Джоджо Мойс
След теб (22)

Двадесет и първа глава

Онази първа нощ у дома сложих Лили в моето легло и тя спа осемнайсет часа, като се събуди вечерта да хапне малко супа и да се изкъпе, след което спа още осем часа. Аз спах на дивана, със заключена врата, страхувайки се дори да помръдна, за да не би отново да изчезне. Сам се отби два пъти — преди и след смяната си, за да донесе мляко и да провери как е тя, и двамата си говорехме шепнешком в коридора, сякаш наблизо има тежко болен.

Позвъних на Таня Хоутън-Милър да й кажа, че дъщеря и е била намерена жива и здрава.

— Казах ти. Ти не ме слушаш — тържествуващо заяви тя и аз побързах да затворя, преди да каже още нещо. Или аз да го направя.

Обадих се на госпожа Трейнър, която въздъхна дълбоко и с облекчение и замълча за кратко.

— Благодаря ти — каза тя накрая и думите прозвучаха така, сякаш извираха дълбоко от сърцето й. — Кога мога да дойда да я видя?

Най-накрая отворих и имейла на Ричард Пърсивал, който ме информираше:

Предвид факта, че сте получили изискуемите три предупреждения, се счита, че на основание честите отсъствия от работа и неизпълнение на договорните задължения, назначението ви в „Шемрок енд Кловър“ (летище) се прекратява незабавно.

Искаше да върна униформата („включително перуката“) възможно най-скоро, иначе ще ви бъде начислена пълната и продажна цена.

Отворих и имейл от Нейтън, който ме питаше:

Къде, по дяволите, се губиш? Видя ли последния ми имейл?

Сетих се за предложението на господин Гопник, въздъхнах и затворих компютъра си.

 

 

На третия ден се събудих на дивана и открих, че Лили я няма. Сърцето ми инстинктивно се сви, докато не видях отворения прозорец в коридора. Качих се горе по пожарната стълба и я заварих седнала на покрива, загледана в града. Беше с долнището на пижамата си, която бях изпрала, и огромния пуловер на Уил.

— Здравей — казах аз и тръгнах към нея.

— Имаш храна в хладилника — отбеляза тя.

— Сам от Спешната помощ.

— И си поливала всичко тук.

— Предимно той го прави.

Тя кимна, сякаш чутото беше напълно в реда на нещата. Седнах до нея на пейката и двете поседяхме в приятна тишина известно време, наслаждавайки се на уханието на лавандулата, чиито морави цветчета бяха изскочили от стегнатата прегръдка на зелените пъпки. Всичко на малкия покрив бе избухнало неудържимо и ярко; цветните главички и нашепващите листенца внасяха цвят и ухание, раздвижваха сивия скучен асфалт на покрива.

— Съжалявам, че окупирах леглото ти.

— Ти се нуждаеше от него повече.

— Окачила си в гардероба всичките си дрехи. — Тя сви крака под тялото си и отметна коса зад ухото си. Още беше бледа. — Хубавите.

— Ами ти ме накара да се замисля, че не бива да ги крия в кашоните повече.

Тя ме погледна косо и се усмихна леко и толкова тъжно, че усмивката само още повече ме натъжи. Денят обещаваше да е много горещ, уличните звуци сякаш бяха приглушени от топлото слънце. Вече се усещаше как прониква през стъклата на прозорците, огрява всичко. Някъде долу трополеше камион, който събираше боклука от кофите и бавно и с ръмжене си проправяше път покрай тротоара, под шумния акомпанимент на клаксони и мъжки гласове.

— Лили — тихо казах аз, когато камионът най-сетне се отдалечи, — какво става? — Стараех се да не звучи така, сякаш я разпитвам. — Знам, че не бива да ти задавам въпроси и не съм родител или част от семейството, но виждам, че нещо се е объркало, и имам чувството, че… чувствам се като… ами с теб сме близки и просто искам да ми се довериш. Да знаеш, че можеш да говориш с мен.

Тя не откъсваше поглед от ръцете си.

