Джоджо Мойс
След теб (13)

Дванадесета глава

Писах на госпожа Трейнър. Не й казах за Лили, писах й само, че се надявам тя да е добре, че съм се върнала от пътешествията си и ще бъда наблизо след няколко седмици с една приятелка и много бих искала да се видим, ако е възможно. Почувствах се странно развълнувана, когато писмото падна в пощенската кутия.

Татко ми беше казал по телефона, че тя е напуснала Гранта Хаус само седмици след смъртта на Уил. Според него служителите в замъка били шокирани, но аз си спомних за времето, когато бях забелязала господин Трейнър навън с Дела, жената, от която щеше да има бебе, и се зачудих дали наистина са били чак толкова изненадани. В малкия град имаше малко тайни.

— Прие всичко много тежко — каза татко. — И веднага щом тя си тръгна, онази червенокосата моментално се нанесе в къщата. Веднага е видяла своя шанс. Приятен възрастен мъж, има собствена коса, голяма къща, няма да остане сам задълго, нали? Като стана дума, Лу… Ти… не би ли поговорила с майка си за подмишниците й? Скоро ще се налага да си плете плитки с тези дълги косми там.

Не спирах да мисля за госпожа Трейнър и се опитвах да си представя как ще реагира на новината за Лили. Спомнях си радостта и неверието по лицето на господин Трейнър при първата им среща. Дали Лили би помогнала да постихне болката й? Понякога гледах как Лили се смее на нещо по телевизията или просто гледа през прозореца, потънала в мислите си, и толкова ясно виждах в нея чертите на Уил — чистата линия на носа, почти славянските й скули, че направо забравях да дишам. (Тогава тя обикновено почваше да мърмори: „Престани да ме зяпаш като някоя луда, Луиза. Плашиш ме“.)

Лили се беше настанила у дома за две седмици. Таня Хоутън-Милър се беше обадила, за да каже, че заминават на семейна ваканция в Тоскана и че Лили не иска да отиде с тях: „Честно казано, в момента се държи така, че ако питаш мен, толкова по-добре. Просто ме изтощава.“

Казах й, че след като са сменили ключалката на входната врата и Лили почти не се прибира у дома, трудно би могла да изтощи когото и да било, освен ако не тропа по прозорците им и не хленчи навън. Последва кратко мълчание.

— Когато имаш свои деца, Луиза, може евентуално да получиш някаква представа за какво говоря.

О, козът на всички родители. Как бих могла изобщо да разбера? Предложи ми пари за издръжката на Лили, докато са в чужбина. Изпитах известно удоволствие от възможността да й кажа, че не бих си и помислила да ги приема, макар, честно казано, да ми струваше повече от очакваното да живее с мен. Лили, оказа се, не се задоволяваше с моите сандвичи със сирене или препечен хляб с боб за вечеря.

Искаше ми пари, а после се връщаше с ръчно направен хляб, екзотични плодове, гръцко кисело мляко, органично пилешко месо — все задължителни продукти за кухнята на средната класа. Спомних си къщата на Таня и как Лили стоеше пред огромния хладилник и небрежно лапаше големи парчета ананас.

— Между другото — попитах, — кой е Мартин?

Кратка пауза.

— Мартин е предишният ми партньор. Лили явно настоява да се вижда с него, макар да знае, че на мен не ми е приятно.

— Може ли да ми дадеш номера му? Искам да знам къде е. Нали разбираш, когато я няма у дома.

— Номерът на Мартин ли? Че откъде да имам аз номера на Мартин? — възмутено викна тя и телефонната линия прекъсна.

 

 

Нещо се бе променило, откакто срещнах Лили. Не беше само това, че се бях научила да понасям тийнейджърската бъркотия и разпиляност в почти празния си апартамент, всъщност бях започнала да харесвам това, че Лили бе влязла в живота ми. Харесваше ми, че има с кого да се храня, че можем да седим една до друга на дивана, да коментираме каквото дават по телевизията, и да се опитвам да запазя неутрално изражение като играч на покер, когато ми предложеше някакъв буламач, който сама бе забъркала. Е, откъде да знам, че трябва да се сварят картофите за картофената салата? Нали е салата, за бога.

