина да емигрирам. — Засмях се. Никой друг не ме последва. — О, хайде, стига — възкликнах аз.

Всички продължаваха да ме зяпат. Лиан направо бе останала с леко отворена уста.

— Наистина ли Ню Йорк?

— Не знаете цялата история. Не мога да замина сега. Трябва да се погрижа за Лили.

— Дъщерята на бившия ти работодател. — Джейк се мръщеше насреща ми.

— Е, беше много повече от мой работодател. Но, да.

— Тя няма ли си семейство, Луиза? — Дафни се наведе леко напред.

— Сложно е.

Останалите се спогледаха.

Марк остави бележника върху коленете си.

— Какво мислиш, че си научила от тези наши сбирки, Луиза?

 

 

Бях получила пакета от Ню Йорк: купчинка документи заедно с имиграционни и здравни формуляри, както и официална покана на дебела кремава хартия, с която господин Леонард М. Гопник ми правеше официално предложение да работя за семейството му. Бях се заключила в банята, за да го прочета, после го прочетох отново, превърнах заплатата в английски лири, повъздишах малко и си обещах, че няма да проверявам адреса му в Гугъл.

След като намерих адреса в Гугъл, едва се сдържах да не легна на пода в поза на зародиш. Овладях се, изправих се и пуснах водата (в случай че Лили се чуди какво толкова правя вътре), измих си ръцете (по навик) и отнесох всичко в стаята си, където го напъхах в едно чекмедже под леглото и си казах, че никога повече няма да го поглеждам.

Онази вечер тя бе почукала на вратата ми малко преди полунощ.

Може ли да остана тук? Не искам да се прибирам при майка ми.

Можеш да останеш колкото поискаш.

Тя беше легнала до мен на леглото и се бе свила на малка топка. Гледах я как заспива, после придърпах завивката над нея.

Дъщерята на Уил имаше нужда от мен. Беше много просто. И каквото и да казваше сестра ми, аз му бях длъжница. Сега имах шанса да не се чувствам напълно безполезна. Можех все пак да направя нещо за него.

А онзи плик само доказваше, че съм човек, който може да получи прилично предложение за работа. Това беше напредък. Имах приятели, нещо като гадже дори. Това също бе напредък.

Пренебрегнах пропуснатите обаждания на Нейтън и изтрих съобщенията на гласовата поща. Щях да му обясня всичко след ден-два. Може и да не бе кой знае какъв план, но по-добър нямаше как да съставя сега.

 

 

Сам трябваше да дойде малко след като аз се прибера във вторник. Изпрати ми съобщение към седем, че ще закъснее. Изпрати ново в осем и четвърт, че не е сигурен по кое време ще успее да мине. Аз се чувствах обезсърчена целия ден, борех се с апатията, която те обхваща, когато нямаш работа, за която да се приготвяш, тревожиш се как ще си платиш сметките и си затворен в апартамент с някой, който също няма къде да иде и когото не искаш да оставиш сам. В девет и половина на вратата се позвъни. На входа стоеше Сам — още в униформа. Отворих му да се качи и излязох в коридора, като затворих вратата зад гърба си. Той се показа на стълбите и тръгна по коридора към мен с наведена глава. Беше бледен от изтощение и излъчваше странна, тревожна енергия.

— Реших, че няма да дойдеш. Какво се случи? Добре ли си?

— Викат ме пред Дисциплинарната комисия.

— Какво?

— Един от екипите е забелязал линейката ми отпред в онази нощ, когато спипахме Гарсайд. Казали са на централата. Не можах да им дам задоволителен отговор защо сме били на адрес, който не е записан в системата.

— И какво стана?

— Измъкнах се с версията, че някой е изтичал навън и ни е помолил за помощ. И че се е оказало глупава шега. Дона ме подкрепи, слава богу. Но не останаха особено доволни.

— Не може да е чак толкова зле, нали?

— А една от сестрите в Спешното отделение попитала Лили откъде ме познава. И тя казала, че съм я прибрал до дома с линейката от някакъв нощен клуб.

Ръката ми инстинктивно се вдигна пред устата.

— Какво означава това?

— Разглеждат моя случай в профсъюза. Но ако отсъдят срещу мен, ще бъда отстранен от работа. Или още по-лошо.

Нова, дълбока бръчка се бе очертала между веждите му.

— Заради нас. Сам, много съжалявам.

Той поклати глава.

— Тя не е знаела.

Щях да пристъпя към него и да го прегърна, да обвия ръце около тялото му, да облегна лице до неговото. Но нещо ме спря: внезапно и неочаквано си представих Уил как извръща лице от мен, недосегаем в нещастието си. Поколебах се и секунда по-късно се пресегнах и докоснах ръката на Сам. Той сведе поглед към дланта ми, намръщи се леко и аз изпитах неловкото усещане, че знае какво е минало през главата ми преди миг.

— Винаги можеш да зарежеш работата и да си гледаш кокошките. Да си построиш къщата. — Чух гласа си, звучеше пресилено весело. — Имаш различни варианти! Човек като теб. Можеш да правиш каквото решиш!

Той се усмихна накриво, без веселието да стига до очите му. Продължаваше да се взира в ръката ми.

Останахме така в един дълъг неловък миг.

— По-добре да си вървя. О — възкликна той, подавайки ми един пакет. — Някой го беше оставил до вратата. Реших, че няма да се задържи дълго във входа ви.

— Влез, моля те. — Поех пакета от него с чувството, че съм го разочаровала. — Нека ти сготвя нещо ужасно. Ела.