— Няма да те съдя. Няма да се обаждам на никого и да казвам каквото и да било. Просто… Ами трябва да знаеш, че ако кажеш на някого истината, това ще ти помогне. Повярвай ми. Нещата ще се оправят.

— Кой го казва?

— Аз. Няма нещо, което да не можеш да споделиш с мен, Лили. Наистина.

Тя ме погледна, после извърна очи.

— Ти не разбираш — тихо отрони тя.

И тогава разбрах. Разбрах я.

Под нас беше настанала странна тишина или аз просто не можех вече да чуя нищо отвъд няколкото сантиметра, които ни разделяха.

— Ще ти разкажа една история — казах аз. — Само един човек в целия свят знае тази история, защото тя е нещо, което не можех да споделя години наред. И когато му я разказах, това промени начина, по който възприемах случилото се, и представата ми за самата себе си. Ето какво — ти не си длъжна да ми казваш нищо, но аз ще ти се доверя и ще ти разкажа своята история, в случай че може да ти е от полза.

Изчаках момент, но Лили не възрази, нито вдигна очи към небето, нито каза, че ще бъде скука. Обви ръце около коленете си и се заслуша. Слушаше ме, докато й разказвах за онова момиче — тийнейджърка, което в една прекрасна лятна вечер се бе повеселило твърде бурно на място, което бе смятало за безопасно, заобиколено от приятелките си и няколко добри момчета, които имаха вид на израснали в добри семейства и наясно с правилата, и колко забавно било всичко, колко смешно и лудешко, и диво, докато след няколко питиета в повече момичето не осъзнало, че приятелките й са се отдръпнали, че смехът е станал груб и шегата, оказало се, била за нейна сметка. Казах й, без да влизам в големи подробности, как бе свършила онази вечер: как сестрата мълчаливо й помогнала да се прибере у дома, без обувки, с охлузвания и синини на скрити места и с огромна черна дупка на мястото, където би трябвало да са спомените й за станалото през онези часове, и с откъслечни проблясъци, тегнещи в мислите й, за да й напомнят всеки ден, че е била глупава, безотговорна и че сама си е виновна за всичко. И как години наред тя оставила тази мисъл да определя всичко, което правела, къде ходела и какво мислела, че е способна. И как понякога просто е нужно някой да ти каже нещо толкова просто като: Не. Не е било по твоя вина. Вината не е твоя…

Свърших. Лили продължаваше да ме гледа. По изражението й не можех да отгатна какво мисли.

— Не знам какво е станало — или става — с теб, Лили — внимателно казах аз. — Може да е нещо, което няма никаква връзка с онова, което ти разказах. Просто искам да знаеш, няма нищо толкова ужасно, че да не можеш да го споделиш с мен. И няма нещо, което да ме накара отново да затворя вратата си за теб.

Тя не проговори. Аз се взирах в далечината, над терасата на покрива, старателно избягвах да я погледна.

— Знаеш ли, баща ти ми каза нещо, което няма да забравя: Не бива да позволяваш тази нощ да е нещото, което те определя. От теб зависи това да не се случи.

— Моят баща. — Тя вдигна брадичка.

Кимнах.

— Каквото и да се е случило, дори и да не искаш да ми кажеш, трябва да разбереш, че той беше прав. Тези последни няколко седмици, месеци, няма защо да бъдат определящи за това коя си ти? Колкото и малко да те познавам, знам, че си умна и забавна, мила и прекрасна и че ако можеш да оставиш в миналото каквото и да се е случило, пред теб има блестящо бъдеще.

— Откъде можеш да го знаеш?

— Защото приличаш на него. Дори носиш пуловера му — добавих тихо.

Тя бавно вдигна ръка към лицето си, допря меката вълна до бузата си замислена.

Облегнах се на пейката. Питах се дали не съм я притиснала твърде много, заговаряйки за Уил.