На работа се заслушвах в бащите, които пожелаваха на децата си лека нощ по телефона, преди да заминат в командировка: „Слушай мама сега, Люк… Наистина ли?… Ти ли го направи? Какъв си умник само!“; и в споровете за попечителство, които се водеха с ръмжене: „Не, не съм казвал, че мога да го взема от училище в онзи ден. Знаеше, че ще бъда в Барселона… Да, бях… Не, не, ти просто не слушаш.“

Не можех да повярвам, че може да дадеш живот на някого, да го обичаш и да се грижиш за него и до шестнайсетия му рожден ден да си толкова вбесен, че да смениш ключалката на входната врата заради него. На шестнайсет са още деца, определено. Колкото и да се правеше на голяма, непрекъснато виждах детето в Лили. В нейните вълнения и внезапен ентусиазъм. В мръщенето и цупенето, в изпробването на различни прически пред огледалото в банята и мигновеното заспиване, на което бе способно само невинно дете.

Мислех си за сестра ми и безусловната й любов към Том. За родителите ми, които ни насърчаваха, тревожеха се и подкрепяха двете ни с Трина, макар и двете вече да бяхме възрастни хора. И в тези моменти усещах отсъствието на Уил в живота на Лили толкова остро, колкото и в своя собствен. Ти трябваше да си тук, Уил — казвах му безмълвно. — Тя се нуждае от теб.

Взех си почивен ден — кощунство според Ричард. („Върна се на работа преди пет седмици. Наистина не разбирам защо трябва да изчезваш отново.“) Усмихнах се, направих реверанс като послушна ирландска танцьорка и се прибрах у дома, където заварих Лили да боядисва една от стените във втората спалня в особено ярък оттенък на нефритенозелено.

— Ти каза, че искаш да я освежим — заяви тя, докато аз стоях със зяпнала уста. — Не се притеснявай. Сама платих боята.

— Е, добре — свалих перуката си и развързах връзките на обувките си, — гледай да свършиш до довечера, защото съм си взела почивен ден утре — заявих аз, след като си обух джинсите — и ще ти покажа някои от нещата, които баща ти харесваше.

Тя спря и по килима закапа зелена боя.

— Какви неща?

— Ще видиш.

 

 

Прекарахме деня в колата. Саундтракът ни беше музика от айпода на Лили и в един момент от него се лееше сърцераздирателна любовна балада, а в следващия гърмеше оглушителен химн на ненавист към цялото човечество. Усвоих умението, докато шофирам по магистралата, мислено да се издигам над шума и да се фокусирам върху пътя. Лили седеше до мен на предната седалка и кимаше в такт с музиката, и от време на време барабанеше по таблото. Казвах си, че е хубаво, че тя се забавлява. А и на кого му трябват и двете тъпанчета в крайна сметка?

Започнахме от Стортфолд. Обиколихме местата, на които с Уил обичахме да сядаме да хапнем, местата за пикник из поляните над града, любимите му пейки в градината на замъка. Лили поне се опитваше да не показва колко скучае. Честно казано, трудно можеше да се ентусиазира човек от обиколка из поляните. Затова седнахме и аз й разказах как когато го бях срещнала за първи път, Уил почти не излизаше от къщи и как посредством лукавство и упоритост бях успяла да го накарам отново да излезе навън.

— Трябва да разбереш — казах аз, — че баща ти мразеше да е зависим от някого. А когато двамата бяхме навън, той не просто бе зависим от някого, а се налагаше и да видят, че е зависим.

— Дори и ако това си била ти.

— Дори ако съм аз.

Тя се замисли за момент.

— И аз бих мразила да ме виждат така. Дори не понасям да ме гледат с мокра коса.

Посетихме галерията, където се бе опитал да ми обясни разликата между добро и лошо модерно изкуство (все още не можех да правя разлика), и тя се намръщи на почти всичко, изложено по стените. Надникнахме във винарната, където Уил ме бе накарал да опитам различни видове вина („Не, Лили, днес няма да опитваме вино“), после отидохме до студиото за татуировки, където ме бе убедил да си направя татуировка. Лили ме помоли да й дам пари да си направи и тя (почти се разплаках от облекчение, когато мъжът в студиото й каза, че клиентите не бива да са под осемнайсет), след което поиска да види моята малка пчеличка. Това бе един от редките случаи, в които усещах, че наистина съм я впечатлила. Разсмя се, когато й казах какво беше избрал той за себе си — надпис „Най-добър до…“ и дата върху гърдите му.

