Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (40)

Четиридесета глава
Няколко думи в заключение

— Всичко това е неправдоподобно — каза госпожица Детуш. — Жена с такъв ум е едно от най-редките изключения и може би най-невероятното, истински бисер! Животът се състои от разнообразни случаи, от редуващи се скърби и радости. Дантевият рай, възвишеният образ на идеала, вечно синьото небе — всичко това съществува само в душата и да го търсим в живота, е непостижимо наслаждение, срещу което природата въстава всеки миг. На такива души е достатъчна една тясна килия и едно молитвено столче.

— Права сте — каза Леон дьо Лора. — Но макар че съм непоправим негодник, не мога да не се възхищавам от жена като Онорин, способна да живее в съседство с ателието на художник, под неговия покрив, без никога да слиза оттам, без да вижда хора, без да се окаля на улицата.

— Случва се, но само за няколко месеца — каза Клод Виньон с дълбока ирония.

— Графиня Онорин не е единствена по рода си — възрази посланикът, обръщайки се към госпожица Детуш. — Познавах един човек, виден политик и язвителен писател^[1], който бе предмет на подобна любов и пистолетният изстрел, отнел живота му, не засегна само него: тази, която обичаше, заживя като отшелница.

— Значи, намират се все още велики души в нашия век! — каза госпожица Детуш и остана няколко мига замислена, опряна на парапета на кея.