Но после Лили си пое дълбоко въздух и с тих, необичайно безизразен глас ми разказа истината за това къде е била. Каза ми за момчето и за мъжа, и за снимката на мобилния телефон, която я преследваше, и за дните, които бе прекарала като сянка по осветените от неонови светлини улици. Докато говореше, тя се разплака, сви се в себе си, лицето й се набръчка като на петгодишно момиченце, затова се преместих леко на пейката и я прегърнах, галех косата й, докато тя продължаваше да говори, и сега думите й бяха объркани, изговорени бързо, с пресекващ глас, прекъсвани от хлипания и хълцане. Докато стигне до последния ден, тя се бе сгушила в мен, свита в пуловера, погълната от собствените си страх, вина и мъка.

— Съжалявам — хлипаше тя. — Много съжалявам.

— Няма нищо — твърдо казах аз, докато я прегръщах, — нищо, за което да съжаляваш.

 

 

Вечерта дойде Сам. Беше бодър, мил и непринуден в държанието си към Лили, сготви ни спагети със сметана, бекон и гъби, понеже тя каза, че не й се излиза навън, и след това гледахме някаква комедия за едно семейство, което се бе изгубило в джунглата, самите ние — странна версия на семейство. Аз се усмихвах, смеех се и приготвих чая, но вътрешно кипях от гняв, който не смеех да покажа.

Веднага щом Лили си легна, махнах на Сам да се качим горе по пожарната стълба. Озовахме се на покрива, където можех да съм сигурна, че няма кой да ме чуе, и когато той се настани на желязната пейка, аз му разказах всичко, което тя ми беше казала на същото място няколко часа по-рано.

— Тя си мисли, че това ще виси над главата й завинаги. Той още държи онзи телефон, Сам.

Не знам дали някога изобщо съм била толкова гневна. През цялата вечер, докато телевизорът бръмчеше пред мен, аз си представях събитията от изминалите седмици в нова светлина: спомних си колко пъти бях виждала онова момче да се мотае край входа, как Лили бе скривала телефона си под възглавничките на дивана, когато си мислеше, че може да го видя, как понякога цялата потръпваше, когато чуеше, че получава ново съобщение. Спомних си трескавите думи — как бе описала облекчението си, когато си е мислила, че е спасена, а после и ужаса от онова, което я чака. Мислех си колко арогантен е този мъж, който вижда пред себе си младо момиче в беда и веднага си представя начин да извлече полза.

Сам ми махна да седна, но аз не можех да стоя на едно място. Крачех напред-назад по покрива, стиснала здраво юмруци, стегнала мускули. Искаше ми се да метна нещо през парапета. Исках да намеря господин Гарсайд. Сам дойде и застана зад мен, започна да разтрива напрегнатите възли по раменете ми. Вероятно това бе неговият начин да ме накара да спра.

— Наистина ми идва да го убия.

— Може да се уреди.

Завъртях се да видя дали не се шегува и с леко разочарование видях, че е така.

На покрива бе захладняло от свежия нощен бриз и ми се прииска да се бях сетила да взема яке.

— Може би просто трябва да идем в полицията. Това е изнудване, нали?

— Той ще го отрече. Има милион места, където може да е скрил телефона. И ако майка й казва истината, никой няма да повярва на Лили срещу думите на така наречения „стожер на общността“. Така се измъкват подобни наглеци.

— Но как да вземем онзи телефон от него? Тя няма да може да продължи живота си, докато знае, че съществува някъде там, докато онази снимка още я има. — Потреперих. Сам свали якето от раменете си и ме наметна с него. То носеше топлината на тялото му и аз се помъчих да не показвам колко съм му благодарна за жеста. — Не можем да идем в службата му, иначе и родителите й ще разберат. Да му пратим имейл? Да му кажем, че трябва да го върне или лошо му се пише?

— Едва ли просто така ще го върне. Може дори да не отговори на имейла — той може да се използва като доказателство.

— О, безнадеждно е. — Простенах от яд. — Може би просто ще трябва да се научи да живее с това. Може би ще успеем да я убедим, че и в негов интерес е най-добре да забрави, че това се е случило. Защото си е точно така, нали? Той може и сам да реши да се отърве от телефона.

— Мислиш ли, че тя ще се хване на това?

