Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (20)

Двадесета глава
Един опит

„— О, знам какво искате да ми кажете — възкликна графът, виждайки въпрос в очите и на устните ми. — Да, да, веднъж направих опит. Жена ми живееше още в предградието Сен-т-Антоан.

Един ден по думите на госпожа Гобен заключих, че има надежда да се сдобрим и изпратих по пощата писмо, в което се опитвах да склоня жена си да отстъпи. Двадесет пъти писах и преписвах писмото!

Няма да ви разказвам за страховете си. Вървях с наведена глава от улица Пайен към улица Рьойи, както осъденият изминава пътя от затвора до мястото на екзекуцията, само че той е с кола, а аз вървях пеш!… Беше мъглива нощ, отивах да се срещна с госпожа Гобен, която трябваше да ми разкаже как е реагирала жена ми.

Онорин познала почерка ми и хвърлила писмото, в огъня, без да го прочете.

— Госпожо Гобен — казала тя, — още утре се изнасяме оттук!

Не бяха ли тези думи като удар с кинжал за човека, който намира безкрайна радост в измамата, с помощта на която доставя на улица Сен-Мор най-хубавото лионско кадифе по дванадесет франка аршина, фазан, риба и плодове срещу една десета от истинската им стойност? Онорин е наивна и вярва, че двеста и петдесет франка са достатъчна заплата за госпожа Гобен, бившата готвачка на епископа!…

Веднъж ме заварихте да потривам ръце, не на себе си от радост. Но то беше, защото току-що бях успял в една измама, достойна за театъра. Беше ми се удало да надхитря жена си, да й изпратя по продавачката на дрехи индийски шал, уж собственост на някаква актриса и съвсем малко носен, а всъщност съвсем нов. Просто аз, уважаваният съдия, когото познавате, бях прекарал една нощ увит в него.

И така, днес животът ми се свежда до двете думи, с които може да бъде изразено най-силното страдание: обичам и чакам!

В лицето на госпожа Гобен имам вярна помощница, осведомява ме за всичко, което става в дома на това обожаемо създание. Всяка нощ отивам да поговоря със старицата, да разузная какво е правила Онорин през деня, да разпитам за най-дребните думи, които е изрекла, защото едно-единствено възклицание може да ми открие тайната на тази душа, станала глуха и няма за мен.

Онорин е набожна, ходи на църква, моли се. Но нито веднъж не е била на изповед и не се е причестила: предвижда какво би й казал свещеникът. Тя не желае да чуе съвета или заповедта да се върне при мен.

Този ужас от мен ме плаши и ме смайва, тъй като никога не съм сторил и най-малкото зло на Онорин, винаги съм бил добър към нея.

Да допуснем, че съм се държал грубо, учейки я, или че моята мъжка ирония е наранила законната й моминска гордост… Причина ли е това да упорствува в решение, което е могла да вдъхне само най-непримиримата омраза?

Онорин никога не се е изтървавала пред госпожа Гобен коя е, пази пълно мълчание относно брака си, така че тази добра и достойна жена не може да каже и дума в моя полза, а тя единствена в къщата знае тайната ми. Другите не знаят нищо. Те са под влияние на ужаса, който всява името на префекта на полицията и благоговеят пред властта на министъра.

И така, оказва се невъзможно да проникна в това сърце: крепостта е моя, но не мога да вляза в нея. Нямам никакво средство за действие. Насилието би ме погубило безвъзвратно. Как да се преборя с доводи, които не зная?

Да напиша писмо, да дам да го препише някой писар и да го подхвърля на Онорин… И за това съм мислил. Но не рискувам ли по този начин едно трето преместване? Последното ми струва сто и петдесет хиляди франка.

Първоначално извърших покупката на името на моя секретар, когото вие заместихте. Заварих нещастника, който не знаеше колко лек е сънят ми до момента, когато отваряше с подправен ключ касата, в която бях скрил контралетъра. Изкашлях се, той застина от ужас. На другия ден го принудих да продаде къщата на подставено лице, което и сега фигурира като собственик, и го изгоних.“