Джоджо Мойс
След теб (31)

Тридесета глава

Мъжът с ризата в цвят на сьомга хапваше своя четвърти датски сладкиш, тъпчейки огромни парчета с глазура в отворената си уста с пухкавите си пръсти, и сръбваше периодично от халбата студена бира, за да преглътне по-лесно.

— Закуска за шампиони — измърмори Вера, докато минаваше край мен, понесла табла с чаши, при което издаде звук, сякаш й се гади.

Внезапно изпитах инстинктивна благодарност, че вече не съм отговорна за хигиената в мъжката тоалетна.

— Е, Лу! Какво трябва да направи човек, за да го обслужат тук? — Малко встрани, татко се бе настанил на един от столовете до бара и се облягаше на плота, разглеждайки различните видове бира. — Трябва ли да покажа бордна карта, за да си купя питие?

— Татко…

— Едно кратко пътуване до Аликанте? Какво ще кажеш, Джоузи? Искаш ли?

Майка ми го смушка с лакът.

— Трябва да го планираме тази година. Наистина би било хубаво.

— Знаеш ли, това място никак не е лошо. След като преодолееш шока от това, че пускат деца в истински бар. — Татко потръпна и хвърли поглед през рамо към едно младо семейство, чийто полет явно бе отложен и сега бяха пръснали по масата си купчина лего и стафиди, докато бавно пиеха две кафета. — Какво ще ми препоръчаш, скъпа? Какво хубаво пиво се лее от тези помпи на бара?

Погледнах Ричард, който приближаваше с папката си.

— Всичко е хубаво, татко.

— Освен тези униформи — отбеляза мама, оглеждайки твърде късата лъскава пола на Вера.

— Нареждане от централата — оправда се Ричард, който вече бе изтърпял два разговора с мама на тема опредметяването на жените на работното място. — Нямам нищо общо.

— Имаш ли тъмно пиво, Ричард?

— Имаме „Мърфис“, господин Кларк. Не е като „Гинес“, макар че не е редно да го казвам на познавач като вас.

— Никакъв познавач не съм, синко. Стига да е мокра и да пише „бира“ на етикета, става за мен.

Татко млясна одобрително и пред него се появи чаша. Майка ми прие предложеното й кафе със „светския“ си тон. Използваше го навсякъде из Лондон напоследък, сякаш бе кралска особа на посещение в производствено помещение: Значи, това е лате, така ли? О, изглежда просто прелестно. И колко хитроумна машина.

Баща ми потупа табуретката до нея.

— Ела и седни тук, Лу. Хайде. Нека те почерпя едно питие.

Погледнах към Ричард.

— Ще пийна едно кафе, татко — казах аз. — Благодаря.

Седяхме мълчаливо на бара, докато Ричард ни сервираше напитките, а баща ми видимо се чувстваше като у дома си, както беше с всеки бар, в който някога бе сядал — кимаше на останалите посетители, настани се на табуретката си, сякаш е любимият му фотьойл. Сякаш присъствието на няколко реда бирени помпи и бутилки по рафтовете, както и корав плот, на който да облегне лакти, му създаваше мигновено усещането за духовно равновесие. И през цялото време стоеше само на сантиметри от майка ми, като ту потупваше леко крака й, ту улавяше ръката й. Двамата рядко се откъсваха един от друг напоследък, привели глави заедно, смееха се като тийнейджъри. Беше направо отблъскващо според сестра ми. Преди да тръгне за работа, ми бе казала, че предпочитала времето, когато не си говорели. „Наложи се да спя с тапи в ушите миналата събота. Представяш ли си какъв ужас? Дядо изглеждаше доста блед на закуска.“

Навън малък пътнически самолет забави рулирането си и се отправи към един от терминалите, докато мъж в светлоотразителна жилетка размахваше палки, за да го насочва. Мама седеше, стиснала чанта в скута си, и го гледаше замислено.

— На Том много ще му хареса — каза тя. — Нали, Бърнард? Мисля, че може цял ден да изкара залепен за прозореца.

— Е, сега може да дойде, нали, след като живее съвсем наблизо? Трина може да го доведе през уикенда. И аз бих могъл да се отбия, ако бирата си я бива.