— Не. — Разтърках уморените си очи. — Не мога да го понеса. Не понасям мисълта, че той просто ще се отърве. Този противен, гаден, манипулативен мазник с лимузината… — Станах и се загледах в града под мен, изпаднала в моментно отчаяние. Представях си бъдещето: Лили, настръхнала и дива, опитваща се да избяга от сянката на миналото си. Онзи телефон беше ключът към поведението й, към бъдещето й.

Мисли — казах си аз. — Помисли какво би направил Уил. Той не би оставил този човек да победи. Налагаше се да измисля някакъв план, както би го сторил той. Гледах как колите бавно минаваха край входната врата на сградата ми. Представих си голямата черна кола на господин Гарсайд, обикаляща улиците на Сохо. Представих си го и него, като човек, който минава тихо и лесно през живота, уверен, че нещата винаги ще се наредят в негова полза.

— Сам? — обадих се аз. — Има ли някакво лекарство, което може да накара сърцето ти да спре?

Той остави за миг думите ми да увиснат във въздуха.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Не. Слушай. Хрумна ми нещо.

 

 

Тя не каза нищо отначало.

— Ще бъдеш в пълна безопасност — уверих я аз. — И по този начин никой нищо няма да разбере.

Най-много ме трогна, че изобщо не ми зададе въпроса, който сама си задавах милион пъти, откакто бях изложила плана си пред Сам. Откъде си сигурна, че това ще свърши работа?

— Всичко сме измислили, скъпа — обади се Сам.

— И никой друг не знае…

— Нищо. Просто, че той те тормози.

— Няма ли да си навлечеш неприятности?

— Не се тревожи за мен.

Тя задърпа ръкава си, после измърмори:

— И няма да ме оставите сама с него. Изобщо.

— Нито за минута.

Лили задъвка устни. После погледна Сам, обърна се към мен. И нещо сякаш се намести вътре в нея.

— Добре. Да действаме.

 

 

Купих евтин предплатен телефон, обадих се в службата на втория баща на Лили и взех номера на господин Гарсайд от секретарката му под претекст, че имаме уговорка да се видим на по питие. Същата вечер, докато чаках Сам да дойде, пратих съобщение на господин Гарсайд.

Господин Гарсайд. Съжалявам, че ви ударих. Изплаших се. Искам да уредим нещата. Л.

Той остави да мине половин час, преди да отговори, вероятно за да я накара да се притесни.

Защо да говоря с теб, Лили? Ти беше много груба, след като ти помогнах.

— Мръсник — измърмори Сам.

Знам. Съжалявам. Но наистина се нуждая от помощта ви.

Това не е еднопосочна улица, Лили.

Знам. Просто ми дойде като шок. Трябваше ми време да помисля. Да се срещнем. Ще ви дам каквото поискате, но първо трябва да ми дадете телефона.

Не мисля, че можеш да диктуваш условията, Лили.

Сам ме погледна. Аз отвърнах на погледа му, после продължих да пиша.

Даже и ако… ако съм много лошо момиче?

Пауза.

Сега вече ме заинтригува.

Двамата със Сам се спогледахме.

— За малко да повърна току-що — казах аз.

Значи, утре вечер — написах аз. — Ще пратя адреса, когато съм сигурна, че приятелката ми ще е навън.

Когато се уверихме, че повече няма да отговори, Сам прибра телефона в джоба си, така че Лили да не може да го види, и дълго ме прегръща.

 

 

Направо се поболях от нерви на следващия ден, а Лили беше още по-зле. Побутвахме закуската в чиниите си, оставих Лили да пуши вътре в апартамента и направо се изкушавах и аз да запаля една. Гледахме някакъв филм и криво-ляво свършихме нещо из къщи, но в седем и половина вечерта, когато Сам пристигна, главата ми така бучеше, че едва говорех.

— Изпрати ли адреса? — попитах аз.

— Да.

— Покажи ми.

Телефонното съобщение беше просто адресът на апартамента ми и подписано Л.

Той беше отговорил: Имам среща в града и ще дойда малко след осем.

— Добре ли си? — попита Сам.

Стомахът ми се сви. Имах чувството, че едва си поемам въздух.