— Ти имаш същото ужасно чувство за хумор — казах аз и тя се помъчи да скрие колко е доволна.

Точно тогава собственикът, който бе дочул разговора ни, спомена, че има снимка.

— Пазя снимки на всичките си татуировки — каза той изпод дебелия си засукан мустак, покрит с тонове вакса. — Имам си архив. Само ми припомнете датата, ставали?

Стояхме мълчаливо, докато той прелистваше ламинираните страници в папката си. И ето, близък кадър отпреди близо две години на черно-бялата татуировка, четливо изписана върху карамелената кожа на Уил. Стоях и зяпах снимката, чиято интимност направо ме остави без дъх. Малкият правоъгълник в черно и бяло, същият, който бях измивала с мека кърпа, бях подсушавала, в който бях втривала слънцезащитен крем, до който бях допирала лице. Бих се пресегнала да го докосна, но Лили ме изпревари и пръстите й с изгризани нокти нежно погалиха снимката на кожата на баща й.

— Мисля, че ще си направя такава — каза тя. — Като неговата, имам предвид. Когато порасна.

— Как е той?

Двете с Лили се обърнахме. Собственикът седеше на стола си и потриваше силно татуираната си ръка.

— Помня го. Тук не идват много парализирани клиенти. — Той се ухили. — Голям образ е, нали?

В гърлото ми внезапно заседна буца.

— Мъртъв е — отсече Лили направо. — Баща ми. Мъртъв е.

Татуистът се намръщи.

— Съжалявам, миличка. Не знаех.

— Може ли да я взема? — Лили вече се опитваше да измъкне снимката от джобчето й.

— Разбира се — побърза да се съгласи той. — Ако искаш, вземи я. Ето, вземи и джоба. В случай че завали.

— Благодаря — каза тя, пъхна я под мишница и докато мъжът продължаваше да се извинява, двете излязохме от студиото.

 

 

Обядвахме мълчаливо в едно кафене, където менюто за закуска се предлагаше през целия ден. Усетих как приповдигнатото настроение от деня постепенно ни се изплъзва и започнах да говоря. Разказах на Лили всичко, което знаех за връзките на Уил с жени, за кариерата му, за това, че беше човек, който те кара да копнееш за одобрението му, независимо дали като направиш нещо, което да го впечатли, или просто като го разсмееш с глупава шега. Разказах й какъв беше, когато го бях срещнала, и как се бе променил, как тази рязкост постепенно започна да се топи и бе започнал да намира радост в малките неща дори и ако в много случаи това означаваше да ми се присмива за нещо.

— Например за това, че не съм особено склонна да експериментирам с нови храни. Майка ми има репертоар от общо десет ястия, които върти непрекъснато през последните двайсет и пет години. И никое не включва киноа. Или лимонена трева. Нито пък гуакамоле. Баща ти ядеше всичко.

— И сега и ти го правиш?

— Всъщност все още се старая да хапвам гуакамоле на всеки няколко месеца. Заради него.

— Не ти ли харесва?

— Вкусът му не е толкова лош. Просто не мога да свикна с това, че изглежда като нещо, което си издухал от носа си.

Разказах й за бившата му приятелка и как бяхме саботирали сватбения й танц, като аз бях седяла върху скута на Уил, докато той въртеше моторизираната си количка по дансинга, а булката бе изкихала шампанското си през носа.

— Сериозно? На сватбата й?

В горещото и прекалено тясно кафене аз се опитвах да пресъздам образа на баща й възможно най-ярко и може би защото бяхме далеч от сложната ситуация у дома или защото родителите й бяха в чужбина, или защото поне веднъж някой й разказваше случки с него, които бяха обикновени и забавни, тя се смееше и задаваше въпроси, и често кимаше, сякаш отговорите ми потвърждаваха нещо, в което тя вече вярваше. Да, да, бил е точно такъв. Да, може би и аз съм такава.

И докато си говорехме, а следобедът напредваше, докато чаят изстиваше в чашите ни пред нас, а отегчената сервитьорка за пореден път предлагаше да отсервира остатъците от сандвичите, които вече два часа дъвчехме, осъзнах и още нещо: за първи път си спомнях за Уил без тъга.

— Ами ти?

— Какво аз? — Сложих последния залък в уста и изгледах сервитьорката, която явно бе сметнала, че това е знак да се появи отново.