— По-добре да се прибирам.

Тръгна си по коридора, преди да кажа каквото и да било друго.

 

 

Застанала до прозореца, го гледах как си тръгва, крачещ отривисто към мотоциклета, и отново усетих как над мен надвисва тъмен облак. Не се сближавай твърде много. А после си спомних съвета на Марк в края на последната ни сбирка: Разберете, че тъгуващият, тревожен мозък просто реагира на пиковете в нивата на кортизола. Напълно естествено е да се страхувате да се сближите с някого. Понякога имах усещането, че имам двама съветници, кацнали на раменете ми като в анимационен филм, и те постоянно спорят от двете страни на главата ми.

Във всекидневната Лили откъсна поглед от телевизора.

— Това Сам от Спешната помощ ли беше?

— Да.

Тя отново се загледа в екрана. После забеляза пакета.

— Какво е това?

— О, било във входа. Адресирано е до теб.

Тя го изгледа подозрително, сякаш още бе твърде чувствителна към възможността да бъде изненадана неприятно. После разгърна няколкото листа опаковъчна хартия и намери вътре албум с кожена подвързия, гравиран на корицата с надпис: „За Лили (Трейнър)“.

Отвори го бавно и ето че на първата страница, покрита с оризова хартия, имаше черно-бяла снимка на бебе. Под нея беше написано на ръка:

Баща ти тежеше четири килограма. Бях му адски ядосана, че е толкова голям, защото ми бяха казали, че ще имам хубаво малко бебе! Беше много сърдито бебе и месеци наред не знаех къде се намирам.

Възрастните дами пресичаха улицата, за да го погалят по бузките (той мразеше това, естествено).

Седнах до нея. Лили прелисти две страници и видяхме Уил в тъмносиня униформа на частно начално училище, с шапка на глава, намръщено гледащ към фотоапарата. В бележката под снимката пишеше:

Уил толкова мразеше тази шапка, че я скри в кучешката колиба. Втората „загуби“ в езерото. Третия път баща му заплаши, че ще му спре джобните, но той просто се зае да продава футболни картички, докато си възстанови сумата. Дори и от училището не можеха да го накарат да я носи — мисля, че всяка седмица го наказваха да остава след часовете, докато не стана на тринайсет.

Лили докосна лицето му на снимката.

— Изглеждала съм като него, когато съм била малка.

— Ами да — отбелязах аз, — той е твой баща.

Тя се усмихна лекичко, после обърна следващата страница.

— Виж. Погледни тук.

На следващата снимка той се усмихваше директно на фотографа — същата онази снимка от ски ваканция, която стоеше в спалнята му, когато се срещнахме за първи път. Загледах се в красивото му лице и познатата тъга отново ме обзе. А после неочаквано Лили се разсмя.

— Виж! Виж тази!

Уил, с лице, оцапано с кал, след ръгби мач, друга, на която беше облечен като дявол и скачаше от копа сено. Страница с лудории. Уил си прави шеги, смее се — реален, несъвършен, истински. Припомних си текста от брошурата, която Марк ми беше дал, след като пропуснах седмицата, посветена на идеализацията: „Важно е да не превръщате мъртвите в светци. Никой не може да крачи в сянката на светец“.

Исках да видиш баща си преди катастрофата.

Той беше изключително амбициозен и истински професионалист, вярно е, но аз помня и моментите, в които той се плъзгаше на стола си, смеейки се, или танцуваше с кучето, или пък се връщаше у дома целият в синини заради някакво абсурдно предизвикателство. Веднъж натика лицето на сестра си в сладкиша с крем и шери (снимката вдясно), защото тя му беше казала, че няма да посмее, и аз много исках да му се ядосам, защото ми бяха трябвали часове наред да го приготвя, но човек не можеше да се сърди на Уил дълго.

Не, не можеше. Лили прелистваше останалите снимки и бележките под тях. Този Уил, който изникваше от страниците, не беше просто два реда от вестник грижливо съчинен некролог, строга снимка за илюстрация на дълго продължаващ правен спор; беше мъж — жив, триизмерен. Гледах всяка една снимка, без да забелязвам как в гърлото ми се надигаха буца след буца и как ги преглъщам.

Малко картонче се плъзна и падна на пода. Вдигнах го и прочетох краткото послание.

— Тя иска да дойде да се види с теб.

Лили не откъсваше очи от албума.

— Какво мислиш, Лили? Готова ли си за това? Отначало тя не ме чу.

— Не мисля. Вярно, всичко това е много мило, но… — Атмосферата рязко се смени. Тя затвори кожената корица, сложи албума встрани на дивана и отново се загледа в телевизора. Няколко минути след това, без да каже и дума, тя се премести по-близо до мен и облегна глава на рамото ми.

 

 

Същата нощ, след като Лили си легна, писах на Нейтън:

Съжалявам. Не мога да приема. Дълго е за разказване, но при мен сега живее дъщерята на Уил, случиха се много неща и не мога просто да я оставя. Трябва да постъпя правилно.

Ще се опитам да ти обясня накратко…

Завърших с: Благодаря ти, че мислиш за мен.

Пратих имейл и на господин Гопник, с който му благодарих за предложението и споделих, че поради промяна в обстоятелствата, за мое съжаление, ми е невъзможно да приема работата. Исках да напиша нещо повече, но огромната топка, на която се бе свил стомахът ми, сякаш бе изцедила цялата ми енергия.

Изчаках близо час, но никой от двамата не отговори. Когато се върнах обратно в празната всекидневна, за да угася лампите, албумът със снимки го нямаше.