— Не искам да ти навличам неприятности. Искам да кажа — ами ако ни хванат? Ще си изгубиш работата.

Сам поклати глава.

— Няма как да стане.

— Не биваше да те замесвам в тази каша. Ти беше великолепен, а имам чувството, че ти се отплащам, като те излагам на риск.

— Всичко ще е наред. Само дишай дълбоко. — Усмихна ми се окуражително, но ми се стори, че забелязвам леко напрежение около очите му.

Той надникна през рамото ми и аз се обърнах. Лили беше облякла черна тениска, къси джинси и черен клин и беше се гримирала, така че изглеждаше едновременно много красива, но и много млада.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна. Лицето й, което обичайно имаше леко маслинен оттенък, както това на Уил, сега беше необичайно бледо. Очите й изглеждаха огромни.

— Всичко ще бъде наред, бих се изненадал, ако отнеме повече от пет минути. Лу ти е обяснила всичко подробно, нали? — Сам говореше спокойно, уверено.

Бяхме репетирали десетки пъти. Исках тя да стигне до момента, в който няма да замръзне, а ще може да каже репликите си, без да мисли.

— Знам какво да правя.

— Супер — каза той и плесна с ръце. — Осем без петнайсет. Да се приготвяме.

 

 

Беше точен, трябваше да му се признае. Една минута след осем на вратата ми се позвъни. Лили шумно си пое въздух, аз стиснах ръката й и тя отговори на домофона. Да, да, тя излезе. Качете се. Изобщо не му мина през ума, че тя може да не е такава, каквато той си мисли.

Лили го посрещна на вратата. Само аз, надничайки през ключалката на спалнята си, можех да видя как трепери ръката й, докато се пресяга към бравата. Гарсайд прокара пръсти през косата си, огледа се за миг в коридора. После прибра ключовете за колата във вътрешния джоб на сакото на елегантния си сив костюм. Гледах този човек, скъпата му риза, преценяващия поглед, с който оглеждаше апартамента ми. Стиснах зъби. Що за мъж смяташе, че има право да се натрапва на момиче, което е с четиридесет години по-младо от него? Да изнудва детето на колегата си?

Той изглеждаше притеснен, не можеше да се отпусне.

— Паркирах колата си отзад. Дали е сигурно място?

— Мисля, че да. — Лили преглътна.

— Мислиш? — Той направи крачка обратно към вратата. Като всеки мъж, който гледа на колата си като на продължение на една миниатюрна своя част. — Ами приятелката ти? Онази, на която е апартамента. Няма ли да се върне?

Спрях да дишам за момент. Застаналият зад мен Сам сложи ръка на кръста ми, за да ме успокои.

— О, не. Спокойно. — Тя се усмихна, изведнъж много уверена. — Няма да се върне още дълго. Влезте. Бихте ли искали нещо за пиене, господин Гарсайд?

Той я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Толкова си официална. — Направи крачка навътре и най-после затвори вратата зад гърба си. — Имаш ли скоч?

— Ще проверя. Влезте, моля.

Тя тръгна към кухнята и той я последва, като сваляше в движение сакото на костюма си. Когато влязоха във всекидневната, Сам мина край мен и излезе от спалнята ми, прекоси коридора с тежки стъпки и заключи вратата на апартамента отвътре, след което с демонстративно подрънкване прибра ключовете в джоба си.

Гарсайд се сепна, обърна се и го видя заедно с Дона, която вече стоеше до него. И двамата бяха с униформа и се облягаха на вратата. Той ги изгледа, после отново се обърна към Лили и се поколеба, опитвайки се да разбере какво се случва.

— Здравейте, господин Гарсайд — обадих се аз и излязох откъм спалнята. — Мисля, че има нещо, което трябва да върнете на приятелката ми.

Той буквално се обля в пот. До този момент не знаех, че това физически е възможно. Очите му затърсиха Лили, но когато излязох в коридора, тя се бе дръпнала и сега беше наполовина скрита зад мен.

Сам пристъпи напред. Главата на господин Гарсайд едва стигаше до рамото му.

— Телефонът, моля.

— Не можете да ме заплашвате.

