Джоджо Мойс
След теб (5)

Четвърта глава

— Казвам се Наташа и съпругът ми почина от рак преди три години.

В тази влажна вечер, понеделник, членовете на „Кръга на продължаващите“ седяха в кръг на оранжеви офис столове в залата на църквата „Света Троица“ заедно с Марк, лидера на групата — висок мъж с мустаци, чието същество сякаш излъчваше уморена меланхолия — и един празен стол.

— Аз съм Фред. Жена ми, Джили, почина през септември. Беше на седемдесет и четири.

— Сунил. Моят брат близнак умря от левкемия преди две години.

— Уилям. Починал баща преди шест месеца. Малко е странно, честно казано, защото изобщо не се разбирахме, докато беше жив. Все се питам какво правя тук.

Имаше особена миризма в скръбта. Миришеше на влага, недобре проветрена църковна зала и нискокачествен чай във филтърни пакетчета. Миришеше на храна за сам човек и фасове, допушвани на студа с прегърбени рамене. На лак за коса и пот, на малки ежедневни победи срещу блатото на отчаянието. Дори и само миризмата ми беше достатъчна, за да реша, че мястото ми не е тук, каквото и да бях обещала на татко.

Чувствах се като измамница. Освен това всички изглеждаха толкова… тъжни.

Наместих се неловко на мястото си и Марк ме забеляза. Усмихна ми се окуражително. Знаем как е — сякаш казваше. — Изпитали сме го.

Обзалагам се, че не сте, отвърнах безмълвно.

— Извинете. Съжалявам, че закъснях. — Вратата се отвори, вътре нахлу горещ въздух и празният стол бе зает от рошав тийнейджър, който прибра крайниците си на стола с привичен жест, сякаш винаги се оказваха твърде дълги за мястото, което заемаше.

— Джейк. Пропусна миналата седмица. Всичко наред ли е?

— Съжалявам. Татко имаше проблем в работата и не можеше да ме доведе.

— Няма проблем. Хубаво е, че успя да дойдеш сега. Знаеш къде са напитките.

Момчето се огледа наоколо изпод дългия си бретон и за миг спря погледа си на проблясващата ми зелена пола. Придърпах чантата в скута си в опит да я скрия малко и той извърна очи.

— Здравей, скъпа. Аз съм Дафни. Съпругът ми сам отне живота си. Не мисля, че беше заради мрънкането ми! — В задавения смях на жената се долавяше болка. Тя потупа грижливо фризираната си коса и неловко се вторачи в коленете си. — Бяхме щастливи. Наистина.

Ръцете на момчето бяха затиснати под бедрата му.

— Джейк. Мама. Преди две години. Идвам тук от близо година, защото баща ми не може да се справи с това, а аз имам нужда да поговоря с някого.

— Как е баща ти тази седмица, Джейк? — попита Марк.

— Горе-долу. Имам предвид, че доведе една жена у дома миналия петък вечерта и не седна да плаче на дивана след това. Значи, има напредък.

— Бащата на Джейк се справя с мъката си по свой начин — поясни Марк за мен.

Случаен секс — заяви Джейк. — Предимно секс.

— Ще ми се да бях по-млад — завистливо отрони Фред. Беше с риза и вратовръзка, явно беше от хората, които се смятат за твърде разголени, ако не са с вратовръзка. — Мисля, че би било чудесен начин да преживея смъртта на Джили.

— Братовчедка ми си намери мъж на погребението на леля — обади се една жена в ъгъла, която май се казваше Лиан; не съм сигурна. Беше дребничка и пухкава, с гъста шоколадовокафява коса.

— На самото погребение ли?

— Каза ми, че след сандвичите са отишли направо в мотел. — Тя сви рамене. — Явно е заради силните емоции.

Бях на грешното място. Вече го разбирах. Тайничко си събрах нещата, като се питах дали трябва да им кажа, че си тръгвам, или би било по-лесно просто да се измъкна.

И тогава Марк се обърна към мен с въпросително изражение.

Аз го изгледах неразбиращо.

Той повдигна вежди.

— О. Аз ли? Всъщност аз тъкмо си тръгвах. Мисля, че… имам предвид, не мисля, че аз…

— О, всеки иска да си тръгне на първата сбирка, скъпа.

— Аз исках да си тръгна и на втората, и на третата.

— Заради бисквитите е. Все повтарям на Марк, че трябва да купим по-хубави.

— Просто ни кажи най-основното, ако искаш. Не се тревожи. Тук си между приятели.