— Хубаво е, че постъпи така и им позволи да се нанесат в апартамента ти. — Мама гледаше как самолетът се скрива от погледите ни. — Знаеш, че това е огромна помощ за Трина с нейната начална заплата и всичко останало.

— Ами беше съвсем разумно.

— Колкото и да ни липсват, знаем, че тя не може вечно да живее с нас. Знам, че тя оценява високо жеста ти, скъпа. Макар че не го показва.

Не ме интересуваше особено, че не го показва. Бях осъзнала нещо в момента, в който тя и Том бяха влезли през входната врата с куфарите си, с плакатите и татко, понесъл пластмасовата кутия с всички любими Предакони и Автоботи на Том. Точно в този миг най-сетне приех апартамента, за който бях платила с парите на Уил.

— Луиза спомена ли ти, че сестра й се мести да живее тук, Ричард? — Майка ми сега се ръководеше от принципа, че почти всеки, който среща в Лондон, е неин приятел и следователно няма търпение да научи последния развой на събитията в семейство Кларк. Тази сутрин бе прекарала десет минути да съветва Ричард относно мастита на жена му и не виждаше защо да не отскочи и да види бебето им. А с Мария от хотелската тоалетна имаше уговорка да я посети с дъщеря си в Стортфолд на чаша чай, така че май не бъркаше много. — Нашата Катрина е чудесно момиче. Умът й сече като бръснач. Ако някога се нуждаеш от помощ за сметките, тя е твоят човек.

— Ще го имам предвид. — Ричард само ме погледна и извърна очи.

Аз погледнах към часовника. Дванайсет без четвърт. Нещо вътре в мен потрепна.

— Добре ли си, скъпа?

Трябваше да й се признае. Майка ми никога не изпускаше нищо.

— Добре съм, мамо.

Тя стисна ръката ми.

— Толкова се гордея с теб. Знаеш го, нали? С всичко, което постигна през последните няколко месеца. Знам, че не ти беше лесно. — И тогава посочи. — О, виж! Знаех си, че ще дойде. Хайде, скъпа. Върви!

И наистина беше той. С цяла глава по-висок от останалите, крачеше малко неуверено сред тълпата, с ръка леко пред тялото, сякаш още се притесняваше, че някой може да се блъсне в него.

Видях го, преди той да ме забележи, и лицето ми грейна в спонтанна усмивка. Размахах буйно ръце, той ме видя и кимна.

Когато се обърнах отново към майка ми, тя ме наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Този мъж е от добрите, определено.

— Знам.

Тя ме изгледа продължително, а по лицето й се четеше смесица от гордост и нещо доста повече. Потупа ме по ръката.

— Добре — каза тя и слезе от стола си на бара. — Време е да изживееш своето приключение.

Оставих родителите си до бара. Така беше по-добре. Трудно беше да показваш емоции пред някой, който обичаше да цитира на шега цели пасажи от наръчника за мениджъри на компанията. Сам размени няколко думи с родителите ми — татко все се включваше с имитиране на сирената на линейката — а Ричард се поинтересува как заздравяват раните на Сам и се изсмя нервно, когато татко подхвърли, че поне е по-добре от предишното ми гадже. Наложи се три пъти да му повтори, докато Ричард схване, че не, татко не се шегува за клиниката „Дигнитас“ и че всичко било ужасно тъжна история. Това може би беше моментът, в който Ричард си каза, че действително се радва, че се махам.

Изтръгнах се от прегръдките на мама и тръгнахме мълчаливо покрай магазините. Бях хванала Сам под ръка и се мъчех да не обръщам внимание на разтуптяното си сърце и на факта, че родителите ми вероятно още ме гледат. Обърнах се към Сам леко паникьосана. Бях си представяла, че ще имаме повече време.

Той погледна часовника си, после таблото за заминаващите.

— Обявиха твоя полет. — Подаде ми дръжката на малкия куфар на колела. Поех я и опитах да се усмихна. — Готин екип за пътуване.

Сведох очи към леопардовата си риза и огромните очила с дебели рамки в стил Джаки Онасис, които бях пъхнала в горния джоб.

— Исках да постигна визията на луксозните пътувания с частни самолети от седемдесетте години.

— Хубава визия. За пътник в луксозен самолет.