— Не ви заплашваме — казах аз с разтуптяно сърце. — Само искаме телефона.

— Заплашвате ме, като ми блокирате изхода.

— О, не, господине — обади се Сам. — Ако ви заплашвахме, щяхме да споменем факта, че ако двамата с колежката ми решим, бихме могли още сега да ви повалим на земята и да ви инжектираме дихипранол, който бавно и постепенно ще спре сърцето ви. Това вече би било заплаха. Особено предвид факта, че никой не би се усъмнил в думите на парамедиците, които очевидно са се опитвали да ви спасят живота. А и освен това дихипранолът е един от малкото препарати, които не оставят никакви следи в кръвта.

Дона, скръстила ръце пред гърдите си, поклати тъжно глава.

— Направо е жалко как тези бизнесмени на средна възраст просто измират като мухи.

— По всякакви причини. Пият твърде много, хранят се обилно, не спортуват достатъчно.

— Сигурна съм, че с този господин не е така.

— Човек само може да се надява. Но кой знае?

Господин Гарсайд изглеждаше така, сякаш се е смалил с няколко сантиметра.

— И не си помисляйте да заплашвате Лили. Знаем къде живеете, господин Гарсайд. Всички парамедици имат достъп до тази информация за всеки случай. Направо е невероятно какво може да се случи, ако ядосате някой парамедик.

— Това е безобразие. — Сега той закрещя с пребледняло лице.

— Да. Наистина. — Протегнах ръка. — Телефонът, моля.

Гарсайд се озърна наоколо, после най-сетне бръкна в джоба си и ми го подаде.

Метнах го на Лили.

— Провери го, Лили.

Извърнах очи от уважение към чувствата й, докато тя проверяваше.

— Изтрий я — казах аз. — Просто я изтрий.

Когато отново погледнах, тя държеше телефона в ръка, екранът му беше празен. Кимна леко. Сам й направи знак да му го хвърли. Той го пусна на пода и го настъпи толкова силно с десния крак, че пластмасата се разхвърча на парчета. Отново и отново скачаше отгоре му с такава сила, че подът трепереше. Усетих как потръпвам заедно с господин Гарсайд всеки път, щом ботуша на Сам се стовареше върху парчетата.

Накрая Сам се наведе и внимателно измъкна малката карта изпод радиатора, където се бе плъзнала. Огледа я и я вдигна пред очите на по-възрастния мъж.

— Това ли е единственото копие?

Гарсайд кимна. Яката му бе потъмняла от пот.

— Разбира се, че е единственото копие — обади се Дона. — Образцов член на обществото като него не би поел риска нещо такова да се появи публично, нали? Представи си какво би казало семейството на господин Гарсайд, ако мръсната му малка тайна излезе наяве?

Устата на Гарсайд се бе свила до тънка линия.

— Получихте каквото искахте. Сега ме оставете да си вървя.

— Не. Искам и аз да кажа нещо. — Гласът ми, отбелязах някак разсеяно, потреперваше от усилието да сдържа гнева си. — Вие сте един долен и жалък човек. И ако някога…

Устните на господин Гарсайд се извиха в подигравателна усмивка. Явно беше от мъжете, които никога не са се чувствали застрашени от една жена.

— О, я замълчи, противна малка…

Нещо жестоко блесна в погледа на Сам и той скочи напред. Ръката ми се стрелна да го задържи. Дори не помня как другата ми ръка, свита в юмрук, се е дръпнала назад. Помня болката, която прониза кокалчетата ми, когато юмрукът ми улучи челюстта на господин Гарсайд. Той залитна назад, горната част на тялото му се блъсна във вратата, а аз се олюлях, изненадана от силата на удара. Когато той се изправи, бях истински шокирана от кръвта, която се стичаше от носа му.

— Пуснете ме да изляза — просъска той, стиснал носа си с пръсти. — Незабавно.

Сам примигна насреща ми, после отключи вратата. Дона отстъпи леко, правейки му място само колкото да мине. Наведе се леко към него.

— Сигурен ли сте, че не искате превръзка, преди да си тръгнете?