— Какво стана с теб, след като татко почина? Имам предвид, струва ми се, че си правила много повече неща с него, макар да е бил в инвалидна количка, отколкото сега.

Хлябът приседна на гърлото ми. Помъчих се да преглътна. Когато най-сетне хапката слезе в хранопровода, казах:

— Правя много неща. Заета съм. Работя. Имай предвид, че когато работиш на смени, е трудно да се правят планове.

Тя само повдигна леко вежди и не каза нищо.

— А и тазът още доста ме наболява. Не съм готова за планинско катерене.

Лили бавно бъркаше чая си.

— Случват ми се много неща. Падането от покрива не е нещо, което се случва всеки ден. Достатъчно вълнение е за цяла година!

— Но не е точно като да правиш нещо, нали?

За миг замълчахме и двете. Поех си дълбоко въздух, мъчейки се да заглуша внезапното бучене в ушите си. Сервитьорката, която се появи до масата, взе празните чинии с леко победоносно изражение и ги отнесе в кухнята.

— Хей — обадих се аз. — Разказах ли ти как заведох баща ти на конни надбягвания?

 

 

И в един великолепно подбран момент колата ми прегря на магистралата, на четиридесет мили от Лондон. Лили го понесе изненадващо спокойно. Дори беше любопитна.

— Никога не съм виждала кола да се развали. Не знаех, че още го правят.

При това изявление останах с отворена уста (баща ми редовно се молеше на висок глас на стария ни микробус, като му обещаваше скъп бензин, редовни проверки на налягането на гумите и безкрайна любов, само да ни закара обратно вкъщи). После ми заяви, че родителите й сменяли мерцедеса си всяка година. Предимно, добави тя, заради щетите, нанесени на кожения салон от братята й.

Седяхме в колата в аварийната лента на магистралата и чакахме да дойде Пътна помощ, като усещахме как малката кола се разтриса всеки път, щом минеше камион покрай нас. Накрая решихме, че ще е по-безопасно, ако сме извън колата, и излязохме, покатерихме се по страничния банкет на магистралата и седнахме на тревата да гледаме как следобедното слънце полека се спуска от другата страна на надлеза.

— Е, кой е Мартин? — попитах аз, след като бяхме изчерпали всички свързани с развалената кола теми.

Лили скубеше тревата до нея.

— Мартин Стийл? Той е мъжът, с когото израснах.

— Мислех, че е бил Франсис.

— Не. Смотаняка се появи на хоризонта, когато бях на седем.

— Знаеш ли, Лили, може би не е зле да спреш да го наричаш така.

Тя ме изгледа косо.

— Добре. Вероятно си права. — Излегна се на тревата и се усмихна мило. — Вместо това ще му казвам Лайнаря.

— Тогава да си останем на Смотаняка. Защо още ходиш при него?

— При Мартин? Той е единственият баща, когото помня. Мама се е събрала с него, когато съм била много малка. Той е музикант. Много талантлив. Четеше ми книжки и приказки, измисляше песнички за мен, такива работи. Аз просто… — Тя замлъкна.

— Какво се случи? Между него и майка ти?

Лили бръкна в чантата си, извади пакет цигари и запали една. Вдиша дълбоко и издиша дълга струя дим, като едва не си размести челюстта в хода на този процес.

— Един ден се прибрах от училище с бавачката и мама просто ми заяви, че вече го няма. Каза ми, че се договорили той да си тръгне, защото двамата вече не се разбирали. — Отново дръпна от цигарата. — Явно не се интересувал от личностното й израстване или не споделял виждането й за бъдещето. Някакви глупости. Мисля, че просто е срещнала Франсис и е разбрала, че Мартин няма да може да й даде онова, което иска.

— Какво е то?

— Пари. И голяма къща. И възможност да прекарва деня си в пазаруване и клюки с приятелки и подреждане на чакрите й или каквото там прави. Франсис печели цяло състояние като частен банкер в частна банка с останалите частни банкери. — Тя се обърна към мен. — Така че, в общи линии, един ден Мартин ми беше баща — даже му казвах „татко“ чак до момента, в който си тръгна — а на следващия не беше. Той ме водеше на детска градина и забавачка, навсякъде. И после тя решава, че вече не го иска, и аз се прибирам, и него вече го няма… Къщата беше нейна, затова той си тръгна. Просто така. Не ми беше позволено да го виждам и дори да говоря за него, защото така съм отваряла стари рани и съм създавала проблеми. А тя очевидно изпитвала толкова голяма болка и емоционален стрес. — Тук Лили имитира стряскащо добре гласа на Таня. — А когато адски се ядосах на всичко това, тя ми каза, че нямало защо толкова да се разстройвам, защото и бездруго не ми бил истински баща. Чудесен начин да го разбера.