Всички чакаха. Не можех да избягам. Свих се отново на стола си.

— Хм. Добре. Ами казвам се Луиза и мъжът, когото аз… обичах… почина на трийсет и пет.

Няколко души закимаха съчувствено.

— Твърде млад. Кога се случи това, Луиза?

— Преди двайсет месеца. И една седмица. И два дни.

— Три години, две седмици и два дни. — Наташа ми се усмихна от другата страна на кръга.

Наоколо зашепнаха съчувствено. Дафни, седнала до мен, протегна пухкавата си, отрупана с пръстени ръка и потупа крака ми.

— Много пъти сме обсъждали в тази зала особените трудности, когато някой почине млад — каза Марк. — Колко време бяхте заедно?

— Хм. Ние… ами… малко по-малко от шест месеца.

Няколко едва прикрити погледа, пълни с изненада.

— Това е… доста кратко — обади се някой.

— Уверен съм, че болката на Луиза е също толкова истинска — спокойно се обади Марк. — А как си отиде той, Луиза?

— Къде да е отишъл?

— Починал — подсказа ми Фред.

— О. Той… хм… сам отне живота си.

— Сигурно е било огромен шок.

— Не съвсем. Знаех, че го е планирал.

Някаква особена тишина настъпва, когато кажеш на пълна стая с хора, убедени, че знаят всичко, което може да се знае за смъртта на близък човек, че в действителност не е така.

Поех си въздух.

— Той е съзнавал, че иска да го направи, още преди да се срещнем. Опитах се да променя решението му. Не успях. Затова го приех. Направих го, защото го обичах. Тогава всичко ми изглеждаше смислено. А сега смисълът ми се губи. Затова съм тук.

— В смъртта никога няма смисъл — каза Дафни.

— Освен ако не си будист — обади се Наташа. — Опитвам се да мисля като будист, но все се притеснявам, че Олаф ще се върне като мишка или нещо такова и ще взема да го отровя. — Тя въздъхна. — Трябва да сложа отрова вкъщи. Имаме ужасен проблем с мишките в блока.

— Никога няма да се отървеш от тях. Като бълхите са — подхвърли Сунил. — На всяка, която виждаш, се падат стотици, скрити в стените.

— Може би не е зле да се замислиш какво ще направиш, Наташа, скъпа — каза Дафни. — Може да има стотици малки Олаф, тичащи наоколо. Моят Алън може да е сред тях. Вероятно ще отровиш и двамата.

— Е — обади се Фред, — щом е будист, значи, ще се върне като нещо друго, нали така?

— Ами ако се върне като муха и Наташа убие и нея?

— Не искам да се прераждам в муха — заяви Уилям. — Ужасни космати гадини. — Той потръпна.

— Аз да не съм някакъв масов убиец — засегна се Наташа. — Говорите така, сякаш съм хукнала да избивам преродените съпрузи на всички.

— Е, онази мишка може да е все нечий съпруг. Дори и да не е Олаф.

— Мисля, че е време да се опитаме да върнем дискусията си към обичайното — намеси се Марк, разтривайки слепоочията си. — Луиза, много смело от твоя страна да дойдеш тук и да ни разкажеш историята си. Защо не споделиш как се запознахте с… как се казваше той? Ти си сред хора, на които можеш да се довериш. Всички сме се заклели, че нашите истории ще си останат тук, между тези стени.

В този миг случайно улових погледа на Джейк. Той погледна към Дафни, после към мен и лекичко поклати глава.

— Срещнах го на работа — казах аз. — Казваше се… Бил.

 

 

Въпреки обещанието си пред татко, нямах намерение да ходя на сбирките на „Кръга на продължаващите“. Но връщането ми на работа беше толкова ужасно, че в края на деня не можех да си представя как ще се прибера в празния си апартамент.

— Ти се върна! — Карли остави чашата кафе на бара, взе рестото на бизнесмена и ме прегърна, като междувременно безпогрешно постави монетите в точните отделения на касата — всичко това, без да спира за миг. — Какво, за бога, се случи? Тим ни каза само, че си претърпяла злополука. А после той напусна и даже не знаех дали изобщо ще се върнеш.

— Дълга история. — Загледах се в нея. — Хм… какво си облякла?

Беше девет часът в понеделник сутрин и летището гъмжеше от бизнесмени в сиви и сини костюми, които зареждаха лаптопите си или говореха дискретно по телефоните си за пазарни дялове. Карли улови нечий поглед от другата страна на касата.

