Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (34)

Тридесет и четвърта глава
Отговорът

„Скъпа моя Онорин,

Ако бяхте имали добрината да ми се доверите, ако бяхте прочели писмото, което ви писах преди пет години, щяхте да си спестите пет години напразен труд и лишения, които ми причиниха такава мъка. В него аз ви предлагах договор, чиито условия щяха да разсеят всички ваши опасения и да направят възможен съвместния ни живот.

Упреквам се за много неща, проумях цялата си вина за тези седем тъжни години. Криво бях разбрал брака. Не съумях навреме да отгатна опасността, която ви грозеше.

Имах в къщата си ангел, Бог ми беше казал: «Бъди внимателен и го пази!» Бог ме наказа за безразсъдната ми дързост.

Вие не можете да посегнете на себе си, без да ударите и мен. Смилете се над мен, скъпа Онорин!

Разбирам угризенията ви и не искам от вас да се върнете в старото ни жилище на улица Пайен, където някак мога да живея без вас, но не бих имал сили да се подслоня заедно с вас.

С радост подреждам и украсявам за вас друг дом в предградието Сен-т-Оноре, в който се надявам да заведа не жена, подмамена от своята неопитност и върната ми от закона, а сестра, която ще ми позволи да я целуна по челото, както един баща благославя всеки ден с целувка любимата си дъщеря.

Нима ще ме лишите от правото, което успях да си извоювам над отчаянието ви — да бдя отблизо за вашите нужди, за вашите развлечения, за самия ви живот?

Има едно сърце, преизпълнено с любов, готово винаги да прости — сърцето на майката; вие не знаете друга майка освен моята, а тя навярно би ви подтикнала към мен. Но как не отгатнахте, че в моята гръд туптят две сърца — сърцето на моята майка и на вашата!

Да, скъпа, моята любов към вас не е нито дребнава, нито взискателна, това е онази любов, която не оставя несгодите да сбръчкат лицето на обожаемото дете.

За кого вземате другаря от детството си, Онорин, като ме смятате способен да приема целувки, изтръгнати насила, да се раздвоя между радостта и тревогата? Не се страхувайте, че ще трябва да понасяте жалбите на една просеща страст, осмелих се да ви повикам едва след като се уверих, че мога да ви предоставя пълна свобода.

Вашата самотна гордост е преувеличила трудностите: ще живеете при мен като при брат или баща, няма да изпитате страдание, може да не изпитате и радост, но няма да срещнете нито присмех, нито безразличие, нито съмнение в искрените ви намерения.

Атмосферата, която ще ви заобикаля, ще бъде винаги умерена, топла, без бури и ветрове.

Ако след време се почувствувате у дома си, както в сегашното си жилище, и пожелаете да внесете в живота си някакви други радости, удоволствия, развлечения, от вас зависи да разширите техния кръг с оглед на желанието си.

Майчината нежност не знае нито презрение, нито съжаление. Какво е тя всъщност? Любов без желания. Повярвайте, възхищението ми от вас ще скрие всички чувства, които биха ви се сторили оскърбителни.

Така и двамата ще се покажем почтени един към друг.

Доброжелателството на сестрата, отзивчивостта на приятелката ще удовлетворят амбициите на този, който иска да бъде ваш другар: за чувствата му ще можете да съдите по усилията му да ги скрие от вас.

Нито вие, нито аз ще ревнуваме от миналото, защото и двамата сме достатъчно разумни да гледаме само напред. И тъй, у дома си, в новото жилище, ще се чувствувате като на улица Сен-Мор: неприкосновена и самотна, ще се занимавате с каквото искате, като се ръководите само от собствените си желания; но към това ще се прибави законното покровителство на съпруга, когото сега заставяте да върши рицарски подвизи, всеобщото уважение, което придава такъв блясък на жените, и богатството, което ще ви позволи да осъществите толкова добри дела, Онорин, ако ви дотрябва опрощение, съвсем ненужно впрочем, елате и ми кажете; не бих допуснал нито църквата, нито законът да ви го наложат, то ще зависи от вашата гордост, от собствената ви воля.

От всичко, което ви плаши, можеше да се бои моята жена, но не другарката и не сестрата, на която ще засвидетелствувам неизменно почитта си.

За моето щастие е достатъчно да ви виждам щастлива и аз доказах това през тези седем години. Залог за думите ми, Онорин, са цветята, направени от вас; свято пазени, напоени със сълзите ми, те, подобно писмената на перуанците, съдържат историята на нашите мъки.

Ако този таен договор не ви допадне, дете мое, помолих светия човек, натоварен да ви предаде писмото, да не казва нито дума в моя полза. Не искам да дължа завръщането ви на страха, внушаван от църквата, нито на повелите на закона. От вас самата искам да получа обикновеното и скромно щастие, за което ви моля.

Ако вие упорствувате да ми наложите мрачния, лишен от сестринска усмивка живот, който водя вече девет години, ако останете във вашата пустиня сама, неумолима, волята ми ще се преклони пред вашата.

Помнете едно: няма да ви безпокоя, както не съм ви безпокоил и досега. Ще наредя да уволнят този безумец, който се намеси във вашите дела и може би ви е наскърбил…“