— И така — казах аз. — Ще се видим след четири седмици… Казват, че било хубаво в Ню Йорк през есента.

— Ще бъде хубаво, каквото и да е времето. — Той поклати глава. — Господи. „Хубаво“. Мразя тази дума.

Сведох очи към сплетените ни пръсти. Установих, че съм се вторачила, сякаш искам да запаметя какво е да ги усещам до моите, сякаш съм пропуснала да преговоря нещата за важен изпит, който е дошъл твърде скоро. Дълбоко в мен се надигаше странна паника и мисля, че и той го усети, защото стисна пръстите ми.

— Взе ли всичко? — Кимна към другата ми ръка. — Паспорт? Бордна карта? Адресът, на който отиваш?

— Нейтън ще ме чака на летище „Кенеди“.

Не исках да го пускам. Имах чувството, че съм като магнит, който се разкъсва между два полюса. Стоях встрани, докато другите двойки пристъпваха към изхода заедно, поели към общи приключения, или се откъсваха през сълзи от прегръдките си.

Той също ги гледаше. Нежно се отдели от мен и целуна пръстите ми, преди да пусне ръката ми.

— Време е да тръгваш — каза той.

Имах да му казвам милион неща и не знаех как да изрека и едно от тях. Пристъпих напред и го целунах, както се целуват хората на летищата — с много любов и отчаян копнеж, целувки, които трябва да се отпечатат в съзнанието на другия за времето на пътуването, седмиците и месеците занапред. С тази целувка се опитвах да му покажа какво огромно значение има той за мен. Да му кажа, че е бил отговорът на въпроса, който дори не бях съзнавала, че си задавам. Да му благодаря, задето искаше да бъда себе си повече, отколкото искаше да ме накара да остана. В действителност вероятно само му показах, че съм изпила две големи кафета, без да си измия после зъбите.

— Внимавай — казах му. — Не бързай да се връщаш на работа. И недей да строиш нищо.

— Брат ми ще дойде утре и ще се заеме със зидането на стените.

— А когато се върнеш, гледай да не пострадаш. Никак не те бива да се пазиш от куршуми.

— Лу. Всичко ще е наред.

— Сериозно. Ще пиша на Дона веднага щом пристигна в Ню Йорк, и ще й кажа, че ще я държа лично отговорна, ако ти се случи нещо. Или може би по-добре да кажа на шефа ти да те сложи на някое бюро. Или да те прати в някой заспал участък в Северен Норфолк. Или да те накара да носиш бронирана жилетка. Дали са мислили да ви зачислят бронирани жилетки? Сигурно мога да ти купя някоя много добра в Ню Йорк, ако…

— Луиза.

Отметна кичур коса от очите ми. И усетих как лицето ми цялото се сви. Допрях го до неговото, стиснах зъби и вдишах уханието му, опитвайки се да попия част от неговата солидност. А после, преди да имам време да размисля, пророних едно задавено „довиждане“, което може да е било хлипане или кашлица, или задавен смях, не знам дали аз самата бих могла да кажа. Обърнах се и бързо закрачих към охраната, теглейки след себе си куфара, преди да си променя решението.

Показах си новия паспорт и разрешителното за влизане в Съединените щати, което бе ключът към новото ми бъдеще, на един униформен служител, чието лице едва различавах през сълзите. И точно когато ми махаше да мина, някак импулсивно се завъртях на пети. Видях го да стои там, точно до бариерата, все така загледан в мен. Очите ни се срещнаха и той вдигна ръка с обърната напред длан. Аз бавно вдигнах своята в отговор. Запечатах този образ в съзнанието си — как стои леко приведен напред, светлината в косите му, неотклонния му поглед — така че да мога винаги да си го спомням и да черпя сили от него в самотните дни. Защото щеше да има самотни дни. И лоши дни. И такива, в които щях да се чудя какво, по дяволите, съм се съгласила да направя. Защото и това бе част от приключението.

Обичам те, изрекох само с устни, без да съм сигурна дали изобщо може да види думите ми оттук.

И после, стиснала паспорта в ръка, се обърнах.

Той щеше да е там, да гледа как самолетът ми набира скорост и се издига в синия безкрай. И с малко късмет щеше да бъде тук и да ме чака, когато отново се върна у дома.