— Ами, хм, нещата доста се промениха, откакто те няма.

Обърнах се и забелязах някакъв бизнесмен от вътрешната страна на бара. Примигнах и оставих чантата си.

— Хм… бихте ли изчакали ето там, моля, веднага ще ви обслужа…

— Ти сигурно си Луиза. — Ръкостискането му беше силно и без капчица топлота. — Аз съм новият бар мениджър, Ричард Пърсивал.

Огледах пригладената му коса, костюма и бледосинята риза и се зачудих какви ли точно барове е менажирал.

— Приятно ми е.

— Ти си тази, която отсъства вече два месеца.

— Ами, да. Аз…

Той се разходи край рафтовете, оглеждайки внимателно всяка бутилка.

— Просто искам да знаеш, че не харесвам хора, които си вземат безкрайни болнични.

Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват под ризата.

— Просто отбелязвам, Луиза. Не съм от онези мениджъри, които си затварят очите. Известно ми е, че в някои компании болничните се считат за привилегия от персонала. Но не и в компаниите, в които аз съм работил.

— Повярвайте ми, не съм и помислила за изминалите девет седмици като за привилегия.

Той огледа една от помпите за бира от долния край и замислено потърка пръсти.

Поех си въздух, преди да заговоря:

— Паднах от висока сграда. Бих могла да покажа белезите си от операциите. Така че можете да сте сигурен, че няма вероятност да го направя отново.

Той ме изгледа втренчено.

— Няма нужда от сарказъм. Не казвам, че ще ти се случат други злополуки, но твоят болничен де факто е необичайно дълъг за служител, който е в компанията от сравнително скоро. Само това искам да изтъкна. Че е отбелязано.

Носеше ръкавели със състезателни колички по тях.

— Чух ви добре, господин Пърсивал — казах аз. — Ще се постарая да отбягвам подобни почти смъртоносни инциденти.

— Ще ти трябва униформа. След малко ще ти донеса от склада. Кой размер си? Дванайсети? Четиринайсети?

Изгледах го ядно.

— Десети.

Той повдигна вежда. Аз му отвърнах със същото. Докато отиваше към офиса си, Карли се наведе над кафемашината и се усмихна мило зад гърба му.

— Пълен и абсолютен задник — пророни тя само с ъгълчето на устните си.

Права беше. От момента на завръщането ми Ричард Пърсивал ми висеше над главата като градоносен облак, по думите на баща ми. Следеше колко точно сипвам от мерките, проверяваше всяко ъгълче от бара за невидими почти трошици от фъстъци, непрекъснато влизаше и излизаше от тоалетните, за да следи за хигиената, и не ни пусна да си тръгнем, докато не се увери, че сме приключили касата за вечерта с точност до последното пени.

Вече не ми оставаше време да си бъбря с клиентите, да гледам мониторите с обявените полети, да давам забравени паспорти или просто да гледам излитащите самолети през огромните прозорци. Дори нямах време да се подразня от вездесъщите „Келтски гайди“. Ако някой клиент останеше без внимание повече от десет секунди, Ричард моментално се появяваше откъм офиса си, въздишаше демонстративно и многократно и на висок глас се извиняваше на човека, задето е чакал толкова време. Двете с Карли, обичайно заети с други клиенти в това време, само си разменяхме тайничко погледи, пълни с примирение и презрение.

Половината ден прекарваше в срещи с търговски представители, а останалото време говореше по телефона с централата, обсъждайки футболни мачове и разходи на глава от персонала. От нас се очакваше да насърчаваме клиентите да купят още нещо при всяка поръчка и ако забравехме, ни викаше настрани, за да ни чете конско. Всичко това само по себе си беше достатъчно зле.

Но капак на всичко бе униформата.

Карли влезе в дамската тоалетна тъкмо когато бях се напъхала в нея, и застана до мен пред огледалото.

— Приличаме на идиотки — отсече тя.

Понеже явно не са били доволни от тъмните поли и белите ризи, някой гений от маркетинга на висок пост в компанията бе решил, че атмосферата на веригата барове „Шемрок енд Кловър“ ще се подобри значително с помощта на оригинални ирландски костюми. Въпросните костюми явно са били измислени от някой, който смята, че в този момент деловите жени и касиерките из целия Дъблин се въртят щастливо на работните си места в бродирани туники, чорапи до коленете и пантофки за танци с преплетени над глезените връзки и всичко това — в блестящо изумруденозелено. С добавка от перуки с букли.