Аз само я зяпнах.

— А след това се появи Франсис — с огромни букети цветя и така наречените семейни излети, в които аз бях петото колело и непрекъснато ме отпращаха нанякъде с бавачката, докато двамата се натискаха в някой луксозен хотел. Минаха шест месеца и тя ме заведе на пицария. Реших, че е специална почерпка и че може Мартин да се връща, но тя ми заяви, че ще се жени за Франсис и това било прекрасно, и че той щял да бъде най-страхотния татко за мен, и аз „трябва много да го обичам“.

Лили издуха кръгче дим към небето и го загледа как се раздува, потрепва и накрая се разсейва.

— А ти не си го обичала.

— Мразех го. — Погледна ме косо. — Винаги се познава, нали знаеш, дали някой просто те търпи. Дори и когато си малък. Той никога не ме е искал, само майка ми. Донякъде го разбирам — кой иска чуждо дете да му се мотае в краката? Затова, когато тя роди близнаците, мен ме изпратиха в пансион. Бам. Готово.

Очите й се бяха напълнили със сълзи и ми се искаше да я прегърна, но тя бе обвила колене с ръцете си и гледаше право напред. Поседяхме мълчаливо няколко минути, докато гледахме как трафикът под нас се усилва и как слънцето се снишава на хоризонта.

— Аз го намерих обаче.

Обърнах се към нея.

— Мартин. Бях на единайсет. Чух бавачката ми да казва на една друга, че не й било разрешено да ми казва, че той се е обаждал. Заплаших я, че ако не ми каже къде живее, ще кажа на майка ми, че тя краде. Проверих адреса и се оказа, че живее само на петнайсет минути пеша от нас. На Пайкрофт Роуд — знаеш ли къде е?

Поклатих глава.

— Той зарадва ли се, като те видя?

Тя се поколеба.

— Много се зарадва. Едва не се разплака. Каза, че ужасно много съм му липсвала, че било истински ад да стои далеч от мен и че мога да ходя при него, когато си поискам. Но вече живееше с друга жена и имаха бебе. А когато се появиш на прага на някого и той вече си има бебе и един вид истинско семейство, разбираш, че не си част от неговото семейство. Просто останка от нещо.

— Сигурна съм, че никой не е мислил…

— Добре, все едно. Той е много мил и всичко останало, но му казах, че не мога да го виждам често. Твърде странно е. А и освен това, както му казах и на него, не съм му дори истинска дъщеря. Той ми се обажда постоянно обаче. Тъпо е. — Лили ядно поклати глава. Седяхме още известно време така, после тя погледна към небето. — Знаеш ли какво наистина ме ядосва?

Изчаках.

— Тя смени името ми, когато се омъжи. Собственото ми име, а никой не си направи труда да ме попита дори. — Гласът й леко пресекна. — Изобщо не съм искала да съм Хоутън-Милър.

— О, Лили.

Тя побърза да избърше лицето си с длан, сякаш се срамуваше да я видят, че плаче. Дръпна от цигарата си, после я смачка в тревата и шумно подсмръкна.

— Искам само да ти кажа, че Лайнаря и мама непрекъснато се карат напоследък. Няма да се изненадам, ако и с него се раздели. Ако стане така, сигурно ще трябва отново всички да се местим и да си сменяме имената, и никой не бива нищо да й казва заради нейната болка и нужда да продължи емоционално напред или каквото там измисли. А след две години ще има някой нов Смотаняк и братята ми ще се казват Хоутън-Милър-Брансън или Озимандиас, или Тудълпип, или каквото там се случи. — Тя се засмя горчиво. — За щастие, аз отдавна ще съм се махнала. Не че тя изобщо ще забележи.

— Наистина ли смяташ, че толкова малко мисли за теб?

Лили извърна глава, а погледът й беше твърде мъдър за годините й и сърцераздирателен.

— Мисля, че ме обича. Но повече обича себе си. Иначе как би могла да прави нещата, които прави?