Гарсайд крачеше уверено пред нас, но когато вратата се затвори зад гърба му, чухме как скъпите му обувки изтрополяват в бърз бяг по коридора. Останахме мълчаливи, докато престанахме да ги чуваме. А после всички въздъхнахме едновременно.

— Отличен удар, Касиус — каза след минута Сам. — Искаш ли да ти погледна ръката?

Не можех да проговоря. Бях се превила на две и мислено ругаех, стиснала ръка до гърдите си.

— Винаги боли повече, отколкото си мислиш, нали? — подхвърли Дона, тупайки ме по гърба. — Не се тревожи, скъпа — каза тя на Лили. — Каквото и да ти е разправял, този мъж е нищожество. Свършено е с него.

— Няма да се върне повече — заяви Сам.

Дона се засмя.

— Направо щеше да напълни гащите. Мисля, че ще те заобикаля отдалече отсега нататък. Забрави го, миличка. — Прегърна Лили нежно, както се прави с някой, който е паднал от колелото си, а после ми подаде парчетата на счупения телефон, за да ги изхвърля. — Добре. Обещах да мина през дома на баща ми преди смяната ни. Ще се видим после.

Махна с ръка и излезе, а ботушите й изтрополиха енергично по коридора.

Сам започна да рови в медицинската си чанта за превръзка за ръката ми. Двете с Лили отидохме във всекидневната, където се отпуснахме облекчено на дивана.

— Справи се страхотно — казах й аз.

— И ти беше доста впечатляваща.

Огледах окървавените си кокалчета. Когато вдигнах очи, лека усмивка играеше по устните й.

— Той изобщо не го очакваше.

— Нито пък аз. Никога не съм удряла човек през живота си. — Погледнах я сериозно. — Не че би трябвало да ти служа за пример или нещо подобно.

— Никога не съм те смятала за пример за подражание, Лу. — Тя се ухили пряко волята си, когато Сам се появи, понесъл стерилни превръзки и ножица.

— Добре ли си, Лили? — Той повдигна вежди.

Тя кимна.

— Чудесно. Да минем към нещо по-интересно. Кой иска спагети карбонара?

Когато тя излезе от стаята, той издиша дълбоко, после за момент се загледа в тавана, сякаш се опитваше да се овладее.

— Какво? — попитах аз.

— Слава богу, че ти го удари първа. Опасявах се, че ще го убия на място.

 

 

По някое време по-късно, след като Лили си беше легнала, аз отидох при Сам в кухнята. За първи път от седмици в дома ми цареше някакъв покой.

— Тя вече е по-щастлива. Вярно, че се оплака от новата паста и остави на пода мокрите си кърпи, но за Лили това определено е напредък.

Сам кимна и изпразни мивката. Доставяше ми удоволствие да го гледам в собствената ми кухня. Загледах го за минутка, чудейки се какво ли ще е, ако ида и го прегърна през кръста.

— Благодаря — казах вместо това. — За всичко.

Той се обърна и избърса ръце в кухненската кърпа.

— Ти също се справи много добре, Пънчи^[1]. — Той се пресегна и ме притегли до себе си. Целунахме се. Имаше нещо толкова сладостно в целувките му, в нежността им в контраст с физическата сила на тялото му. За миг се изгубих в него. — Но…

— Какво? — попита той и се дръпна. — Какво има?

— Сигурно ще ти се стори странно.

— Хм, по-странно от тази вечер?

— Все си мисля за този дихипранол. Каква доза е достатъчна да убие човек? Това е нещо, което постоянно носите със себе си ли? Просто… ми звучи… адски опасно.

— Няма защо да се тревожиш.

— Така казваш. Но ако някой наистина те мрази? Може ли да го сложи в храната ти? Могат ли терористи да се снабдят с него? Тоест колко от това вещество ще им е нужно?

— Лу… Няма такова вещество.

— Какво?

— Измислих си го. Няма препарат дихипранол. Напълно измислен е. — Той се ухили на шокираното ми изражение. — Странно, но не мисля, че някога съм работил с препарат, който да действа толкова ефикасно.