— Исусе. Ако приятелят ми ме види облечена така, със сигурност ще ме зареже. — Карли си запали цигара и се покатери на мивката, за да деактивира датчика на пожароохранителната система на тавана. — Само да вметна, че вероятно първо ще иска да ме изчука. Перверзникът.

— Какво носят мъжете? — Подръпнах късата си пола отстрани и нервно изгледах запалката на Карли, чудейки се колко ли леснозапалими са дрехите ми.

— Погледни навън. Само Ричард е. И е длъжен да носи онази риза със зеленото лого. Горкичкият.

— Само толкова? Никакви обувки на леприкони? Или елфска шапчица?

— Изненада, изненада. Само ние, момичетата, трябва да работим като някакви порно героини.

— С тази перука приличам на Доли Партън в ранните й години.

— Вземи си червена. За наш късмет, имаме избор между три цвята.

Някъде навън чухме гласа на Ричард. Стомахът ми бе почнал да се свива инстинктивно при звука на гласа му.

— Все едно, няма да се задържа дълго тук. Ще изиграя „Ривърденс“ по моя си начин и ще си намеря друга работа — заяви Карли. — Ричард може да си завре проклетите детелини в стиснатия корпоративен задник.

След което подскочи престорено весело и излезе от тоалетната.

През останалата част от деня непрекъснато усещах леки парвания от статично електричество.

 

 

„Кръгът на продължаващите“ приключи сбирката си в девет и половина. Излязох навън във влажната лятна вечер, изтощена от двойното усилие на работния ден и събитията от вечерта. Свалих си якето, твърде горещо беше, и внезапно осъзнах, че след като съм разголила душата си пред стая с непознати, няма голямо значение дали ще ме видят с измислената униформа на ирландска танцьорка, която, честно казано, беше с една идея по-тясна, отколкото трябва.

Не бях успяла да поговоря за Уил — не и по начина, по който говореха те, сякаш любимите им хора още са част от живота им, може би в съседната стая.

О, да, моята Джили правеше това непрекъснато.

Не мога да изтрия гласовото съобщение с гласа на брат ми. Често си го пускам, когато ми се струва, че има опасност да забравя как звучеше той.

Понякога го чувам в съседната стая.

Аз не можех да изрека дори името на Уил. И докато слушах разказите им за семейни отношения, за бракове, продължили трийсет години, за общите им къщи, животи, деца, се чувствах като измамница. Аз се бях грижила за някого в продължение на шест месеца. Бях го обичала и го бях видяла как отнема живота си. Как биха могли тези непознати да разберат какво бяхме двамата с Уил един за друг през това време? Как бих могла да обясня колко бързо бяхме разбрали всичко един за друг, как имахме свои шеги, споделяхме горчиви истини и болезнени тайни? Как бих могла да ги убедя, че тези кратки месеци бяха променили напълно начина, по който гледах на всичко? Че той бе променил света ми и вече нищо нямаше смисъл, след като него го нямаше?

А и в крайна сметка какъв беше смисълът постоянно да се взираш и анализираш тъгата си? Все едно да чоплиш незараснала рана и да не я оставяш да заздравее. Знаех в какво съм участвала. Каква роля съм изиграла. Какъв смисъл имаше отново и отново да го предъвквам?

Нямаше да дойда следващата седмица, знаех го. Щях да измисля някакво извинение за пред татко.

Бавно пресичах паркинга, ровейки в чантата си за ключовете, като си повтарях, че така поне не съм прекарала поредната вечер сама пред телевизора в чудене как ще минат цели дванайсет часа, докато стане време отново да отида на работа.

— Истинското му име не е Бил, нали?

Джейк закрачи редом с мен.

— Не.

— Дафни е като радиостанция. Не е лош човек, но личната ти история ще бъде споделена с всички в клуба й, преди да можеш да изречеш „прераждане в гризач“.

— Благодаря ти за предупреждението.

Той ми се ухили и кимна към блестящата ми пола от ламе.

— Хубави дрешки, между другото. Отличен избор за сбирка на скърбящите. — Той спря за миг да си върже връзката на обувката.

Спрях с него. Поколебах се, после казах:

— Съжалявам за майка ти.

Отвърна ми със сериозно лице:

— Не може да говориш така. Като в затвора — не може да питаш другите за какво са вътре.

— Така ли? О, извинявай. Не знаех…

— Шегувам се. Ще се видим другата седмица.

