Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (2)

Втора глава
Итало-френска картина

През 1836 година, при пребиваването на сардинския двор^[1] в Генуа, двама доста известни парижани имаха възможност да се почувствуват в Париж по време на посещението си в наетата от френския генерален консул вила, разположена на хълма, с който завършват Апенините между градската врата Сан-Томазо и прочутия фенер, украсяващ в английските keepsakes^[2] всички изгледи от Генуа.

Вилата беше от онези знаменити дворци, за които знатните генуезци са харчили милиони по време на могъществото на тази аристократична република.

Ако някъде вечерите са особено хубави, то това положително е в Генуа, когато цялата сутрин е валяло, както там вали — тоест като из ведро, — и чистотата на морето съперничи с чистотата на небето; когато цари тишина на кея и в парка на тази вила, над мраморните глави с разтворени уста, от които загадъчно шурти вода; когато блестят звезди и вълните на Средиземно море се плискат и следват една подир друга като признанията на жена, които откопчавате дума по дума. Да си признаем ли? Такива мигове, в които ухаещият въздух изпълва със своя аромат гърдите и мечтите, а витаещото във въздуха сладостно чувство ви завладява, както седите в креслото и бавно загребвате сладолед или отпивате леден сироп, съзерцавайки града, който се разстила в краката ви, и красивите жени срещу вас — такива часове, достойни за Бокачо, се срещат само в Италия и по средиземноморското крайбрежие.

Предположете, че около масата са насядали маркиз Ди Негро, покровител на всички пътуващи таланти, маркиз Дамазо Парето, двама французи, облечени по генуезка мода, генералният консул, заобиколен от жена си, красива като мадона, и от двете си деца, които са се смълчали, почти унесени в сън, френският посланик с жена си, първият секретар на посолството, язвителен човек, съзнаващ, че вече се е изчерпал, най-сетне двама парижани, дошли да се сбогуват с консулшата на великолепен прощален обед, даван в тяхна чест — и пред вас ще се разкрие картината, която представяше терасата на вилата през една майска вечер; главно действуващо лице в нея беше прочутата жена, към която на моменти всички погледи се насочваха — героиня на този импровизиран празник.

Единият французин беше известният пейзажист Леон дьо Лора, другият — изтъкнатият критик Клод Виньон. Двамата придружаваха жената, една от най-видните представителки на прекрасния пол в наши дни — госпожица Детуш, позната в литературния свят под името Камий Мопен.

Госпожица Детуш беше ходила във Флоренция по работа. С присъщата си очарователна любезност, която тя не скъпи, бе взела със себе си Леон дьо Лора, за да му покаже Италия, и дори беше удължила пътуването, за да му даде възможност да види околностите на Рим. На идване беше минала през Симплон и сега се връщаше по крайбрежния път през Марсилия. Заради пейзажиста беше спряла и в Генуа.

Съвсем естествено генералният консул бе предложил преди пристигането на двора да разведе из Генуа тази лама, достойна за уважение както с богатството, името и положението си, така и с таланта си. Госпожица Детуш (Камий Мопен), която познаваше на пръсти Генуа и всичките й параклиси, предостави своя пейзажист на грижите на дипломата и на двамата генуезки маркизи, понеже не искаше да си губи времето.

Макар посланикът сам да беше изтъкнат писател, прославената дама неизменно отказваше да се отзове на неговите любезни покани от страх да не трябва, както казват англичаните, да се „излага на показ“; но се съгласи, когато стана дума за една прощална вечер във вилата на консула. Леон дьо Лора убеди госпожица Детуш, че присъствието й на вечерта е единственият начин за него да се отблагодари за гостоприемството на посланика и на жена му, на двамата генуезки маркизи, на консула и консулшата. Тогава госпожица Детуш пожертвува един от онези изцяло свободни дни, с каквито в Париж невинаги разполагат хората, от които обществото не сваля очи.