Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (22)

Двадесет и втора глава
Действието започва

— След три седмици — продължи разказа си той — се преместих в къщичката на градинаря, почистена, подредена и обзаведена с бързина, обясняваща се с тези три думи: Париж, френски майстор, пари!

Бях толкова влюбен в Амели, колкото графът можеше да желае за своята сигурност. Но благоразумието на двадесет и пет годишния младеж щеше ли да е достатъчно за хитрите ходове, които предприемах и от които зависеше щастието на моя приятел? Признавам, че в решението на този въпрос разчитах много на вуйчо си, тъй като бях упълномощен от графа да го посветя в тайната, в случай че сметна намесата му за необходима.

Наех градинар, вманиачих се да отглеждам цветя, заех се ревностно като човек, когото нищо не е в състояние да отклони, да прекопая мястото и да го направя годно за отглеждане на цветя. Като маниаците в Холандия и Англия аз се представих за любител на един вид цветя. Отглеждах само гергини, събирах всички видове.

Досещате се, че линията ми на поведение до най-малките подробности беше предначертана от графа, цялата умствена енергия на когото беше съсредоточена върху подготовката на най-незначителните събития от трагикомедията, която трябваше да се разиграе на улица Сен-Мор.

Почти всяка вечер между единадесет часа и полунощ, веднага щом графинята си легнеше да спи, Октав, госпожа Гобен и аз се събирахме на съвет. Пред мен старата даваше подробен отчет на Октав за това как е прекарала жена му деня. Той се осведомяваше за всичко — за ястията, които са й поднесли, за заниманията, за настроението й, за менюто на следващия ден, за цветята, които възнамеряваше да изработи. Разбрах какво е отчаяната любов, тройната любов, произтичаща от ума, сърцето и чувственото желание. Октав живееше само през този час.

В продължение на два месеца, докато трая преустройството, не погледнах нито веднъж към къщата, където живееше моята съседка. Дори не попитах дали имам съседка, макар че градината на графинята беше отделена от моята само с един лек стобор от летвички, по протежение на който тя беше засадила кипариси, високи вече четири стъпки.

Една хубава утрин госпожа Гобен извести на господарката си за надвиснала беда: някакъв чудак, отскоро неин съсед, се канел да раздели до края на годината двете градини със стена.

— Няма да ви описвам какво любопитство ме изгаряше. Да видя графинята… Пред това желание дори моята зараждаща се любов към Амели дьо Куртвил бледнееше.

Намерението ми да построя стена съдържаше ужасна заплаха. Свършено беше с въздуха на Онорин, чиято градина щеше да се превърне в нещо като алея, притисната между стената и къщата й.

Въпросната къща, служила някога като убежище за развлеченията на някакъв благородник, изглеждаше съвсем паянтова. Тя имаше не повече от тридесет стъпки в дълбочина и сто стъпки на ширина.

Лицевата й страна, изрисувана по немска образец и украсена с гипсови цветя до втория етаж, представляваше очарователен образец на стила помпадур, толкова сполучливо наречен рококо.

До нея се стигаше по дълга липова алея.

Градината около къщата и моето място образуваха нещо като брадва, чиято дръжка представляваше тази алея. Стената щеше да глътне три четвърти от брадвата. Графинята изпаднала в отчаяние и попитала съкрушена:

— Бедна моя Гобен, що за човек е този любител на цветя?

— Бога ми — казала старицата, — не знам дали ще можем да го обуздаем, изглежда, че не понася жените. Племенник е на един парижки свещеник. Виждала съм вуйчото само веднъж, приятен седемдесет и пет годишен старец, доста неугледен, затова пък много любезен. В квартала се говори, че нарочно насърчавал страстта към цветята у племенника си, за да го предпази от нещо по-лошо…

— Но какво?

— Ами че вашият съсед е смахнат… — казала Гобен, като посочила многозначително с пръст челото си.

Кротките луди са единствените мъже, към които жените не изпитват недоверие. Ще се убедите впоследствие колко прав беше графът, като ми възложи тази роля.

— Но какво му е? — попитала графинята.

— Преучил се е — отговорила Гобен — и е подивял. А освен това, има си причини да не обича жените… Това е, щом искате да знаете всичко, което се говори.

— Какво пък — подзела Онорин, — лудите ме плашат по-малко, отколкото нормалните. Ще поговоря с него! Кажи му, че го моля да дойде. Ако не постигна нищо, ще се срещна с вуйчо му.

На другия ден след разговора, разхождайки се по пътечките, прокарани през мястото ми, забелязах, че от един прозорец на съседната къща през открехнатите пердета наднича любопитно женско лице. Към мен се приближи госпожа Гобен и ме заговори. Погледнах неочаквано към къщата и нахално махнах с ръка, сякаш казвах: „Малко ме е грижа за вашата господарка!“

— Госпожо — казала Гобен, давайки отчет за мисията си, — лудият моли да го оставим на мира. Заяви, че всеки е господар в своя дом, особено ако не е женен.

— Съвършено е прав — съгласила се графинята.

— Но в крайна сметка каза: „Добре де, ще дойда!“, когато възразих, че ще наскърби бедната дама, която живее тук откъсната от света и намира най-голяма утеха в оглеждането на цветя — завърши Гобен.