Някакъв мъж, облегнат на мотоциклет, вдигна ръка за поздрав. Пристъпи напред, когато Джейк прекоси паркинга, и го прегърна в здрава мечешка прегръдка, целуна го по бузата. Спрях и ги загледах, най-вече защото е рядък случай да видиш мъж да прегръща сина си така на публично място, след като е прехвърлил годините за детска градина.

— Как беше?

— Добре. Обичайното. — Джейк махна към мен. — О, това е… Луиза. Тя е нова.

Мъжът ме изгледа с присвити очи. Беше висок и широкоплещест. Носът му, който вероятно е бил чупен поне веднъж, му придаваше леко грубиянски вид на бивш боксьор.

Кимнах любезно за поздрав.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джейк. Чао.

Махнах с ръка и тръгнах към колата си. Но докато отминавах, мъжът не спираше да ме зяпа и усетих как се изчервявам под настоятелния му поглед.

— Ти си онова момиче — каза той.

О, не — помислих си и внезапно забавих крачка. — Не и тук.

За миг останах вторачена в земята, поех си дълбоко дъх. После се обърнах с лице към двамата.

— Добре. Както изясних преди малко пред групата, приятелят ми сам взе решението си. Аз само го подкрепях. Честно казано, не бих искала да го обсъждам точно сега с напълно непознат.

Бащата на Джейк продължаваше да ме гледа с присвити очи. Вдигна ръка към главата си.

— Ясно ми е, че не всеки ще го разбере. Но точно така беше. Не мисля, че съм длъжна да защитавам избора си. И съм адски уморена, беше тежък ден и мисля да се прибирам вече.

Той наклони глава встрани. А после каза:

— Нямам представа за какво говориш.

Намръщих се.

— Накуцването. Забелязах, че накуцваш. Живееш близо до онзи голям строеж, нали? Ти си момичето, което падна от покрива. През март. Или април.

И внезапно го познах.

— О… ти си…

— Парамедикът. Моят екип те заведе в болницата. Чудех се какво ли е станало с теб.

Направо ми се подкосиха коленете от облекчение. Огледах внимателно лицето му, косата, ръцете, внезапно спомняйки си с точността на рефлекса на Павлов утешителното му докосване, звука на сирената, слабото ухание на лимони. Издишах шумно.

— Добре съм. Е, не точно добре. Бедрената ми кост е счупена, имам нов шеф, който е пълен гадняр, а и нали виждаш — ходя на групова терапия за скърбящи в някакво влажно църковно мазе с хора, които са наистина ужасно…

— Тъжни — услужливо допълни Джейк.

— Бедрената ти кост ще се оправи. Явно няма да пречи на танцовата ти кариера.

Смехът ми прозвуча като цвилене.

— О, не. Това е… Униформата е свързана с шефа гадняр. Не е обичайното ми облекло. Както и да е. Благодаря ти. Уха… — Хванах се за главата. — Толкова е странно. Ти ме спаси.

— Радвам се да те видя. Не ни се случва често да видим какво се случва след това.

— Справихте се страхотно. Беше… Ами ти беше наистина много мил. Това поне го помня.

— Де нада.

Зяпнах го.

— Де нада. На испански е. „За нищо.“

— О, добре тогава. Вземам си обратно думите. Благодаря за нищо.

Той се усмихна и вдигна ръката си с длан като малка лопата.

А после… не знам какво ме накара да го направя:

— Хей.

Той се обърна към мен.

— Казвам се Сам всъщност.

— Сам. Не съм скочила.

— Добре.

— Не. Сериозно. Имам предвид, знам, че ме виждаш да излизам от групова терапия и всичко останало, но това е… ами просто… не бих скочила нарочно.

Той ме изгледа с поглед, който сякаш казваше, че е видял и чул всичко.

— Радвам се да го чуя.

Взирахме се един в друг в продължение на минута. После той отново вдигна ръка за поздрав.

— Радвам се, че се видяхме, Луиза.

Сложи си каската, а Джейк се настани на мотора зад него. Установих, че продължавам да гледам след тях, докато излизат от паркинга. И понеже още ги гледах, забелязах престорено драматичното вдигане на очи към небето от страна на Джейк, преди да си сложи каската. И едва тогава си спомних какво бе казал по време на сбирката.

Сексманиакът.

— Идиотка — сопнах се сама на себе си и закуцуках по асфалта към колата си, която кротичко се печеше в горещината.